Салман Рушди
Сатанински строфи — Моята библиотека

Информация (Прескачане на информацията)
Допълнителна информация (Прескачане на допълнителната информация)

Сканиране: sir_Ivanhoe, 27 януари, 2008 г.

Разпознаване и последна редакция: NomaD, 1 февруари, 2008 г.

 

Публикация:

Издателство „Гуторанов и син“, 1999

Асен Георгиев, преводач

Любен Лачански, преводач на стиховете


Последна редакция: 2008-02-01 14:53:36

Анотация

Романът на британския писател от индийски произход Салман Рушди „Сатанински строфи“, издаден през 1988 г., е написан в стилистиката на магическия реализъм. Названието произлиза от апокрифна част на Корана, описана от Ибн Ицхак в първата биография на Пророка Мохамед. Автентичността на този фрагмент се оспорва от историците на исляма.

Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.

Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).

Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.

Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.

Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.

АФЕРАТА РУШДИ

Салман Рушди се ражда през 1947 г, в Бомбай. Родителите му са заможни и образовани мюсюлмани, В дома му се говори на урду и английски, а малкият Салам (както галено го наричат в детинството) бързо овладява богатството и на двата езика. Момчето е будно и отрано има влечение към книгите, като изключително го пленяват великолепните приказки в 1001 нощ. Началното си образование Рушди започва в училище на британски мисионери, а на 13 години вече е стипендиант в Албиона. След завършването на задължителния курс постъпва в Кралския колеж в Кеймбридж.

Както и трябва да се очаква, обучението на Острова видимо променя неговите схващания за религията, която никога не е играла твърде голяма роля в семейството му. След завършването на колежа бъдещият писател се връща в Карачи, където се е установила фамилията. Тук започва работа в телевизията, но успехът бяга от него и той решава да се върне в Европа. Отново в Англия Рушди се пробва на актьорското поприще, играейки за театрална трупа в Кенингтън. Опитва късмета си и като автор на рекламни текстове при Оггиви и Мейтърс и Чарлз Бейкър, но през цялото време се занимава с литературно творчество.

Първото произведение на С. Рушди, Книга за Пир, излиза през 1972, а през 1975 г. следва фантастичният роман Гримус, за който авторът черпи идеи от суфистката поема от 12 в. Съвещанието на птиците. Следващият роман на Рушди Среднощни деца (1981 г.) получава една от най-престижните английски литературни награди — Букър, като наскоро организационният комитет обяви, че романът на Рушди е най-доброто произведение, награждавано през 25-годишното съществуване на приза. Романът му спечелва световна известност и омразата на официална Индия (където е забранен), — заради неласкавия портрет на Индира Ганди и нейния син Санджив, забъркан в противоречива програма за стерилизация. В следващия роман Срам (1983 г.) главни герои са членовете на богато семейство. Авторът използва семейната история като метафора на Пакистан, където книгата е забранена. През 1988 г. Рушди печели наградата Уайтбред за четвъртия си роман — Сатанински строфи. Книгата е забранена в Индия и Южна Африка и горена по улиците в Брадфорд, Йоркшир. Когато аятолах Хомейни призовава ревностните мюсюлмани да екзекутират писателя и издателите на книгата, Рушди е принуден да се скрие. По това бреме един от помощниците на Хомейни предлага 1 млн. долара за главата на писателя. През 1993 г. норвежкият издател на Рушди Вилям Нигаард е прострелян 4 пъти в гърба и едва оживява, а японският преводач на романа е убит. През 1997 г. наградата за главата на автора е удвоена, а през 1998 г. главният прокурор на Иран Мортеза Мокдале поднови смъртната присъда. През 1990 г. Рушди публикува есето Добросъвестно, за да омиротвори критиците си с извинение, в което потвърждава уважението си към исляма. Но иранските духовници не отменят присъдата. Последната Въздишка на мавъра (1995 г.) е центриран около съвременната история на Индия и изследва дейността на десните индуистки терористи, насочени срещу индийските мюсюлмани от низшите касти. Действието на Почвата под краката й (1999 г.) се развива сред хедонистични рокзвезди, размесвайки разказа с митология и елементи от научната фантастика. След религиозната смъртна присъда Рушди живее извън обществото, криейки се от убийци, но продължава да пише и публикува. Женен е два пъти. През 1976 г. за Клариса Луард и през 1988 г. за американската писателка Мериън Уигинс, но този брак се разпада заради наложения им нелегален живот. През септември 1998 г. иранското правителство заяви, че държавата няма да изпълни фетвата или да окуражава някой да го стори. Но през февруари 1999 г. аятолах Хасан Саней обеща награда от 2,8 млн. долара за убийството на писателя.

 

В една зимна утрин малко преди разсъмване високо над Ламанша се взривява един джъмбоджет. Сред отломките две фигури падат към океана без парашути: Гавраил Фаришта, легендарната индийска филмова звезда, и Саладин Чамча, човекът с хилядата гласове, постигналият всичко яростен англофил, вкопчени един в друг, те фучат надолу и накрая са изхвърлени живи на покрития със сняг пясък на английския бряг. Чудо, но двойствено, защото скоро става ясно, че върху им се стоварват любопитни промени. Изглежда Гавраил е придобил ореол, докато за ужас на Саладин краката му стават по-космати, стъпалата му се превръщат в копита и от слепоочията му избиват рога. Така започват нашумелите Сатанински строфи. Гавраил и Саладин са протагонисти във Вечната борба между Доброто и Злото. Но кое какво е? Може ли демоните да са ангелоподобни? Може ли ангелите да са преоблечени демони? Докато двамата мъже падат през разказа, както и през времето и пространството към своя финален сблъсък, ние ставаме свидетели на цикъл необикновени истории, приказки за любов и страст, предателство и вяра: историята на Айша, обвитата в пеперуди визионерка, която повежда цяло индийско село на невъзможно поклонение; на Алилуя, алпинистката, преследвана от дух, който я подтиква да предприеме самоубийствен опит за самотно изкачване на Еверест; на убийства, метаморфози и безредици в един Лондон, видим, но незабелязван; и разбира се, историята на Махунд, пророка на Джахилия, града от пясък; Махунд, получателят на едно откровение, в което сатанински строфи се смесват с божествени. В тази прилична на голям кръговрат книга, където минало и бъдеще яростно се преследват, Салман Рушди ни повежда на епическо пътешествие сред сълзи и смях, на вълшебни истории и учудващи полети па фантазията, едно пътешествие към Злото и Доброто, които лежат неделими като сиамски близнаци в сърцата на жени и мъже.

Любен Лачански

 

 

В един все по-фундаменталистки свят изразяването на нови вярвания става все по-опасно, особено ако това предположение предизвиква една вече кодифицирана истина. Новите мислители, които недвусмислено предизвикват статуквото, попадат под строгата лупа на двете крайности: десните преторианци и либералните леви едногласно отричат и отлъчват всяко ново изражение като безсрамно, особено ако предизвиква някакво страстно религиозно или политическо вярване. Реакцията срещу Сатанински строфи на Салман Рушди се изразяваше главно в моралното възмущение на вярващи мюсюлмани и строго неприемане от уважавани творци. Рушди отблъсна много от световните религиозни общности, политически режими и културни братства с публикувания през 1989 г. роман за съвременния свят и раждането на една непрестанно растяща религия — исляма.

По подобен начин публикуваният през 1939 г. роман на Михаил Булгаков Майсторът и Маргарита хвърля хетеродоксален поглед върху генезиса на християнството и света на комунистическа Москва от 20-те години. Той също богохулства срещу едно религиозно чувство, поставяйки под въпрос произхода на религия, която милиони по света смятат за свещена Двата романа споделят общата загриженост за ролята на твореца в съвременното общество. Трябва ли той да бъде пионка на държавата, писач на пропаганда и защитник на благословените от държавата цели, или трябва да пренебрегва утвърдените от нея истини 6 търсене на своята собствена no-висша действителност? Ако творецът избере този път, каква стойност имат продуктите на неговото творчество за обществото или човечеството изобщо? Каква е и отговорността на индивида при интерпретирането на работата на твореца? Може ли индивидът да решава какви са достойнствата на неговата творба или това решение трябва да бъде санкционирано от държавата? Тези естетически проблеми се дебатират откакто човечеството за пръв път започва да произвежда изкуство. В Диалозите си Платон, един от първите естети б света, засяга тези въпроси и разработва системен подход към творчеството и неговата интерпретация. Рушди и Булгаков разглеждат твореца като някой, който разбърква статуквото. Без спорове обществото и която и да е институция (колективна или индивидуална) може да стане самодоволна или предразположена към тирания. Рушди и Булгаков представляват бунтовния и безкомпромисен творец като герой и критикуват и ругаят масите за тяхното безкритично приемане на людски или правителствени визии за истина. Творецът предлага различна истина, която обикновено го излага на присмех, обиди и понякога смърт и дава на наблюдателите пример за индивидуалност. Затова Рушди и Булгаков се възхищават от твореца и неговата творба, тъй като те представляват истината на един индивид. И двамата се отвращават от предаността на немислещите маси към нечие изкуство. Тези размисли са важни за разбирането на двата романа и дават пример за силата и предаността, които са нужни, за да предизвикаш общоприетите вярвания с оригинални мисли. Това е урок, който Животът на Рушди онагледява и кара чувствителните и мисловни читатели да се запитат: Каква идея е той? Каква съм аз?

Джордж Р. Лукас

 

 

Много читатели на Запад смятат романа за бляскава атака срещу религиозния фанатизъм. За много мюсюлмани от Изток и Запад той е злонамерено нападение срещу техните най-съкровени вярвания. Има и други мнения: либерални и консервативни християни не харесват неговата непочтителност, а либералните мюсюлмани не одобряват фетвата срещу Рушди и подкрепят неговото право да публикува и дори се възхищават от творчеството му. Но важният дебат, онзи, който има значение в реалния свят, е между крайностите, а между тях сякаш остава една непреодолима пропаст. Ислямът е религиозна традиция, който в много от най-влиятелните си кръгове съзнателно се стреми към самопречистване от модерните либерални тенденции. Въпреки че съществуват дълги и къси ислямски приказки и има множество високо ценени автори на проза, модерният роман не е удобна литературна форма в мюсюлманския свят. Често той се идентифицира със Запада, с простото забавление и разпуснатите нрави. Освен това мюсюлманските писатели, които създават романи, често са критични към традицията.

Почти фаталното нападение срещу Наджиб Махфуз, египетския носител на Нобелова награда за литература, илюстрира опасностите, пред които са изправени и най-прославените автори в епохата на религиозна поляризация. Можем да сме сигурни, че повечето мюсюлмани се отвращават от подобни атаки Но чувствата, които ги предизвикват, са добре познати в страни като Египет, Иран, Пакистан и дори Турция. За консервативния мюсюлманин ислямът не е просто религия в смисъла, който повечето хора от Запада влагат в този термин — лична вяра, която дарява надежда и утеха в един светски свят. Ислямът е начин на Живот, законник, всеобхващаща културна рамка, в която романите са определено маловажни и потенциално опасни. Това, че един обикновен романист смее да осмива основите на вярата, е нетърпимо. В западната европейска традиция на романите се гледа по съвсем различен начин. След разрушително успешните атаки на Просвещението от XVIII век срещу християнството интелектуалците на Запад почти изцяло зарязаха християнската рамка, като обясняващ всичко светоглед. За мнозина религията се превърна във враг, в потисник на свободомислието, враг на науката и прогреса. Въпреки че и християнството от бреме на бреме поражда радикални форми (например Католическото работническо движение и Освободителната теология) отношението към религията на онзи тип хора, които ценят сериозната литература, е отрицателно. Така наречените католически писатели като Т. С. Елиът и Греъм Грийн по-често изразяват съмнения, отколкото вяра. И дори най-великият християнски роман — Братя Карамазови на Фьодор Достоевски — е толкова мъчителен в изследването на предизвикателствата на вярата, че вероятно е отблъснал повече хора от нея, отколкото е привлякъл. Защото докато религията се опитва да привилегирова един език над всички останали, романът винаги е бил място за спорове между различни езици, ценности и разкази за променящите се отношения между тях, които са властови отношения. Романът не се опитва да установи привилегирован език, а настоява за свободата да рисува и анализира борбата между различните претенденти за подобни привилегии. Карлос Фуентес нарече романа „привилегирована арена“. Той не претендира за други права, освен да бъде сцената, на която да се провеждат големите дебати за обществото.

През XX век на романа започна да се гледа като на изначално опозиционен и критичен към културата, която го е създала. Той по-скоро предизвиква, а не предлага ценности. Модерните романи са хвалени за тяхната смелост да изобличават лицемерието, да предизвикват традицията, да изследват табуизирани теми. Типичен отговор на фетвата е заявлението на Силвия Албертаци: Свободата на словото е по-важна от обидата, която може да причини една книга. Това изявление е немислимо в дълбоко религиозна култура.

Самият Рушди произхожда от либерално семейство, което не е силно привързано към религиозните традиции: Моите отношения с формалната религиозна вяра са шарени Израснал съм в индийско мюсюлманско семейство и въпреки че и двамата ми родители бяха вярващи, нито един от тях не беше настоятелен или доктринер. Два или три пъти годишно по време на големите религиозни празници намирах кат нови дрехи край леглото си, обличах ги и отивах с баща си на голямата молитва пред Петъчната джамия в Бомбай, за да падам и ставам с множеството, мърморейки неразбираемия арабски, точно както децата католици правят или по-скоро правеха с латинския. През останалата част на годината религията ми минаваше на заден план. Аз имах бавачка-християнка, за която на Коледа украсявахме елха и пеехме песнички за бебето Исус, без да се чувстваме ни най-малко неловко. Моите приятели бяха индуси, сикхи и парси и това не ми се струваше особено важно („В Бога се уповаваме“).

По времето, когато пише романа, той явно не се смята за мюсюлманин. Със сигурност Рушди никога не е бил почитател на онзи вид ислям, който смята, че неверието е криминално престъпление. Той е повлиян от ранния период на западната и източната романистика и като писател е приел Великата модерна гледна точка, че писането на откровено спорна белетристика е мисия, а може би и задължение. Сатанински строфи са друг етап в една постоянна критика на подобен екстремизъм. Обаче онова, което ги направи различни, е, че той избра да критикува не само модерни религиозни водачи като аятолах Хомейни, но посмя да постави под въпрос самите корени на исляма: вдъхновената природа на Корана и авторитета на пророка Мохамед. За един светски европеец критиката на исляма в романа изглежда много мека и експериментална. Но подобна на нея никога не е имало 6 мюсюлманския свят. Имало е свободомислещи и подигравчии, но те са били винаги изцяло несериозни. Изглежда Рушди се е опитал да стане мюсюлманския Волтер, но ислямът никога не е преминавал през етап на „висша критика“, на каквато Западът подложи Библията през последните два века. На светския Запад неговата критика се струва рутинна, но в ислямския Изток тя е неизразима. Модернистките предпоставки, от които произхожда, са неуместни и трудно разбираеми за него. Много мюсюлмански критици твърдят, че Сатанински строфи освен обиден роман е и лоша белетристика.

Смесицата от културни влияния, която Рушди нарича „етнификация“ на културата, е една от най-жизнерадостните страни на неговата творба. Той подхвърля фрази на хинди, арабски и урду, които карат западняка да се чувства малко аутсайдер. До голяма степен романът е критика на западния шовинизъм и на антиимигрантските предразсъдъци. Неговите индийци не са ангели, въпреки че понякога приемат формата на такива. Но никой не е изразил по-точно тази страна на романа от самия Рушди: „Сатанински строфи“ са всичко — това е светът, видян през очите на преселника. Извлечен е от опита от изкореняването, разчленяването и преображението (бавно или бързо, болезнено или приятно), които са обичайното състояние на преселника и от което си мисля, че може да бъде извлечена метафора за цялото човечество.

Сатаната, прикован така към едно скитническо, странстващо, неуседнало състояние, е без всякакво сигурно обиталище; въпреки че като последица от ангелската си природа има един вид империя в течната пустиня или въздуха, все пак това със сигурност е част от наказанието му да съществува… без нито едно определено място или пространство, което да му позволи да даде върху него покой на ходилото си.

Даниел Дефо, „Историята на Дявола“

I. АНГЕЛЪТ ДЖЕБРАИЛ

— 1 —

За да се родиш наново — пееше Джебраил Фаришта[1], падайки от небесата, — първо трябва да умреш. Хой! Хой! За да кацнеш върху тази гърдеста земя, първо трябва да полетиш. Тат-та-а. Така-тун! Как да се усмихнеш пак, ако първо не заплачеш? Как да спечелиш любовта на възлюблената, мистър, без да си отронил въздишка? Баба[2], ако искаш да се родиш отново…

Точно преди разсъмване в една зимна утрин, през първия ден от новата година или горе-долу по това време, двама истински, напълно развити живи мъже падаха от голяма височина — двадесет и девет хиляди и два фута, от ясното небе към Ламанша, без да се ползват от предимствата на парашути или криле.

— Казвам ти, трябва да умреш, казвам ти, казвам ти — и все така под една луна от алабастър, докато един силен вик не разцепи нощта:

— По дяволите с твоите мелодии — думите увиснаха като кристали в бялата ледена нощ, — във филмите играеш само певци на плейбек, така че спести ми сега тези адски звуци.

Джебраил, немелодичният солист, лудуваше на лунната светлина, докато пееше своя импровизиран газал[3], плувайки във въздуха, удар бътерфлай, удар бруст, свивайки се на топка, разпервайки се като орел в почти безкрайността на почти зазоряването, заемайки хералдически пози, изправен на задни лапи, легнал с вдигната глава, възправяйки лекомислието срещу гравитацията. Сега той се претърколи щастливо към язвителния глас.

— Охо, Салад баба, това си ти, много добре. Опа, какво, стари приятелю?

При което другият, една сянка, падаща с главата надолу, в сив костюм със закопчани догоре копчета на сакото, с ръце по страните, приемайки за даденост невероятността на бомбето на главата си, направи гримаса на прякоромразец.

— Хей, Спуно — извика Джебраил, изтръгвайки второ вътрешно потреперване. — Истинският Лондон, бхай![4] Ето ни, идваме! Тези копелета долу няма да знаят какво ги е ударило. Метеор, гръм или Божието отмъщение. Право от нищото, бейби! Тряяяяяяяс! Буум, а? Какво появяване, яр![5] Кълна се: сензация.

Право от нищото: силен гръм, последван от падащи звезди. Едно вселенско начало, миниатюрно ехо от началото на времето… джъмбоджетът „Бостан“[6], полет AI-420, се пръсна без всякакво предупреждение високо над големия, гниещ, красив, снежнобял, осветен град Махагони, Вавилон, Алфавил. Но Джебраил вече го назова, няма нужда да се намесвам: самият Лондон, столицата на Вилает[7] махаше, святкаше и кимаше в нощта. Докато беше още на хималайска височина, кратко и преждевременно слънце избухна в снежния януарски въздух, едно мигащо проблясване изчезна от екраните на радарите и нищото се изпълни с тела, падащи от Евереста на катастрофата към млечната бледност на океана.

Кой съм аз?

Кой друг е там?

Самолетът се пречупи на две — като шушулка, изхвърлила спорите си, като яйце, разкрило тайната си. Двама актьори — напереният Джебраил и закопчаният, намръщен мистър Саладин Чамча[8] — падаха като прашинки тютюн от пречупена стара пура. Над, зад и под тях в нищото висяха накланящи се седалки, стереослушалки, колички за напитки, торбички за повръщане, багажни отрязъци, безмитни видеоигри, бонета с вързалки, хартиени чаши, одеяла, кислородни маски. А също така, смесвайки се с остатъците от самолета и също толкова накъсани, еднакво абсурдни, се носеха отломките от души, разрушени спомени, променени азове, отрязани майчини езици, смутени интимности, непреводими шеги, изтрити бъдеща, изгубени любови, забравените значения на празни, цъфтящи думи като страна, принадлежност, дом. Леко оглупели от взрива, Джебраил и Саладин падаха като вързопи, изпуснати от някой безгрижен щърк с разтворен клюн, и тъй като Чамча падаше с главата надолу в препоръчителната поза за бебета, навлизащи в родовия канал, той започваше да усеща леко раздразнение от отказа на другия да пада по обикновения начин. Саладин се гмуркаше, докато Фаришта обгръщаше въздуха, прегръщаше го с ръцете и краката си, един вършеещ превъзбуден актьор без техники за въздържане; долу, покрити с облаци, отворени за тяхното влизане, ги чакаха бавните вледенени течения па Ламанша, зоната, определена за тяхното воднисто прераждане.

— О, с патъци съм японски — пееше Джебраил, превеждайки старата песен на английски в полусъзнателна защита от бързащата насреща нация-домакин, — панталончето английско, а ако ми разрешите, съм наложил красна шапка, а пък тя била русийска, о, макар че в мене бие моето сърце индийско.[9]

Облаците се кълбяха срещу тях и може би за сметка на тази велика мистификация от кълбовидни и дъждовни облаци, в която могъщите търкалящи се глави на гръмотевиците се възправяха като чукове в зората, а може би пеенето (единият зает да играе, другият освирквайки представлението) или техният взривен делириум ги спаси от пълно предварително познание за предстоящото… но по каквато и да е причина двамата мъже Джебраилсаладин Фариштачамча, осъдени на това безкрайно, но и имащо край ангелско-дяволско падане, не усетиха момента, в който започна процесът на тяхната трансмутация. Мутация?

Да, сър, но не произволна. Там горе във въздушното пространство, в това леко, неуловимо поле, станало възможно благодарение на века и което на свой ред направи века възможен, превръщайки се в едно от неговите определящи места, място за движение и за война, умалител на планетата и властов вакуум, най-несигурната и преходна от зоните, илюзорна, безкрайна, метаморфозна — защото, когато хвърляш нещо във въздуха, всичко става възможно, — във всеки случай там горе в делириумните актьори настъпиха промени, които биха зарадвали сърцето на стария мистър Ламарк[10], тоест под въздействието на екстремен натиск от околната среда бяха придобити характеристики.

Какви характеристики, кои? Намали; мислиш си, че Сътворението става с бързане? Добре, никой от тях не прави откровения… хвърлете едно око на тези двамата. Забелязахте ли нещо необикновено? Просто двама кафяви мъже, падащи тежко, нищо ново, може да си помислите вие, изкачили се твърде високо, надскочили себе си, летели твърде близо до слънцето, така ли е?

Не е така. Слушайте:

Мистър Саладин Чамча, ужасен от шумовете, отделящи се от устата на Джебраил Фаришта, отвърна със свои собствена ни стихове. Онова, което Фаришта чу да се носи по невероятното нощно небе, беше също една стара песен, текст от мистър Джеймс Томсън, хиляда и седемстотната до хиляда седемстотин четиридесет и осма.

„По волята на небето — пееше Чамча с устни, патриотично червено-бяло-сини от студа, — издигниии се от лазууууурния океан“.[11] Потресен, Фаришта запя по-силно и по-силно за японски обувки, ушанки, неопетнени субконтинентални сърца, но не можа да заглуши дивия рецитал на Саладин: „И ааааангели пазители пееха своята песен.“

Нека сме честни: беше невъзможно да се чуят един друг, а още по-малко да разговарят и да се състезават, така пеейки. Как биха могли, ускорявайки се към планетата, с бучащия около тях въздух? Но нека признаем и това: те го направиха.

Надолу-надолу те свистяха и зимният студ, покривайки с глазура миглите им и заплашвайки да смрази сърцата им, беше на прага да ги пробуди от техните делириумни бълнувания. Те бяха готови да осъзнаят чудото на пеенето, дъжда от крайници и бебета, от който бяха част, и ужаса от съдбата, летяща към тях далеч отдолу, и когато се стовариха, те се намокриха и веднага бяха заледени от нулевоградусното кипене на облаците.

Те бяха в нещо, което приличаше на дълъг вертикален тунел. Чамча, предвзет, скован и все още с главата надолу, видя Джебраил Фаришта да се приближава към него в пурпурното си сафари, плувайки през тази облицована с облаци фуния, и щеше да извика „Стой настрана, махай се от мен“, но нещо го възпря, началото на едно малко трепкащо и рев-ливо явление в неговите черва, така че вместо да изрече думи на отхвърляне, той разтвори ръце и Фаришта доплува в тях, докато не се прегърнаха от глава до пети и силата на тяхното сблъскване не ги преобърна от край до край, изпълнявайки своето колело на чифт през целия път надолу и по продължение на дупката, която водеше към Страната на чудесата; докато си пробиваха път навън от бялото, дойде една поредица от форми на облаци, безспирно променящи се, богове в бикове, жени в паяци, мъже във вълци. Хибридни облачни създания притиснаха върху тях гигантски цветя с човешки гърди, клатушкащи се от месести стебла, крилати котки, кентаври, и Чамча с неговото подсъзнание бяха завладени от представата, че и той също е придобил качеството облачност, ставайки метафоричен, хибриден, и сякаш се срастваше с човека, чиято глава сега се гушеше между краката му и чиито крака бяха обвити около дългия му патрициански врат.

Обаче тази личност нямаше време за такива „бомбастичности“, беше всъщност изобщо неспособна да се изживява „бомбастично“, след като току-що беше видяла от водовъртежа на облаците да се появява фигурата на една бляскава жена в брокатено сари в зелено и златно, с диамант на носа и лак, напръскан върху навитата й на висок кок коса, за да я предпазва от напора на вятъра по тези височини, докато спокойно седеше на един летящ килим.

— Реха Мерчант — поздрави я Джебраил. — Не можа да откриеш пътя към небето или какво?

Безчувствени думи, невъзможно обръщение към една умряла жена! Може би неговото объркано състояние на перпендикулярно падане би могло да се предложи като смекчаващо вината обстоятелство… Чамча, стискайки краката си, неразбиращ отправи питане:

— Какво става, по дяволите?

— Не я ли виждаш? — извика Джебраил. — Не виждаш ли проклетия й бухарски килим?

— Не, не, Гибо — прошепна гласът й в ушите му, — не очаквай да потвърди. Аз съм само за твоите очи, може би ще полудееш, какво си мислиш ти, намакул, ти, свинско изпражнение, любов моя. Със смъртта настъпва честността, любими мой, така че аз мога да те наричам с истинските ти имена.

Докато облачната Реха си мърмореше ругатни, Джебраил отново извика на Чамча:

— Спуно? Виждаш ли я, или не?

Саладин Чамча не виждаше нищо, не чуваше нищо, не казваше нищо. Джебраил беше сам срещу нея.

— Не биваше да го правиш — поучи я той. — Не, сър. Грях. Нечестива работа!

— О, сега можеш да ме поучаваш — засмя се тя. — Ти си оня с високоморалния тон, и таз добра. Ти ме напусна — напомни гласът й на ухото му, сякаш го гризеше по меката част. — Ти, луна на удоволствието ми, се скри зад облак. А аз останах в тъмнина, ослепена, погубена заради любов.

Той се уплаши.

— Какво искаш? Не, не ми казвай, просто си върви!

— Когато беше болен, не можех да те видя заради възможния скандал, ти знаеше, че не мога, стоях настрана заради теб, но след това ти ме наказа, използва го като извинение да си тръгнеш, като облак, зад който да се скриеш. Това, а също онази, ледената жена. Копеле! Сега, когато съм мъртва, забравих как да прощавам. Проклинам те, мой Джебраил, нека животът ти бъде ад! Ад, защото там ме изпрати ти, проклет да си, откъдето и да идваш, дяволе, където и да отиваш, глупако, наслади се на кървавото топване!

Проклятието на Реха; и след това строфи на език, който не разбираше, целият пронизителност и шипене, в които си помисли, че разгада, а може би не, повторено името Ал-Лат.[12]

Той се вкопчи в Чамча; те профучаха през дъното на облаците.

Скорост, чувството за скорост се завърна, свирейки своята страховита нота. Покривът от облаци отлетя нагоре, водната настилка връхлиташе по-близо, очите им се отвориха. Писък, същият писък, който трепкаше в червата му, когато Джебраил плуваше по небето, се изтръгна от устните на Чамча; слънчев сноп проби устата му и я освободи. Но те бяха падали през преображението на облаците, Чамча и Фаришта, и имаше една втечненост, една неопределеност по краищата им и когато слънчевата светлина удари Чамча, тя освободи нещо повече от шум:

— Лети — изкрещя Чамча на Джебраил. — Започвай да летиш, сега! — И добави, без да знае източника, втората заповед: — И пей!

Как новото идва на света? Как се ражда?

От какви съединявания, премествания, свързвания е направено?

Как оцелява, каквото е крайно и опасно? Какви компромиси, какви сделки, какви предателства към своята тайна природа трябва да направи, за да отблъсне екипа рушител, ангела унищожител, гилотината?

Раждането винаги ли е падение?

Имат ли ангелите крила? Могат ли хората да летят?

Когато мистър Саладин Чамча изпадна от облаците в Ламанша, той почувства сърцето си сграбчено от толкова неумолима сила, че разбра, че за него е невъзможно да умре. След това, когато краката му бяха отново здраво посадени на земята, той щеше да започне да се съмнява в това, да приписва неправдоподобностите на своя преход на объркването на възприятията му от взрива, а своето и на Джебраил оцеляване — на сляпо, глупаво щастие. Но по онова време не изпитваше съмнение; онова, което беше поело командването над него, беше волята за живот, неподправена, неустоима, чиста, и първото нещо, което тя направи, беше да го осведоми, че не иска да има нищо общо с патетичната му личност, това полупреустроено нещо от мимикрия и гласове, тя имаше намерение да отмине всичко това и той усети, че й се предава, да, продължавай, сякаш беше страничен наблюдател в собственото си съзнание, в собственото си тяло, защото тя започна точно в центъра на неговото тяло и се разпространи навън, превръщайки кръвта му в желязо, променяйки плътта му в стомана, освен че я усещаше като юмрук, който го е обгърнал отвън, държейки го по начин, който беше едновременно непоносимо стегнат и нетърпимо нежен; докато накрая не го завладя напълно и можеше да движи устата му, пръстите му, каквото си избереше, и щом веднъж се увери в своето господство, се разпростря навън от тялото му и сграбчи Джебраил Фаришта за топките.

— Пей — заповяда нещото на Джебраил. — Пей.

Чамча се държеше здраво за Джебраил, докато другият не започна първо бавно и после с увеличаваща се скорост и сила да маха ръцете си. Все по-силно и по-силно махаше и докато махаше, от него изригна песен и подобно песента на призрака на Реха Мерчант, тя беше пята на език, който не знаеше, по мелодия, която никога не беше чувал. Джебраил никога не отричаше чудото; за разлика от Чамча, който се опитваше да се разубеди в съществуването му, той никога не престана да твърди, че газалите са били небесни, че без песента махането е щяло да бъде напразно и че без махането със сигурност са щели да се ударят във вълните като скали или нещо такова и просто да се разбият на късове при съприкосновението със стегнатия барабан на морето. Вместо това те започнаха да намаляват скоростта. Колкото по-енергично Джебраил махаше и пееше, пееше и махаше, толкова по-ясно изразено беше забавянето, докато най-накрая двамата заплуваха към Ламанша подобно на късчета хартия в бриза.

Те бяха единствените оцелели от крушението, единствените, които паднаха от „Бостан“ и живееха. Бяха намерени изхвърлени от вълните на един плаж. По-приказливият от двамата, онзи с пурпурната риза, се кълнеше с несвързани думи, че са вървели по водата, че вълните са ги пренесли нежно до брега; но другият, на чиято глава като по магия беше прилепнало наквасено бомбе, отрече това:

— Боже, имахме късмет — каза той. — Колко щастлив можеш да бъдеш?

Аз очевидно знам истината. Наблюдавах цялото това нещо. Колкото до вездесъщност и всесилност, засега не предявявам претенции, но надявам се, мога да се справя с подобно нещо. Чамча го желаеше и Фаришта направи каквото беше пожелано.

Кой беше създателят на чудото?

От какъв вид — ангелска, сатанинска — беше песента на Фаришта?

Кой съм аз?

Нека го кажем така: кой притежава най-добрите мелодии?

Това бяха първите думи, които Джебраил Фаришта, неправдоподобен като морска звезда, каза на ухото му, когато се събуди на заснежения английски плаж:

— Преродени отново, Спуно, ти и аз. Честит рожден ден, мистър, честит рожден ден!

При което Саладин Чамча се закашля, запръска слюнки, отвори очите си и както подобава на новородено бебе, избухна в глупави сълзи.

— 2 —

Прераждането винаги е било много важно за Джебраил, петнадесет години най-голямата звезда в историята на индийското кино, дори преди като „по чудо“ да победи Кошмара, за който всички бяха започнали да вярват, че ще прекрати договорите му. Може би някой би трябвало да е способен да предскаже, само че никой не го направи, че когато отново се оправи, той, така да се каже, ще успее там, където микробите са се провалили, и завинаги ще излезе от стария си живот една седмица преди четиридесетия си рожден ден, изчезвайки, пуф! като при фокус, в нищото.

Първите, които забелязаха неговото отсъствие, бяха четиримата от екипа му, които бутаха стола с колела. Много преди заболяването си той беше навикнал да бъде превозван от снимачна площадка до снимачна площадка, където се правеше поредният филм на Д. У. Рама[13], от тази група бързи, доверени атлети, защото човек, който прави до единадесет филма „едновременно“, трябва да пази силите си. Ръководен от сложен шифър от резки, кръгове и точки, който Джебраил помнеше от детството си сред легендарните бързоходни разносвачи на обеди в Бомбай (повече за тях по-късно), мъжете със стола бързо го доставяха от роля на роля също толкова точно и безпогрешно, както някога баща му доставяше обеди. След края на снимките Джебраил скачаше обратно в стола, за да бъде навигиран с висока скорост на следващата снимачна площадка, отново да бъде костюмиран, гримирай и да му бъдат подадени новите реплики. „Кариерата в бомбайските филми — казваше той на верния си екип — е повече като състезание на столове с колела с едно-две спирания в боксовете по пътя.“

След болестта, Призрачния микроб, Тайнствената болест, Кошмара, той се беше върнал на работа, улеснявайки се със само седем филма едновременно… и тогава, просто ей така, не беше там. Столът с колела стоеше празен сред замлъкналите снимачни площадки; неговото отсъствие разкри безвкусната шарлатания на декорите. Мъжете със стола, от първия до четвъртия, се оправдаваха от името на липсващата звезда, когато филмови шефове яростно се спускаха върху тях: „Уважаеми, трябва да е болен, винаги е бил известен със своята точност, не, защо нападки, махараджа, на великите актьори трябва от време на време да се позволява да проявяват темперамента си, нали?“, и заради своите възражения първи станаха жертви и бяха уволнени ей тъй, четири, три, две, едно, екдумджалди[14], и така изстреляни от вратите на студиото, че един етил на колела остана да лежи изоставен и да събира прах между кичозно оцветените кокосови палми на покрития с дървени стърготини плаж.

Къде беше Джебраил? Филмовите продуценти, изоставени в седем критични момента, скъпо се паникьосаха. Възбудата им беше лесно разбираема, защото в тези дни на намаляваща публика, исторически сапунени опери и войнстващи съвременни домакини по телевизионната мрежа имаше само едно име, което, поставено над заглавието на филм, можеше все още да предложи една сигурна, стопроцентова гаранция за ултрахит, трепач; а притежателят на споменатото име беше заминал нагоре, надолу или встрани, но сигурно и неоспоримо офейкал…

Из целия град, след като телефони, мотоциклетисти, ченгета, водолази и тралове, драгиращи пристанището за тялото му, бяха работили много, но без полза, започнаха да се изричат епитафии в памет на помръкналата звезда. На една от седемте импотентни сцени на студио „Рама“ мис Пимпле Ъилимория, най-новата пикантна сексбомба — тя не е някоя бъбрива мамзел, а един вълнуващо шавлив — глей си работата, сър — сноп динамит — с воал и във всекидневните дрехи на храмова танцьорка бе разположена под гърчещи се картонени изображения на съвкупяващи се тантрически фигури[15] от периода Чандела[16] и схващайки, че нейната голяма сцена няма да я бъде — големият й пробив лежеше на парчета — изигра едно злостно сбогуване пред публика от звукозаписни техници и електротехници, пушещи своите цинични бедита.[17]

Обслужвана от една опечалена до онемяване ая[18], цялата в лакти, Пимпле опита презрение.

— Боже, какъв късмет, за Бога — изплака тя. — Искам да кажа, че днес беше любовната сцена, пфу, пфу, тъкмо умирах вътре, мислейки си как да се доближа до този с мазната уста с дъх на гниещ тор от хлебарки. — Звъннаха натежали от звънци гривни за крака, когато тропна с крак. — Има късмет, че филмите не миришат, иначе не би си намерил работа дори като прокажен.

Тук монологът на Пимпле достигна върха си в такъв порой от сквернословия, че сега пушачите на беди за пръв път се изправиха и започнаха живо да сравняват речника й с този на прословутата кралица на бандитите Пулан Деви, чиито клетви можели за миг да стапят дула на пушки и да превръщат журналистическите моливи в гуми за триене.

Изход за Пимпле, плачеща, цензурирана, парченце лента на пода на монтажната. Фалшиви диаманти падаха от пъпа й, докато вървеше, и отразяваха сълзите й… обаче по отношение на лошия дъх на Фаришта тя не беше съвсем неправа; ако изобщо може да се каже нещо, тя просто беше смалила случая. Дъхът на Джебраил, тези охрени облаци от сяра и жупел, винаги са му придавали, взети заедно с гарваново черната и израснала по средата на челото му коса, по-скоро мрачен, отколкото свят ореол, въпреки архангелското му име. След като изчезна, се говореше, че би трябвало да бъде намерен лесно. Всичко, което било нужно, бил сравнително добър нос… и една седмица, след като той се махна, един изход, по-трагичен от този на Пимпле Билимория, допринесе много за усилването на дяволския мирис, който беше започнал да се прилепва към това толкова дълго ухаещо сладостно име. Може да се каже, че той слезе от екрана в живота, а в него, за разлика от киното, хората усещат, ако смърдите.

Ние сме същества от въздух, Нашите Корени в сънища И облаци, преродени В полет. Сбогом. Тази енигматична бележка, открита от полицията в апартамента на Джебраил Фаришта, разположен на последния етаж на небостъргача „Еверест Вилас“ на Малабар Хил, най-високото жилище в най-високата сграда на най-високото място в града, един от онези апартаменти с двоен изглед, от които можеш да гледаш в тази посока към вечерната огърлица на Марин Драйв или онази към Скендъл Пойнт и океана, позволи на вестникарските заглавия да удължат своята какофония. ФАРИШТА СЕ ГМУРВА В НЕЛЕГАЛНОСТ, изказа мнение по малко страховит начин „Блиц“, докато Бизибий в „Дейли“ предпочете ДЖЕБРАИЛ ИЗБЯГА ОТ КЛЕТКАТА. Бяха публикувани много снимки на тази митична резиденция, в която френски дизайнери по интериор, носейки препоръчителни писма от Реза Пахлави за работата си в Персеполис, похарчиха един милион долара, пресъздавайки на тази превъзнасяна височина въздействието на бедуинска шатра. Друга илюзия, развалена от неговото отсъствие. ДЖЕБРАИЛ ХВАНА ПЪТЯ, крещяха заглавията, но дали е тръгнал нагоре, надолу или встрани? Никой не знаеше. В този метрополис на езици и шепот дори и най-острият слух не чу нищо сигурно. Но мисис Реха Мерчант, четейки вестниците, слушайки всички радиопредавания, стоейки залепена за телевизионните програми на Дурдаршан[19], схвана малко от посланието на Фаришта, чу тон, който заблуди всички други, и взе двете дъщери и сина си на разходка по покрива на високия си дом. Името му беше „Еверест Вилас“.

В интерес на истината бе негова съседка от апартамента точно под неговия. Негова съседка и приятелка; защо да казвам повече? Естествено насочените към скандали злобни списания от града изпълниха колоните си с прикрити нападки и убождания, но това не е причина да паднеш до тяхното ниво. Защо да опетнявам репутацията й сега?

Коя беше тя? Естествено богата, но „Еверест Вилас“ не беше точно жилище в Курла, нали? Омъжена, да, сър, тринадесет години за съпруг, едра риба в сачмените лагери. Независима, галерията й за килими и антики процъфтяваше заради първокласното си разположение на Колаба. Тя наричаше килимите си клими и килини, а древните артефакти бяха антикули. Да, беше и красива, красива по коравия полиран начин на тези пречистени обитатели на градските небесни домове, нейните кости и цвят на кожата носеха белезите на дългия й развод с обеднялата, тежка и гъмжаща земя. Всички бяха съгласни, че е силна личност, пиеше като смок от кристал „Лалик“[20] и безсрамно си окачваше шапката на Натараджа от времето на Чола[21] и знаеше какво иска и как да го получи бързо. Съпругът беше мишка с пари и с добра китка за скуош. Реха Мерчант прочете прощалната бележка на Джебраил Фаришта във вестника, написа и тя писмо, събра децата, повика асансьора и се издигна към небето (един етаж), за да срещне избраната от нея съдба. „Преди много години — пишеше в писмото й — аз се омъжих от страх. Сега накрая ще направя нещо смело.“ Тя остави на леглото си вестник с обграденото в червено послание на Джебраил, дебело подчертано — три груби линии, едната разкъсала яростно страницата. Естествено че курвенските списания довтасаха в града и всичко стана така: СКОКЪТ НА НЕЩАСТНО ВЛЮБЕНАТА КРАСАВИЦА и КРАСАВИЦА С РАЗБИТО СЪРЦЕ СЕ ГМУРВА ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ. Но:

Може би и тя е имала тика с прераждането, а Джебраил, не разбирайки ужасяващата сила на метафората, препоръчваше полет. За да бъдеш наново роден, първо трябва… и тя беше небесно същество, пиеше шампанско в „Лалик“, живееше на „Еверест“ и един от нейните съолимпийци беше полетял; и ако той е могъл, тогава и тя може да бъде окрилена и вкоренена в сънища.

Тя не успя. Портиерът на „Еверест Вилас“ предложи на света прямото си свидетелство.

— Тук вървях, ето тука, тука в двора, когато се чу едно тупване, тууп. Обърнах се. Беше тялото на най-голямата дъщеря. Черепът й беше напълно разбит. Погледнах нагоре и видях да пада момчето и след него по-малкото момиче. Какво да ви разправям, те за малко не ме улучиха там, където стоях. Сложих ръка на устата си и се приближих до тях. Малкото момиче тихичко пищеше. След това погледнах нагоре още веднъж и видях, че и тя идва светкавично. Сарито й се рееше като голям балон, а косата й беше разпусната. Отместих погледа си от нея, защото падаше и не беше почтително да гледам под дрехите й.

Реха и децата й паднаха от „Еверест“; нямаше оцелели. Слуховете обвиняваха Джебраил. Нека засега се ограничим с това.

О, не забравяйте: той я видя, след като беше умряла. Видя я няколко пъти. Това беше много преди хората да разберат колко болен е великият човек. Звездата Джебраил. Джебраил, който победи Безименното заболяване. Джебраил, който се страхуваше от съня.

След като замина, вездесъщите изображения на лицето му започнаха да изгниват. По гигантските, ярко оцветени временни огради около строежите, от които той наглеждаше трудещите се, неговите мързеливи клепачи започнаха да се люпят на парцали и да се разпадат, клюмвайки все повече и повече, докато ирисите му не заприличаха на две луни, разсечени от облаци или от нежните ножове на дългите му мигли. Най-накрая клепачите паднаха, придавайки див, изпъкнал вид на изрисуваните му очи. Пред филмовите дворци на Бомбай се виждаше как се скапват и накланят огромните картонени фигури на Джебраил. Бавно клатушкайки се върху поддържащите ги скелети, те губеха ръце, изсъхваха, вратовете им се чупеха. Неговите снимки по кориците на филмовите списания придобиха цвета на смъртта, едно небитие около очите, една празнота. Накрая изображенията му просто избеляха от печатните страници, така че бляскавите корици на „Знаменитости“, „Общество“ и „Илюстрована седмица“ по райовете станаха бели и техните издатели изхвърлиха печатарите и осъдиха качеството на мастилото. Дори на самия бял екран, високо над своите почитатели в тъмното, тази предполагаемо безсмъртна физиономия започна да се разлага, пращи и обезцветява; прожекционните апарати блокираха безброй пъти, щом минеше през клапата, лентите спираха принудително и горещината от лампите на повредените прожекционни апарати изгори неговата целулоидна памет: една звезда, превърнала се в супернова, изригваше унищожителен огън по твърде подходящ начин: от устата.

Това беше смъртта на Бога. Или на нещо твърде подобно на него; защото това свръхголямо лице, провесено над своите поклонници в изкуствената кинонощ, показвано като лице на божествено Създание, не съществуваше ли поне частично между смъртното и божественото? Мнозина щяха да се съгласят с твърдението, че Джебраил е прекарал по-голямата част от неповторимата си кариера, превъплъщавайки се с абсолютна убеденост в безбройните божества в популярните на субконтинента жанрови филми, известни като „теологически“. Част от магията на неговата личност беше в това, че успяваше да прекоси религиозните граници, без да обижда. Танцуваше синьокож като Кришна с флейта в ръка сред прелестните гопи[22] и техните тежковимести крави; с обърнати нагоре длани ведро медитираше (като Гаутама) върху човешките страдания под рахитичното студийно дърво бодхи[23]. В онези редки случаи, когато се спускаше от небето, той никога не отиваше твърде далеч, играейки например едновременно Великия Могол и неговия прославено лукав министър в класическия „Акбар и Бирбал“[24]. Повече от десетилетие и половина той представляваше за стотици милиони вярващи в тази страна, в която до днес човешката популация надвишава божествената с по-малко от три към едно, най-приемливото и веднага разпознаваемо лице на Върховното. За мнозина от неговите почитатели границите, отделящи артиста от неговите роли, отдавна бяха престанали да съществуват.

За почитателите, да, е и? А какво да кажем за Джебраил?

Това лице. В реалния живот смалено до истинските си размери, поставено сред обикновени смъртни, то стоеше разбулено и странно незвездно. Тези бавно провесващи се клепачи понякога му придаваха изтощен вид. Съществуваше и нещо грубо около носа му, устата беше твърде месеста, за да е силна, меката част на ушите беше като хлебен плод. Най-нечестивото лице, най-чувственото. В което по-късно беше възможно да бъдат открити следите от скорошното му почти смъртоносно заболяване. Но въпреки нечестивостта и омаломощението, това беше лице, сложно примесено със святост, съвършенство, милосърдие: все божествени работи. Това е всичко без оглед на вкусовете. Във всеки случай ще се съгласите, че за подобен актьор (може би за всеки актьор, дори и за Чамча, но може би най-вече за него) да има муха в главата си за аватара[25], подобно на преобразявалия се не веднъж Вишну, в никакъв случай не беше много изненадващо. Прераждането: това също е божествена работа.

Или, но тогава отново… не винаги. Има и мирски прераждания. Джебраил Фаришта беше роден като Исмаил Наджмудин в Пуна, британска Пуна, по време на изтощителния край на Британската империя, много преди Пуна на Раджниш[26] и т. н. (Пуна, Вадодара, Мумбай; днес дори и градовете могат да приемат псевдоними.) Исмаил от детството си бе запленен от саможертвата на Ибрахим[27] и от Наджмудин, звезда на вярата; той се отказа от доста известно име, когато прие ангелското.

След това, когато самолетът „Бостан“ се оказа в хватката на въздушните пирати и пасажерите, страхувайки се за своето бъдеще, се връщаха в миналото си, Джебраил довери на Саладин Чамча, че изборът му на псевдоним е бил неговият начин да окаже почит към паметта на мъртвата си майка, „моето маменце, Спуно, защото кой друг освен нея започна цялата тази ангелска работа, бях нейният личен ангел, наричаше ме фаришта, защото явно бях твърде сладък, да го вземат дяволите, вярваш или не, бях добър колкото проклетото злато.“

Пуна не можа да го задържи; още в ранно детство беше отведен в града на кучките, първото му преселване; баща му си намери работа сред вдъхновителите на бъдещите товарни вело-рикши, носачите на обеди или бомбайските дабавала. И Исмаил, фариштата, на тринадесет пое по стъпките на баща си.

Джебраил, пленник на борда на А 1–420, потъна в прости-ми рапсодии, фиксирайки Чамча с блестящото си око, обяснявайки тайните на системата от кодове на бързоходците, черна свастика, червен кръг, жълта черта, точка, прекарвайки пред вътрешния си поглед цялата смяна от дома до писалището в канцеларията, тази невероятна система, чрез която две хиляди дабавала доставяха всеки ден повече от сто хиляди съдини с храна и в някой лош ден, Спуно, може би петнадесет попадаха на погрешно място, ние бяхме неграмотни, повечето от нас, но знаците бяха нашият таен език.

„Бостан“ кръжеше над Лондон, въоръжените терористи патрулираха по пътеките и светлините в пасажерските кабини бяха загасени, но енергията на Джебраил осветяваше мрака. По зацапания филмов екран, на който в по-ранната фаза на пътуването неизбежното забавление с Уолтър Метоу печално се спъна в ефирната вездесъщност на Голди Хоун, се движеха сенки, прожектирани от носталгията на заложниците, и най-ясно очертаната между тях беше този източен юноша, Исмаил Наджмудин, маминият ангел с гандийско кепе, разнасящ тичешком тифини[28] из града. Младият дабавала мълчаливо се носеше сред призрачната тълпа, защото беше свикнал с подобни условия, помисли Спуно, представи си тридесет-четиридесет тифини на дълъг дървен поднос на главата ти и когато градският влак спре, имаш може би една минута да се наблъскаш вътре или да слезеш и след това тичането из улиците, с всичка сила, яр, с камионите автобусите мотопедите велосипедите и какво ли не, едно-две, едно-две, обеди, обед, дабасите[29] трябва да пристигнат и в мусон, течащ надолу по железопътните релси, когато влакът се развали, или до кръста във вода на някоя наводнена улица, а имаше и банди, Салад баба, истински организирани банди от крадци на дабас, това е гладен град, бейби, какво да ти разправям, но ние можехме да се справим с тях, ние бяхме навсякъде, знаехме всичко, кои крадци можеха да избягат от нашите очи и уши, никога не ходехме при никаква полиция, сами се грижехме за себе си.

Вечер баща и син се завръщаха изтощени в своята барака край самолетната писта в Сантакруз и когато майката на Исмаил го виждаше да се приближава, осветен от зелено-червено-жълтото на заминаващите самолети, тя казваше, че само като го зърне, всичките й мечти стават действителност, което беше първият признак, че има нещо странно в Джебраил, защото още от началото той изглежда можеше да изпълнява най-тайните желания на хората, без да има представа как го прави. Неговият баща, Наджмудин старши, сякаш никога нямаше нищо против, че жена му имаше очи само за сина си, че краката на момчето всяка вечер бяха разтривани, докато на бащата оставаха непомилвани. Синът е благословия и една благословия изисква благодарността на благословените.

Наима Наджмудин умря. Един автобус я удари и толкова, Джебраил не беше наоколо да отговори на молитвите й за живот. Нито бащата, нито синът говореха някога за скръб. Безмълвно, сякаш това беше обичайно и очаквано, те погребаха своята тъга под допълнителна работа, включвайки се в мълчаливо съревнование кой може да носи най-много дабас на главата, кой може да спечели повече нови договори за месец, кой може да тича по-бързо, сякаш по-големите усилия щяха да посочат по-голямата обич. Когато вечер виждаше баща си, чиито възлести вени изскачаха на врата и слепоочията му, Исмаил Наджмудин разбираше колко много му беше обиден по-възрастният мъж и колко важно беше за бащата да победи сина и чрез това да си възвърне узурпираното първенство в чувствата на мъртвата съпруга. Щом разбра това, младежът се отпусна, но бащиният устрем си остана ожесточен и много скоро той получи повишение, вече не бе прост бързоходец, а един от организиращите мукадами[30]. Когато Джебраил беше на деветнадесет, баща му стана член на гилдията на разносвачите на обеди, Бомбайската асоциация на разносвачите на тифини; когато Джебраил беше на двадесет, баща му беше мъртъв, спрян в пътя си от удар, който почти го разкъса на парчета.

— Той просто сам се съсипа — каза генералният секретар на гилдията, самият Бабасахеб Мхатре. — Бедното копеле просто изгуби сили.

Но сиракът знаеше истината. Знаеше, че баща му най-накрая беше тичал достатъчно усърдно и достатъчно дълго, за да изтрие границите между световете, той направо беше изскочил от своята кожа право в прегръдките на жена си, на която беше доказал веднъж завинаги превъзходството на любовта си. Някои преселници са щастливи, като заминат.

Бабасахеб Мхатре седеше в син офис зад зелена врата над лабиринта на базара, една вдъхваща страх фигура, дебел като Буда, една от големите движещи сили на метрополиса, притежаващ окултната дарба да остава абсолютно неподвижен, никога не напускаше стаята си и въпреки това беше на всички важни места и се срещаше с всеки, който имаше значение в Бомбай. В деня, след като бащата на младия Исмаил прекоси границата, за да види Наима, Бабасахеб покани младежа при себе си.

— Е? Разстроен или що? Отговор със сведени очи:

— Джи, благодаря бабаджи, добре съм.

— Затваряй си устата — каза Бабасахеб Мхатре. — От днес ще живееш при мен.

— Но-но, бабаджи…

— При мен няма но-та. Вече осведомих благоверната си. Казах.

— Моля за извинение, бабаджи, но как какво защо?

— Аз казах.

На Джебраил Фаришта никога не бе казано защо Бабасахеб реши да го съжали и да го изскубне от безбъдещността на улиците, но след известно време той започна да добива представа. Мисис Мхатре беше тънка жена, подобна на молив до гумения Бабасахеб, но беше толкова изпълнена с майчина любов, че трябваше да бъде дебела като картоф. Когато баба се връщаше вкъщи, тя със собствените си ръце му пъхаше сладки в устата и през нощта новодошлият в домакинството можеше да чува великия генерален секретар на БАРТ да протестира: остави ме на мира, жено, мога и сам да се съблека. На закуска го хранеше с лъжичка с големи порции малц и преди да тръгне на работа, му сресваше косата. Те бяха бездетна двойка и младият Наджмудин разбра, че Бабасахеб искаше той да сподели бремето му. Много странно, но бегум — жена му, не се отнасяше към младия мъж като към дете.

— Нали виждаш, че е пораснал — каза тя на мъжа си, когато бедният Мхатре помоли:

— Дай на момчето дяволската лъжица малц.

— Да, пораснало момче — ние трябва да направим мъж от него, мъжо, никакво глезене за него.

— По дяволите — избухна Бабасахеб, — тогава защо ме глезиш?

Мисис Мхатре избухна в сълзи.

— Но ти си всичко за мен — плачеше тя, — ти си моят баща, моят любовник, също и моето дете. Ти си моят господар и моето кърмаче. Ако не ти угодя, за мен няма живот.

Приемайки поражението, Бабасахеб Мхатре преглътна супената лъжица малц.

Той беше мил човек, като прикриваше това с обиди и шум. За да утеши осиротелия младеж, му обясняваше в синия си офис философията на прераждането, убеждавайки го, че родителите му вече са подготвени някъде за ново влизане, освен ако, разбира се, техният живот да е бил толкова свят, че да са добили абсолютната милост. Така Мхатре беше онзи, който запали Фаришта по делото с прераждането и не само с него. Бабасахеб беше екстрасенс аматьор, един потропвач с краката на масата и викач на духове в чаши.

— Но изоставих това — каза той на протежето си с много подходящо драматични интонации, жестове, намръщвания, — след като получих най-големия уплах в проклетия си живот.

Веднъж, припомняше си Мхатре, чашата била посетена от най-готовия на сътрудничество измежду духовете, един толкова твърде приятелски настроен тип, и виждаш ли, помислих си да му задам някои важни въпроси. Има ли Бог и чашата, която се въртеше наоколо като мишка или нещо подобно, просто спря като мъртва в средата на масата, нито трепване, напълно фют — капут. След това казах, ако не искаш да отговаряш, опитай този вместо другия въпрос, и го казах направо: Има ли дявол? След това чашата — брам-брам! — започна да се клатушка и няма да повярваш! — първо бавно-бавно, след това по-бързо и по-бързо, подобно на желе, докато не скочи — хопа-троп! — от масата във въздуха, падна на земята на едната си страна и опа! — разбита на хиляда и едно парчета. Можеш да вярваш или не, каза Бабасахеб Мхатре на своя повереник, но тогава и там аз научих урока си: не се бъркай, Мхатре, в онова, което не разбираш.

Тази история имаше дълбоко отражение върху съзнанието на младия слушател, защото още преди смъртта на майка си той започна да вярва в съществуването ка свръхестествения свят. Понякога, когато се оглеждаше около себе си, особено в следобедната жега, когато въздухът станеше лепкав, видимият свят, неговите черти, жители и неща сякаш стърчаха в атмосферата като изобилие от горещи айсберги и на него му хрумна, че всичко продължаваше надолу под повърхността на влажния въздух: хора, автомобили, кучета, кинореклами, дървета, а девет десети от тяхната действителност бе скрита от неговите очи. Той примигваше и илюзията избледняваше, но усещането за нея никога не го напусна. Джебраил порасна, вярвайки в Бог, ангели, демони, ифрити[31], джинове толкова истински, сякаш те бяха волски коли или стълбове за улично осветление, и мисълта, че никога досега не беше виждал призрак го поразяваше като недостатък на собственото му зрение. Той сънуваше, че открива оптик-магьосник, от когото купува чифт оцветени в зелено очила, които щяха да коригират неговото прискърбно късогледство, и след това щеше да може да вижда през гъстия ослепяващ въздух митическия свят отдолу.

От своята майка Наима Наджмудин той чу много истории за Пророка и ако в нейните разкази се бяха промъкнали неточности, не се интересуваше какви са те. „Какъв човек! — мислеше си той. — Кой ангел не би желал да говори с него?“ Въпреки че понякога се хващаше да образува богохулствени мисли, например в мига, в който, унасяйки се в сън на своето походно легло в жилището на Мхатре, без да иска, неговата сънлива фантазия започваше да сравнява собственото му положение с това на Пророка по времето, когато, осиротял и без средства, той постига голям успех като бизнесмениджър на богатата вдовица Хатиджа и накрая се оженва за нея. Заспивайки, той се виждаше седнал на обсипана с рози платформа, усмихвайки се престорено и плахо изпод сари-палу[32], което скромно беше поставил на лицето си, докато новият му съпруг, Бабасахеб Мхатре, се протягаше с любов към него, за да свали тъканта и да се втренчи в чертите му в огледалото, поставено в скута му. Този сън за женитбата с Бабасахеб го събуди, накара го да почервенее от срам и оттогава той започна да се тревожи за нечистото в своята направа, което можеше да създаде такива ужасяващи представи.

Обаче през повечето време неговата вяра беше слаба работа, част от него, която не изискваше някакво по-специално внимание от всяка друга. Когато Бабасахеб Мхатре го взе в дома си, това беше потвърждение за младия човек, че не е сам на света, че нещо се грижи за него, така че не беше напълно изненадан, когато сутринта на двадесет и първия му рожден ден Бабасахеб го повика в синия офис и го изхвърли, без дори да се съгласи да изслуша една молба.

— Изхвърлен си — подчерта Мхатре, сияейки. — Уволнен, разчистихме си сметките. Свободен си.

— Но, чичо.

— Затваряй си устата.

След това Бабасахеб направи най-големия подарък в живота на сирака, съобщавайки му, че за него е уредена среща в студията на легендарния филмов магнат мистър Д. У. Рама; едно прослушване.

— Това е само за външен вид — каза Бабасахеб. — Рама ми е добър приятел и ние го обсъдихме. Една малка роля за начало, след това зависи от теб. А сега се махни от очите ми и престани да правиш такава покорна физиономия, не е подходящо.

— Но, чичо.

— Момче като теб изглежда твърде добре, за да носи през целия си живот тифини на главата си. Сега тръгвай, стани хомосексуален филмов актьор. Уволних те преди пет минути.

— Но, чичо.

— Аз казах. Благодари на щастливата си звезда.

Превърна се в Джебраил Фаришта, но в продължение на четири години не стана звезда, чиракувайки в поредица малки просташки комични роли. Той оставаше спокоен, не-забързан, сякаш можеше да вижда бъдещето, и очевидната липса на амбиция у него го направи нещо като аутсайдер в тази най-самолюбива от индустриите. За него мислеха, че е глупав, арогантен или и двете. И през четирите пустинни години той не успя да целуне и една жена по устата.

На екрана той играеше глупака, идиота, който обича красавицата и не може да разбере, че тя няма да се омъжи за него и след хиляда години, смешния чичо, бедния роднина, селския идиот, слугата, неспособния мошеник, нито една от тях типа роля, който се причислява към любовните сцени. Жените го ритаха, удряха, закачаха, смееха му се, но на целулоида никога не го гледаха, не пееха за него и не танцуваха около него с кинематографска любов в очите си. Извън екрана той живееше сам в две празни стаи близо до студията и се опитваше да си представи как изглеждат жените без дрехи. За да откъсне съзнанието си от тази тема на любов и желание, учеше, превръщайки се във всеяден самоук, поглъщайки метафоричните митове на Гърция и Рим, аватарите на Юпитер, момчето, което се превръща в цвете, жената-паяк, Цирцея, всичко; и теософията на Ани Безант[33], и обединените теории на гравитацията и електромагнетизма, и произшествието със Сатанинските строфи в началото на кариерата на Пророка, и политиката на харема на Мохамед след триумфалното му завръщане в Мека; и сюрреализма на вестниците, в които пеперуди можеха да влетят в устите на млади момичета, искайки да бъдат изядени, и деца биваха раждани без лица, и млади момчета мечтаеха в невероятни подробности за ранни прераждания, например в златна крепост, пълна със скъпоценни камъни. Той сам се пълнеше с Бог знае какво, но в малките часове на безсънните си нощи не можеше да отрече, че е пълен с нещо, което никога не е било използвано, че не знае как да започне да го използва, и това нещо е любовта. В сънищата си беше измъчван от жени, непоносимо сладки и красиви, така че предпочиташе да стои буден и да се насили да репетира някаква част от общите си познания, за да изличи трагичното чувство да бъдеш надарен с по-голяма от обичайната способност за любов, без нито един човек на земята, на който да я предложиш.

Големият му пробив дойде с идването на теологическите филми. Щом формулата за правенето на филми, основани на пурана[34], с добавка от обичайната смесица песни, смешни чичовци и т.н. се оказа печеливша, всеки бог в пантеона получи своя шанс да бъде звезда. Когато Д. У. Рама насрочи продукция, основана на историята на Ганеша[35], никой от най-касовите имена в киното по онова време не беше склонен да прекара цял филм, скрит в слонска глава. Джебраил сграбчи този шанс. Това беше първият му хит, Ганеша Баба[36], и внезапно стана суперзвезда, но само с хобот и слонски уши на главата. След шест филма игра като слоноглав бог му беше разрешено да свали дебелата увиснала сива маска и вместо нея да си сложи дълга космата опашка, за да играе Хануман, царя на маймуните, в серия приключенски филми, които имаха повече общо с някои евтини телевизионни серии, произхождащи от Хонконг, отколкото с Рамаяна. Тези серии се оказаха толкова популярни, че маймунските опашки станаха de rigueur за младите градски самци на онзи тип партита, посещавани от манастирски възпитанички, известни като „фишеци“ заради готовността им да избухнат с трясък.

След Хануман нямаше спиране за Джебраил и неговият изключителен успех задълбочи вярата му в ангела хранител. Но също така доведе до едно по-прискърбно развитие.

(Виждам, че все пак трябва да изплюя камъчето за горката Реха.)

Още преди да беше заменил фалшивата глава с изкуствена опашка, той стана неустоимо привлекателен за жените. Прелъстителността на неговата слава порасна толкова много, че няколко от тези млади дами го помолиха дали не би останал с маската на Ганеша, докато правят любов, но той отказваше от уважение към достойнството на бога. Заради невинността на своето възпитание по това време той не можеше да направи разлика между количество и качество и в съответствие с това чувстваше нуждата да си навакса заради изгубеното време. Имаше толкова сексуални партньорки, че не беше необичайно за него да забравя имената им още преди да са напуснали стаята му. Той не само се превърна в любовчия от най-лошия тип, но научи и изкуството на притворството, защото човек, който играе богове, трябва да бъде над укорите. Толкова изкусно прикриваше скандалния си и развратен живот, че неговият стар покровител Бабасахеб Мхатре, лежейки на смъртния си одър десетилетие след като изпрати младия дабавала вън в света на илюзиите, мръсните пари и страстта, го молеше да се ожени, за да докаже, че е мъж.

— За Бога, мистър — молеше се Бабасахеб, — когато тогава ти казах да отидеш и да станеш педи, никога не съм си мислил, че ще ме вземеш на сериозно, в края на краищата уважението към по-възрастните си има граници. — Джебраил със замах вдигна ръцете си нагоре и се закле, че не е такова срамно нещо и че когато подходящото момиче се появи, той, разбира се, ще се подложи с желание на брака. — Какво чакаш? Някоя богиня от небето? Грета Гарбо, Грейскали, коя? — плачеше старият човек, кашляйки кръв, но Джебраил си тръгна със загадъчна усмивка, която позволи на Бабасахеб да умре, без да успокои напълно съзнанието си.

Лавината от секс, в която Джебраил Фаришта беше попаднал като в капан, успя да зарови най-големия му талант толкова дълбоко, че можеше да бъде загубен завинаги: неговия талант да обича истински, дълбоко, без задръжки, тази рядка и деликатна дарба, която никога не бе успял да използва. По време на заболяването си той почти беше забравил мъката, която изпитваше заради копнежа си по любов, извиващ се в него като нож на магьосник. Сега в края на всяка нощ на гимнастика той спеше с лекота и дълго, сякаш никога не бе измъчван от жени-мечта, сякаш никога не се бе надявал да изгуби сърцето си.

— Твоят проблем е — каза му Реха Мерчант, след като се материализира от облаците, — че всички винаги ти прощаваха, Бог знае защо, ти винаги се откачаше, откачи се от убийство. Никой никога не те държа отговорен за това, което направи. — Той не можеше да спори. — Божа дарба — изкрещя му тя. — Бог знае откъде си мислеше, че си, изскочил от канавката тип, Бог знае какви болести си донесъл.

Но това, което беше, жените го правеха, мислеше си той през онези дни, те бяха съдовете, в които той можеше да се излива, и когато продължаваше, те разбираха, че такава беше неговата природа и прощаваха. Истина беше, че никой не го обвиняваше, че си тръгва, за неговите хиляда и една небрежности, колко много аборти, питаше Реха от дупката в облаците, колко много разбити сърца. През всичките тези години той беше ползвателят на безкрайната женска щедрост, но беше и тяхна жертва, защото лекотата, с която му прощаваха, направи възможна най-дълбоката и най-сладката поквара, а именно убеждението, че не върши нищо лошо.

Реха: тя влезе в живота му, когато си купи мезонета в „Еверест Вилас“ и му предложи като съседка и бизнес дама да му покаже килимите и антиките си. Нейният съпруг беше на международен конгрес на производителите на сачмени лагери в Гьотеборг, Швеция, и в негово отсъствие тя покани Джебраил в своя апартамент с каменни решетки от Джаисалмер[37], резбовани перила от кералски дворци и каменна моголска чатри, малък купол, превърнат във вана с джакузи; докато му наливаше френско шампанско, се облягаше на мраморни стени и усещаше студените вени на камъка с гърба си. Когато си посръбваше от шампанското на малки глътки, тя го закачаше, че сигурно боговете не бива да пият алкохол, и той отговори с изречение, което веднъж беше прочел в интервю с Ага Хан[38]: О, знаете ли, това шампанско е само за показ, в момента, когато се докосне до устните ми, то се превръща във вода. След това на нея не й отне много време да докосне устните му и да се стопи в прегръдките му. Когато децата й се върнаха от училище с аята, тя беше безупречно облечена и сресана и седеше с него в гостната, разкривайки тайните на килимарския бизнес, признавайки, че художествената коприна изглежда неартистична пред изкуствената, а също да не се оставя да бъде заблуден от диплянката й, в която едно одеяло беше прелъстително описано като направено от вълна, оскубана от шиите на агнета, което означава, нали разбираш, само нискокачествена вълна, реклама, какво да правиш, така стоят нещата.

Той не я обичаше, не й беше верен, забравяше рождените й дни, не отвръщаше на телефонните й обаждания, появяваше се в най-неудобния момент насред вечеря с гости от света на ролковите лагери и като всички други тя му прощаваше. Но нейната прошка не беше тихото, мишо пускане без наказание, което получаваше от другите. Реха се оплакваше като луда, тя го хокаше, прогонваше с викове, ругаеше го, че е безполезен нехранимайко и копеле със сестра курва и дори за това, че е виновен в невъзможния подвиг да чука сестрата, която нямаше. Тя нищо не му спестяваше, обвиняваше го, че е престорено като филмов екран същество и след това минаваше нататък и винаги му прощаваше и позволяваше да откопчае блузата й. Джебраил не можеше да устои на оперната прошка на Реха Мерчант, което беше още по-трогателно заради пукнатината в собственото й положение, нейната изневяра на краля на ролковите лагери, която Джебраил се въздържаше да споменава, понасяйки словесния побой като мъж. Така че докато прошките, които получаваше от останалите си жени, го оставяха студен и ги забравяше в същия миг, в който бяха промълвени, той продължаваше да се връща при Реха, така че да може да го ругае и утешава, както само тя си знаеше.

След това той едва не умря.

Снимаше в Каня Кумари, стоейки на самия край на Азия, докато участваше в сцена от битка, поставена на върха на нос Коморин, където сякаш наистина три океана се блъскаха един в друг. Три реда вълни се приближаваха от запад изток юг и се сблъскваха в могъщ плясък на водни ръце в момент, когато Джебраил получи юмручен удар в челюстта — перфектна синхронизация, и на мига изгуби съзнание, падайки назад в триокеанската пяна. Не се изправи.

За начало всички обвиниха исполинския английски каскадьор Юстас Браун, който беше нанесъл удара. Той яростно възрази. Не беше ли той същият, който игра враждебния главен министър на Н. Т. Рама Рао в множеството негови теологически филмови роли? Не усъвършенства ли той изкуството да направи стария човек да изглежда добре по време на битка, без да го нарани? Беше ли се оплаквал някога, че Н. Т. Р. никога не олекотява ударите си, така че той, Юстас, винаги става син-зелен, бивайки набит до оглупяване от един дребен стар тип, когото може да изяде за закуска върху тоуст и дали някога, дори само веднъж, е изпуснал нервите си? Е, тогава? Как може някой да си помисли, че ще нарани безсмъртния Джебраил? Въпреки това го изхвърлиха и полицията го пъхна в затвора, просто за всеки случай.

Но не ударът беше този, който просна Джебраил. След като звездата беше откарана в бомбайската Брийч Кенди хоспитъл със самолет на военновъздушните сили, осигурен за тази цел; след като задълбочените тестове не дадоха почти нищо; и докато той лежеше в безсъзнание, умирайки, с кръвна картина, спаднала от нормалните си петнадесет до убийствените четири цяло и две, говорител на болницата се изправи пред националната преса на широките бели стъпала на Брийч Кенди.

— Това е изключителна мистерия — оповести той. — Ако ви харесва, наречете го Божие дело.

Джебраил Фаришта беше започнал да получава кръвоизливи по целите си вътрешности без видима причина и просто умираше от изтичане на кръвта под кожата му. В най-тежкия момент кръвта започна да се стича през ректума и пениса му и сякаш всеки момент щеше да избухне като порой през носа и ушите и от ъгълчетата на очите му. В продължение на седем дни той кървеше и му преливаха кръв и всеки известен на медицинската наука препарат за съсирване на кръвта, включително един вид концентрирана отрова за плъхове, и въпреки че лечението доведе до леко подобрение, лекарите го обявиха за безнадежден случай.

Цяла Индия беше край леглото на Джебраил. Неговото състояние беше водещата новина във всеки радиобюлетин, тема на ежечасните новини на националната телевизия и тълпата, която се събираше на Уордън Роуд, беше толкова голяма, че полицията трябваше да я разпръсква с удари с дървени палки и сълзотворен газ, който използваше напразно, тъй като всеки от тези половин милион опечалени вече беше насълзен и ридаеше. Премиер-министърката отмени срещите си и отлетя да го посети. Нейният син, пилотът, седеше в стаята на Фаришта, държейки го за ръката. Едно настроение на мрачни предчувствия се спусна върху нацията, защото след като Бог е стоварил такъв акт на възмездие върху най-известното му превъплъщение, какво ли пък чака останалата част от страната? Ако Джебраил умре, възможно ли е Индия съвсем да изостане? В джамиите и храмовете на страната, претъпкани с богомолци, се отправяха молитви не само за живота на умиращия актьор, но и за бъдещето, за тях самите.

Кой ли не посети Джебраил в болницата? Кой ли никога не писа, не се обади по телефона, не прати цветя, нито тифини или прекрасна домашно приготвена храна? Докато много любовници безсрамно му пращаха картички с пожелания за оздравяване и агнешко, сготвено в раковина, коя, обичайки го най-много от всички, живееше тихо, неподозирана от този ролков лагер, който имаше за съпруг? Реха Мерчант обви с желязо сърцето си и преминаваше през жестовете на ежедневието, като забавляваше децата си, бърбореше със съпруга си, играейки негова домакиня, когато се налагаше, и никога нито веднъж не разкри мрачното опустошение в душата си.

Той се възстанови.

Възстановяването беше също толкова тайнствено, колкото болестта, и също толкова бързо. То също беше наречено (от болницата, журналисти и приятели) дело на Върховното. Обявен бе национален празник; фойерверки се изстрелваха нагоре и надолу из страната. Но когато Джебраил си възвърна силите, стана ясно, че се е променил, и то в изненадваща степен, защото беше изгубил вярата си.

В деня, в който беше изписан от болницата, той премина под полицейска охрана през необятната тълпа, която се беше събрала да празнува собственото си спасение, както и неговото, качи се в мерцедеса и каза на шофьора да се изплъзне от всички преследващи ги коли, което отне седем часа и петдесет и една минути, и в края на маньовъра той беше измислил какво трябва да направи. Джебраил слезе от лимузината пред хотел „Тадж“ и без да погледне вляво или вдясно, влезе направо в голямата трапезария с нейния бюфет, стенещ под тежестта на забранени храни, и напълни чинията си с повечето от тях, свинските наденички от Уилт-шайър и пушените свински бутове от Йорк, и тънките резени бекон от бог знае къде; с шунката на своето безверие и свинската пача на секуларизма; и тогава, точно в средата на залата, докато фотографите изникваха от нищото, той започна да яде толкова бързо, колкото беше възможно, тъпчейки мъртвите свине в устата си толкова бързо, че резенчета бекон висяха от всички страни на устата му.

По време на болестта си беше използвал всяка минута на съзнание да призовава Бог, всяка секунда от всяка минута. Я, Аллах, чийто слуга лежи кървящ, не ме изоставяй сега, след като си ме пазил толкова дълго. Я, Аллах, дай ми някакъв знак, някакъв малък белег на твоята милост, за да мога да намеря сили в себе си да излекувам страданията си. О, Боже, най-благотворен, най-милостиви, бъди с мен в това ми време на нужда, на най-прискърбна нужда. След това му хрумна, че го наказват за срок, който ще направи възможно да изстрада болката, след още време вече се ядоса. Достатъчно, Боже, изискваха непроизнесените му думи, защо трябва да умра, след като не съм убил, ти отмъщение ли си, или си любов? Яростта към Бог го придружаваше още един ден, но след това избледня и на нейно място дойде ужасна празнота, една самота, след като разбра, че говори на нищото, че няма изобщо никой там, и след това се почувства толкова глупав, колкото никога през живота си, започна да се моли в празнотата: я, Аллах, просто бъди там, по дяволите, просто бъди. Но не чувстваше нищо, нищо, нищо и тогава един ден откри, че повече няма нужда там да има каквито и да е чувства. В този ден на метаморфоза болестта се промени и започна възстановяването му. И за да докаже на себе си несъществуването на Бог, сега стоеше в трапезарията на най-известния хотел в града с падащи от устата му свине.

Той вдигна поглед от чинията си, за да открие една жена, която го наблюдаваше. Косата й беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, а кожата й имаше цвета и прозирността на планински лед. Тя му се присмя и се обърна.

— Не разбирате ли? — извика той след нея, плюейки парченца наденица от ъглите на устата си. — Няма светкавица. Там е работата.

Тя се върна и застана пред него.

— Вие сте жив — каза му тя. — Получихте си живота обратно. Там е работата.

Той каза на Реха: в момента, когато се обърна и започна да се връща, аз се влюбих в нея. Алилуя Коун, алпинистка, победителка на Еверест, руса яхуди[39], ледена кралица. На нейното предизвикателство: промени живота си или си го получил обратно напразно, не можах да устоя.

— Ти и твоите глупости с прераждането — ласкаеше го Реха. — Глава, пълна с глупости. Излизаш от болница, връщаш: се от вратата на смъртта и ти влиза в главата, лудо момче, че веднага трябва да направиш някаква лудория и ето я нея, хей, presto, русата мем[40]. Не мисли, че не зная какво искаш, Гибо, и какво сега, искаш да ти простя или нещо друго?

— Няма нужда — каза той.

Джебраил напусна апартамента на Реха (любовницата му плачеше на пода с лице надолу) и никога повече не стъпи в него.

Три дни, след като го срещна с уста, пълна с нечисто месо, Али се качи на един самолет и замина. Три дни бяха извън времето зад табелка „Не смущавайте“, но накрая се съгласиха, че светът е действителен, че каквото е възможно, е възможно, и каквото е невъзможно, не е, кратка среща, кораби, които се разминават, любов в транзитна зала. След като тя замина, Джебраил почиваше, опитваше се да запуши ушите си за нейното предизвикателство и реши да върне живота си към нормалното. Това, че беше загубил вярата си, не означаваше, че не може да върши работата си, и въпреки скандала заради неговите снимки с яденето на пушен бут, първия скандал изобщо, свързан с неговото име, той подписа договори за филми и се върна на работа.

И след това една сутрин един стол на колела се оказа празен, а той си беше отишъл. Един брадат пътник, един Исмаил Наджмудин се качи на полет А 1–420 за Лондон. Боингът 747 беше кръстен на една от райските градини, не Гюлистан, а Бостан.

— За да бъдеш роден отново — каза много по-късно Джебраил Фаришта на Саладин Чамча, — първо трябва да умреш. Аз, аз само наполовина умрях, но го направих два пъти, болница и самолет, това се трупа и има значение. А сега, Спуно, приятелю мой, ето ме, стоя пред теб в самия Лондон вилает, прероден, нов човек с нов живот. Спуно, не е ли това нещо ужасно прекрасно?

* * *

Защо замина той?

Заради нея, нейното предизвикателство, новостта, пламенността на двамата, когато са заедно, неумолимостта на едно невъзможно нещо, което настоява на правото си да се осъществи.

И или може би: защото, щом изяде свинете, започна възмездието, едно нощно възмездие, едно наказание със сънища.

— 3 —

Щом самолетът за Лондон излетя, благодарение на магическия си номер да кръстосва два чифта пръсти и да върти палците си, тесногръдият тип на четиридесетина години, който седеше на място за непушачи до прозореца и гледаше как родният му град пада от него като стара змийска кожа, си позволи за кратко облекчено изражение на лицето си. Това лице беше красиво по един донякъде кисел, патрициански начин, с дълги, дебели, извити надолу устни, подобни на тези на отвратен калкан, тънки вежди, образуващи заострени сводове над очите, които гледаха на света с един вид бдително презрение. Мистър Саладин Чамча беше конструирал това лице грижливо — беше му отнело няколко години само за да го нагласи както трябва — и вече много години мислеше за него просто като за свое — наистина беше забравил как изглеждаше преди това. Освен това си беше оформил и глас, който да отива на лицето, глас, чиито провлачени, почти мързеливи гласни объркващо контрастираха с орязаната сякаш с трион рязкост на съгласните. Съчетанието на лице и глас беше силно; но при скорошното му посещение в родния град, първото подобно посещение след петнадесет години (трябва да отбележа, че това беше точно звездният период на Джебраил Фаришта) настъпи едно странно и тревожно развитие. За съжаление стана така, че гласът му (първият, който си тръгна) и след това самото му лице започнаха да го изоставят.

Това започна — Чамча, позволявайки на пръстите и палците си да починат и надявайки се с известно неудобство, че последното останало му суеверие е минало незабелязано от спътниците му, затвори очите си и си спомни с леки тръпки на ужас за полета си на Изток преди няколко седмици. Той беше заспал мъртвешки сън високо над пустинните пясъци на Персийския залив и бе посетен в съня от странен непознат, човек със стъклена кожа, който тъжно почукваше със ставите на пръстите си по тънката, чуплива мембрана, която покриваше цялото му тяло, и молеше Саладин да му помогне, да го освободи от затвора на собствената му кожа. Чамча вдигна един камък и започна да удря по стъклото. Изведнъж решетка от кръв се просмука през напуканата повърхност на тялото на непознатия и когато Чамча се опита да извади счупените парчета, другият започна да пищи, защото късове от плътта му се отделяха заедно със стъклото. В този момент стюардесата се наведе над спящия Чамча и попита с безжалостната любезност на нейното племе:

— Нещо за пиене, сър? Едно питие? — и Саладин, изплувайки от съня, откри говора си необяснимо преобразен в бомбайски ритъм, който той толкова прилежно (и толкова отдавна!) беше премахнал:

— Ача[41], к’во искате? — измънка той.

— Алкохолни напитки или нещо друго? — И когато стюардесата го увери: — Каквото пожелаете, сър, всички напитки са безплатни — той отново чу предателския си глас:

— Тогава, о’кей, биби, дай само е’но уиски’сода.

Каква неприятна изненада! Той се събуди в шок и седеше сковано на седалката си, без да обръща внимание на алкохола и фъстъците. Как бе избликнало миналото в превъплътени гласни и речник? Какво ли още може да очаква човек? Ще започне ли да маже косата си с кокосово масло? Ще започне ли да стиска ноздрите си между показалеца и палеца, да духа шумно и да изхвърля лепкава сребърна дъга от мръсотия? Ще стане ли поклонник на професионалната борба? Още какви други дяволски унижения го очакваха? Трябваше да се сети, че е грешка да се върне у дома след толкова време и какво друго би могло да бъде освен регресия; това беше неестествено пътуване; отрицание на времето; бунт срещу историята; всичко това непременно ще свърши с беда.

Аз не съм аз, мислеше си той, докато едно усещане за плахо трепкане започна в околността на сърцето му. Но какво означава това, както и да е, добави той с горчивина. В края на краищата les acteurs ne sont pas des gens[42], както великият актьор Фредерик обясни в Les Enfants du Paradis. Маска под маска, докато не се появи изведнъж безкръвният череп.

Появи се сигналът за затягане на коланите, гласът на капитана предупреди за въздушна буря, те падаха и изскачаха от въздушни ями. Пустинята под тях се накланяше и гастарбайтерът, който се качи на самолета в Катар, се вкопчи в гигантския си транзистор и започна да повръща. Чамча забеляза, че човекът не си беше сложил колана, и се стегна, връщайки гласа си до неговия най-високомерен английски.

— Вижте, защо не… — посочи той, но мъжът, на който му беше лошо, между напъните за повръщане в хартиената торбичка, която Саладин му подаде точно навреме, поклати глава, вдигна рамене и отговори:

— За какво, сахиб? Ако Аллах желае да умра, аз ще умра. Ако не желае, няма да умра. За какво ми е тогава този колан?

Проклета да си, Индия, тихичко изруга Саладин, отпускайки се обратно в седалката си. По дяволите с теб, аз отдавна се измъкнах от лапите ти, няма да ме пипнеш отново, не можеш да ме завлечеш назад.

* * *

Имало едно време — и беше, и не беше така, както се разказва в старите приказки, случи се и никога не се беше случвало — може би тогава или може би не, едно десетгодишно момче от Скендъл Пойнт в Бомбай намери един портфейл, лежащ на улицата пред дома му. Той се прибираше вкъщи от училище, току-що слязъл от училищния автобус, в който беше задължен да седи смачкан в лепкавата пот на момчета по шорти и да бъде оглушавай от техния шум и защото дори през онези дни той беше човек, който се отвращаваше от веселост, блъскане и миризма на чужди хора, чувстваше леко гадене от дългото друсане до дома. Обаче когато видя черния кожен сгъваем портфейл да лежи пред краката му, гаденето изчезна, той възбудено се наведе и сграбчи — отвори — и откри за негова наслада, че е пълен с пари, и не само с рупии, но с истински пари, обменяеми на черни пазари и международни борси — лири! Лири стерлинги от самия Лондон в легендарната страна Вилает отвъд черната вода и много далече. Смаян от дебелата пачка чужда валута, момчето вдигна очи, за да се увери, че не е било наблюдавано, и за миг му се стори, че от небесата е спусната дъга за него, дъга, подобна на ангелски дъх, на отговор на молитва, свършваща точно на мястото, където стоеше. Пръстите му трепереха, докато се пъхаха в портфейла към баснословното съкровище.

— Дай го.

В по-напреднала възраст му се струваше, че баща му го е шпионирал през детството му, и въпреки че Ченгиз Чамчау-ала беше едър мъж, дори гигант, да не споменаваме неговото богатство и обществено положение, той все още притежаваше лека походка и беше склонен да се промъква зад сина си и да разваля всичко каквото прави, смъквайки през нощта завивката на младия Салахудин, за да открие позорния пенис в стискащата го зачервена ръка. И можеше да подуши пари от сто и една мили дори през смрадта на химикали и торове, която винаги го заобикаляше, защото беше най-големият производител в страната на селскостопански спрейове, течности и изкуствени торове. Ченгиз Чамчауала, филантроп, жива легенда, пътеводна светлина на националистическото движение, скокна от входа на дома си, за да издърпа един издут портфейл от ръката на сразения си син.

— Тц, тц — посъветва го той, прибирайки в джоба си лирите стерлинги, — не бива да вдигаш неща от улицата. Тя е мръсна, а парите така и така са по-мръсни.

На една лавица в облицования му с тиково дърво кабинет до десеттомния превод на „Арабски нощи“ от Ричард Бъртън, които бавно бяха поглъщани от плесен и книжни червеи благодарение на дълбоко залегналия предразсъдък срещу книги, който накара Ченгиз да притежава хиляди от вредните неща, за да ги унижи, оставяйки ги да гният непрочетени, там стоеше една вълшебна лампа, една лъсната до блясък медна и месингова аватара на Аладиновия съд за духове: една лампа, молеща да бъде потъркана. Но Ченгиз нито я търкаше, нито позволяваше да бъде потъркана например от неговия син. „Един ден — уверяваше той момчето — ще бъде лично твоя. Тогава търкай, търкай колкото желаеш, и ще видиш онова, което няма да дойде при теб. Но точно сега е моя.“ Обещанието за вълшебната лампа зарази Салахудин с идеята, че един ден неговите неприятности ще свършат, най-съкровените му желания ще бъдат задоволени и всичко, което трябва да направи, е да изтърпи; но след това се случи произшествието с портфейла, когато вълшебството на една дъга работеше за него, не за баща му, а за него, и Ченгиз Чамчауала открадна гърнето със злато. След това синът се убеди, че ако не се махне, баща му ще задуши всичките му надежди, и от този момент той отчаяно искаше да замине, да избяга, да постави океани между едрия мъж и себе си.

До десетата си година Салахудин Чамчауала беше разбрал, че е предопределен за този хладен Вилает, пълен с освежителни обещания за лири стерлинги, за които сгъваемият портфейл намекна, и той все повече не можеше да търпи този Бомбай от прах, вулгарност, полицаи по шорти, травестити, списания за кинофенове, спящи по тротоарите и пеещи проститутки по Гранд Роуд, за които се говореше и които бяха започнали като поклоннички на култа към Джелама[43] в Карнатака, но свършваха тук като танцьорки в по-прозаичните храмове на плътта. Беше му дошло до гуша от текстилни фабрики и влакове за къси разстояния и цялата бъркотия и свръхизобилие на мястото, и копнееше за този Вилает на мечтите, на уравновесеността и сдържаността, който го обсебваше през деня и нощта. Неговите най-предпочитани броилки бяха онези, които изискваха чуждестранни градове: китчи-кон, китчи-ки, кинчи-константи, китчи-нопол, китчи-Константинопол. А любимата му игра беше разновидност на „Стъпките на баба“, в която, когато той беше то, обръщаше гръб на пълзящите към него другари по игра, за да издърдори, подобно на мантра, шестте букви на своя град на мечтите елоуин дийоуин. Тайно в сърцето си той пълзеше към Лондон, буква, по буква, точно както приятелите му пълзяха към него. Елоуин дийоуин Лондон.

Промяната на Салахудин Чамчауала в Саладин Чамча започна, както ще се види, в стария Бомбай, много преди да стигне достатъчно близо, за да чуе рева на лъвовете на Трафалгар. Когато английският отбор по крикет играеше срещу Индия на стадион Брейбърн, той се молеше за английската победа, за да победят създателите на играта многообещаващите местни звезди, за да бъде запазена съответстващата подредба на нещата. (Но мачовете завършваха постоянно наравно заради пухената сънливост на вратичката за крикет на стадион Брейбърн; големият въпрос създател срещу подражател, колонизатор срещу колонизиран по необходимост оставаше неразрешен.)

На тринадесет години той беше достатъчно възрастен, за да играе по скалите край Скендъл Пойнт, без да бъде наглеждан от своята ая Кастурба. И един ден (беше и не беше така) той се измъкна безцелно от къщата, тази обширна, ронеща се, вкоравена от сол сграда в стил парси[44], цялата в колони, кепенци и малки балкони, и през градината, която беше гордостта и радостта на баща му и която при определена вечерна светлина можеше да създаде впечатлението, че е безкрайна (и това също беше толкова загадъчно, нерешена гатанка, защото никой, нито баща му, нито градинарят можеха да му кажат наименованията на повечето от растенията и дърветата), след това навън от главния вход, една величествена имитация, копие на римската триумфална арка на Септимий Север, и напряко през дивата лудост на улицата, през дигата и така най-накрая върху широкото пространство от блестящи черни скали с техните малки вирчета със скариди. Християнски момичета в рокли се кикотеха, мъже със сгънати чадъри стояха мълчаливо, втренчени в синия хоризонт. В една пещера от черен камък Салахудин видя мъж в дхоти[45], навеждайки се над един вир. Очите им се срещнаха и мъжът го повика с пръст, след което го постави върху устните си. Шшшшшт и тайнствеността на скалните вирове привлече момчето към непознатия. Той беше костеливо създание. Очила с рамки от нещо, което можеше да бъде слонова кост. Пръстът му се извиваше, извиваше като кука със стръв, ела. Когато Салахудин слезе долу, другият го сграбчи, сложи ръка на устата му и насили младата му ръка между стари и мършави крака, за да почувства там кожената кост. Салахудин никога не се беше научил как да се бие; той направи каквото го насилваха да стори и след това другият просто се отвърна от него и го пусна да си върви.

След това Салахудин никога не отиде на скалите край Скендъл Пойнт; нито каза на някого какво се беше случило, знаейки каква неврастенична криза ще разпали у майка си и подозирайки, че баща му ще каже, че това си е негова собствена грешка. Струваше му се, че всичко отвратително, всичко, което той беше започнал да ругае в родния си град, се беше събрало в кокалестата прегръдка на непознатия, и сега, щом бе избягал от злия скелет, той трябва да избяга и от Бомбай или да умре. Той започна пламенно да се съсредоточава върху тази идея, да насочва през пялото време волята си върху нея, ядейки, серейки, спейки, убеждавайки се, че може да накара чудото да се случи, без лампата на баща му да помогне. Сънуваше как излита от прозореца на спалнята си, за да открие, че под него не беше Бомбай, а самият истински Лондон Бигбен Нелсъновата колона Лордовата кръчма Кралицата на кървавата кула[46]. Но докато се носеше над големия метрополис, започна да чувства, че губи височина и независимо колко силно се бореше, риташе, плуваше във въздуха, той продължаваше да пада бавно и спираловидно надолу към земята, след това по-бързо и все по-бързо, докато не полетя пищейки надолу с главата към града, Сейнт-пол, Пудинглейн, Треднийдълстрийт, прицелвайки се в Лондон като бомба.

* * *

Когато невъзможното се случи и баща му като гръм от ясно небе му предложи английско образование, за да ме разкара, помисли си той, че защо иначе, очевидно е, но на харизан кон и така нататък, неговата майка Насрийн Чамчауала отказа да плаче и вместо това предложи облагата на своя съвет.

— Не ходи мръсен като тези англичани — предупреди го тя. — Те си бършат трите букви само с хартия. Също така използват мръсната вода на другия във ваната.

Тези гадни клевети доказаха на Салахудин, че майка му прави всичко възможно да го уплаши, за да му попречи да замине, и въпреки взаимната им любов, той отговори:

— Невъобразимо е това, което казваш, ами. Англия е велика цивилизация, какви ги говориш тинтири-минтири.

Тя се усмихна с кратката си нервна усмивка и не започна да спори. И по-късно стоя със сухи очи под триумфалната арка на входа и не поиска да дойде на летището Сантакруз да го изпрати. Единственото й дете. Тя натрупа гирлянди около врата му, докато не му се замая главата от пресищащите парфюми на майчината любов.

Насрийн Чамчауала беше най-слабата и най-нежната измежду жените, костите й бяха като клечици, като малки тресчици дърво. За да компенсира физическата си нищожност, тя започна на млади години да се облича с една определено възмутителна прекалена енергия. Шарките на саритата й бяха смайващи, дори крещящи: лимонена коприна, окичена с огромни диаманти от брокат, шеметни черно-бели оп-артови извивки, гигантски отпечатъци от начервени устни върху ярко бяла основа. Хората прощаваха ужасния й вкус, защото тя носеше ослепителните си дрехи с толкова невинност; защото гласът, излизащ от тази текстилна какофония, беше толкова тънък, колеблив и благопристоен. И заради нейните soirees.

Всеки петък от брачния си живот Насрийн пълнеше залите на резиденцията на Чамчауала, тези обикновено мрачни стаи, подобни на големи подземни гробници, с ярка светлина и крехки приятелки. Когато Салахудин беше малко момченце, той настояваше да играе портиер и поздравяваше накичените със скъпоценности лакирани гости с голяма важност, позволявайки им да го потупват по главата и да го наричат сладурче и сладкишче. През петъците къщата беше пълна с шум; имаше музиканти, певци, танцьори, последните западни хитове по радио Цейлон, груби куклени представления, в които изрисувани глинени раджи яздеха кукленски жребци, обезглавявайки вражески марионетки с проклятия и дървени мечове. Но през останалата част от седмицата Насрийн внимателно крачеше из къщата като жена-гълъб, ходеща на пръсти из мрака, сякаш се страхуваше да наруши изпълнената със сенки тишина; и синът й, който я следваше, също се научи да олекотява своята стъпка, за да не пробуди някой таласъм или демон, който може би лежеше в очакване.

Но предпазливостта на Насрийн Чамчауала не успя да спаси живота й. Ужасът я сграбчи и уби, когато се чувстваше най-сигурна, облечена в сари, щамповано с евтини вестникарски снимки и заглавия, окъпана в светлината на полилей, заобиколена от своите приятели.

* * *

По това време бяха минали пет и половина години, откакто младият Салахудин, огирлянден и предупреден, се качи на един Дъглас DC-8 и отпътува на Запад. Пред него бе Англия; до него неговият баща Ченгиз Чамчауала; под него дом и красота. Подобно на Насрийн на бъдещия Саладин никога не му беше лесно да плаче.

На този пръв в живота му самолет той чете фантастични разкази за междупланетно преселение: „Фондацията“ на Азимов, „Марсианските хроники“ на Рей Бредбъри. Той си представяше, че DC-8 беше корабът-майка, носещ призваните, божиите и човешките избраници през невъобразими разстояния, пътувайки поколения наред, размножавайки се евгенично, така че тяхното семе един ден да пусне корен някъде в един прекрасен нов свят под едно жълто слънце. Той сам се поправи: не кораб-майка, а кораб-баща, защото в края на краищата там беше великият човек Абу, таткото. Оставяйки настрана доскорошните си съмнения и оплаквания, тринадесетгодишният Салахудин отново навлезе в детското обожание на баща си, защото той го, го, го боготвореше, беше велик баща, докато не започнеш да развиваш собствен разум и след това да спориш с него, което беше наречено предателство към неговата любов, но това няма значение сега, аз го обвинявам, че се превърна в моето върховно същество, така че това, което се случи, беше като загуба на вярата… да, кораб-баща, въздушният кораб не беше майчина утроба, а метален фалос, и пътниците бяха сперматозоиди, чакащи да бъдат пролети.

Пет и половина часа времеви пояси; обърни си часовника наобратно в Бомбай и ще видиш времето в Лондон. Моят баща, щеше да си мисли години по-късно Чамча в средата на своята горчивина. Обвинявам го в преобръщането на времето.

Колко далече отлетяха те? Петте и половина хиляди километра отлетяха като гарвани. Или: от индийското до английското, едно неизмеримо разстояние. Или изобщо не толкова далече, защото те се издигнаха от един голям град, паднаха в друг. Разстоянието между градове винаги е малко; селянин, пътуващ сто мили до град, пресича по-празно, по-тъмно и по-ужасяващо пространство.

Какво направи Ченгиз Чамчауала, когато самолетът се издигна: опитвайки се синът му да не види, че го прави: той кръстоса по два пръста от всяка ръка и започна да върти палците си.

И когато бяха настанени в един хотел на няколко фута от древното разположение на дървото Тайбърн[47], Ченгиз каза на сина си:

— Вземи. Това ти принадлежи. — И протегна на една дължина на ръката си един черен сгъваем портфейл, за чийто произход не можеше да има съмнение. Вече си мъж. Вземи.

Връщането на конфискувания портфейл заедно с цялата валута се оказа един от малките капани на Ченгиз Чамчауала. През целия си живот Салахудин беше заблуждавай от тях. Щом баща му искаше да го накаже, той му предлагаше подарък, парче вносен шоколад или консерва сирене „Kpacjyr“ и го сграбчваше, когато идваше да ги вземе. „Магаре — присмиваше се Ченгиз на малкия си син. — Винаги, ама винаги морковът те докарва до пръчката ми.“

В Лондон Салахудин взе предложения портфейл, приемай-ки подаръка на възмъжаването, след което баща му каза:

— Сега, когато си мъж, на теб се пада да се грижиш за стария си баща, докато сме в град Лондон. Ще плащаш всички сметки.

Януари 1961. Година, която можеш да преобърнеш и тя за разлика от часовника ти все още ще показва същото време.

Беше зима, но когато Салахудин Чамчауала започна да трепери в стаята си в хотела, беше от уплаха почти до смърт: неговото гърне със злато внезапно се беше превърнало в проклятието на магьосник.

Тези две седмици в Лондон, преди да замине за интерната, се превърнаха в кошмар от касичка и сметки, защото Ченгиз имаше предвид точно това, което каза, и нито веднъж не пъхна ръка в своя джоб. Салахудин трябваше да купи дрехите си като например двуреден шлифер и седем раирани в бяло и синьо ризи „Ван Хюзин“ с подвижни полутвърди яки, които Ченгиз го накара да носи всеки ден, за да свикне с копчетата за яка, и Салахудин чувстваше сякаш гол нож се забива точно под новопокаралата му адамова ябълка; и трябваше да подсигури достатъчно за стаята в хотела и всичко останало, така че беше твърде нервен да помоли баща си дали не може да отидат на кино, но не отидоха на нито един филм, дори не на „Истински ад в Св. Трайниън“, или да хапнат в ресторант, нито едно китайско блюдо, и години по-късно той не си спомняше нищо от своите първи четиринадесет дни в любимата си Елоуин Дийоуин освен лири шилинги пенсове, подобно на ученика на царя-философ Чанакя[48], който попитал великия мъж какво е имал предвид, казвайки, че човек може да живее на света и същевременно да не живее в него, и на когото било наредено да пренесе пълна до ръба кана с вода през празнична тълпа, без да разлее и капка под заплаха от смърт, така че когато се върнал, не могъл да опише празненството, защото бил като сляп и виждал само съда на главата си.

Ченгиз Чамчауала стана много тих през тези дни, сякаш не се интересуваше дали яде или пие, или прави каквото и да било, доволно си седеше в хотелската стая, гледайки телевизия, особено когато даваха Флинтстоун, защото, каза той на сина си, Уилма биби му напомня Насрийн. Салахудин се опита да докаже, че е мъж, постейки заедно с баща си и опитвайки се да го надмине, но никога не успяваше, и когато спазмите ставаха твърде силни, излизаше от хотела до близката евтина закусвалня, откъдето можеше да се купят за вкъщи печени пилета, които висяха тлъсти на витрината и бавно се въртяха на шишовете на грила. Когато внасяше пилето в хотелското фоайе, той се чувстваше смутен, не желаейки служителите да го видят, така че го тъпчеше в двуредния си шевиот и се качваше на асансьора, вонейки на печено на шиш, с издут шлифер и почервеняващо лице. С пилешки гърди под втренчените погледи на важни дами и асансьорни хопове той почувства раждането на онази непреклонна ярост, която щеше да гори в него неотслабваща повече от четвърт век; която щеше да изпари неговото детско обожание към баща му и да го превърне в невярващ човек, който след това щеше да направи всичко възможно да живее без бог от какъвто и да е вид; която щеше да подхранва може би неговата решимост да стане нещото, което баща му не-е-и-никога-не-може-да бъде, а това е един-добър-и-истински англичанин. Да, англичанин, дори ако майка му беше права за всичко, дори ако тук имаше само хартия в тоалетните и хладка използвана вода, пълна с кал и сапун, в която да влезеш след физическото, дори ако това означаваше живот, прекаран сред зимно оголените улици, чиито пръсти отчаяно сграбчваха малкото бледи часове на прецеждаща се водниста светлина. През зимните нощи той, който никога не беше спал под повече от един чаршаф, лежеше под планини от вълна и се чувстваше като образ от древен мит, осъден от боговете гърдите му да бъдат притискани от морена; но както и да е, той ще стане англичанин, дори ако съучениците му се кикотеха на неговия глас и го изключваха от своите тайни, защото това изключване само засилваше неговата решимост, и тогава започна да играе, да открива маски, които съучениците щяха да признаят, бледолики маски, клоунски маски, докато не ги изигра да мислят, че той е о’кей, че е хора-като-нас. Той ги измами по начина, по който чувствително човешко същество убеждава горили да го приемат в своето семейство, да го галят и милват и да тъпчат банани в устата му.

(След като беше уредил последната сметка и портфейлът, намерен някога на края на една дъга, беше изпразнен, баща му каза: „Видя ли? Плащаш собствените си разноски, без да задлъжнееш. Направих мъж от теб.“ Но какъв мъж? Това е, което бащите никога не знаят. Никога предварително; никога преди да е станало твърде късно.)

Един ден, скоро след като беше започнал в училището, той слезе долу за закуска, за да открие пушена херинга в чинията си. Седеше втренчен в нея, без да знае откъде да започне. След това я сряза и получи хапка, пълна с малки костици. И след като издърпа всичките, отново хапка и още кости. Неговите съученици в мълчание го наблюдаваха как страда; нито един от тях не каза, виж, нека ти покажа, яде се по този начин. Отне му деветдесет минути, докато изяде рибата, и не му беше разрешено да стане от масата, докато не свърши. По това време той трепереше и ако беше способен да плаче, щеше да го направи. Тогава му хрумна мисълта, че му беше даден важен урок. Англия беше странна на вкус пушена риба, пълна с шипове и кости, и никой никога няма да му каже как да я яде. Той откри, че е невъзможна личност. „На всички ще им покажа — закле се той. — Ще видите дали няма.“ Изядената пушена херинга беше първата му победа, първата му стъпка в завладяването на Англия.

Говори се, че Уилям Завоевателят е започнал, изяждайки хапка английски пясък.

* * *

Пет години по-късно си беше у дома, след като беше завършил училището, чакайки да започне английският университетски семестър, и неговата трансмутация във вилаетлия беше доста напреднала.

— Виж колко добре се оплаква — дразнеше го Насрийн пред баща му. — За всичко има готова голяма, голяма критика, вентилаторите са закрепени твърде хлабаво към таваните и ще паднат, за да ни отрежат главите, докато спим, казва той, и храната е твърде тлъста, защо не готвим някои неща без пържене, иска да знае той, балконите на горния етаж са несигурни и боята се е олющила, защо не можем да се гордеем с нашата обстановка, нали, градината е обрасла, ние сме просто хора от джунглата, мисли той, и виж колко груби са филмите ни, как не им се наслаждава, и толкова много болести, че дори не можеш да пиеш вода от чешмата, боже мой, той наистина се образова, съпруже, нашият малък Салу, върнал се от Англия и говори толкова хубаво, и така нататък.

Вечерта те се разхождаха по поляната, гледайки как слънцето се гмурка в морето, крачейки под сянката на тези големи разклонени дървета, някои извиващи се, други брадати, които Салахудин (който сега се наричаше Саладин по модата в английското училище, но щеше да остане за още известно време Чамчауала, докато един театрален агент не скъси името му по комерсиални причини) беше започнал отново да назовава: джекфрут, индийска смокиня, джакаранда, горски пламък, платани. Малки чоои-моои-не-ме-пипайте насаждения[49] растяха в основата на неговото дърво на живота, ореха, който Ченгиз беше засадил със собствените си ръце в деня на идването на сина. И двамата, баща и син, бяха сковани пред рожденото дърво и не можеха да отговарят както трябва на нежните закачки на Насрийн. Саладин беше обхванат от меланхоличната представа, че градината е била по-приятно място, преди да знае имената там, че е изгубено нещо, което той няма да може никога да си върне. И Ченгиз Чамчауала откри, че не може повече да гледа сина си в очите, защото горчивината, която видя, почти смрази сърцето му. Когато проговори, извръщайки се рязко настрана от осемнадесетгодишния орех, в който от време на време през техните дълги раздели си представяше, че пребивава душата на сина му, думите излязоха неправилно и го накараха да звучи като скованата хладна фигура, която се надяваше никога да не стане и която се страхуваше, че не може да избегне.

— Кажи на сина си — избоботи Ченгиз към Насрийн, — че ако е заминал в чужбина да научи презрение към собствения си род, тогава неговият род не може да чувства нищо друго освен презрение към него. Какво е той? Някой Фаунтлерой, кръгъл глупак? Това ли е съдбата ми: да изгубя син и да намеря особняк?

— Каквото и да съм, скъпи татко — каза Саладин на по-възрастния човек, — всичко дължа на теб.

Това беше последното им семейно бъбрене. През цялото това лято страстите продължаваха да се нагорещяват въпреки всички опити на Насрийн за посредничество, трябва да се извиниш на баща си, скъпи, бедният човек страда като дявол, но гордостта му няма да му позволи да те прегърне. Дори ая Кастурба и старият носач Валаб, нейният съпруг, се опитаха да посредничат, но нито баща, нито син искаха да отстъпят.

— Проблемът е в същия материал — каза Кастурба на Насрийн. — Татенце и синче, същият материал, единият като другия.

Когато започна войната с Пакистан, през този септември Насрийн реши с един вид предизвикателство, че няма да отложи петъчните си приеми, „да покаже, че индийските мюсюлмани могат да обичат толкова добре, колкото и да мразят“, изтъкна тя. Ченгиз видя едно особено изражение в очите й и не направи опит да спори, но вместо това накара прислужниците да сложат непропускащи светлина пердета на всички прозорци. Тази нощ за последен път Саладин Чамчауала изигра старата си роля на портиер, облечен в английско вечерно сако, и когато гостите пристигаха — същите стари гости, напрашени от сивата пудра на възрастта, но иначе същите, — те го даряваха със същите стари потупвания и целувки, носталгичните благословии от неговата младост.

— Виж колко е пораснал — казваха те. — Нямам думи какво сладурче.

Те всички се опитваха да крият страха си от войната, опасност от въздушни нападения, каза радиото, и когато рошеха косата на Саладин, ръцете на едни бяха малко по-треперливи, а на други малко по-груби.

Късно тази вечер сирените пропяха и гостите се затичаха за прикритие, криейки се под легла, в долапи, където и да е. Насрийн Чамчауала се намери сама край претрупаната с храна маса и се опита да успокои компанията, стоейки там в новото си сари с вестникарски щампи, дъвчейки парче риба, сякаш нищо не се бе случило. Затова, когато започна да се задавя от рибената кост на своята смърт, нямаше кой да й помогне, всички се бяха свили в ъглите със затворени очи; дори Саладин, завоевателят на пушените херинги, Саладин от завърналите се от Англия недоволници беше изгубил присъствие на духа. Насрийн Чамчауала падна, потрепери, спря да диша и умря и когато гостите, озвучени от „всичко е спокойно“, се появиха като овце, те откриха своята домакиня изгаснала в средата на трапезарията, открадната от ангела-унищожител, кали-пили калаас[50], както е на бомбайски, безпричинно свършена, отишла си за добро.

* * *

По-малко от година след смъртта на Насрийн Чамчауала заради неумението й да триумфира над рибешки кости като образования й в чужбина син, Ченгиз се ожени наново без дума предупреждение към когото и да било. В колежа си в Англия Саладин получи писмо от баща си, нареждащо му с дразнещата надута и остаряла фразеология, която Ченгиз винаги използваше в кореспонденцията си, да бъде щастлив. „Възрадвай се — казваше писмото, — защото онова, което е изгубено, е родено наново.“ Обяснението на това малко загадъчно изречение следваше по-долу в телеграмата и когато Саладин научи, че новата му мащеха също се казва Насрийн, нещо се разбърка в главата му и той написа писмо на баща си, пълно с жестокост и ярост, чиято несдържаност беше от вида, съществуващ само между бащи и синове, и различаваща се от тази между дъщери и майки и зад която прозира възможността от истинско трошащо зъби сбиване. Ченгиз отговори със следващата поща; кратко писмо, четири реда от архаични оскърбления, мръсник негодник невъзпитан човек нехранимайко измамник курвенски син мошеник. „От сърце смятай всички семейни връзки непоправимо разединени — завършваше то. — Ти си отговорен за последствията.“

След година мълчание Саладин получи още едно известие, писмо-прошка, което беше във всичките си подробности по-трудно за приемане, отколкото по-раншната отлъчваща мълния. „Когато станеш баща, сине мой — признаваше Ченгиз Чамчауала, — ще опознаеш тези мигове — ах! Толкова сладки! — когато с любов човек дундурка гиздавото бебе на коляното си; при което без предупреждение или подстрекателство благословеното създание — мога ли да бъда откровен? — го подмокря. За миг може би човек чувства възмущение, вълна от ярост се надига в кръвта, но след това тя замира толкова бързо, колкото е дошла. Защото ние като възрастни не разбираме ли, че малкият не бива да се обвинява? Той не знае какво прави.“

Дълбоко обиден, че го сравняват с уриниращо бебе, Саладин запази, както се надяваше, изпълнено с достойнство мълчание. По времето на своето дипломиране той беше получил британски паспорт, защото беше пристигнал в страната, преди да бъдат затегнати законите, така че имаше възможност да съобщи на Ченгиз в кратка бележка, че възнамерява да се установи в Лондон и да си потърси работа като актьор. Отговорът на Ченгиз Чамчауала дойде с бърза поща. „Със същия успех можеш да бъдеш отвратително жиголо. Мисля, че някакъв дявол се е вселил в теб и те е подлудил. Ти, на когото беше дадено толкова много: не чувстваш ли, че дължиш нещо на някого? На своята страна? На паметта на мъртвата си майка? На собствения си разум? Искаш да прекараш живота си, поклащайки се и перчейки се под ярки светлини, целувайки руси жени пред втренчени непознати, платили да гледат срама ти! Ти не си ми син, а таласъм, хоош[51], демон, излязъл от ада. Актьор! Отговори ми на това: какво да кажа на приятелите си?“

И под подписа един патетичен, сприхав послепис. „Сега, когато си имаш свой собствен лош джин, не мисли, че ще наследиш вълшебната лампа.“

* * *

След това Ченгиз Чамчауала пишеше на сина си на нередовни промеждутъци и във всяко писмо се връщаше на темата за демоните и вселяването: „Човек, неверен на себе си, се превръща в двукрака лъжа и подобни зверове са най-доброто дело на Шейтана — пишеше той и също в по-сантиментално настроение: — Аз имам душата ти съхранена, сине мой, тук в ореха. Дяволът притежава само тялото ти. Когато се освободиш от него, върни се и поискай безсмъртната си душа. Тя процъфтява в градината.“

Почеркът в писмата се различаваше с течение на годините, променяйки се от претрупаната увереност, който го правеше веднага различим, ставайки по-сбит, неукрасен, пречистен. Най-накрая писмата спряха, но Саладин чу от други източници, че вдадеността на баща му в свръхестественото продължавала да се задълбочава, докато най-накрая той се превърнал в отшелник, може би за да избяга от този свят, в който демони можаха да откраднат тялото на собствения му син, свят, несигурен за човек с истински религиозна вяра.

Преобразяването на баща му смути Саладин дори от толкова голямо разстояние. Родителите му бяха мюсюлмани по вялия, лек начин на бомбайците; Ченгиз Чамчауала беше изглеждал много по-богоподобен на малкия си син от всякакъв Аллах. Че този баща, това светско божество (сега макар и изгубило доверието му) беше паднало на колене на стари години и бе започнало да прави поклони към Мека, беше трудно за приемане от неговия безбожен син.

„Обвинявам тази магьосница — каза си той, изпадайки по реторически причини в същия език на заклинания и таласъми, който баща му беше започнал да използва. — Тази Насрийн Втора. Аз ли съм този, който е бил обект на магии, аз ли съм единственият обладан от зъл дух? Не моят почерк се е променил.“

Писмата изобщо престанаха да идват. Минаха години; и тогава Саладин Чамча, актьор, издигнал се със собствени сили, се върна в Бомбай с Просперо Плейърс, за да изпълнява ролята на индийския доктор в „Милионершата“ на Джордж Бърнард Шоу. На сцената той скрояваше гласа си според изискванията на ролята, но тези дълго потискани изрази, тези захвърлени гласни и съгласни започнаха да се просмукват от устата му и извън театъра. Гласът му го предаваше; и той откри, че съставните му части са способни и на други предателства.

* * *

Човек, който тръгва сам да се изгради, поема ролята на Създателя според една от гледните точки; той е неестествен, богохулник, мерзавец на мерзавците. От друга гледна точка можете да видите в него патос, героизъм в борбата му, в готовността му да рискува: не всички мутанти оцеляват. Или го погледнете социополитически: повечето преселници се научават и могат да станат маски. Така нашите собствени лъжливи описания се противопоставят на лъжите, измислени за нас, криейки заради сигурността нашите тайни същности.

Човек, който сам се измисля, се нуждае от някого, който да повярва в него, за да докаже, че е успял. Играейки си отново на Бог, може да кажете. Или можете да слезете няколко равнища по-долу и да помислите за Тинкърбел; не съществуват приказки, щом децата не ръкопляскат. Или може просто да кажете: това е същото като да бъдеш човек.

Не само нуждата да повярват в теб, но да повярваш в Друг.

Разбрахте — любов.

Саладин Чамча срещна Памела Лъвлейс пет и половина дни преди края на 60-те години, когато жените все още носеха цветни кърпи в косите си. Тя стоеше в центъра на едно помещение, пълно с актриси-троцкистки, и се беше втренчила в него с толкова ярки, ярки очи. Той я обсеби за цялата вечер, а тя не престана да се усмихва и си тръгна с друг мъж. Той се прибра вкъщи, за да мечтае за очите й, усмивката й, стройното тяло и кожата й. Преследваше я две години. Англия отстъпва с нежелание съкровищата си. Той беше учуден от собственото си постоянство и разбра, че тя се е превърнала в опекун на съдбата му, че ако не се омилостиви, целият му опит за метаморфоза ще се провали.

— Позволи ми — молеше се той, учтиво борейки се с бялото й одеяло, което го оставяше на полунощните му автобусни спирки, покрит с вълма на вина. — Повярвай ми. Аз съм.

Една нощ като гръм от ясно небе тя му позволи, тя каза, че вярва. Той се ожени за нея, преди да успее да промени решението си, но никога не се научи да чете мислите й. Когато беше нещастна, се заключваше в спалнята, докато не усетеше, че се чувства по-до бре.

— Това не е твоя работа — казваше му тя. — Не искам никой да ме вижда, когато съм такава.

Той я наричаше необщителна.

— Отвори — думкаше той по всички заключени врати на съвместните им животи — сутерен, първи етаж, мезонет, след това господарска къща. — Обичам те, пусни ме да вляза.

Той се нуждаеше от нея толкова силно, за да си вдъхне увереност в собственото си съществуване, че никога не разбра отчаянието в нейната постоянно заслепяваща усмивка, ужаса в блясъка, с който тя се изправяше срещу света, или причините, поради които се криеше, когато не успяваше да сияе. Едва когато беше твърде късно, тя му каза, че родителите й са се самоубили заедно точно по време на първата й менструация, затънали до гуша в хазартни дългове, оставяйки я с глас като аристократично буботене, който я беляза като златно момиче, жена за завиждане, докато всъщност тя беше изоставена, изгубена, нейните родители дори не можаха да се опитат, да си дадат труда да почакат да я видят как расте, ето колко е била обичана, така че няма никакво доверие и всеки миг, който прекарваше в света, беше пълен с паника, ето защо се усмихваше и усмихваше и може би веднъж седмично заключваше вратата и трепереше и се чувстваше като черупка, като празна шлюпка от фъстък, като маймуна без орех.

Те никога не съумяха да имат деца: тя обвиняваше себе си. След десет години Саладин откри, че имаше нещо в съдържанието на неговите хромозоми, две по-дълги или твърде къси пръчици, той не можеше да си спомни. Неговото генетично наследство; очевидно той имаше късмет, че съществува, щастлив да не бъде някакъв вид изкривен урод. От майка му или от баща му идваше? Лекарите не можаха да кажат; той обвини, лесно е да се предположи кой, в края на краищата не можеше да се мисли лошо за мъртвите.

Те не се разбираха напоследък.

Той си го каза след това, но не и по това време.

След това си каза, ние бяхме пред унищожение, може би заради липсващите бебета, може би просто се отдалечихме един от друг, може би едното или другото.

През това време той отвръщаше поглед от цялото напрежение, от всички остроти, от всички битки, които никога не започваха, затваряше очи и чакаше, докато се върне усмивката й. Позволяваше си да вярва в тази усмивка, в това бляскаво подражание на радостта.

Опита се да изобрети едно щастливо бъдеще за тях, да го накара да се сбъдне, стъкмявайки го, и след това да започне да вярва в него. По пътя си към Индия си мислеше колко щастлив е да я има, аз съм щастлив, щастлив съм, да, недей да спориш, аз съм най-щастливото копеле в света. И: колко прекрасно е да има пред себе си опънатите, сумрачни авенюта на годините, изгледа да остарееш в присъствието на нейната благост.

Той се беше трудил толкова усилно и се беше доближил толкова близо до вярата в действителността на тези частични измислици, че когато легна със Зейнат Вакил четиридесет и осем часа след пристигането си в Бомбай, първото нещо, което направи, дори преди да правят любов, беше да изгуби съзнание, да припадне лед-студен, защото съобщенията, достигащи до мозъка му, бяха в толкова сериозно противоречие едно с друго, сякаш дясното му око виждаше света да се движи наляво, докато лявото го съзираше да се плъзга надясно.

* * *

Зини беше първата индийска жена, с която изобщо беше правил любов. Тя влетя в съблекалнята му след първата вечер на „Милионершата“, със своите оперени ръце и смущаващ глас, сякаш не бяха минали години. Години.

— Приятелю, какво разочарование, кълна се, останах през цялото това нещо само да те чуя да пееш „Боже, милостиви“ като Питър Селърз или нещо подобно, помислих си, нека да видим дали момчето е научило да улучва нотата, спомняш ли си, като се превъплъщаваше в Елвис с ракетата си за скуош, скъпи, толкова весел, напълно щур. Но какво е това? Няма песен в драмата. Ад. Слушай, можеш ли да избягаш от всичките тези бледолики и да излезеш с нас, цветнокожите? Може би си забравил какво е това.

Той си я спомняше като клечкоподобна фигура на тийнеиджърка с разкривена прическа в стил Куонт[52] и подобна, но изкривена на другата страна усмивка. Едно невнимателно грубо момиче. Веднъж само за тръпката влезе в един прословут адда, един вертеп на Фолкленд Роуд, и седна там, пушейки цигара и пиейки кола, докато сутеньорите, държащи заведението, я заплашиха, че ще й нарежат лицето, свободната практика била забранена. Тя ги накара да сведат очи, изпуши цигарата си, излезе. Безстрашна. Може би луда. Сега, в средата на тридесетте, тя беше квалифицирана лекарка с приемна в болницата Брийч Кенди, която работеше с градските бездомници, и отиде в Бопал веднага щом избухна новината за невидимия американски облак, изял очите и дробовете на хората. Тя беше един вид критик, чиято книга за ограничаващия мит за автентичността — тази фолклорна усмирителна риза, която тя се опитваше да замени с една етика на исторически утвърден еклектизъм, защото не беше ли цялата национална култура основана на принципа на заемането на каквито дрехи можеха да станат, арийски, моголски, британски, вземи-най-доброто-и-ос-тави останалото? — беше предизвикала предсказуеми неприятности, особено заради заглавието й. Беше я нарекла „Единственият добър индиец“.

— Значи, че това е мъртвият — каза на Чамча, когато му даде екземпляр. — Защо трябва да има добър и правилен път да си цветнокож? Това е индуистки фундаментализъм. Всъщност ние всички сме лоши индийци. Някои по-лоши от другите.

Беше достигнала разцвета на красотата си, дългата й коса падаше свободна и тялото й вече не беше клечковидно. Пет часа след като влезе в гримьорната му, бяха в леглото й и той припадна. Когато се събуди, тя обясни:

— Пробутах ти мики фин[53].

Той никога не можа да разбере дали казва истината, или не.

Зейнат Вакил направи от Саладин свой проект.

— Изисквам те обратно — обясни тя. — Мистър, ще ви върнем обратно.

От време на време той си мислеше, че има намерение да постигне това, изяждайки го жив. Тя правеше любов като канибал и той беше нейното „дълго свинско“[54].

— Чувала ли си — попита я той — за добре известната връзка между вегетерианството и човекоядния импулс? — Зини, хранейки се на неговото голо бедро, поклати глава. — В някои крайни случаи — продължи той — консумацията на твърде много зеленчуци може да пусне в системата биохимикали, които предизвикват канибалски фантазии.

Тя вдигна очи и се усмихна с косата си усмивка. Зини, красивият вампир.

— Остави това — каза тя. — Ние сме нация от вегетарианци и нашата култура е мирна и мистична, всеки го знае.

От негова страна се изискваше да пипа внимателно. Първия път, когато докосна гърдите й, тя изригна горещи поразителни сълзи с цвета и консистенцията на биволско мляко. Беше наблюдавала майка си да умира като разрязвана за вечеря патица, първо лявата гърда, после дясната, и ракът все още продължавал да се разпространява. Нейният страх, че ще повтори смъртта на майка си, превръщаше гръдния й кош във „вход забранен“. Тайният ужас на безстрашната Зейни. Тя никога не беше имала дете, но очите й плачеха мляко.

След първото им любене, все още отгоре и с него в себе си, тя започна веднага след като сълзите вече бяха забравени.

— Ще ти кажа аз, знаеш добре какъв си. Какъв е дезертьорът, повече англичанин, твоят ангрези[55] акцент, обвит около теб като знаме, и не си мисли, че е толкова съвършен, отлепва се, баба, като фалшив мустак.

— Става нещо странно — искаше да каже той, — гласът ми… — но не знаеше как да го изрази и си замълча.

— Хора като теб — изпуфтя тя, целувайки рамото му. — Връщаш се след толкова дълго и си мислиш бог знае какво за себе си. Е, бейби, ние имаме по-ниско мнение за теб.

Нейната усмивка беше по-лъчезарна от тази на Памела.

— Зини — каза й той, — виждам, че не си изгубила своята усмивка „Бинака“.

Бинака. Откъде беше дошло това, забравена преди много време реклама за паста за зъби? И гласните звуци, определено ненадеждни. Внимавай, Чамча, оглеждай се за сянката си. Този черен тип, пълзящ зад теб.

На втората нощ тя дойде в театъра с двама приятели зад нея, един млад марксистки режисьор на име Джордж Миранда, тромав като кит мъж с курта[56], с навити ръкави, с вееща се жилетка, покрита с древни петна, и изненадващ военен мустак с навосъчени заострени краища; и Булен Ганди, поет и журналист, който беше побелял твърде рано, но лицето му беше по бебешки невинно, докато не избухна в своя лукав кикот.

— Хайде, Салад баба — обяви Зини. — Идвай да ти покажем града. — Тя се обърна към своите придружители: — Тези азиатци от чужбина нямат срам — обяви тя. — Саладин, моля ти се като на някаква тъпа крава.

— Преди няколко дни тук беше една телевизионна репортерка — каза Джордж Миранда. — Розова коса. Каза, че се казва Керлейда. Не можах да го разбера.

— Слушай, Джордж е твърде отвеян — прекъсна го Зини. — Той не знае в какви чудаци се превръщате вие, момчетата. Тази мис Сингх, възмутително. Казах й, че името е Халида, миличка, римува се с далда[57], това е средство за готвене. Но не можа да го произнесе. Собственото си име. Я ми кажи твоето. Вие, копелета, нямате никаква култура. Сега сте просто цветнокожи. Тва не е ли истината? — добави тя, внезапно развеселена с кръгли очи, уплашена, че е отишла твърде далече.

— Престани да го тормозиш, Зейнат — каза с тихия си глас Бупен Ганди. И Джордж промърмори стеснително:

— Не се обиждай, човече. Смешка-грешка.

Чамча реши да се ухили и след това да отвърне на удара.

— Зини — каза той, — земята е пълна с индийци, знаеш това, ние сме навсякъде, грижим се за изхвърляне на гърнетата в Австралия и нашите глави свършват в хладилника на Иди Амин. Колумб може би беше прав: светът се състои от Индии: Източна, Западна, Северна. По дяволите, би трябвало да се гордееш с нас, с нашата предприемчивост, с начина, по който прескачаме границите. Единственото е, че не сме индийци като теб. По-добре е да свикнеш с нас. Как беше името на книгата, която си написала?

— Чуйте — Зини го хвана под ръка. — Чуйте го моя Салад. Внезапно иска да бъде индиец, след като е прекарал живота си в опити да стане бял. Виждате, че не всичко е загубено. Все още там вътре има нещо живо. — Чамча почувства, че се изчервява, почувства как нараства объркването. Индия; тя разбърква нещата.

— За Бога — добави тя, пронизвайки го с целувка. — Чамча. Исках да кажа, майната му. Ти сам се наричаш мистър Блюдолизеца и очакваш от нас да не се смеем.

В очукания „Индустан“ на Зини, кола, направена за една слугинска култура, със задна седалка, по-добре тапицирана от предната, той почувства нощта да се спуска около него като тълпа. Индия, премервайки го със забравената й необятност, с абсолютното си присъствие, със стария презрян безпорядък. Една подобна на амазонка хижра[58], изправена като индийска Супержена[59], в комплект със сребърен тризъбец, спираше движението с повелителна ръка, разтакавайки се пред тях. Чамча се втренчи в нейнонеговите блеснали очи. Джебраил Фаришта, филмовата звезда, който необяснимо беше изчезнал от погледите, изгниваше по рекламните табла. Купчини отломки, мръсотия, шум. Реклами за цигари, пушещи миналото: НОЖИЦИ — УДОВЛЕТВОРЕНИЕ ЗА МЪЖА НА ДЕЙСТВИЕТО. И още по-невероятна: ПАНАМА — ЧАСТ ОТ ВЕЛИКАТА ИНДИЙСКА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.

— Къде отиваме?

Нощта беше придобила качеството на зелена неонова светлина. Зини паркира колата.

— Ти си се изгубил — обвини го тя. — Какво знаеш за Бомбай? Твоят собствен град, само че никога не е бил такъв. За теб това е сън от детството. Да израснеш на Скендъл Пойнт е като да живееш на луната. Там нямаше бустии[60], сърчо, само слугински квартири. Идваха ли там типове от Шив Сена[61] да предизвикват безредици? Съседите ти умираха ли от глад по време на текстилната стачка? Датта Самант[62] провеждал ли е събрание пред вашите вили? На колко години беше, когато за пръв път срещна профсъюзен активист? На колко, когато за пръв път се качи на местен влак, вместо на кола с шофьор? Извини ме, скъпи, но това не е бил Бомбай. Това е била Страната на чудесата, Перистан, Никога-Никога, Оз.

— А ти? — припомни й Саладин. — Къде беше ти тогава?

— На същото място — каза тя яростно. — С всички останали тъпи лапачи.

Задни улици. Боядисваше се един джайнистки[63] храм и всички светци бяха в найлонови чували, за да бъдат предпазени от капките. Един уличен продавач на вестници беше изложил издания, пълни с ужаси: железопътна катастрофа. Бупен Ганди започна да говори с благия си шепот. След произшествието, каза той, оцелелите пътници изплували до брега (влакът паднал от мост) и били посрещнати от местни селяни, които ги блъскали под водата, докато се удавели, за да ограбят телата.

— Затваряй си устата — кресна му Зейни. — Защо му разказваш такива неща? Той и така си мисли, че сме диваци, по-нисш вид.

Един магазин продаваше сандалово дърво за изгаряне в близкия храм на Кришна и комплекти от емайлирани розово-бели очи на Кришна, които виждат всичко.

— Прекалено много за виждане, по дяволите — каза Булен. — Това е положението.

В един претъпкан даба[64], който Джордж бил започнал често да посещава, докато установявал контакти за филмови цели с дада или босовете, които движат градската търговия с плът, се поглъщаше тъмен ром на алуминиеви маси и Джордж и Булен, малко подпийнали, започнаха да се карат. Зини пиеше „Тумс ъп кола“ и започна да предава приятелите си пред Чамча.

— И двамата имат проблеми с пиенето, джобовете им са празни като пукнати гърнета, и двамата тормозят жените си, киснат по вертепите, прахосват смрадливите си животи. Не е за чудене, че си паднах по теб, захарче, когато местните произведения са толкова нискокачествени, започваш да харесваш вносните.

Джордж беше ходил със Зейни в Бопал и започна да вдига шум по въпроса за катастрофата, тълкувайки я идеологически.

— Какво е Америка, за нас? — попита той. — Недействително място. Сила в най-чистата си форма, безтелесна, невидима. Ние не можем да я видим, но тя ни притиска изцяло, няма измъкване. — Той сравни „Юниън Карбайд“ с Троянския кон. — Ние поканихме копелетата да дойдат. Било като историята за четиридесетте разбойници — каза той. — Криещи се в амфорите си и чакащи нощта. Ние си нямахме Али Баба, за съжаление — изкрещя той. — Кого си имахме? Мистър Раджив Г.

На това място Бупен Ганди рязко и несигурно стана и като обсебен, сякаш обладан от някакъв дух, започна да свидетелства.

— За мен — каза той — този въпрос не може да бъде външна намеса. Ние винаги си прощаваме, обвинявайки други, Америка, Пакистан, което и да е проклето място. Извини ме, Джордж, но за мен всичко това започва от Асам. Оттам трябва да тръгнем. Клането на невинните. Снимки на детски трупове, спретнато подредени в редици, като войници на парад. Били са пребити до смърт с тояги, замервани с камъни, гърлата им прерязвани с ножове. Чамча си спомняше тези спретнати редици на смъртта. Сякаш само ужасът можеше да мръдне Индия към порядък.

Бупен говори двадесет и девет минути без колебание и паузи.

— Ние всички сме виновни за Асам — каза той. — Всеки от нас. Докато и ако не приемем това, че смъртта на децата беше наша грешка, ние не можем да се наричаме цивилизован народ.

Той пиеше ром толкова бързо, колкото говореше, говореше все по-високо и тялото му започна опасно да се накланя и въпреки че помещението утихна, никой не пристъпи към него, никой не се опита да го накара да спре да говори, никой не му каза, че е пиян. По средата на едно изречение, всеки ден ослепявания, стрелби, корупция, кои си мислим, че…, той тежко седна и се вторачи в чашата си.

Тогава един млад човек от далечния край на заведението стана и започна да привежда противоположни доводи. Асам трябва да се разбира политически, извика той, имаше икономически причини; и още един човек стана на крака, за да отговори, че парични въпроси не обясняват как един възрастен мъж пребива с тояга малко момиченце и после друг тип каза, ако мислиш това, никога не си бил гладен, мисля аз, колко дяволски романтично е да предполагаш, че икономиката не може да превърне хората в скотове. Чамча се вкопчи в чашата си, когато нивото на шума се покачи и въздухът сякаш се сгъсти, пред лицето му проблясваха златни зъби, рамена се търкаха в неговите, лакти се сбутваха, въздухът се превръщаше в нажежена сауна, а в гърдите му започваха неравномерните пулсации.

— Добре ли си, човече? Беше започнал да позеленяваш. Саладин кимна за благодарност, зяпваше с пълни гърди нощта, успокои се.

— Ром и изтощение — каза той. — Имам странния навик да ставам нервен след шоу. Доста често краката ми се разтреперват. Трябваше да го предположа.

Зини го гледаше и в очите й имаше нещо повече от съчувствие. Един бляскав поглед, триумфиращ, твърд. Нещо мина през теб, злорадстваше изражението й. За проклетото време.

След като оздравееш от тиф, размишляваше Чамча, имаш имунитет срещу болестта десетки години или нещо такова. Но нищо не е вечно; най-накрая антителата изчезват от кръвта ти. Той трябваше да приеме факта, че кръвта му вече не съдържа имунизиращите фактори, които щяха да му позволят да изстрада индийската действителност.

Ром, сърцебиене, гадене в душата. Време е за лягане.

Тя не би го завела у тях. Винаги и само в хотела, с младите араби, обвесени със златни медальони, ходещи важно из полунощните коридори с бутилки контрабандно уиски в ръка. Той лежеше на леглото с обувки на краката, с разкопчана яка и разхлабена връзка, дясната му ръка бе отпусната върху очите; тя в бяла хотелска хавлия се наведе над него и го целуна по брадичката.

— Ще ти кажа какво ти се случи тази нощ — каза Зейни. — Може да се каже, че пукнахме черупката ти.

Той ядосано седна.

— Е, добре, ето това е отвътре — избухна той срещу нея. — Един индиец, преведен на английски. Когато тези дни опитвам хинди, хората поглеждат учтиво. Това съм аз.

Хванат в желето на придобития си език, той беше започнал да чува в индийския Вавилон едно зловещо предупреждение: не се връщай отново. Когато си минал през огледалото, се връщаш на своя собствена отговорност. Огледалото може да те среже на късчета.

— Толкова бях горда с Булен тази вечер — каза Зейни, лягайки в леглото. — В колко страни можеш да влезеш в някой бар и да започнеш подобни разисквания? Страстта, сериозността, уважението. Ти си задръж твойта цивилизация, Блюдолизчо, на мен тази ми харесва твърде много.

— Откажи се от мен — помоли я той. — Не обичам хора да се отбиват да ме виждат без предупреждение, забравил съм правилата на седемте плочки и кабадди[65], не мога да казвам молитвите си, не зная какво става по времето на церемонията ника[66], а в този град, където съм израснал, се губя, ако съм сам. Това не е моят дом. Това ме зашеметява, защото го чувствам като дом, а не е. Кара сърцето ми да тръпне и главата ми да се върти.

— Ти си глупак — извика му тя. — Глупак, Трансформирай се наопаки! Проклет глупак! Разбира се, че можеш.

Тя беше водовъртеж, сирена, изкушаваща го обратно към собственото му старо аз. Но това беше мъртво аз, сянка, призрак и той нямаше да се превърне в привидение. В портфейла му имаше билет за връщане в Лондон и той щеше да го използва.

— Ти никога не се омъжи — каза той, докато и двамата лежаха будни в малките часове. Зейни изпръхтя.

— Теб наистина те нямаше твърде дълго. Не можеш ли да ме видиш? Аз съм чернилка.

Тя направи мост назад и отмятайки завивката, показа своята пищност. Когато кралицата на бандитите Пулан Деви излезе от клисурите, за да се предаде и бъде фотографирана, вестниците веднага разрушиха собствения си мит за нейната легендарна красота. Тя стана проста, едно обикновено създание, непривлекателна, докато преди беше апетитна. Черна кожа в Северна Индия.[67]

— Не ти вярвам — каза Саладин. — Не очакваш да повярвам това.

Тя се засмя.

— Добре, все още не си пълен идиот. На кого му е притрябвало да се омъжва? Имах работа.

След пауза тя изстреля въпроса обратно към него.

— Така. А ти? Не само женен, но и богат! Добре. Кажи как живееш, ти и твоята мем.

В пететажно имение в Нотинг Хил. Отскоро беше започнал да се чувства несигурен там, защото съвременните крадци вземаха не само обичайните видео и стерео, но и вълчака пазач. Беше започнал да чувства, че не е възможно да живееш на място, където криминалните елементи отвличаха животните. Памела му каза, че това е стар местен обичай. През старите времена (за Памела историята се делеше на древната ера, тъмните векове, старите времена, Британската империя, модерния век и настоящето) краденето на домашни животни е било добър бизнес. Бедните крадели кучетата на богатите, обучавали ги да забравят имената си и след това ги продавали обратно на техните тъгуващи, безпомощни собственици в магазини на Портобело Роуд. Памелината местна история винаги беше подробна и често ненадеждна.

— Но, Боже мой — каза Зини Вакил, — трябва pronto да продаваш и да се преместваш. Зная ги тези англичани, всички са един дол дренки — сган и набоби. Не можеш да се бориш срещу проклетите им традиции.

Моята жена Памела Лъвлейс, крехка като порцелан, грациозна като газела, спомни си той. Пускам корени в жените, които обичам. Баналностите на изневярата. Той ги остави настрана и заговори за работата си.

Когато Зини Вакил откри как Саладин Чамча прави парите си, тя изстреля във въздуха серии от писъци, които накараха един от обвесените с медальони араби да почука на вратата, за да се увери, че всичко е наред. Той видя красива жена да се изправя в леглото с нещо прилично на биволско мляко, което се стичаше по лицето и капеше от центъра на брадичката й, и извинявайки се на Чамча за нахлуването, се измъкна забързано, съжалявам, шега значи, ей, ти си един късметлия.

— Ах, ти, клети глупчо — зяпваше за въздух Зини между два изблика на гръмовен смях. — Тези ангрез копелета. Наистина са те прекарали.

Сега значи работата му беше смешна.

— Имам дарба за акценти — каза той надменно. — Защо да не я използвам?

— Защо да не я използвам? — имитира го тя, ритайки с крака във въздуха. — Мистър актьор, вашият мустак току-що отново се отлепи.

О, Боже мой.

Какво става с мен?

Какво, по дяволите?

Помощ.

Защото притежаваше тази дарба, наистина я притежаваше, той беше Мъжът с Хилядата и един гласове. Ако искате да научите как трябва да говори бутилката кетчуп в телевизионната си реклама, ако сте несигурен в идеалния глас за вашия пакет хрупкав чипс, подправен с чесън, той беше вашият човек. Караше килими да говорят в реклами на универсални магазини, въплъщаваше се в известни хора, варен боб с доматен сос, замразен грах. По радиото можеше да убеди слушателите, че е руснак, китаец, сицилианец, президентът на Съединените щати. Веднъж в радиопиеса за тридесет и седем гласа той изигра всяка отделна роля под различни псевдоними и никой никога не го разбра. Заедно със своя женски еквивалент Мими Мамулян той господстваше над радиовълните на Британия. Те притежаваха такова голямо парче от рекета с гласовете, че както Мими казваше: „По-добре хората да не споменават Комисията за монополите около нас, дори и на шега.“ Нейният обхват беше учудващ. Тя можеше да изиграе всяка възраст, където и да е по света, всяка височина от гласовия регистър, от ангелоподобната Жулиета до пъклената Мей Уест.

— Трябва някога да се оженим, когато си свободен — предложи му Мими веднъж. — Ти и аз можем да бъдем Обединените нации.

— Ти си еврейка — посочи той. — Възпитан съм с предубеждение към евреите.

— Еврейка съм — вдигна рамене тя. — Но ти си обрязаният. Никой не е съвършен.

Мими беше дребничка със ситни черни къдрици и приличаше на плакат на „Мишлен“. В Бомбай Зейнат Вакил се протегна, прозя се и пропъди другите жени от мислите му.

— Твърде много — присмя му се тя — ти плащат да ги имитираш, стига да не трябва да те гледат. Гласът ти става известен, но те крият твоето лице. Имаш ли представа защо? Брадавици на носа ти, кривогледи очи, какво? Нещо да ти хрумва, бейби? Проклетият ти мозък е колкото амидофенче, кълна се.

Беше истина, помисли си той. Саладин и Мими бяха един вид легенди, но сакати легенди, черни звезди. Гравитационното поле на техните способности привличаше работа към тях, но те оставаха невидими, сменяеми тела за обличане на гласове. По радиото Мими можеше да се превърне във Венера на Ботичели, можеше да бъде Олимпия, Монро, всяка жена, която си поиска. Не й пукаше изобщо как изглежда, тя се беше превърнала в своя глас, струваше колкото цял монетен двор и три млади жени бяха безнадеждно влюбени в нея. Освен това купуваше имоти.

— Невротично поведение — признаваше безсрамно тя. — Извънмерна нужда от вкореняване, дължащо се на острите поврати в армено-еврейската история, известно отчаяние заради напредващата възраст и малки полипи, открити в гърлото. Имотите са толкова успокояващи, препоръчвам ти ги. Притежаваше свещеническо жилище в Норфълк, фермерска къща в Нормандия, камбанария в Тоскана, морски бряг в Бохемия.

— Всичко е обитавано от духове — обясняваше тя. — Тракане, виене, кръв по одеялата, жени по нощници, биещи часовници. Никой не отстъпва земя без бой.

Никой освен мен, помисли си Чамча, докато го обхващаше меланхолия, както си лежеше до Зейнат Вакил. Може би вече съм дух. Но поне дух със самолетен билет, успех, пари, съпруга. Сянка, но живееща в осезаемия материален свят. Със собственост. Да, сър.

Зини погали къдрещата се над ушите му коса.

— Понякога, когато мълчиш — промърмори тя, — когато не имитираш смешни гласове, не се правиш на велик и забравяш, че хората те наблюдават, ти изглеждаш просто празен. Знаеш ли? Празна плочка, никой вкъщи. Подлудява ме, понякога искам да те плесна. Да те нараня, за да се върнеш отново в живота. Но ми става и тъжно заради това. Какъв глупак, ти, голямата звезда, чието лице има неподходящия цвят за техните цветни телевизори, който трябва да пътува до страната на чернокожите с някаква евтина трупа и на всичко отгоре да играе ролята на писар, само за да участва. Те те подритват, а ти все още казваш, че ги обичаш, мръсен робски начин на мислене, кълна ти се, Чамча — тя сграбчи раменете му и го разтърси, яхнала го, забранените й гърди бяха на няколко инча от лицето му. — Салад баба, както и да се наричаш, за Бога, ела си у дома.

Неговият голям пробив, този, който скоро можеше да накара парите да изгубят значението си, започна на дребно: детска телевизия, нещо, наречено Шоуто на извънземните — малко от „Чудовищата“, малко от „Звездни войни“, малко „Улица Сезам“. Беше битова комедия за една група извънземни, състояща се от сладурчета до психопати, от животно до зеленчук, а също минерали, защото показваше една артистична космическа скала, която можеше да добива камъни от себе си и след това да регенерира навреме за епизода през следващата седмица; тази скала беше кръстена Пигмалион, а заради осакатеното чувство за хумор на продуцента на шоуто имаше и едно грубо, уригващо се същество, прилично на повръщащ кактус, което идваше от пустинна планета накрая на времето: това беше Матилда, Астрало-извънземната, имаше и три гротескни пневматични пеещи космически сирени, известни като извънземните Зърна, може би защото можеше да легнеш между тях, имаше и отбор от венериански хип-хопаджии, и драскачи на спрей-графити в метрото, и братя по душа, които наричаха себе си Извънземна нация, а под едно легло в космическия кораб, това беше главното място на действие в програмата, живееше Бъгси, гигантският торен бръмбар от Краб Небюла, който беше избягал от баща си, а в един аквариум можеше да се намери свръхинтелигентният гигантски морски охлюв, който обичаше китайска кухня, тук беше и Ридли, най-плашещият от обичайния състав, който приличаше на картина от Френсис Бейкън с уста, пълна със зъби, развяваща се на края на невидима шушулка, и който беше завладян от актрисата Сигърни Уийвър. Звездите на шоуто, неговите Кермит и мис Пити, бяха много модната двойка Максим и Мама Извънземна, облечени в дрехи, очертаващи тялото и със зашеметяващи фризури, които копнееха да бъдат — какво друго? — телевизионни герои. Това играеха Саладин Чамча и Мими Мамулян и сменяха гласовете с дрехите си, да не споменаваме косите, които можеха да преминават от мораво в цинобър между снимките, можеха да стоят диагонално на три фута над главите им или да изчезнат напълно; или своите черти и крайници, защото бяха способни да променят всичко, прехвърляха крака, ръце, носове, уши, очи и всяко прехвърляне извикваше различен акцент от техните легендарни протеинови гърла. Това, което направи шоуто хит, беше използването на най-новите компютърни изображения. Фонът беше изцяло симулиран: космически кораб, извънземни пейзажи, интергалактически зали за забавни игри; и актьорите също бяха обработвани от машини и трябваше да бъдат заравяни всеки ден по четири часа под най-новото в протезното гримиране, което — щом веднъж видеокомпютрите си бяха свършили работата — ги караше да приличат също на симулации. Максим Извънземният, космически плейбой, и Мама, непобеден галактически шампион по борба и всеобща кралица на спагетите, за една нощ се превърнаха в сензация. Позовани в най-гледаното време: Америка, Евровизия, света.

Когато Шоуто на извънземните се разрасна, то започна да привлича политическа критика. Консерваторите го нападаха, защото било твърде плашещо, с твърде сексуални подробности (Ридли можеше да получи очевидна ерекция, когато мислеше твърде усилено за Мис Уивър), твърде изчанчено. Радикални критици започнаха да нападат повторенията в него, утвърждаването на представата за извънземните като ненормални, липсата на положителни образи. Чамча попадна под натиск да напусне шоуто, отказа, превърна се в мишена.

— Неприятности ме чакат, когато се върна у дома — каза той на Зини. — Проклетото шоу не е алегория. То е забавление. Целта му е да забавлява.

— Да забавлява кого? — поиска да знае тя. — Между другото, дори сега те пускат в ефира едва след като покрият лицето ти с каучук и ти дадат червена перука. Голяма работа, де лукс, няма що.

— Главното — каза тя, когато се събуди на следващата сутрин, — Салад, скъпи, е, че ти наистина изглеждаш добре, няма съмнение. Кожа като мляко, завърнала се от Англия. Сега, когато Джебраил офейка, можеш да бъдеш следващият поред. Сериозно говоря, приятелю. Те се нуждаят от ново лице. Ела си у дома и би могъл да бъдеш следващият, по-голям от Бачан[68], по-голям от Фаришта. Твоето лице е толкова забавно, колкото техните.

Когато беше млад, каза й той, всеки период от живота му, всяко аз, което беше опитвал, изглеждало временно успокояващо. Техните несъвършенства нямали значение, защото той можел лесно да замени един момент със следващия, един Саладин с друг. Обаче сега промените започнали да причиняват болка; артериите на възможното започнали да се втвърдяват.

— Не е лесно да ти кажа това, сега съм женен и не само за жена, но и за живот. — Отново изплъзват на акцент. — Наистина дойдох в Бомбай поради една причина и това не беше пиесата. Сега той е в края на седемдесетте и няма да имам още много възможности. Той не беше на представлението; Мохамед трябва да отиде при планината.

Моят баща Ченгиз Чамчауала, собственикът на вълшебна лампа.

— Ченгиз Чамчауала, да не се шегуваш, не мисли, че можеш да ме оставиш: да те чакам — плесна тя с ръце. — Искам да проверя всичко лично от „а“ до „я“.

Неговият баща, прочутият отшелник. Бомбай беше култура на римейка. Неговата архитектура подражаваше на небостъргача, неговото кино безкрайно преоткриваше „Великолепната седморка“ и „Любовна история“, задължавайки всички свои герои да спасят поне едно село от кръвожадни бандити и всички героини да умрат от левкемия поне веднъж в кариерата си, за предпочитане в началото. И милионерите също започнаха да внасят живота си. Невидимостта на Ченгиз беше индийска мечта за крорепати[69], развалина в ласвегаския й мезонет; но в края на краищата мечтата не беше фотография и Зейни искаше да види със собствените си очи.

— Той гримасничи, ако не е в добро настроение — предупреди я Саладин. — Никой не вярва, докато не се случи, но е истина. Такива гримаси! Като на готически водоливник. Освен това е прекалено скромен и ще те нарече проститутка, а аз така и така вероятно ще се скарам с него, има го в хороскопа ми.

За какво Саладин Чамча беше дошъл в Индия: за прошка. Това беше работата му в неговия стар роден град. Но дали да даде, или да получи — не можеше да каже.

Учудващи страни в сегашното положение на мистър Ченгиз Чамчауала: с новата си жена Насрийн Втора той живееше по пет дни всяка седмица в ограден с висока ограда имот, по прякор Червената крепост, в района Пали Хил, обичан от филмови звезди; но всеки уикенд се връщаше без жена си в старата си къща на Скендъл Пойнт да прекара своите почивни дни в изгубения свят на миналото, в компанията на Първата и мъртва Насрийн. Нещо повече, говореше се, че втората му жена отказва да стъпи в старата къща.

— Или не й е разрешено — предположи Зейни от задната седалка на лимузината мерцедес с тъмни стъкла, която Ченгиз беше изпратил да вземе сина му. Когато Саладин завърши с изясняването на обстановката, Зейнат Вакил подсвирна с разбиране. — Луудост!

Бизнесът на Чамчауала с торове, торната империя на Ченгиз щеше да бъде разследвана за укриване на данъци и неплащане на вносни мита от правителствена комисия, но Зини не се интересуваше от това.

— Сега — каза тя — ще разбера какъв си всъщност.

Скендъл Пойнт се разпростря пред тях. Саладин почувства миналото да нахлува в него като вълна, удавяйки го, изпълвайки дробовете му със солта на възкресението. Днес аз не съм аз, помисли си той. Сърцето тупти. Животът уврежда живите. Никой от нас не е самият той. Никой от нас не е такъв.

Сега имаше стоманени порти, задействани отвътре с дистанционно управление, които запечатваха ронещата се триумфална арка. Те се отвориха с бавно бръмчене, за да допуснат Саладин в това място на изгубеното време. Когато видя ореха, в който баща му твърдеше, че се съхранява душата му, ръцете му започнаха да треперят. Той се скри зад безпристрастността на фактите.

— В Кашмир — каза той на Зини — рожденото ти дърво е един вид финансова инвестиция. Когато едно дете стане възрастен човек, израсналият орех може да се сравни със застрахователна полица; това е ценно дърво, може да бъде продадено, за да се плати за сватба или старт в живота. Възрастният отсича детството си, за да помогне на своето пораснало аз. Несантименталността е привлекателна, не мислиш ли?

Колата беше спряла под покрития портик. Зини млъкна, когато двамата изкачиха шестте стъпала до входната врата, където бяха поздравени от сдържан и древен слуга в бяла ливрея с медни копчета, чиято рошава бяла коса Саладин внезапно разпозна, връщайки я назад в черно, като гривата на същия Валаб, който властваше над къщата като неин иконом в Старите дни.

— Боже мой, Валабхай — смогна той да каже и прегърна стария човек.

На прислужника му беше трудно да се усмихне.

— Толкова остарях, баба, мислех си, че няма да ме познаете.

Той ги поведе по натежалите от кристал коридори на господарската къща и Саладин разбра, че липсата на промени е прекалена и просто преднамерена. Вярно било, обясни му Валаб, когато бегум умряла, Ченгиз сахиб се заклел, че къщата ще бъде неин паметник. В резултат нищо не се беше променило от деня, в който умря, картини, мебели, супени чинии и фигури на бойни бикове от червено стъкло и китайски балерини от Дрезден, всичко бе останало точно на същите места, същите списания на същите маси, същите смачкани на топка листове в кошчетата за боклук, сякаш къщата също беше умряла и балсамирана.

— Мумифицирана — каза Зини, обличайки, както обикновено, неизречимото в думи. — Боже, не е ли малко призрачно, а?

Точно на това място, докато Валаб, носачът, отваряше двойната врата, водеща към синята гостна, Саладин Чамча видя духа на майка си.

Той нададе висок вик и Зини се завъртя на токовете си.

— Там — той посочи към далечния затъмнен край на коридора, — няма съмнение, ужасното сари на вестникарски щампи, големите заглавия, онова, което в деня, когато тя, тя… но внезапно Валаб започна да размахва ръце като слаба, не-можеща да лети птица, вижте, — баба, това беше само Кастурба, не сте забравили, жена ми, само моята жена. — Моята ая Кастурба, с която играех rock-rools. Докато не пораснах и започнах да излизам без нея и в една пещера срещнах мъж с очила от слонова кост.

— Моля, баба, няма защо да се разстройвате, едва когато бегум умря, Ченгиз сахиб подари на жена ми малко дрехи, нали нямате нищо против? Майка ти беше толкова щедра жена, докато беше жива, винаги раздаваше с широки пръсти.

Чамча, възстановявайки равновесието си, се почувства като глупак.

— За Бога, Валаб — измънка той. — За Бога. Естествено, че нямам нищо против.

Една стара непреклонност отново обзе Валаб; правото на свободното слово на стария слуга му позволи да порицае:

— Извинете, баба, но не бива да богохулствате.

— Виж го как се поти — прошепна Зини високо. — Изглежда скован от страх.

Кастурба влезе в стаята и въпреки че срещата им беше достатъчно сърдечна, във въздуха все още витаеше нещо неясно. Валаб излезе, за да донесе бира и „Тумс Ъп“, и когато Кастурба също се извини, Зейни изведнъж каза:

— Нещо не е наред. Тя ходи така, сякаш притежава това бунище. Начинът, по който се държи. И старият мъж се страхува. Обзалагам се, че тези двамата кроят нещо.

Чамча се опита да бъде благоразумен.

— Тук те са сами през по-голямата част от времето, вероятно спят в спалнята на господаря и се хранят в сребърните съдове, това сигурно да ги кара да го чувстват като техен дом.

Но той си мислеше колко поразително е започнала неговата ая Кастурба да прилича на майка му в това старо сари.

— Толкова дълго те нямаше — каза гласът на баща му зад него, — че сега не можеш да различиш една жива ая от починалата си мама.

Саладин се обърна, за да възприеме меланхоличната гледка на един баща, който се беше сбръчкал като стара ябълка, но въпреки това упорстваше да носи скъпите италиански костюми от годините на изобилната му плът. Сега, когато беше изгубил ръцете на Попай и шкембето на Блуто, той изглеждаше сякаш блуждаещ във вътрешността на дрехите си в търсене на нещо, което не е успял докрай да определи. Той стоеше на вратата и гледаше сина си, носът и устните му бяха набръчкани от унищожителната магия на годините в едно слабо подобие на неговото предишно лице на великан човекоядец. Чамча едва беше започнал да разбира, че баща му вече не е способен да плаши когото и да било, че магията му е развалена и че той е просто един стар дядка, поел към гроба; докато Зейни беше забелязала с известно разочарование, че косата на Ченгиз Чамчауала беше консервативно къса и след като носеше лъснати до блясък оксфордски обувки с връзки, не изглеждаше вероятна историята за дългите девет инча нокти на пръстите на краката също да е вярна; тогава ая Кастурба се върна, пушейки цигара, и мина бавно покрай тях тримата — господарка на баща и син — към честърфийлдската софа, тапицирана със син велур, стегнат от копчета, върху която тя се отпусна толкова чувствено, колкото всяка филмова звезда, въпреки че беше жена в доста напреднала възраст. Кастурба едва беше завършила смущаващото си влизане, когато Ченгиз профуча край сина си и се посади до някогашната ая. Зейни Вакил, с очи, бляскащи със скандални точици от светлина, изсъска на Чамча:

— Затвори си устата, скъпи, изглежда грозно.

А на вратата носачът Валаб, бутайки количка с напитки, наблюдаваше безстрастно, докато работодателят му от толкова години прегръща неговата несъпротивляваща се жена.

Когато предшественикът, създателят е разкрит като сатанински, детето често пораства прекалено морално. Чамча се чу да пита:

— А моята мащеха, татко скъпи? Тя добре ли е? Старият човек се обърна към Зейни.

— Надявам се, че не е такъв бонбон с вас. Иначе колко ли тъжно си прекарвате. — След това към сина си с по-суров тон: — Сега се интересуваш от жена ми? Но тя не се интересува от теб. Сега не иска да се срещне с теб. Защо да прости? Ти не си й син. А може би вече и мой не си.

Не съм дошъл да се боря с него. Виж го стария козел. Не трябва да споря. Но това е непоносимо.

— В къщата на майка ми — изкрещя Чамча мелодраматично, губейки битката със себе си. — Държавата смята бизнеса ти за корумпиран, а ето я и покварата на душата ти. Виж какво си им направил. Валаб и Кастурба. Със своите пари. Колко ти струваше? За да отровиш живота им. Ти си болен човек. — Той стоеше пред баща си, пламтящ от справедлив гняв.

Валаб, носачът, неочаквано се намеси.

— Баба, с дължимото уважение, извини ме, но какво знаеш ти? Ти замина и си отиде, а сега идваш да ни съдиш. — Саладин почувства как подът под краката му поддава; беше надникнал в пъкъла.

— Вярно е, той ни плаща — продължи Валаб. — За нашата работа и също за това, което виждате. Затова. — Ченгиз Чамчауала стегна прегръдката си върху несъпротивляващите се рамене на ая.

— Колко? — провикна се Чамча. — Валаб, колко решихте вие, двамата мъже? Колко, за да направите проститутка жена си?

— Какъв глупак — каза Кастурба презрително. — Образован в Англия и какво ли не, но все още с глава, пълна със слама. Идваш и говориш толкова на едро, в къщата на майка ти и така нататък, но може би не си я обичал чак толкова. Но ние я обичахме, всички ние. Ние тримата. И по този начин ние може би поддържаме духа й жив.

— Може да се каже, че това е пуджа[70] — долетя тихият глас на Валаб. — Акт на обожествяване.

— А ти — Ченгиз Чамчауала говореше също толкова меко, колкото своя прислужник, — ти идваш в този храм. Със своето неверие. Мистър, доста си дързък.

И накрая предателството на Зейнат Вакил.

— Остави това, Салад — каза тя, отивайки да седне на облегалката на честърфийлда до стария човек. — Защо трябва да си такъв мърморко? Ти не си ангел, бейби, а тези хора изглежда са уредили нещата както трябва.

Устата на Саладин се отвори и затвори. Ченгиз потупа Зейни по коляното.

— Той дойде да обвинява, скъпа. Дойде да отмъсти за младостта си, но ние открихме картите и той е объркан. Сега трябва да му оставим неговия шанс и ти трябва да бъдеш съдия. Аз не искам да бъда осъден от него, но ще приема и най-лошото от теб.

Копелето. Дъртото копеле. Искаше да ме изкара от равновесие и ето ме ударен под кръста. Аз няма да говоря, защо да го правя, не по този начин, унижението.

— Имаше — каза Саладин Чамча, — портфейл с лири и едно печено пиле.

В какво синът обвини бащата? Във всичко: в шпионаж на детското аз, кражба-на-гърнето-от-дъгата, изгнание. В превръщането му в това, което може да е станал. В превръщането-му-в-мъж. В какво-ще-кажат-приятелите-ми. В непоправима разлъка и обидна прошка. В поддаване на боготворене на Аллах с нова жена и в богохулен култ към починалата съпруга. Отгоре на това в магически лампизъм и в сезам-отворизъм. Всичко е получавал лесно, чар, жени, богатство, власт, положение. Потъркай, пуф, джин, желание, веднага господар, внимание фокус. Той беше баща, обещал и след това не дал една вълшебна лампа.

Ченгиз, Зини, Валаб, Кастурба останаха неподвижни и мълчаливи, докато Саладин Чамча не спря изчервен и изпълнен с неудобство.

— Толкова ярост в душата след толкова време — каза Ченгиз след известно мълчание. — Толкова тъжно. Четвърт век и все още синът злобее за малките грехове от миналото. О, сине мой. Трябва да престанеш да ме разнасяш като папагал на рамото си. Какво съм аз? Свършен. Аз не съм твоят Старец от морето. Приеми го, мистър: няма да обяснявам повече.

През прозореца Саладин Чамча успя да зърне едно четиридесетгодишно орехово дърво.

— Отрежи го — каза той на баща си. — Отрежи го, продай го и ми прати парите.

Чамчауала се изправи и протегна дясната си ръка. Зейни, също изправяйки се, я пое като танцьорка, приемаща букет; изведнъж Валаб и Кастурба се смалиха в прислужници, сякаш; часовникът беззвучно бе отмерил тиквено време.

— Твоята книга — каза той на Зини. — Имам нещо, което би искала да видиш.

Двамата излязоха от стаята; безсилният Саладин след мигове объркване затропа раздразнен след тях.

— Мърморко — извика Зейни весело през рамо. — Хайде, не се вдетинявай, порасни.

Колекцията от произведения на изкуството на Чамчауала, съхранявана, тук в Скендъл Пойнт, включваше голяма група от легендарните Хамза-нама картини, част от тази серия от шестнадесети век, изобразяваща сцени от живота на един герой, който можеше да бъде или да не е същият Хамза като прочутия чичо на Мохамед, чийто черен дроб е бил изяден от Хинд, жената от Мека, докато лежал мъртъв на бойното поле Ухуд.

— Харесвам тези картини — каза Ченгиз Чамчауала на Зейни, — защото на героя е позволено да не успее. Виж колко често е трябвало да бъде спасяван от неприятности.

Картините даваха красноречиво доказателство за тезата на Зейни Вакил за еклектичната, хибридизирана природа на индийската артистична традиция. Моголите са докарвали художници от всички части на Индия да работят върху картините; индивидуалната същност беше потопена, за да бъде създаден един многоглав, многочетков Свръххудожник, който буквално беше индийска картина. Една ръка ще нарисува мозаичните подове, втора фигурите, трета — наподобяващите китайски облачни небеса. На гърба на картините бяха историите, които съпровождаха сцените. Изображенията се показваха като филми: вдигнати нагоре, докато някой прочита приказката за героя. В Хамза-нама можеш да видиш как персийската миниатюра се слива със стиловете на рисуване от Каннада и Керала, как индуистката и мюсюлманската философия формират характерния си късномоголски синтез.

Един гигант беше хванат в капан в трапа и неговите човешки мъчители го пронизваха с копия в челото. Мъж, разрязан вертикално от върха на главата до слабините, все още държеше сабята си, докато падаше. Навсякъде разливи от искряща кръв. Саладин Чамча се взе в ръце.

— Диващина — каза той високо с английския си глас. — Тази чисто варварска любов към болката.

Ченгиз Чамчауала не обърна внимание на сина си, имаше очи само за Зейни, която гледаше втренчено право в неговите.

— Нашето правителство е от филистери, млада лейди, не сте ли съгласна? Аз предложих цялата тази сбирка напълно безплатно, знаехте ли? Само да я подслонят както трябва, да построят нещо за тях. Състоянието на картините не е първокачествено, нали виждате… те не искат да го направят. Не се интересуват. Междувременно всеки месец получавам предложения от Америка. Предложения от какъв, какъв размер! Няма да повярвате. Не продавам. Нашето наследство, скъпа, всеки ден САЩ ни го отнемат. Картини от Рави Варма[71], бронзови предмети от периода Чандела, решетки от Джайсалмер. Продаваме себе си, нали? Те си хвърлят портфейлите на земята и ние коленичим пред краката им. Нашите бикове Нанди[72] свършват на някаква куличка в Тексас. Но вие знаете всичко това. Знаете, че Индия днес е свободна страна. — Той спря, но Зейни чакаше; щеше да последва още. Дойде: — Един ден аз също ще взема доларите. Не заради парите. Заради удоволствието да бъда курва. Да стана нищо. По-малко от нищо. — И сега, най-накрая, истинската буря, думите зад думите, по-малко от нищо. — Когато умра — каза Ченгиз Чамчауала на Зейни, — какво ще бъда? Чифт празни обувки. Това е съдбата, която той ми приготви. Този актьор. Този раздувач. Той направи от себе си имитатор на несъществуващи хора. Нямам никой, който да ме последва, да му дам каквото съм направил. Това е неговото отмъщение: той ми краде потомството. — Той се усмихна, потупа ръката й, остави я под грижите на сина си. — Разказах й — каза той на Саладин. — Ти все още си носиш пилето за дома. Оплаках й се. Сега трябва да отсъди. Такава беше уговорката.

Зинат Вакил тръгна към стария човек в твърде големия му костюм, постави ръцете си на бузите му и го целуна по устните.

След като Зинат го предаде в къщата на бащините му перверзни, Саладин Чамча отказа да я вижда или да отговаря на съобщенията, които оставяше на хотелската рецепция. „Милионершата“ стигна до края на своите представления; турнето беше свършило. Време да си ходи у дома. След празненството накрая Чамча се насочи към леглото си. В асансьора млада и очевидно в медения си месец двойка слушаше музика със слушалки. Младият мъж промърмори на жена си: „Слушай, кажи ми. Все още ли ти изглеждам непознат понякога?“ Момичето, усмихвайки се любвеобилно, поклати глава, не чувам, свали слушалките си. Той повтори сериозно: „Не ти ли изглеждам понякога все още непознат?“ С уверена усмивка тя положи за миг бузата си на неговото високо мършаво рамо. „Да, един или два пъти“, каза тя и отново си сложи слушалките. Той направи същото, като изглеждаше напълно задоволен от нейния отговор. Телата им подеха отново ритъма на пуснатата музика. Чамча излезе от асансьора. Зейни седеше на пода с гръб на вратата му.

В стаята тя сама си наля голямо уиски със сода.

— Държиш се като дете — каза тя. — Трябва да се срамуваш.

Този следобед беше получил пакет от баща си. Вътре имаше малко парче дърво и голям брой банкноти, не рупии, лири стерлинги: пепелта, така да се каже, от едно орехово дърво. Той беше изпълнен със зараждащо се чувство и тъй като Зейни се беше появила, тя се превърна в мишена.

— Мислиш, че те обичам? — каза той, говорейки с нарочна злина. — Мислиш, че ще остана с теб? Аз съм женен мъж.

— Аз не исках да останеш заради мен — каза тя. — По някаква причина го исках за теб.

Няколко дни по-рано той беше ходил да гледа една индийска драматизация по Сартър на тема срам. В оригинала един съпруг подозира жена си в изневяра и й поставя капан, за да я залови. Той се преструва, че заминава в служебна командировка, но се връща няколко часа по-късно, за да я следи. Коленичи, за да надникне през ключалката на тяхната входна врата. Тогава усеща присъствие зад гърба си, обръща се, без да се изправи, и ето ти я нея, гледа го отгоре надолу с отвращение и възмущение. Тази жива картина, той коленичещ, тя гледаща отгоре, е Сартъровият архетип. Но в индийския вариант коленичещият съпруг не чувства присъствие зад себе си; изненадан от жената, се изправя да я срещне лице в лице на равни начала; вилнее и крещи, докато тя не заплаква; той я прегръща и те са сдобрени.

— Смяташ, че трябва да се срамувам — горчиво каза Чамча на Зейнат. — Ти, която нямаш срам. Несъмнено може да се каже, че това е национална черта. Започвам да подозирам, че на индийците им липсва моралната изтънченост за действително усещане на трагедията и затова не могат истински да разберат идеята за срам.

Зинат Вакил изпи уискито си.

— О’кей, няма нужда да казваш нищо повече. — Тя вдигна ръцете си. — Предавам се. Отивам си, мистър Саладин Чамча. Мислех, че все още си жив, само отчасти, но все още дишащ, но съм грешила. Излиза, че си бил мъртъв през цялото време.

И още нещо, преди да премине с омлечнени очи през вратата.

— Не допускай хората твърде близо до себе си, мистър Саладин. Пуснеш ли хората през своята отбрана, и те, копелетата, идват и те промушват в сърцето.

След това нямаше за какво повече да се стои. Самолетът се издигна и се наклони над града. Някъде долу под него неговият баща обличаше една прислужничка като мъртвата си жена. Новата транспортна схема беше задръстила здраво центъра. Политици се опитваха да изградят кариери, ходейки на падятра, пеши поклонничества, кръстосвайки страната. Имаше графити, които гласяха: „Съвет към политиканите. Единствената стъпка, която трябва да се направи: падятра до пъкъла“. Или понякога: „до Асам“.

Актьори започваха да се бъркат в политиката: М.Г.Р, Н. Т. Рама Рао, Бачан. Дурга Кхоте се оплакваше, че едно актьорско сдружение било „червен фронт“. Саладин Чамча, на полет 420, затвори очите си и почувства с дълбоко облекчение уталожването и улягането на предателството в неговото гърло, което сочеше, че гласът му е започнал доброволно да се връща към своето изпитано английско аз.

Първото смущаващо нещо, което се случи на мистър Чамча по време на полета, беше, че той разпозна сред своите спътници жената на мечтите си.

— 4 —

Жената-мечта бе по-ниска и по-малко изящна от истинската, но в мига, когато Чамча я видя да крачи спокойно нагоре-надолу по пътеките на „Бостан“, той си припомни кошмара. След тръгването на Зинат Вакил той потъна в неспокоен сън и предупреждението го споходи: видението за една жена-бомбардировач с един нечуто нежен глас с канадски акцент, чиято дълбочина и мелодичност го караха да звучи като океан, чуван от много далече. Жената-мечта беше така заредена с експлозиви, че беше не толкова бомбардировач, а по-скоро бомбата; жената, крачеща по пътеките, държеше бебе, което сякаш спеше безшумно, бебе, толкова изкусно повито и държано притиснато към гърдите, че Чамча не можа да види повече от къдрица новородена коса. Под влияние на припомнения — сън у него се породи представата, че всъщност бебето е вързоп динамитни пръчки или някакъв вид тиктакащо устройство и беше на ръба да изкрещи, когато дойде на себе си и строго се смъмри. Това беше точно видът свръхестествени глупости, които оставяше зад себе си. Той беше спретнат мъж в закопчан костюм, тръгнал за Лондон към един подреден, задоволен живот. Той беше член на истинския свят.

Пътуваше сам, отбягвайки компанията на останалите членове на трупата Просперо Плейърс, които се бяха разпръснали из отделението за икономичната класа, облечени в тениски с надпис „Искаш ли да те…“, опитващи се да мърдат с вратовете си като натям танцьорки[73] и изглеждащи невъзможно в бенарески сарита; пиеха твърде много от евтиното шампанско на въздухоплавателната компания и притесняваха изпълнените с насмешка стюардеси, които като индийки разбираха, че актьорите са евтини типове и се държаха, накратко казано, с нормално драматична непристойност. Жената с бебето притежаваше тактика да гледа през бледоликите актьори, превръщайки ги в тънички ленти дим, топлинни миражи, привидения. За човек като Саладин Чамча унижаването на английщината от англичаните беше нещо твърде болезнено за наблюдаване. Той се върна към вестника си, в който една бомбайска демонстрация с блокиране на жп-линиите беше разпръсната с полицейски палки. Вестникарският репортер пострадал със счупена ръка; фотоапаратът му също бил счупен. Полицията беше публикувала „бележка“: Нито репортерът, пито друго лице са били нападнати умишлено. Чамча се унесе във въздухоплавателен сън. Градът на изгубените истории, отсечените дървета и непредумишлените нападения изчезна от мислите му. Когато малко по-късно отвори очи, той изживя втората си изненада в това страховито пътуване. Един мъж минаваше покрай него на път към тоалетната. Той беше брадат и носеше евтини тъмни очила, но въпреки това Чамча го разпозна: тук, пътувайки инкогнито в икономичната класа на полет А 1–420, беше изчезналата суперзвезда, живата легенда, самият Джебраил Фаришта.

— Добре ли спахте?

Той осъзна, че въпросът е отправен към него и отмести глава от появяването на великия филмов актьор, за да се втренчи в също толкова изключителната гледка, седяща до него, един неправдоподобен американец с бейзболно кепе, очила с метални рамки и една неоново зелена спортна риза, напряко на която се гърчеха сплетените и сияйно златни форми на двойка китайски дракони. Чамча беше изключил този обект от своето зрително поле в опит да се обвие в пашкула на уединението, но това вече не беше възможно.

— Юджийн Думздей на вашите услуги — драконовият мъж протегна грамадна червена ръка. — На вашите и на християнската гвардия.

Замаяният от сънливост Чамча поклати глава.

— Военен ли сте?

— Ха! Ха! Да, сър, може да се каже. Смирен пехотинец, сър, в армията на Всемогъщата закрила.

— О, всемогъща закрила, защо не казахте веднага.

— Аз съм човек на науката, сър, и моя мисия и позволете ми да добавя, моя привилегия беше да посетя вашата велика нация, за да водя битка с най-гибелната дяволска работа, хващала някога хорските мозъци за топките.

— Не разбирам. Думздей сниши глас.

— Говоря глупости, сър. Дарвинизъм. Еволюционната ерес на мистър Чарлз Дарвин. — Неговият тон даваше ясно да се разбере, че името на освободилия се от Бога Дарвин е също толкова противно, колкото на всеки друг враг с раздвоена опашка, Велзевул, Асмодей или самия Луцифер. — Предупредих вашите сънародници — довери Думздей, — за мистър Дарвин и неговите трудове. С помощта на моята лична презентация от седемдесет и пет диапозитива. Съвсем наскоро, сър, говорих на банкета по случай Деня на световното разбирателство в Ротари-клуб, Кочин, Керала. Говорих за родната си страна, за нейните млади хора. Смятам ги за изгубени, сър. Младите хора на Америка: виждам ги в тяхното отчаяние как се обръщат към наркотиците, дори, понеже съм човек, който говори направо, към предбрачните сексуални връзки. Казвал съм го и преди, и го казвам сега на вас. Ако вярвах, че моят прапрапрадядо е бил шимпанзе, а защо да го правя, щях да бъде твърде потиснат.

Джебраил Фаришта беше седнал от другата страна на пътеката, втренчен в прозореца. Започваше филмът и светлините в салона бяха намалени. Жената с бебето все още беше права и крачеше нагоре-надолу, може би за да го накара да мълчи.

— Как мина? — попита Чамча, усещайки, че от него се очаква известен принос.

Известно колебание обзе неговия съсед.

— Смятам, че имаше късо в озвучителната система — каза той най-накрая. — Това е единственото, което мога да предположа. Иначе не мога да разбера как тези добри хора щяха да си седят и да си говорят, ако не мислеха, че съм свършил.

Чамча се почувства леко засрамен. Той мислеше, че в страна на пламенно вярващи идеята, че науката е враг Божи, лесно ще се окаже привлекателна; но досадата на ротарианците от Кочин го беше изобличила. В трепкащата светлина на филма Думздей продължи с лишен от тъга глас да разказва истории против себе си, без ни най-малкия признак, че знае какво прави. Накрая около великолепното естествено пристанище на Кочин, в което Васко да Гама пристигнал да търси подправки и така задвижил цялата двусмислена история за Изтока и Запада, бил заговорен с едни настоятелни псст и хей, мистър, о’кей. „Ей, ти, здрасти, йес! Искаш ли хашиша, сахиб? Хей, мистърамерика. Йес, чичосам, искаш ли опиум, отлично качество, страхотна цена? О’кей, искаш ли кокаин?“

Саладин започна безпомощно да се кикоти. Произшествието изведнъж му се стори като отмъщението на Дарвин: ако Думздей обвинява бедния, викториански, скован Чарлз за американската наркотична култура, колко възхитително бе на другия край на света да бъде смятан за представител на същата тази етика, срещу която пламенно се бореше. Думздей се втренчи в него с поглед, пълен с горчив укор. Тежко бреме е да си американец в чужбина и да не осъзнаваш защо не си харесван.

След като неволният кикот се изплъзна от устните на Саладин, Думздей потъна в мрачна, изпълнена с обида дрямка, оставяйки Чамча със собствените му мисли. Трябва ли филмите, показвани по време на полет, да бъдат смятани за особено противна, случайна мутация на формата, която най-накрая ще бъде унищожена от естествения подбор, или те бяха бъдещето на киното? Бъдеще от смахнати и лудешки филми с вечните звезди Шели Лонг и Чеви Чейс беше твърде грозно, за да се размишлява върху него; това беше адско видение… Чамча започна отново да се унася в сън, когато осветлението в кабината беше запалено; филмът спрян; и илюзията на киното беше заменена с телевизионни новини, когато четири въоръжени, крещящи фигури се появиха, тичайки по пътеките.

* * *

Пътниците бяха държани в отвлечения самолет сто и единадесет дни, изолирани на блестяща писта, около която се разбиваха големите пясъчни вълни на пустинята, защото щом четиримата похитители, трима мъже и една жена, бяха насилили пилота да кацне, никой не можеше да реши какво да правят с тях. Те бяха капнали не на международно летище, а на безумната глупост от писта с размери за джъмбоджет, която беше построена за удоволствието на местен шейх край любимия му пустинен оазис, към който водеше и шестлентова магистрала, много популярна сред младите мъже и жени, които бавно кръстосваха с коли нейната огромна празнота, отправяйки си нежни погледи през прозорците… но щом 420 кацна тук, магистралата се изпълни с бронирани коли, военни камиони, лимузини с веещи се знаменца. И докато дипломатите се пазаряха за съдбата на самолета, да се щурмува или не, докато се опитваха да решат дали да отстъпят или не за сметка на живота на други хора, около самолета се спусна дълбока тишина и това беше малко преди да почнат миражите.

В началото имаше постоянен поток от събития, квартетът похитители, наелектризиран, нервен, готов да стреля. Това бяха най-лошите мигове, мислеше си Чамча, докато деца плачеха и страхът се разливаше като петно, тук можем всички да ритнем камбаната. След това бяха овладени, трима мъже и една жена, всички стройни, всички без маски, всички хубави, те също бяха актьори, сега бяха звезди, стрелящи или падащи и имаха собствени сценични имена. Дара Сингх, Бута Сингх, Ман Сингх. Жената беше Тавлеен. Жената в съня бе анонимна, сякаш спящото въображение на Чамча нямаше време за псевдоними; но подобно на нея, Тавлеен говореше с канадски акцент, изгладен с онези издайнически заоблени о-та. След като самолетът кацна край оазиса Ал-Замзам, на пътниците, които наблюдаваха своите похитители с натрапчивото внимание, което се отделя на кобра от неподвижна мангуста, стана ясно, че има нещо нагласено в красотата на тримата мъже, някаква аматьорска любов към риска и смъртта, която ги караше често да се появяват на отворените самолетни врати и да се излагат на професионалните снайперисти, които би трябвало да се крият сред палмовите дървета на оазиса. Жената се държеше настрана от подобни глупости и изглежда се сдържаше да не хока тримата си колеги. Тя изглеждаше безразлична към собствената си красота. Саладин беше поразен, че младите мъже бяха твърде придирчиви, твърде нарцистични, за да искат кръв по ръцете си. Щеше да им бъде трудно да убиват; бяха тук, за да се показват по телевизионните екрани. Но Тавлеен беше тук по работа. Той я държеше под око. Мъжете не знаят, мислеше си той. Те искат да се държат по начина, по който се държат похитителите във филмите и по телевизията; те реалистично имитираха груб образ за самите себе си, те са червеи, поглъщащи опашките си. Но тя, жената, знае… докато Дара, Бута, Ман Сингх крачеха важно и се надуваха, тя утихна с очи, обърнати навътре, и уплаши до смърт пътниците.

Какво искаха? Нищо ново. Независима родина, религиозна свобода, освобождение на политическите затворници, справедливост, откуп, сигурен конвой до страна по техен избор. Мнозина от пътниците започнаха да им съчувстват, въпреки че бяха под постоянна заплаха от екзекуция. Ако живееш през двадесетия век, не ти е трудно да се видиш в тези по-отчаяни от теб, които искат да го формират според своята воля.

След като кацнаха, похитителите освободиха всички, освен петдесет от пътниците, решавайки, че петдесет е най-голямата бройка, която биха могли удобно да надзирават. Жени, деца, сикхи, всички бяха освободени. Оказа се, че Саладин Чамча беше единственият член на трупата Просперо Плейърс, на когото не беше дадена свобода; той откри, че се поддава на извратената логика на обстоятелствата, и вместо да се чувства разстроен от това, че е задържан, той се радваше, че е видял гърба на държалите се невъзпитано негови колеги; добро освобождаване от лош боклук, мислеше си той.

Ученият сътворист[74] Юджийн Думздей беше неспособен да понесе осъзнаването, че похитителите не възнамеряват да го освободят. Той стана, люлеейки се от голямата си височина като небостъргач по време на ураган, и започна да крещи истерични безсмислици. Поток от лига течеше от ъгълчето на устата му; той трескаво я облизваше с език. Сега просто спрете дотук, момченца, сега, по дяволите, като казвам стига, СТИГА, как, откъде ви хрумна и така нататък, в плен на своя кошмар наяве, той продължаваше да се лигави, без да спира, докато един от четиримата, очевидно това беше жената, дойде, замахна с приклада на пушката си и счупи мелещата му челюст. И още по-лошо: тъй като олигавеният Думздей си ближеше устните и челюстта му бе затворена с удар, върхът на езика беше отрязан и кацна в скута на Саладин Чамча; бързо последван от бившия си собственик. Юджийн Думздей падна безезичен и безчувствен в прегръдката на актьора.

Юджийн Думздей доби своята свобода, изгубвайки езика си; убедителят успя в убеждаването на своите тъмничари, отстъпвайки своя инструмент за убеждаване. Те не искаха да се грижат за ранен човек, опасност от гангрена и така нататък, и така той се присъедини към масовото изселване от самолета. През тези първи диви часове съзнанието на Саладин Чамча продължи да подхвърля въпроси за подробностите, това автоматични пушки ли са или автомати, в коя част на тялото е възможно да бъдеш прострелян и въпреки това да оцелееш, колко уплашени трябва да са четиримата, колко изпълнени от собствените си смърти… щом Думздей си отиде, той очакваше, че ще седи сам, но дойде един мъж и седна на бившето място на сътвориста, казвайки, нали нямаш нищо против, яр, в подобен цирк момчетата се нуждаят от компания. Беше филмовата звезда Джебраил.

* * *

След първите нервни дни на земята, през които тримата млади похитители с тюрбани стигаха опасно близо до границата на лудостта, крещейки в пустинната нощ, копелета, елате ни хванете или друго, о, Боже, о, Боже, ще пратят шибаните командоси, американските майкоебци, яр, и британските сестроебци — моменти, в които останалите заложници затваряха очи и се молеха, защото се страхуваха най-много, когато похитителите показваха признаци на слабост — всичко се успокои в нещо, което започна да се възприема като нормалност. Два пъти на ден самотно транспортно средство караше храна и вода за „Бостан“ и ги оставяше на асфалта. Заложниците трябваше да внасят кашоните, докато похитителите стояха на сигурно място в самолета и ги наблюдаваха. Извън това ежедневно посещение нямаше връзка с външния свят. Радиото беше замлъкнало. Сякаш произшествието беше забравено, сякаш беше твърде неудобно и просто беше изтрито от летописа.

— Копелетата ни оставят да се скапем — изпищя Ман Сингх и заложниците охотно се присъединиха. Хиджраси! Чутиаси![75] Лайна!

Те бяха обгърнати в горещина и тишина и сега привиденията започнаха да блещукат в ъгълчетата на очите им. Най-напрегнатият от заложниците, млад мъж с козя брадичка и късо подстригана къдрава коса, се събуди на разсъмване, пищейки от страх, защото беше видял скелет, яздещ камила по дюните. Други заложници виждаха цветни кълба, висящи в небето, или чуваха маха на гигантски крила Тримата похитители мъже изпаднаха в дълбоко фаталистично униние. Един ден Тавлеен ги събра на съвещание в отдалечения край на самолета; заложниците чуваха ядни гласове.

— Тя им казва, че трябва да дадат ултиматум — каза Джебраил Фаршпта на Чамча. — Един от нас трябва да умре или нещо такова. — Но когато мъжете се върнаха, Тавлеен не беше с тях и сега унинието в очите им беше обагрено от срам — Изгубиха смелостта си — прошепна Джебраил. — Никой нищо не може да направи. Какво остава на Тавлеен биби? Нула. Историята фунтош[76].

Какво направи тя:

За да докаже на заложниците и на своите другари похитители, че идеята за неуспех или предаване никога няма да отслаби нейната решителност, тя се появи от временното си убежище в коктейлния бар на първа класа и застана пред тях като стюардеса, показвайки как да се действа при опасност. Но вместо да си сложи спасителна жилетка и да вдигне свирещи само-надуваеми спасителни пояси и така нататък, тя бързо вдигна свободната черна джелаба[77], която беше единствената й дреха, и остана пред тях напълно гола, така че можеха да видят целия арсенал по тялото й, гранатите, подобни на допълнителни гърди, загнездени в цепката между тях, динамита, завързан около бедрата й, точно както беше в съня на Чамча. След това тя отново облече робата си и каза със своя слаб океански глас.

— Когато се роди велика идея, велика кауза, задават й се определени решителни въпроси — измърмори тя. — Историята ни пита: каква кауза сме ние. Безкомпромисни, абсолютни, силни или ще се покажем опортюнисти, които правят компромиси, обръщат се според вятъра и се предават? — Нейното тяло беше отговорът й.

Дните продължаваха да текат. Затворените, кипящи обстоятелства на пленничеството му, едновременно близки и далечни, караха Саладин Чамча да иска да спори с жената, непреклонността също може да бъде мономания, искаше да каже той, може да бъде тирания, може също да бъде крехка, докато онова, което е гъвкаво, може и също да е човешко и достатъчно силно да бъде трайно. Но естествено нищо не каза, изпадна във вцепенението на дните. Джебраил Фаришта откри в джоба на седалката пред себе си брошура, писана от заминалия Думздей. По това време Чамча беше забелязал решителността, с която филмовата звезда се съпротивляваше на началото на съня, така че не беше чудно да го видиш да рецитира и запаметява изреченията от диплянката на сътвориста, докато тежките му клепачи се спускаха все повече и повече, докато не ги насилеше да се отворят отново широко. В диплянката се разказваше, че дори и учените да са се заели с преоткриването на Бог, след като са доказали съществуването на единствена обединена сила, в която електромагнетизмът, гравитацията и силните и слабите енергии на новата физика са само отделни аспекти, аватари, може да се каже, или ангели, тогава какво бихме имали, ако не най-старото от всички неща, върховно същество, контролиращо цялото сътворение…

— Знаеш ли, онова, което казва приятелят ти, е, че ако трябва да избираш между някакъв вид безтелесно силово поле и истинския жив Бог, ти кое би избрал? Добра идея, нали? Не можеш да се молиш на електрически ток. Няма смисъл да молиш вълнова форма за ключа от рая. — Той затвори очи, после отново ги отвори. — Всичко това са празни приказки — каза Джебраил яростно. — Гади ми се.

След първите дни Чамча вече не усещаше лошия му дъх, защото никой в този свят на пот и опасения не миришеше по-добре. Но лицето му беше невъзможно да се пренебрегва, щом големи морави ивици от неговото будуване избликваха от очите му като петролни разливи. Тогава най-сетне съпротивата му свърши и той рухна на рамото на Саладин и спа четири дни, без нито веднъж да се събуди.

Когато отново възвърна съзнанието си, той откри, че Чамча с помощта на мишоподобния заложник с козята брадичка, някой си Джаландри, го беше преместил на една празна редица седалки в централния блок. Той отиде в тоалетната да уринира в продължение на единадесет минути и се върна с истински страх в очите. Отново седна до Чамча, но не каза нито дума. Две нощи по-късно Чамча го чу отново да се бори с приближаването на съня. Или както излезе: със сънищата.

— Десетият най-висок връх в света — го чу Чамча да мърмори, — е Ксиксабангма Фенг, осем нула едно три метра. Анапурна — девет осемстотин седемдесет и осем. — Или започваше от другия край: — Първо Джомолунгма, осем осем четири осем. Второ К2, осемдесет и шест единадесет. Канченджунга, осемдесет и пет деветдесет и осем, Макалу, Дхаулагири, Манаслу. Нанга Парбатс размери осем хиляди сто двадесет и шест.

— Изброяваш осемхилядниците, за да заспиш? — попита го Чамча. — По-големи от овце, но не толкова много.

Джебраил Фаришта му хвърли заплашителен поглед; след това сведе глава; взе решение.

— Не за да заспя, приятелю. За да остана буден.

* * *

Тогава Саладин Чамча откри защо Джебраил Фаришта е започнал да се страхува от съня. Всеки се нуждае от някого, за да говори, а Джебраил не беше говорил с никого за това, което се случи, след като беше ял нечистите свине. Сънищата бяха започнали същата нощ. В тези видения той винаги присъстваше, но не като той самия, а като свой съименник, и нямам предвид играейки роля, Спуно, аз съм той, той е аз, аз съм проклетият архангел, самият Джебраил, огромен като проклетия живот.

Спуно. Подобно на Зейнат Вакил, Джебраил беше реагирал с веселие на съкратеното Саладиново име. „Бхай, брей. Наистина ме разсмиваш. Разсмиваш до червено. Щом сега си една английска чамча, така да бъде. Мистър Сали Спун. Това ще бъде нашата малка шега.“ Джебраил Фаришта имаше способността да не забелязва, когато ядосва хората. Спун, Спуно, стари ми приятелю: Саладин ги мразеше всичките. Но нищо не можеше да направи. Освен да мрази.

Може би беше заради прякорите, може би не, но Саладин сметна откровенията на Джебраил за патетични, несъизмери-ми с очакванията му, какво толкова странно, ако сънищата му го характеризират като ангел, сънищата правят всяко проклето нещо, разкриват ли нещо повече от банален вид его-мания? Но Джебраил се потеше от страх:

— Важното, Спуно — пледираше той, — е, че всеки път, когато заспя, сънят започва оттам, където е свършил. Същият сън на същото място. Сякаш някой просто е натиснал паузата на видеото, докато е излязъл от стаята. Или, или. Ако той е типът, кой е буден, и това е проклетият кошмар. Неговият проклет сън: ние. Тук. Всичко това. — Чамча се втренчи в него. — Наистина лудост — каза той. — Кой знае дали ангелите изобщо спят, да не говорим за сънуване. Звучи налудничаво. Прав ли съм?

— Да. Звучиш налудничаво.

— Тогава какво, по дяволите — изстена той, — става в главата ми?

* * *

Колкото по-дълго прекарваше, без да спи, толкова по-приказлив ставаше, той започна да забавлява заложниците, похитителите, както и овехтелия екипаж на полет 420, тези надменни преди стюардеси и бляскав палубен персонал, които сега изглеждаха печални и като проядени от молци в един ъгъл на самолета, губейки дори първоначалния ентусиазъм за безкрайни игри на думи — със своите все по-ексцентрични теории за прераждането, сравнявайки тяхното временно пребиваване на тази писта край оазиса Ал-Замзам с един втори период на бременност, казвайки на всички, че те всички са мъртви за света и в процес на регенериране, направени наново. Тази идея сякаш малко го поразвесели, въпреки че караше много от заложниците да желаят да го обесят, и той скочи на една седалка, за да обясни, че денят на тяхното освобождение ще бъде денят на тяхното ново раждане, образец на оптимизъм, който успокои публиката му.

— Странно, но е истина! — изкрещя той. — Това ще бъде денят нула и понеже всички ще споделим рождения ден, ние всички ще бъдем на точно същата възраст от този ден насетне до края на живота ни. Как го наричате, когато петдесет деца излязат от една и съща майка? Бог знае. Петдесетзнаци. Проклятие!

За обезумелия Джебраил прераждането беше термин, под чиято защита се събираха, вдигайки вавилонска глъчка, множество идеи: феникс-от-пепелта, възкресението на Христос, трансмиграцията в мига на смъртта на душата на Далай Лама в тялото на новородено дете… подобни неща се смесваха с аватарите на Вишну, метаморфозите на Юпитер, който бе подражавал на Вишну, приемайки формата на бик; и така нататък, включвайки, разбира се, напредъка на човешките същества чрез последователни цикли живот, веднъж като хлебарки, веднъж като царе към блаженството на никакви връщания повече. За да бъдеш родея наново, първо трябва да умреш. Чамча не си направи труда да възрази, че в повечето от примерите, които даваше в монолозите си, превращението не изискваше смърт; в новата плът се влизаше през други врати. Джебраил в пълен полет, с ръце, махащи като властни криле, не търпеше прекъсвания.

— Старото трябва да умре, разбрахте ли ме, или новото не може да бъде каквото и да е.

Понякога тези словоизлияния завършваха със сълзи. Фаришта в своето изтощение отвъд изтощението изгубваше контрол и поставяше своята хълцаща глава на рамото на Чамча, докато Саладин — продължителното пленничество разяжда определени неохоти сред пленниците — гладеше лицето му и го целуваше по темето, хайде, хайде, хайде. В други случаи раздразнението на Чамча убиваше най-доброто у него. Когато Фаришта цитира за седми път стария виц за Грамши, Саладин изкрещя в безсилие, може би това се случва с теб, голяма уста, старото ти аз умира и този твой ангел от сънищата се опитва да бъде роден в твоята плът.

* * *

— Искаш ли да чуеш нещо наистина щуро? — След сто и един дни Джебраил предложи на Чамча още признания. — Искаш ли да знаеш защо съм тук? — И така и така му каза. — Заради една жена. Да, шефе. Заради проклетата любов на проклетия ми живот. С която прекарах общо три точка пет дни. Не доказва ли това, че наистина съм смахнат? QED[78], Спуно, стари приятелю. — И: — Как да ти го обясня? Три дена и половината от един, колко дълго ти трябва, за да разбереш, че се е случило най-хубавото, най-дълбокото, онова, което трябва-да-е-то? Кълна се: когато я целунах, там имаше проклети шибани искри, жар, вярваш или не, тя каза, че е статичното електричество в килима, но аз съм целувал мацки в хотелски стаи и преди и това определено беше първата, определено едната и единствената. Проклети електрошокове, човече, трябваше да отскоча назад с болка.

 

 

Липсваха му думи да я изрази, неговата жена от планински лед, да изрази как е било в мига, когато животът му бе на парчета в краката му и тя се превърна в неговото значение.

— Не разбираш — отказа се той. — Може би никога не си срещал човек, за когото да прекосиш света, заради когото да оставиш всичко, да излезеш: и да се качиш на самолета. Тя се е качвала на Еверест, човече. Двадесет и девет хиляди и два фута или може би двадесет и девет, едно четири едно. Право до върха. Да не мислиш, че не мога да се кача в джъмбото за жена като тази?

Колкото по-силно Джебраил Фаришта се опитваше да обясни своята мания по катерачката Алилуя Коун, толкова повече Саладин се опитваше да извика спомена за Памела, но тя не искаше да дойде. Първо щеше да е Зейни, която го посещаваше, нейната сянка, и след известно време нямаше изобщо никой. Страстта на Джебраил започна да изпълва Чамча с див гняв и безсилие, но Фаришта не го забелязваше, тупваше го по гърба, развесели се Спуно, няма да трае още дълго.

* * *

На сто и десетия ден Тавлеен отиде до малкия заложник с козята брадичка, Джаландари, и помаха с пръст. Нашето търпение е изчерпано, обяви тя, изпращахме няколко пъти ултиматуми без отговор, време е за първото жертвоприношение. Тя използва тази дума: жертвоприношение. Погледна Джаландари право в очите и произнесе смъртната му присъда:

— Ти си първи. Ренегатско копеле. — Тя нареди екипажът да се приготви за излитане, нямаше да рискува щурмуване на самолета след екзекуцията и с насочения си пистолет буташе Джаландари към отворената предна врата, докато той пищеше и молеше за милост.

— Тя има остри очи — каза Джебраил на Чамча. — Той е подстриган сирд[79].

 

 

Джаландари се беше превърнал в първата мишена заради решението си да се откаже от тюрбана и да подстриже косата си, което го направи предател на вярата му, един подстриган сирдарджи. Окосен сирд. Десетбуквена присъда; без обжалване.

Джаландари беше паднал на колене, петна се разрастваха по дъното на панталоните му, тя го влачеше към вратата за косите. Никой не помръдваше. Дара Бута Ман Сингх обърнаха глави от живата картина. Той коленичи с гръб към отворената врата; тя го накара да се обърне, застреля го в тила и той политна към асфалта. Тавлеен затвори вратата.

Ман Сингх, най-младият и най-неспокойният от квартета, й извика:

— Сега къде отиваме? На някое проклето място, където със сигурност ще изпратят командосите. Сега сме гъски за отстрелване.

— Мъченичеството е привилегия — каза тя меко. — Ние трябва да сме като звезди, като слънцето.

* * *

Пясъкът отстъпи на снега. Зимна Европа под своя бял преобразуващ килим, призрачно бяло проблясване в нощта. Алпите, Франция, бреговата линия на Англия, бели канари, издигащи се над побелелите ливади. Мистър Саладин Чамча си нахлупи едно преждевременно бомбе. Светът беше преоткрил полет А 1–420, Боинга 747 „Бостан“. Радарите го следяха, радиосъобщения пукаха. Искате ли разрешение за кацане? Но разрешение не беше поискано. „Бостан“ кръжеше над английското крайбрежие като гигантска морска птица. Чайка. Албатрос. Индикаторите за горивото се наклониха към нулата.

Когато избухна битката, тя изненада всички пътници, защото сега тримата мъже-похитители не спореха с Тавлеен, нямаше яростен шепот за горивото, за какво мамка му правиш, а мълчаливо отдръпване, те дори не говореха един с друг, сякаш бяха изгубили надежда, и тогава Ман Сингх беше този, който се пропука и тръгна за нея. Заложниците гледаха битката до смърт, неспособни да се почувстват въвлечени, защото едно любопитно отдръпване от действителността се беше спуснало върху самолета, един вид непоследователна безотговорност, един фатализъм, може да се каже. Те паднаха на пода и нейният нож мина нагоре през стомаха му. Това беше всичко, с една краткост, прибавена към привидната му маловажност. Тогава в мига, когато стана, сякаш всички се събудиха, на всички стана ясно, че наистина не се шегува, че ще го направи, изцяло, тя държеше в ръката си жицата, която свързваше всички игли на всички гранати под дрехата й, всичките тези съдбоносни гърди, и въпреки че в този момент Бута и Дара се втурнаха към нея, тя все пак дръпна жицата и стените рухнаха полуразрушени. Не, не смърт: раждане.

II. МАХУНД

Когато Джебраил се предава на неизбежното, когато се плъзга с натежали клепки към видения за своето ангелуване, той минава покрай обичната си майка, която има друго име за него, нарича го Шейтан, също като Шейтан, също като другия, защото правеше смехории с тифините, които трябваше да бъдат отнесени в града за обеда на чиновниците, пакостливо дяволче, тя разсича въздуха с ръка, мошеникът слагаше мюсюлмански съдове за месо в индуистки невегетариански подноси за тифини, клиентите бурно недоволстват. Малък дявол, хока го тя, но след това го взима в обятията си, мой малък фаришта, момчетата са си момчета, и той пропада край нея в съня си, ставайки все по-голям, докато пада, и падането започва да се усеща като полет, гласът на майка му се носи нагоре към него отдалече, баба, виж колко си пораснал, огро-миши, вай, вай, ръкопляскания. Той е гигантски, безкрил, стъпил с краката си на хоризонта и с ръце около слънцето. В ранните си сънища вижда начала, Шейтан се спуска от небето, протягайки ръка, за да сграбчи клон от върховното Нещо, лотосовото дърво[80] в най-отдалечения край и което стои под Трона, пропускайки, шейтанът пада като олово, плясък. Но той продължава да живее, онова, което не може да бъде мъртво, пееше долу от ада своите нежни прелъстителни стихове. О, сладките песни, които знаеше. Със своите дъщери, като сатанински беквокалистки, да, три от тях — Лат Манат Уза, момичета без майка, смеейки се със своя Абба, кикотейки се иззад пръстите си на Джебраил, какъв номер сме ти подготвили, кикотят се те, за теб и за онзи бизнесмен на хълма. Но преди бизнесмена има други истории, ето една, архангеле Джебраил, откривайки извора Замзам на Агар Египтянката, така че изоставената от пророка Ибрахим с тяхното дете в пустинята може да пие от студената изворна вода и да живее. И по-късно, когато джурхумите[81] затрупват Замзам с кал и златни газели, така че е изгубен за известно време, ето го отново, посочвайки го на онзи Муталиб от алените шатри[82], баща на детето със сребърни коси, който на свой ред създаде бизнесмена. Бизнесменът: ето го, идва.

Понякога, когато спи, Джебраил осъзнава извън съня себе си спящ, себе си сънуващ собственото си осъзнаване на своя сън и след това започва паниката. О, Боже, крещи той, о, милостиви Аллахбоже, свършен съм. Имам бръмбари в главата, напълно луд, побъркана мелодия и избягал песоглавец. Бизнесменът се почувства точно като него, когато видя за пръв път архангела: помисли си, че е мръднал, искаше да се хвърли от скала, от висока скала, от скала, върху която расте закърняло лотосово дърво, скала, висока колкото покрива на света.

Той идва, проправя си пътя нагоре по планината Коня към пещерата. Честит рожден ден: днес е на четиридесет и четири. Макар че градът зад и под него е изпълнен с празненство, се изкачва нагоре сам. Няма за него нов костюм за рождения ден, спретнато изгладен и сгънат на края на леглото му. Човек с аскетични вкусове. (Що за странен бизнесмен е това!)

Въпрос: Какво е противоположното на вяра?

Не липса на вяра. Твърде окончателно, сигурно, ограничено. Самото то е един вид вяра.

Съмнение.

Човешкото състояние, но какво да кажем за ангелското? Наполовина между Аллахбог и хомосап, изобщо съмняват ли се някога? Правили са го: предизвиквайки Божията воля, един ден мърморейки се скриват под Трона, осмелявайки се да питат за забранени неща: антивъпроси. Правилно ли е това? Не може ли да се оспори? Свободата, старото антитърсене. Той ги успокои естествено, използвайки мениджърски умения a la Бог. Поласка ги, вие ще бъдете инструментите на моята воля на земята, на спасението и вечните мъки на човека, цялото обичайно така нататък. И внимание, фокус, край на протеста, слагай ореолите и отново на работа. Ангелите лесно се омиротворяват; превърни ги в инструменти, и те ще свирят хищническата ти мелодия. Човешките същества са по-костеливи орехи, във всичко могат да се съмняват, дори в доказателствата пред собствените им очи. В онова зад-собствените-им-очи. В онова, което се излъчва иззад затворените им гледни, докато пътуват с натежали клепачи, … ангели, те не притежават много под формата на воля. Да имаш воля е да не си несъгласен; не да се подчиняваш; да не приемаш дадено мнение.

Зная; дяволски думи. Шейтан прекъсва Джебраил.

Мен?

Бизнесменът: изглежда както би трябвало, високо чело, орлов нос, широк в раменете, тесен в кръста. Среден ръст, мрачен, облечен в дреха от две части от обикновен плат, всяка дълга четири лакътя, едната надиплена около тялото, другата през рамото му. Големи очи; дълги мигли като на момиче. Крачките му изглеждат твърде широки за неговите крака, но е човек с лека стъпка. Сираците научават да бъдат движещи се мишени, развиват бърз ход, бързи реакции, дръж-си-езика, предпазливост. Нагоре през бодливите храсти и мирови дървета[83] идва той, дращейки по заоблените каменни блокове, това е мъж във форма, не лихвар с омекнало шкембе. И да, да го кажем отново: трябва да си странен бизнесмен да избягаш в пустошта, нагоре по връх Коня, понякога за цял месец, само за да бъдеш сам.

Неговото име: име от сънищата, променено от видението. Произнесено точно, то означава него-на-когото-трябва-да-се благодари, но той не би се обадил на него тук; нито, въпреки че добре осъзнава как му викат, прякора му долу в Джахилия[84]: онзи-който-слиза-и-се-качва-по-добрия-стар-Кони. Тук нито е Мохамед, нито Млатокован; приел е вместо това демонския наконечник, който фарангите[85] окачиха на врата му. За да превърнат обидите в сила — вити, тори, черни, — всички избраха да носят с гордост имената, давани им при обиди; по същия начин нашият катерач, пророчески мотивиран самотник, ще бъде средновековното детско плашило, дяволският синоним: Махунд.

Това е той. Махунд бизнесмена, катерещ се по горещата си планина в Хиджаз. Миражът на един град блести под него на слънцето.

* * *

Градът Джахилия е построен изцяло от пясък, неговият строеж е изваян от пустинята, в която се издига. Това е изглед, предизвикващ учудване: ограден със стена с четири порти, целият чудо, изработено от неговите граждани, които са научили номера да превръщат финия бял пясък на дюните в тези захвърлени части — самият предмет на непостоянството — сърцевината на неуседналостта, преместването, предателството, липсата на форма — и дори чрез алхимия го превърнаха в тъканта на своята новооткрита неизменност. Тези хора са само три или четири поколения далече от своето номадско минало, когато бяха безкоренни като дюни или по-скоро вкоренени в знанието, че пътуването само по себе си е дом.

Докато преселникът може да мине изобщо без пътуване; то не е повече от необходимо зло; важното е да пристигнеш.

Съвсем наскоро, тогава и подобни на странния бизнесмен, джахилианците се заселиха на пресечната точка на пътищата на големите кервани и подчиниха дюните на своята воля. Сега пясъкът служи на могъщите градски търговци. Утъпкан на калдъръм, той покрива лъкатушните улички на Джахилия, през нощта мангали от излъскани пясъци изригват златни пламъци. Има стъкла в прозорците, дългите подобни на прорези прозорци, врязани в безкрайно високите пясъчни стени на дворците на търговците; по сокаците на Джахилия магарешки каручки гладко се търкалят на силициеви колела. Аз, в своята лошотия, понякога си представям идването на голяма вълна, висока стена от пенеща се вода, гърмяща през пустинята, течна катастрофа, пълна със счупени лодки и давещи се ръце, приливна вълна, която ще сведе тези суетни пясъчни замъци до нищото, до зрънцата, от които произлизат. Но тук нямаше вълни. Водата е враг в Джахилия. Носена в глинени гърнета, никога не трябва да бъде разливана (наказателният кодекс се разправя свирепо с нарушителите), защото където капне, градът заплашително се руши. Появяват се дупки по пътищата, къщи се накланят и люшкат. Носачите на вода в Джахилия са мразена необходимост, парии, които не могат да бъдат пренебрегвани и затова никога не могат да бъдат простени. В Джахилия никога не вали; няма фонтани в силиконовите градини. Малко палми стоят в оградените вътрешни дворове, корените им пътуват надълбоко и нашироко под земята в търсене на влага. Градската вода идва от подземни реки и извори, един от които е легендарният Замзам, в сърцето на концентричния пясъчен град, до Къщата на Черния камък. Тук, до Замзам, стои един бехешти, един презрян водоносец, изтеглящ жизненоважната опасна течност. Той има име: Халид[86].

Град на бизнесмени: Джахилия. Името на племето е Акула.

В този град бизнесменът-превърнал се-в-пророк, Махунд, основава една от великите световни религии; и беше стигнал на този свой рожден ден до кризата на живота си. Глас шепне в ухото му: Каква идея си ти? Мъж-или-мишка?

Ние познаваме този глас. Веднъж вече го чухме.

* * *

Докато Махунд се изкачва по Коня, Джахилия празнува друга годишнина. В древните времена патриархът Ибрахим дойде в тази долина с Агар и Исмаил, техния син. Тук, в този безводен пущинак, той я изостави. Тя го попита: може ли това да бъде волята Божия? Той отговори — това е. И си тръгна, копелето. Още от началото хората използваха Бог, за да оправдават неоправдаемото. Той действа по тайнствени начини, казват мъжете. Тогава не е за чудене, че жените се обърнаха към мен. Но ще се придържам към същността; Агар не беше магьосница. Тя беше изпълнена с доверие: тогава сигурно Той няма да ме остави да загина. След като Ибрахим я изостави, тя кърмеше детето, докато млякото й свърши. След това изкачи два хълма, първо Сафа, след това Марва, тичайки от единия до другия в отчаянието си, опитвайки се да види шатра, камила, човешко същество. Нищо не видя. Това беше, когато той, Джебраил, дойде при нея и й показа водите на Замзам. Така Агар оцеля; но защо сега се събират поклонниците? За да празнуват нейното оцеляване? Не, не. Те празнуват честта, оказана на долината с посещението, досетили сте се, на Ибрахим. В името на този любящ съпруг се събират, прекланят и преди всичко харчат.

Днес Джахилия целият е благоухание. Ароматите на Арабия, на Arabia Odorifera, висят във въздуха: балсам, кайсия, канела, тамян, миро. Поклонниците пият виното на финиковата палма и обикалят големия панаир за празника на Ибрахим. И между тях се движи един, чието покрито с дълбоки бръчки чело го отличава от веселата тълпа: висок мъж със свободна бяла одежда, той би надвишавал с цяла глава Махунд. Неговата брада е подстригана късо и следва скосеното му с изпъкнали скули лице, вървежът му съдържа веселия ритъм, смъртоносната елегантност на властта. Как се нарича? — Видението накрая дава името му; то също е променено от съня. Ето го тук, Карим Абу Симбел, Големецът на Джахилия, съпруг на яростната, красива Хинд. Председател на ръководния съвет на града, неизмеримо богат, собственик на доходните храмове край градските врати, богат на камили, властник над кервани, женен за най-голямата красавица в страната: какво можеше да разклати сигурността на подобен човек? Но въпреки това за Абу Симбел също наближаваше криза. Едно име го гложди и можете да предположите кое е то: Махунд, Махунд, Махунд.

О, разкош на панаирните площи на Джахилия! Тук, в обширните благоухаещи шатри, има огромни количества подправки, листа от сена, благоуханни дървета; тук могат да бъдат открити продавачите на парфюми, съревновавайки се за носовете на поклонниците и за техните портфейли също. Абу Симбел си пробива път през тълпите. Търговци, евреи, монофизити[87], набатейци, купуват и продават парчета сребро и злато, претегляйки ги и хапейки монети със зъби на познавачи. Тук има ленено платно от Египет и коприна от Китай; от Басра оръжия и зърно. Има игра на комар, пиене и танци. Тук има роби за продан, нубийски, анадолски, етиопски. Четирите крила на Акулите контролират отделните зони от панаира, благоуханията и подправките в алените шатри, докато в черните шатри са дрехите и кожите. Среброкосото крило отговаря за скъпоценните метали и мечовете. Забавленията: зарове, кючеци, палмово вино, хашиш и опиум са изключително право на четвъртата четвърт от племето, собствениците на петнисти камили, които също така въртят и търговията с роби. Абу Симбел поглежда в шатрата за танци. Поклонниците седят, стискайки кесии с пари в лявата си ръка, и от време на време една монета се премества от кесията в дланта на дясната ръка. Танцьорките се поклащат и потят, а очите им никога не изпускат върховете на пръстите на поклонниците; когато прехвърлянето на монети престане, танцът също свършва. Големецът прави гримаса и оставя края на платнището да падне.

Джахилия беше построен в поредица от груби кръгове, къщите му се разпростираха навън от Къщата на Черния камък приблизително по реда на богатство и сан. Дворецът на Абу Симбел е в първия кръг, най-вътрешния пръстен; той се спуска надолу по една от лъкатушните, ветровити, разположени като лъчи градски улици, покрай множеството градски пророци, които в замяна на поклоннически пари чуруликат, гукат, свиркат, обладани различно от джинове на птици, зверове, змии. Магьосница, която за момент пропуска да погледне нагоре, прикляка на пътя му: „Искаш ли да плениш сърцето на момиченце, скъпи? Искаш ли някой враг под петата си? Изпитай ме, опитай моите малки възли!“ И вдига, поклаща възлесто въже, клопка на човешки животи, но сега, виждайки на кого говори, оставя разочарованата си ръка да падне, промърморва и прокрадвайки се, изчезва, сякаш превърнала се в пясък.

Навсякъде шум и лакти. Поети стоят върху сандъци и декламират, докато поклонниците хвърлят монети в краката им. Неколцина бардове рецитират раджас куплети, чиято четирисричкова метрика е внушена според легендата от вървежа на камилата; други произнасят касида, поеми за своенравни любовници, за пустинни приключения, за лов на онагра. След около ден ще дойде времето на годишното поетическо състезание, след което седемте най-добри стихотворения ще бъдат заковани на стените на Къщата на Черния камък. Поетите влизат във форма за големия си ден; Абу Симбел се смее на менестрели, пеещи злобни сатири, язвителни оди, поръчани от един шеф срещу друг, от едно племе срещу неговия съсед. И кимва с признание, когато един от поетите влиза в крачка с него, един проницателен слаб младеж с бесни пръсти. Този млад памфлетист вече притежава най-плашещия език в цяла Джахилия, но към Абу Симбел е почти почтителен.

— Защо си толкова загрижен, големецо? Отпусни се, забавлявай се.

Абу Симбел се хили с кривата си усмивка.

— Такава известност — размишлява той. — Такава слава, преди още да са ти паднали млечните зъби. Внимавай или ние ще трябва да ти ги изтръгнем.

Той дразни, говорейки лековато, но дори тази лековатост е преплетена със заплаха, заради размера на неговата власт. Момчето не е смутено. Оставайки в крачка с Абу Симбел, то отговаря:

— За всеки, който извадиш, ще израсне един по-силен, който ще хапе по-дълбоко, пускайки по-горещи струи кръв.

Големецът бегло кимва.

— Ти харесваш вкуса на кръвта — казва той. Момчето вдига рамене.

— Работа на поет — отговаря то. — Да назове неназовимото, да посочва измамите, да взима страна, да започва спорове, да формира света и да му попречи да заспи.

И ако реки от кръв потекат от порязванията, които стиховете му причиняват, тогава те ще го хранят. Той е сатирикът[88] Баал.

Минава покрита носилка със спуснати завеси; някоя изтънчена градска госпожа е излязла да види панаира, носена на рамо от анадолски роби. Абу Симбел хваща младия Баал за лакътя под предлог да го дръпне извън пътя; промърморва:

— Надявах се да те намеря, ако искаш да поговорим. Баал се възхищава от уменията на големеца. Търсейки някой, той е способен да накара плячката си да мисли, че е ловувала ловеца. Хватката на Абу Симбел се стяга: за лакътя той го насочва към светая светих в центъра на града.

— Имам една поръчка за теб — казва Големецът. — Литературен въпрос. Аз си знам възможностите; умението за римувана злоба, изкуството на метрическото злословие са доста над тях. Нали разбираш.

Но Баал, гордият, безочлив тип, настръхва, държи на достойнството си.

— Не е редно артистът да се превърне в слуга на държавата. Гласът на Симбел става по-тих, придобива по-копринени интонации.

— А, да. Докато да се поставиш в услуга на убийци е напълно достойно нещо.

Култ към мъртвите бунтуваше в Джахилия. Когато човек умре, платени оплаквачи се бият сами, дерат гърдите си, скубят коси. Камила с прерязани сухожилия се оставя на гроба да умре. И ако човекът е бил убит, неговият най-близък роднина дава аскетични обети и преследва убиеца, докато кръвта не е отмъстена с кръв; след което е обичайно да се напише празнична поема, но малцина отмъстители са надарени в римите. Мнозина поети си изкарват прехраната, пишейки песни за убийства, и съществува всеобщо съгласие, че най-добрият от тези възхваляващи кръвта версификатори е ранозрелият полемист Баал. Чиято професионална гордост сега го предпазва да се обиди от леката подигравка на големеца.

— Това е културен въпрос — отговаря той. Абу Симбел става още по-мазен.

— Може и така да е — прошепва той пред портите на Къщата на Черния камък, — но, Баал, признай, нямам ли съвсем малко право над теб? И двамата, или поне така си мислех, служим на една и съща господарка.

Сега кръвта се отдръпва от бузите на Баал; увереността му се пропуква, пада от него като черупка. Големецът, привидно разсеян за промяната, повлича сатирика напред в къщата.

В Джахилия казват, че тази долина е пъпът на света; че планетата, когато е била правена, започнала да се върти около тази точка. Адам дошъл тук и видял чудо: четири смарагдови колони, носещи високо гигантски блестящ рубин, а под този навес един огромен бял камък, греещ със собствена светлина, подобна на видение на собствената му душа. Той изградил дебели стени около видението, за да го свърже завинаги със земята. Това беше първата Къща. Тя е била престроявана много пъти — веднъж от Ибрахим, след оцеляването на Агар и Исмаил с ангелска помощ — и постепенно безбройните докосвания на поклонниците до белия камък през вековете потъмнили цвета му до черен. Тогава започва времето на идолите; по времето на Махунд триста и шестдесет каменни богове се тълпяха край камъка на Бог.

Какво ли би си помислил старият Адам? Сега тук са неговите собствени синове: колосът на Хубал[89], изпратен от амаликитяните[90] от Хит, стои добре над съкровищницата, Хубал овчаря, наливащият се полумесец; също и гледащият кръвнишки опасен Каин. Той е чезнещата луна, ковач и музикант, който също има своите поклонници.

Хубал и Каин гледат надолу към големеца и поета, докато се разхождат. И набатийският прото-Дионисий от Шара; утринната звезда Астарта и сатурновата Накрух. Тук е слънчевият бог Манаф! Вижте, там пляска гигантският Наср, богът с формата на орел! Вижте Кузах, който държи дъгата… Не е ли това пресищане с богове, каменен поток, за да се подхранва лакомията на поклонниците, да гаси нечестивата им жажда. Божествата, за да привличат пътници, идват подобно на поклонниците от близо и далеч. Идолите също са делегати на един вид международен панаир.

Тук има един бог, наричан Аллах (означава просто бога). Попитайте джахилияните и те ще признаят, че този приятел има някакъв вид всеобемащо влияние, но не е много популярен: един многостранник във времето на статуи специалисти.

Абу Симбел и отскоро потящият се Баал бяха стигнали до олтарите на най-обичаните в Джахилия богини, разположени един до друг. Те се поклониха и пред трите: Уза с лъчистото лице, богиня на красотата и любовта; тъмната неразбираема Манат с отвърнато лице и тайнствени цели, процеждаща пясък между пръстите си — тя отговаря за съдбата — тя е Съдбата; и накрая най-високата от трите, богинята-майка, която гърците наричаха Лето. Тук я наричат Илат или по-често ал-Лат. Богинята. Дори името й я прави противоположност и равна на Аллах. Лат Всемогъщата. С изписано на лицето му неочаквано облекчение Баал се хвърля на земята и се просва пред нея. Абу Симбел остава прав.

Семейството на големеца Абу Симбел — или за да бъда по-точен, на жена му Хинд — контролира известния храм на Лат до южната градска врата. (Те също така получават приходите от храма на Манат до източната порта и от храма на Уза на север.) Тези концесии са основите на богатството на големеца, така че той естествено, Баал разбира това, е слуга на Лат. А почитта на сатирика към тази богиня е добре известна в Джахилия. Значи това е всичко, което е искал да каже! Треперейки от облекчение, Баал остава проснат, благодарейки на своята господарка покровителка, която го гледа благо; но човек не трябва да се доверява на божието изражение. Баал направи сериозна грешка.

Без предупреждение големецът ритва поета в бъбрека. Нападнат точно когато е решил, че е в безопасност, Баал изпищява, претъркулва се, а Абу Симбел го следва, продължавайки да го рита. Чува се звук на трошещо се ребро.

— Джудже — отбелязва големецът с глас, все така тих и добродушен. — Пискливо пале с малки тестикули. Нима си мислеше, че господарят на храма на Лат ще търси приятелството ти само заради твоето младежко увлечение по нея? — И още ритници, редовно, методично. Баал плаче в краката на Абу Симбел. Къщата на Черния камък съвсем не е празна, но кой би се изпречил на яростта на големеца? Мъчителят на Баал рязко кляка, сграбчва поета за косата, вдига главата му, шепне тихо в ухото му: — Баал, не тази господарка имах предвид. — И след това Баал надава вой на противно самосъжаление, защото знае, че животът му предстои да свърши, да свърши, когато има още толкова много да постигне, бедното момче. Устните на големеца леко докосват ухото му. — Лайно от уплашена камила — диша тежко Абу Симбел, — зная, че чукаш жена ми. — Той забелязва с интерес, че Баал е получил очебийна ерекция, ироничен паметник на неговия страх.

Абу Симбел, рогоносещият големец, се изправя, командва „Ставай“ и Баал, объркан, го следва навън.

Гробовете на Исмаил и неговата майка Агар Египтянката лежат край северозападната фасада на Къщата на Черния камък сред оградено с ниска стена място. Абу Симбел се насочва към този район, спира наблизо. В ограденото място има малка група мъже. Там е водоносецът Халид, някакъв безделник от Персия с чуждоземното име Салман[91] и за да попълни тази троица от измет, тук е и робът Билял[92], освободеният от Махунд, едно огромно черно чудовище с глас, отговарящ на размерите му. Тримата безделници седят на стената.

— Този букет от стан — казва Абу Симбел. — Тези са твоите мишени. Пиши за тях и за техния водач също.

Баал, въпреки ужаса си, не може да прикрие изумлението си.

— Големецо, тези разбойници — тези шибани клоуни? Няма защо да се тревожиш за тях. Какво си мислиш, че единственият Бог на Махунд ще доведе до фалит храмовете ти? Триста и шейсет срещу един и той побеждава? Това не може да стане.

Той се кикоти близо до истерията. Абу Симбел остава спокоен:

— Задръж си обидите за твоите стихове. Кикотещият се Баал не може да се спре.

— Революция от водоносци, преселници и роби… страхотно, Големецо. Наистина съм уплашен.

Абу Симбел гледа внимателно хихикащия поет.

— Да — отговаря той, — това е вярно, трябва да се страхуваш. Започни да пишеш, моля, и очаквам тези строфи да са твоите шедьоври.

Баал се сгърчва, хленчи.

— Но това е прахосване на моя, моя малък талант… — Вижда, че е казал прекалено много.

— Направи каквото ти казах — са последните думи на Абу Симбел към него. — Нямаш избор.

* * *

Големецът се отпуска в спалнята си, докато наложници задоволяват нуждите му. Кокосово масло за оредяващата му коса, вино за небцето му, езици за неговото удоволствие. Момчето беше право. Защо се страхувам от Махунд? Той започва лениво да брои наложниците, отказва се при петнадесет с махване на ръката. Момчето. Хинд ще продължава да се среща с него, очевидно; какъв изглед за успех има той срещу волята й? В това е неговата слабост, той знае, че вижда твърде много, търпи твърде много. Той си има своите желания, защо тя да няма свои? Докато е дискретна и докато той знае. Трябва да знае; знанието е неговият наркотик, неговото пристрастяване. Той не може да търпи онова, което не знае, и по тази причина, ако не поради друга, Махунд е негов враг, Махунд с неговата банда отрепки, момчето беше право да се смее. Той, големецът, се смее много по-трудно. Подобно на своя противник той е внимателен човек и стъпва на пръсти. Спомня си големия, роба, Билял: как господарят му поиска от него пред храма на Лат да изброи боговете. „Един“, отговори той с този свой мощен мелодичен глас. Богохулство, наказуемо със смърт. Те го проснаха на панаирджийския терен със скала на гърдите. Колко каза, че са? Един, повтори той, един. Втора скала беше добавена към първата. Един, един, един. Махунд плати на неговия собственик висока цена и го освободи.

Не, размишлява Абу Симбел, момчето Баал греши, тези мъже си струват нашето време. Защо се страхувам от Махунд? Заради това: един, един, един, неговата плашеща единичност. Докато аз съм винаги раздвоен, винаги две или три или петнадесет. Дори не мога да разбера гледната му точка; той е богат и преуспял като всеки от нас, като всеки от съветниците, но защото му липсват подходящият вид семейни връзки, не сме му предложили място сред нашата група. Изключен заради своето сирачество от търговския елит, той чувства, че е бил измамен, че не е получил полагащото му се. Винаги е бил амбициозен тип. Амбициозен, но и самотник. Не се издигаш на върха, изкачвайки съвсем сам планината. Освен ако там не срещнеш ангел… да, това е. Ще видя какво иска. Макар че той не би ме разбрал. Каква идея съм аз? Аз се превивам, олюлявам. Пресмятам изгледите за успех, приспособявам се, манипулирам, оцелявам. Затова няма да обвиня Хинд в изневяра. Ние сме добра двойка, огън и лед. Нейният семеен щит, легендарният червен лъв, многозъбият дракон. Нека си играе със своя сатирик; между нас никога не е имало секс. Ще го довърша, когато тя свърши с него. Това е голяма лъжа, мисли си Големецът на Джахилия, унасяйки се в сън: перото е по-могъщо от меча.

* * *

Състоянието на град Джахилия беше изградено върху превъзходството на пясъка над водата. В миналото се смяташе за по-сигурно стоките да се превозват през пустинята, отколкото по море, където монсуни можеха да се стоварят по всяко време. В онези дни преди метеорологията подобни неща беше невъзможно да се предскажат. По тази причина кервансараите преуспяваха. Световното производство идваше нагоре от Зафар към Саба и после до Джахилия и оазиса Ятриб[93] и до Мидиан, където е живял Мойсей; след това до Акаба и Египет. От Джахилия започваха други пътища: на изток и североизток, към Месопотамия и великата Персийска империя. Към Петра и Палмира, където някога Соломон е любил Савската царица.

Това бяха дни на изобилие. Но сега флотилиите, плуващи във водите около полуострова, бяха станали по-здрави, екипажите им по-умели, навигационните им инструменти по-точни. Камилските процесии губят пазари заради корабите. Пустинен кораб и морски кораб — старото съперничество — вижда промяна в равновесието на властта. Управниците на Джахилия беснеят, но не могат да направят почти нищо. Понякога Абу Симбел подозира, че само поклонничеството стои между града и неговата разруха. Съветът претърсва света за статуи на чуждестранни богове, за да привличат нови поклонници в града от пясък; но в това също имат съперници. Долу в Саба е построен голям храм, олтар, който да съперничи на Къщата на Черния камък. Много поклонници бяха изкушени на Юг и техният брой на панаирните площи в Джахилия намалява.

По препоръка на Абу Симбел управниците на Джахилия прибавиха към религиозните си обичаи изкусителните подправки на богохулното. Градът стана известен със своята разпуснатост, като бърлога на хазарта, като бардак, като място на мръсни песни и дива, оглушителна музика. В един случай някои членове на племето Акула отидоха твърде далече в алчността си за поклоннически пари. Пазачите на портите на Къщата започнаха да искат подкупи от изморените пътници; четирима от тях, раздразнени от получаването на нищожно подаяние, блъснаха двама пътници в смъртта, надолу по стръмните стъпала на стълбището. Този ред се отрази отрицателно, обезкуражавайки повторни посещения… Сега жени поклонници често са отвличани за откуп или продавани за наложници. Банди от млади Акули патрулират из града, спазвайки някакъв свой собствен закон. Говори се, че Абу Симбел тайно се среща с главатарите на бандите и ги организира всичките. Това е светът, в който Махунд донесе своята вест: един, един, един. Сред подобна многочисленост тя звучи като опасна дума.

Големецът се изправя и веднага наложниците се приближават, за да продължат с втриването на масло и с ласките. Той ги пропъжда с махване на ръка, плясва с ръце. Влиза евнухът. „Изпрати вестоносец в къщата на кахин[94] Махунд“, заповядва Абу Симбел. Ще го подложим на малко изпитание. Честно състезание: трима срещу един.

* * *

Водоносец, преселник, роб: тримата ученици на Махунд се мият на извора Замзам. В пясъчния град тяхното пристрастяване към водата ги прави особняци. Измивания, винаги измивания, краката до коленете, ръцете долу до лактите, главата до врата. Гологръди, с мокри крайници и с пара, вдигаща се от главите им, на какви чудаци приличат! Плис, пляс, миене и молене. На колене тикат ръце, крака, глави обратно във вездесъщия пясък и след това започват отново цикъла от вода и молитви.

Тези са лесни мишени за перото на Баал. Тяхната любов към водата е един вид предателство; хората от Джахилия приемат всемогъществото на пясъка. Той се е настанил върху дланите и между пръстите на краката, вкоравява техните мигли и коси, задръства порите им. Те сами се разтварят за пустинята: ела, пясък, измий ни в безводност. Това е джахилийското поведение, възприето от най-видния гражданин до най-незначителния от незначителните. Те са хора на силиция, а между тях са се появили водолюбци.

Баал ги обикаля от безопасно разстояние — Билял не е човек, с когото да се шегуваш — и крещи подигравки.

— Ако идеите на Махунд изобщо струваха нещо, мислите ли, че щяха да бъдат популярни само сред боклуци като вас?

Салман възпира Билял:

— Ние трябва да се чувстваме поласкани, че могъщият Баал е избрал да нападне нас — усмихва се той и Билял се успокоява, утихва. Халид, водоносецът, е неспокоен и когато вижда едрата фигура на Хамза[95], чичото на Махунд, да се приближава, той се затичва тревожно към него. На шейсет Хамза все още е най-прославеният в града боец и ловец на лъвове. Но истината е по-малко славна от хвалебствията: Хамза много пъти е бил побеждавай в битки, спасяван от приятели или щастливи случаи, спасяван от лъвски челюсти. Той има парите да държи подобни неща вън от новините. А годините и оцеляването даряват един вид потвърждение на войнствената легенда. Билял и Салман, забравяйки Баал, тръгват след Халид. И тримата са нервни, млади. Все още го няма вкъщи, съобщава Хамза. И Халид, разтревожено: но минаха часове, какво му прави това копеле, мъчения, стягане на пръстите, камшици? Отново Салман е най-спокойният: Това не е в стила на Симбел, казва той, това е нещо подло, зависи. А Билял буботи верен: предпазлив или не, аз имам доверие на Пророка. Той няма да се пречупи. Хамза отправя леко порицание: О, Билял, колко пъти трябва той да ти казва? Запази вярата си за Бог. Вестителят е само човек. Напрежението изригва от Халид: той заема позиция срещу стария Хамза, пита: Нима казваш, че Вестителят е слаб? Може да си негов чичо… Хамза цапва водоносеца странично по главата. Не му позволявай да види страха ти, казва той, дори ако си уплашен почти до смърт.

Четиримата се мият за пореден път, когато пристига Махунд; те се скупчват около него, кой какво защо. Хамза стои по-назад.

— Племеннико, това не е на добро — озъбва се той с войнишкия си лай. — Когато слизаш от Коня, от теб се излъчва светлина. Днес е нещо тъмно.

Махунд сяда на ръба на кладенеца и се ухилва.

— Беше ми предложена сделка.

— От Абу Симбел? — извиква Халид. — Немислимо. Откажи! Вярващият Билял го поучава:

— Не учи Вестителя. Той естествено е отказал. Салман Персиецът пита:

— Каква сделка? Махунд отново се усмихва.

— Поне един от вас иска да знае. Дребна работа е — започва той отново. — Песъчинка. Абу Симбел моли Аллах да му дари една малка услуга.

Хамза вижда неговото изтощение. Сякаш се е борил с демон. Водоносецът крещи:

— Нищо! Нито йота! — Хамза го кара да замълчи.

— Ако нашият велик Бог може да намери в сърцето си възможност да допусне — той използва тази дума, допусне, — че три, само три от триста и шестдесетте идоли в къщата са достойни за боготворене…

— Няма друг бог освен Бог! — крещи Билял. И неговите другари се присъединяват към него:

— Я, Аллах!

Махунд изглежда ядосан.

— Искат ли вярващите да чуят Вестителя? — Те замлъкват, риейки с крака в прахта. — Той моли за одобрението от Аллах на Лат, Уза и Манат. В замяна ни уверява, че ще бъдем търпени, дори официално признати. Като знак за това аз ще бъда избран в съвета на Джахилия. Това е предложението.

Салман Персиецът казва:

— Това е капан. Ако се качиш на Коня и слезеш с подобна вест, той ще попита как си успял да накараш Джебраил да предостави точно подходящото откровение? Ще може да те нарече шарлатан, измамник. Махунд поклаща глава.

— Знаеш, Салман, че съм се научил как да слушам. Това слушане не е от обикновения вид; то е също един вид питане. Често, когато идва Джебраил, той сякаш знае какво ми е на сърцето. Чувствам, повечето пъти, че сякаш идва от сърцето ми: от моите най-дълбоки места, от душата ми.

— Или е друг капан — настоява Салман. — Колко дълго повтаряме символа на вярата, който ни донесе? Няма друг бог освен Бог. Какво сме ние, ако сега го изоставим? Това ни отслабва, прави ни смешни. Преставаме да бъдем опасни. Никой никога вече няма да ни вземе на сериозно.

Махунд се смее, искрено развеселен.

— Може би не сте били достатъчно дълго тук — казва той мило. — Не сте ли забелязали? Хората не ни вземат на сериозно. Никога повече от петдесет слушатели, когато говоря, и половината от тях са туристи. Не четете ли пасквилите, които Баал закача из целия град? Той рецитира:

Слушай внимателно, бай Глашатай,

баста от Монофилия!

Вземай еднолюбната си Джахилия

и на подателя си я предай!

— Те навсякъде ни се подиграват, а ти ни наричаш опасни — крещи той.

Сега Хамза изглежда разтревожен.

— Ти никога преди не си се тревожил за тяхното мнение. Защо сега? Защо след като разговаря със Симбел?

Махунд поклаща глава.

— Понякога си мисля, че трябва да улесня хората да повярват. Неловко мълчание обгръща учениците; те си разменят погледи, пристъпвайки от крак на крак. Махунд отново изкрещява.

— Вие всички знаете какво става. Нашият неуспех да печелим обърнати в нашата вяра. Хората няма да се откажат от боговете си. Няма, няма. — Той се изправя, отдалечава се от тях, измива се в далечния край на извора Замзам, коленичи да се моли.

— Хората са потънали в тъмнина — тъжно казва Билял. — Но те ще видят. Ще чуят. Бог е един.

Мъка обзема четиримата; дори Хамза е повален. Махунд е бил разклатен, а неговите последователи треперят.

Той се изправя, покланя се, въздъхва, заобикаля, за да се присъедини отново към тях.

— Слушайте ме всички — казва той, обгръщайки с едната си ръка раменете на Билял, а с другата чичо си. — Слушайте: това е интересно предложение.

Непрегърнатият Халид прекъсва с горчивина:

— Това е изкусителна сделка.

Другите изглеждат ужасени. Хамза се обръща много меко към водоносеца.

— Не беше ли ти, Халид, този, който искаше да се биеш: с мен само защото ти погрешно предположи, че когато нарекох Вестителя човек, аз всъщност го наричам слабак? Сега какво? Мой ред ли е да те предизвиквам на двубой?

Махунд моли за спокойствие.

— Ако се караме, няма надежда. — Той се опитва да повдигне дискусията на теологическо равнище. — Не се внушава, че Аллах приема трите като свои равни. Дори и Лат. Само че ще им бъде дадено един вид междинно, по-ниско положение.

— Като дяволи — избухва Билял.

— Не — Салман Персиецът схваща същността. — Като архангели. Големецът е умен човек.

— Ангели и дяволи — казва Махунд. — Шейтан и Джебраил. Всички ние вече приемаме тяхното съществуване, наполовина между Бог и човек. Абу Симбел иска да признаем само още три към тази велика компания. Само три и той подсказа, че всички джахилийски души ще бъдат наши.

— И Къщата ще бъде очистена от статуите? — пита Салман. Махунд отговаря, че това още не е уточнено. Салман поклаща глава.

— Това е направено, за да те унищожи. А Билял добавя:

— Бог не може да бъде четири. И Халид, близо до сълзи:

— Вестителю, какво говориш? Лат, Манат, Уза — те всички са жени! За Бога! Сега богини ли ще имаме? Тези стари жерави, чапли, вещици?

Мъка, напрежение, умора, дълбоко гравирани върху лицето на Пророка. Което Хамза, подобно на войник на бойното поле, утешаващ ранен приятел, взима между дланите си.

— Не можем да уредим това за теб, племеннико — казва той. — Изкачи планината. Отиди, питай Джебраил.

* * *

Джебраил: сънуващият, чиято гледна точка понякога е тази на камерата, а в други моменти на зрителя. Когато е камера, гледната точка винаги е в движение, той мрази статични снимки, така че се носи на висок кран, гледайки надолу към скъсените фигури на актьорите, или връхлита надолу, за да застане невидим между тях, обръщайки се бавно на пета, за да постигне триста и шейсетградусова панорама, или може да опита снимки с фарт, движейки се до Баал и Абу Симбел, докато те ходят, или ръчно с помощта на камера с жироскоп той ще проучва тайните в спалнята на големеца. Но през повечето време седи навръх планината Коня, подобно на зрител, платил за първия ред, и Джахилия е неговият бял екран. Той гледа и преценява действието като любител на филми, наслаждава се на битките изневерите моралните кризи, но тук няма достатъчно момичета за истински хит, човече, и къде са проклетите песни? Трябваше да разширят сцената на панаирната площ, може би с една малка роличка за Пимпле Билимория в шатрата за забавления, разтърсваща своите прочути балони.

И тогава без предупреждение Хамза казва на Махунд: „Отиди, питай Джебраил“, и той, сънуващият, чувства сърцето си да подскача в тревога, кого, мен? Предполага се, че аз трябва да знам отговорите тук? Седя тук, гледайки този филм, и сега този актьор посочва с пръст мен, кой е чувал нещо подобно, кой кара тъпата публика на един „теологически“ да разреши пустата интрига? — Но когато сънят променя своята винаги изменяща се форма, той, Джебраил, не е повече прост зрител, а главният актьор, звездата. Със старата си слабост да поема твърде много роли: да, да, той не само играе архангела, но и него, бизнесмена, Вестителя, Махунд, изкачвайки планината, когато идва. Точен монтаж се изисква за тази двойна роля, двамата никога не могат да бъдат видени в един и същи кадър, всеки трябва да говори в празното, на въображаемото превъплъщение на другия, и да се довери на технологията за създаване на липсващото изображение, с ножици и лепенки скоч или по-екзотично, с помощта на трикови снимки в движение. Да не се бърка, ха, ха, с някакво вълшебно чердже.

Той разбира, че се страхува от другия, бизнесмена, не е ли лудост това? Архангелът да трепери пред смъртния човек.

Вярно е, но: този вид страх, който чувстваш, когато си там, за пръв път на снимачната площадка, готвейки се да излезеш, е една от живите кинолегенди; ти си мислиш: аз ще се опозоря, няма да бъда интересен, ще умра, искаш като луд да бъдеш достоен. Ще бъдеш всмукан във въздушната струя на неговия гений, той може да направи да изглеждаш добре, като талантлив човек, но ще разберете, ако споделяте усилието, и което е по-лошо, и той ще разбере…

Страхът на Джебраил, страхът от аза, създаван от съня, го кара да се съпротивлява срещу идването на Махунд, да се опитва и да успява да го отлага, но сега идва, без съмнение, и архангелът затаява дъх.

Сънищата, че те избутват на сцената, когато нямаш работа там, не знаеш историята, не си научил никакви реплики, а залата е пълна със зрители, които гледат, гледат, създават същото усещане. Или истинската история за бялата актриса, играеща чернокожа жена в Шекспир. Тя излиза на сцената и тогава осъзнава, че, хлъц, все още носи очилата си, но е забравила да почерни ръцете си, така че не може да се протегне да ги свали, два пъти хлъц: такова е усещането значи. Махунд идва при мен за откровение, искайки от мен да избера между монотеистична и хенотеистична алтернатива, а аз съм само някакъв идиот актьор, сънуващ шибан кошмар, какво, да го еба, знаеш, яр, какво да ти кажа, помощ. Помощ.

* * *

За да стигне от Джахилия до връх Коня, човек трябва да върви през тъмни клисури, където пясъкът не е бял, не е чистият пясък, отдавна филтриран през телата на морските краставици, а черен и суров, сучещ светлина от слънцето. Коня се свежда над вас като въображаемо чудовище. Вие се изкачвате по протежение на гръбнака му, оставяйки зад себе си последните дървета, белоцветни, с дебели, млечни листа, изкачвате се между заоблените скали, които стават по-големи с изкачването ви нагоре, докато не започнат да напомнят на огромни стени и да закриват слънцето. Гущерите са като сини сенки. След това сте на върха, Джахилия е зад вас, неизразителната пустиня пред вас. Спускате се накъм пустинята и около петстотин фута надолу стигате до пещерата, която е достатъчно голяма да стоиш изправен в нея и чиито под е покрит с великолепен пясък албинос. Докато се изкачвате, чувате пустинните гълъби да викат името ви, скалите също ви поздравяват, на вашия собствен език, крещейки Махунд, Махунд. Когато стигнете до пещерата, сте уморен, лягате и заспивате.

* * *

Но след като си е отпочинал, той навлиза в друг вид сън, един вид не-сън, състоянието, което той нарича своето слушане, и усеща натрапваща се болка в корема, сякаш нещо се опитва да бъде родено, сега Джебраил, който кръжи-отгоре-гледа-надолу, усеща едно объркване, кой съм аз, в тези мигове започва да изглежда така, сякаш архангелът всъщност е вътре в Пророка, аз съм болката в корема, аз съм ангелът, изтласкван от пъпа на спящия, аз се появявам, Джебраил Фаришта, докато другото ми аз, Махунд, лежи слушайки, в транс, аз съм свързан с него, пъп о пъп, с блестящо въженце от светлина, в невъзможност да се каже кой от нас двамата сънува другия. Ние се движим и в двете посоки по протежение на пъпната връв.

Днес, едновременно с непреодолимата сила на Махунд, Джебраил чувства неговото отчаяние: неговите съмнения. Също така, че е в голяма нужда, но Джебраил все още не знае репликите си… той слуша слушащия-който-е-също-така-питащ. Махунд пита: Бяха им показани чудеса, но не повярваха. Видяха те да идваш при мен пред самия град и да отваряш гръдта ми, видяха да миеш сърцето ми във водите на Замзам и да го връщаш вътре в тялото ми. Много от тях видяха това, но все още обожествяват камъни. И когато дойде през нощта и полетяхме за Ерусалим и аз се носех над свещения град, не се ли върнах и не го ли описах точно както беше, вярно до последната подробност? Така че не може да има съмнения в чудото, а те все още ходят при Лат. Не направих ли вече всичко, на което съм способен, за да ги улесня? Когато ме отнесе горе до самия Трон и Аллах положи на плещите на вярващите голямото бреме от четиридесет молитви дневно. На връщане срещнах Мойсей и той каза, че бремето е твърде тежко, върни се и моли за по-малко. Четири пъти се връщах, четири пъти Мойсей казваше все още е твърде много, отново се върни. Но на четвъртия път Аллах намали задължението до пет молитви и аз отказах да се връщам. Срамувах се да продължавам да моля. В своята щедрост той иска пет вместо четиридесет, а те все още обичат Манат, искат Уза. Какво мога да направя? Какво да рецитирам?

Джебраил остава безмълвен, празен откъм отговори, за Бога, бхай, не питай мен. Страданието на Махунд е ужасно. Той пита: възможно ли е те да са ангели? Лат, Манат, Уза… мога ли да ги наричам ангелски? Джебраил, имаш ли сестри? Това Божии дъщери ли са? И той се самобичува, о, моята суета, аз съм един високомерен човек, това слабост ли е, просто мечти за власт? Трябва ли да предам себе си за място в съвета? Чувствителност и мъдрост ли е това, или неискреност и себелюбие? Дори не знам дали големецът е искрен. Той знае ли? Вероятно дори той не знае. Аз съм слаб, а той е силен, предложението му дава много начини да ме съсипе. Но аз също имам много да спечеля. Душите на града, света, те сигурно си струват три ангела? Толкова ли е непреклонен Аллах, че няма да приеме още три, за да спаси човешката раса? — Нищо не зная. Трябва ли Бог да бъде смирен, величествен или прост, отстъпчив или не? Каква идея е той? Каква съм аз?

* * *

Полузаспал или полубуден, Джебраил Фаришта често е изпълнен с негодувание от не-появата в преследващите го видения на Този, който се предполага да има отговорите, Той никога не се появява, онзи, който се държеше настрана, докато умирах, когато се нуждаех, нуждаех от него. Онзи, за когото е всичко, Аллах Ишвар-Бог. Отсъстващ както винаги, докато ние пишем и страдаме в негово име.

Върховното същество се държи настрана; каквото се повтаря, е тази сцена, Пророкът в транс, изтласкването, връвчицата от светлина и след това Джебраил в двойната си роля е едновременно отгоре-гледайки-надолу и отдолу-втренчен нагоре. И двамата са уплашени до смърт от трансценденталността на това. Джебраил се чувства парализиран от присъствието на Пророка, от неговото величие, мисли, не мога да издам и звук, ще изглеждам като проклет глупак. Съветът на Хамза: никога не показвай страха си: архангелите се нуждаят от подобен съвет точно колкото водоносците. Един архангел трябва да изглежда спокоен, какво би си помислил Пророкът, ако Издигнатите от Бога започнат да ломотят от сценична треска?

Случва се: откровение! По следния начин: Махунд все още в своя не-сън се вкочанява, вените на врата му изпъкват, сграбчва средата на тялото си. Не, не, нищо подобно на епилептичен пристъп, не може да се обясни толкова лесно; кой епилептичен пристъп някога е предизвиквал превръщането на деня в нощ, облаци да се струпват отгоре, въздухът да се сгъстява като супа, докато един ангел виси, уплашен до смърт, в небето над страдалеца, държан като хвърчило на златна нишка? Отново натрапчивата болка, болката и сега чудото започва в неговия моя нашия корем, той напряга сили върху нещо с всичката си мощ, насилвайки нещо и Джебраил започва да чувства тази сила, тази мощ, ето я на собствената ми челюст, движейки я, стигайки до гласните ми струни и гласът идва.

Не е моят глас, никога не съм знаел такива думи не съм добър оратор, никога не съм имал желание да стана, но това не е моят глас това е Глас.

Очите на Махунд се отварят широко, той вижда някакво видение, втренчва се, о, точно така, спомня си Джебраил, в мен. Той вижда мен. Моите движещи се устни, движени от какво, кого? Не зная, не мога да кажа. Въпреки това ето ги, излизащи от устата ми, нагоре по гърлото, покрай зъбите: Словата.

Да бъдеш Божи пощальон не е удоволствие, яр.

Но-но-но: Бог не е на тази снимка.

Бог знае чий пощальон съм бил.

* * *

Те чакат Махунд край кладенеца в Джахилия. Халид Водоносецът, както обикновено най-нетърпелив, тича до градската врата, за да погледне. Хамза, свикнал сам да си прави компания като всички стари войници, кляка в пръстта и си играе с камъчета. Няма усещане за спешност; понякога го няма с дни, дори седмици. И днес градът беше почти пуст; всички бяха отишли при големите шатри на панаира, за да чуят как се състезават поетите. В тишината се чува само шумът от камъчетата на Хамза и гукането на двойка скални гълъби, гости от връх Коня. В този миг чуват тичащите крака. Халид пристига без дъх, изглеждайки нещастен. Вестителят се върнал, но не идва към Замзам. Сега всички са прави, объркани от това отклонение в установената практика. Тези, които бяха чакали с палмови листа и клонки, питат Хамза: Значи няма да има Вест? Но Халид, все още с пресекващ дъх, поклаща глава. „Мисля, че ще има. Изглежда така, както когато Словото е казано. Но той не говори с мен и вместо това тръгна към панаира.“

Хамза поема командването, изпреварвайки разискването, и повежда. Учениците — около двадесет са се събрали — го следват към охолството на града с изражения на набожно отвращение. Само Хамза сякаш очаква с нетърпение панаира.

Пред шатрите на собствениците на пъстри камили намират Махунд, стоящ със затворени очи, събиращ решителност за задачата. Те задават тревожни въпроси; той не отговаря. След няколко мига влиза в поетическата шатра.

* * *

Вътре в шатрата публиката реагира на идването на непопулярния Пророк и окаяните му последователи с подигравки. Но когато Махунд продължава решително напред, със здраво затворени очи, дюдюкането и освиркването заглъхват и настъпва тишина. Махунд и за миг не отваря очи, но стъпките му са сигурни и той стига до сцената без препъвания или сблъсъци. Изкачва малкото стълби до осветеното място, очите му все още са затворени. Събраните лирически поети, съчинители на хвалебствия за убийства, майстори на разкази в стихове и сатирици — разбира се, Баал е тук — зяпат развеселени, но също така и с малко безпокойство сомнамбулния Махунд. В тълпата неговите ученици се бутат за място. Писарите се борят да се доближат до него, за да запишат каквото и да каже.

Големецът Абу Симбел почива облегнат на дълги издути възглавници върху копринен килим, разположен до сцената. До него, блестяща в египетски шал, неговата жена Хинд, този прочут гръцки профил с черна коса, дълга колкото тялото й. Абу Симбел се изправя и извиква на Махунд „Добре дошъл“. Той целият е изисканост. „Добре дошъл, Махунд, виждащия, кахин“. Това е обществен израз на уважение и впечатлява събраната тълпа. Учениците на пророка повече не са отблъсквани встрани, а им е позволено да минат. Смутени, отчасти с удоволствие, те идват напред. Махунд говори със затворени очи.

— Това е събрание на много поети — казва той ясно — и аз не мога да твърдя, че съм един от тях. Но аз съм Вестителят и нося стихове от по-Великия от всички събрани тук.

Публиката губи търпение. Религията е за храма; джахилийците и поклонниците са тук за забавление. Накарайте този тип да млъкне! Изхвърлете го! Но Абу Симбел отново заговаря.

— Ако твоят Бог наистина е говорил с теб — казва той, — тогава целият свят трябва да го чуе.

И мигновено тишината в голямата шатра се възцарява.

— Звездата![96] — надава вик Махунд и писарите започват да пишат.

— В името на Аллах, милостивия и милосърдния! В името на Плеядата, когато залязва: вашият другар нито е в грешка, нито се отклонява. Нито говори по свое собствено желание. Откровение е, което е било открито: един могъщ на власт го е научил. Той стоеше на най-високия хоризонт: господарят на силата. След това се приближи, по-близо от две стрели дължина, и откри на слугата си това, което е открито. Сърцето на слугата беше вярно, когато видя, каквото видя. Тогава вие осмелявате ли се да оспорвате това, което беше видяно? Видях го също така до лотосовото дърво в най-далечния край, където лежи Градината на упованието. Когато това дърво беше покрито от своето покритие, очите ми не се отвърнаха, нито погледът ми се отклони; и видях някои от най-великите знаци на Повелителя.

На това място без никаква следа от колебание или съмнение той рецитира още два стиха.

— Мислил ли си за Лат и Уза и Манат, третата, другата? — След първия стих Хинд се изправя; големецът на Джахилия вече е прав, много изпънат. И Махунд с неми очи рецитира: — Те са издигнатите птици и тяхното застъпничество наистина е желано.

След като шумът — крясъци, одобрение, позор, викове на преклонение пред богинята Ал-Лат — се разраства и избухва в шатрата, учуденото вече събрание съзира двойно по-сензационното представление на големеца Абу Симбел, поставящ палци върху месестите части на ушите си, разпервайки пръстите на ръцете се като ветрило и произнасяйки с висок глас формулата: „Аллаху Акбар.“ След което пада на колене и притиска едно предумишлено чело към пода. Неговата жена Хинд веднага следва примера му.

Водоносецът Халид е останал до заметнатия вход на палатката по време на тези събития. Сега се втренчва в ужас, докато всички събрани там, тълпата в палатката и ненамерилите място мъже и жени отвън, започва да коленичи, редица след редица, вълната, започнала от Хинд и големеца, се разлива навън, сякаш те бяха камъчетата, хвърлени в езеро; докато цялото събрание както извън палатката, така и вътре, коленичи с дъното нагоре пред Пророка със затворени очи, който е признал божествата пазители на града. Сам Вестителят остава прав, сякаш няма охота да се присъедини към събраните в тяхното преклонение. Избухвайки в сълзи, водоносецът Халид избягва в празното сърце на пясъчния град. Капещите сълзи, докато тича, прогарят дупки в земята, сякаш съдържат някаква силно разяждаща киселина.

Махунд остава неподвижен. Никаква следа от влага не може да бъде открита по миглите на затворените му очи.

* * *

През тази нощ на опустошителен триумф на бизнесмена в палатката на невярващите се случват определени убийства, заради които първата дама на Джахилия ще чака години, за да си отмъсти ужасяващо.

Чичото на Пророка Хамза си отива сам към дома, с наведена и сива глава в здрача на меланхоличната победа, когато чува рев и поглежда нагоре, за да види един гигантски ален лъв, заел стойка, за да скочи върху него от високите стени на града. Той знае този звяр, това предание. Дъгоцветието на алената му кожа се смесва с блещукащата сияйност на пустинните пясъци. През ноздрите си издишва ужаса на самотните места по земята. Той плюе смърт и когато армии се осмеляват да навлязат в пустинята, ги поглъща изцяло. През последната синя светлина на вечерта Хамза изкрещява на звяра, подготвяйки се, както е невъоръжен, да посрещне смъртта си.

— Скачай, копеле, мантихоро[97]! Удушвал съм големи котки с голите си ръце, когато ми беше времето. Когато бях по-млад. Когато бях млад.

Чува смях зад себе си и далечен смях отеква, или така му се струва, от високите стени на града. Той се оглежда около себе си; мантихората е изчезнала от крепостните стени. Той е заобиколен от група джахилийци в разкошни дрехи, връщащи се от панаира, кикотещи се.

— Сега, когато тези мистици се възползваха от нашата Лат, виждат нови богове зад всеки ъгъл, не е ли така? — Разбирайки, че нощта ще бъде пълна с ужаси, се връща вкъщи и поисква бойния си меч. — Повече от всичко на света — мърмори той на тънкия като хартия слуга, който му е служил във война и мир повече от четиридесет и четири години — мразя да признавам, че враговете ми имат право. Проклето знамение, по-добре да убия копелетата, винаги съм си го мислил. Възможно най-доброто разрешение. — Мечът беше останал прибран в кожената си ножница от деня на приемането на вярата от племенника му, но тази нощ — доверява той на слугата — Лъвът е на свобода. Мирът трябва да почака.

Това е последната нощ от празненството на Ибрахим. Джахилия е маскарад и лудост. Омазнените охранени тела на борците са приключили своите писания и седем поеми са заковани на стените на Къщата на Черната скала. Сега пеещи курви заемат местата на поетите, и танцуващи курви, също с намазнени тела, са на работа; нощната борба се измества от дневната й разновидност. Куртизанките танцуват и пеят със златни клюнести птичи маски и златото се отразява в блесналите очи на клиентите им. Злато, навсякъде злато, в дланите на печелещите джахилийци, в пламтящите пясъчни мангали, в горящите стени на нощния град. Хамза крачи печално из улиците от злато покрай поклонници, лежащи в безсъзнание, докато джебчии изкарват прехраната си. Той чува замъглените от вино пиршества от всяка проблясваща в златно врата и усеща, че песните, подобният на вой смях и дрънкането на монети го нараняват като смъртни обиди. Но не намира каквото търси, не и тук, така че се измества от осветения златен гуляй и започва да дебне из сенките, преследвайки призрака на лъва.

И намира след часове търсене това, което знаеше, че ще чака в един тъмен ъгъл на външните стени на града, нещото на неговото видение, червената мантихора с тройния ред зъби. Мантихората има сини очи и мъжко лице и гласът му е наполовина тромпет и наполовина флейта. Бърз е като вятъра, ноктите му са като тирбушони и опашката му хвърля отровни бодили. Той обича да се храни с човешко месо… започва бой. Ножове свистят в тишината, от време на време сблъсък на метал в метал. Хамза разпознава нападнатите мъже: Халид, Салман, Билял. Сега той самият е лъв, Хамза измъква меча си, разкъсва тишината с рев, тича напред толкова бързо, колкото шестдесетгодишни крака могат. Нападателите на приятелите му са неразпознаваеми под своите маски.

Беше нощ на маските. Крачейки по покварените улици на Джахилия, със сърце, пълно с жлъч, той видя мъже и жени в облика на орли, чакали, коне, грифони, саламандри, африкански глигани, птици рух; появявайки се от тъмнината на сокаците дойдоха двуглави амфисбайни[98] и крилати бикове, известни като асирийски сфинксове. Джинове, хурии, демони населяват града в тази нощ на небивалици и сладострастие. Но едва сега на това тъмно място той вижда червените маски, които беше търсил. Мъжолъвските маски: той се втурва към съдбата си.

* * *

В хватката на саморазрушителната мъка тримата ученици започнаха да пият и благодарение на тяхното непознаване на алкохола скоро бяха не само опиянени, а мъртво пияни. Стояха на малък площад и започнаха да обиждат минувачите, а след известно време водоносецът Халид размаха своя мех за вода, хвалейки се. Той може да разруши града, той носи най-силното оръжие. Вода: тя ще пречисти Джахилия развратната, ще я отмие, така че ще може да бъде сложено ново начало с очистения бял пясък. Тогава мъжете-лъвове започнаха да ги преследват и след дълга гонитба те бяха притиснати в ъгъла, пиянството се отцеждаше от тях за сметка на страха им, те се бяха втренчили в червените маски на смъртта, когато Хамза пристигна точно навреме.

… Джебраил се носи над града, наблюдавайки битката. Тя бързо свършва, щом Хамза се появява на сцената. Двама маскирани нападатели избягват, двама лежат мъртви. Билял, Халид и Салман са порязани, но не твърде тежко. По-сериозни от техните рани са новините зад лъвските маски на мъртвите.

— Братята на Хинд — разпознава ги Хамза. — Сега за нас нещата свършват.

Убийци на мантихори, водни терористи, последователите на Махунд седят и плачат в сянката на градската стена.

* * *

Колкото до него, Пророк Вестител Бизнесмен: сега очите му са отворени. Той обхожда вътрешния двор на къщата си, къщата на жена му, и не иска да влезе. Тя е почти на седемдесет и се чувства през тези дни повече като майка, отколкото като жена. Тя, богатата жена, която го назначи да ръководи керваните й преди много време. Неговите управленски умения бяха първото, което й хареса у него. И след време те бяха влюбени. Не е лесно да бъдеш бляскава преуспяваща жена в град, където боговете са жени, но жените са само стока. Мъжете или се страхуваха от нея, или я мислеха за толкова силна, че не се нуждае от тяхното внимание. Той не се страхуваше и й даде усещането за вярност, от което тя се нуждаеше. Докато той, сиракът, откри много жени в една: майка сестра любовница сибила приятел. Когато се мислеше за луд, тя беше тази, която повярва в неговите видения.

— Това е архангелът — каза му тя, — не някаква обърканост в главата ти. Това е Джебраил и ти си Вестителят на Бог.

Сега не може, не иска да я види. Тя го наблюдава през прозорец с каменна решетка. Той не може да спре да ходи, обикаля двора в случайна последователност на несъзнателни геометрични фигури, крачките му образуват серии от елипси, трапеци, ромбоиди, овали, кръгове. Докато тя си спомня как се връщаше от керванските пътища, пълен с истории, чути в крайпътни оазиси. Пророк на име Иса, роден от една жена на име Мириам[99], роден не от човек под палмово дърво в пустинята. Истории, които караха очите му да блестят и след това да се отнася надалече. Тя си спомня неговата възбудимост: страстта, с която спореше, ако е нужно цяла нощ, че старите номадски времена са били по-добри от този град на златото, където хората изоставяха своите новородени дъщери в пустошта. В старите племена дори за най-бедното сираче щяха да се грижат. Бог е в пустинята, казваше той, не тук в това абортирано място. А тя отговаряше, никой не спори, любов моя, късно е, а утре ни очакват сметките.

Тя има дълги уши; вече е чула какво каза за Лат, Уза, Манат. Какво от това? В миналото искаше да защити женските бебета на Джахилия; защо да не вземе и дъщерите на Аллах под своите крила? Но след като сама си задава този въпрос, поклаща глава и тежко се обляга на хладната стена до зарешетения й с камък прозорец. Докато долу под нея съпругът й ходи в петоъгълници, успоредници, шествърхи звезди и след това в абстрактни и нарастващо лабиринтоподобни фигури, за които няма имена, сякаш неспособен да открие една проста черта.

След няколко мига пак поглежда към двора, но него вече го няма.

* * *

Пророкът се събужда между копринени завивки с глава, пръскаща се от болка, в стая, която никога не е виждал. Отвъд прозореца слънцето е близо до жестокия си зенит и срещу неговата белота се откроява висока фигура в наметало с черна качулка, пееща нежно със силен нисък глас. Песента е една от тези, които жените на Джахилия пеят в хор, когато възпламеняват мъжете за война.

Настъпете и ние ще ви прегърнем,

обгърнем, загърнем.

Настъпете, а ние ще ви търкулнем

на разстланите меки килими.

 

Щом обърнете гръб, просто ще ви оставим,

ще ви оставим, хързулнем.

Отстъпете си миром и краят ще дойде,

край на леглото на любовта.

Той разпознава гласа на Хинд, сяда и открива, че е гол под кремава завивка. Обръща се към нея:

— Нападнат ли бях?

Хинд се извръща към него, усмихвайки се със своята Хиндова усмивка.

— Нападнат? — подиграва му се тя и плясва с ръце за закуска. Любимци влизат, носят, поднасят, изнасят, припкат. Помагат на Махунд да облече копринена одежда в черно и златно; Хинд предвзето отвръща очи.

— Главата ми — пита той отново. — Ударен ли бях?

Тя стои до прозореца със сведена глава, играейки скромна прислужница.

— 0, Вестителю, Вестителю — подиграва го тя. — Какъв негалантен Вестител е той. Не би ли могъл да дойдеш в стаята ми съзнателно, по собствена воля? Не, естествено че не, аз те отблъсквам, сигурна съм.

Той не иска да играе играта й.

— Затворник ли съм? — пита той и тя отново му се смее.

— Не бъди глупак. — И след това, вдигайки рамене, се омилостивява:

— Разхождах се из градските улици миналата нощ, маскирана, за да видя празненството, и в какво да се спъна, ако не в твоето тяло без съзнание? Като пияница в канавката, Махунд. Пратих слугите си за носилка и те доведох у дома. Кажи благодаря.

— Благодаря.

— Не мисля, че са ни разпознали — казва тя. — Или ти може би щеше да си мъртъв. Знаеш какъв беше градът миналата нощ. Хората прекаляват. Моите собствени братя още не са се прибрали.

Сега започва да си спомня дивата си тревожна разходка из корумпирания град, зяпайки душите, които се предполагаше, че е спасил, гледайки изображенията на симургхи[100], дяволските маски, бегемотите и хипогрифите. Умората от този дълъг ден, в който слезе от връх Коня, стигна пеш до града, понесе усилието в поетическата шатра — и след това яростта на учениците, съмнението — всичко това го беше съкрушило.

— Изгубих съзнание — спомня си той.

Тя идва и сяда близо до него на леглото, протяга пръст, намира отвор в неговата одежда, погалва гърдите му.

— Изгубил съзнание — промълвя тя. — Това е слабост, Махунд. Слаб ли започваш да ставаш?

Тя поставя галещия го пръст на устните му, преди да успее да отговори.

— Не казвай нищо, Махунд. Аз съм жената на Големеца и никой от нас не е твой приятел. Но моят съпруг е слаб човек. В Джахилия си мислят, че е хитър, но аз знам по-добре. Той знае, че имам любовници, но не прави нищо срещу това, защото храмовете са под грижите на семейството ми. На Лат, на Уза, на Манат. Храмовете — да ги наричам ли джамии? — на новите ти ангели. — Тя му предлага резени диня от чиния, опитва се да го храни със своите пръсти. Той не иска да й позволи да пъхне плода в устата му, взима късовете със собствената си ръка, яде. Тя продължава. — Последният ми любовник беше момчето Баал. — Тя вижда гнева на лицето му. — Да — казва тя доволно, — чух, че ти е влязъл под кожата. Но той няма значение. Нито той, нито Абу Симбел са ти равни. Но аз съм.

— Трябва да вървя — казва той.

— Съвсем скоро — отговаря тя, връщайки се при прозореца. На границата на града събират палатките, дългите камилски влакове се подготвят да потеглят, конвои от талиги вече се отдалечават през пустинята, карнавалът свърши. Тя отново се обръща към него. — Аз съм ти равна — повтаря тя, — и също така твоя противоположност. Не искам да ставаш слаб. Не трябваше да правиш това, което направи.

— Но ти ще спечелиш — отговаря Махунд с горчивина. — Вече няма заплаха за храмовите ви доходи.

— Ти не разбираш същността — казва тя меко, идвайки близо до него, доближавайки лицето си съвсем плътно до неговото. — Ако ти си за Аллах, аз съм за ал-Лат. И тя не вярва на твоя Бог, когато той я признава. Нейното противопоставяне на него е непреклонно, неотменимо, всеобхватно. Войната между нас не може да завърши с примирие. И какво примирие! Твоят е един покровителствен, снизходителен повелител. Ал-Лат няма ни най-малкото желание да бъде негова дъщеря. Тя му е равна, както аз съм ти равна. Попитай Баал: той я познава. Както познава мен.

— Значи Големецът ще наруши обещанието си? — казва Махунд.

— Кой знае? — присмива се Хинд. — Самият той не знае. Трябва да прецени преимуществата. Слаб, както ти казах. Но ти знаеш, че аз казвам истината. Между Аллах и Трите не може да има мир. Не го искам. Искам битката. До смърт; това е идеята, която аз съм. Каква си ти?

— Ти си пясък, а аз съм вода — казва Махунд. — Водата отмива пясъка.

— А пустинята попива водата — отговаря му Хинд. — Огледай се около себе си.

Скоро след неговото тръгване ранените мъже пристигат в двореца на Големеца, събрали смелост да съобщят на Хинд, че старият Хамза е убил братята й. Но по това време Вестителят никъде не може да бъде открит; насочил се е отново бавно към връх Коня.

* * *

Когато Джебраил е уморен, иска да убие майка си заради проклетия тъп прякор, който му е дала — ангел, каква дума, той се моли какво? на кого? да бъде пощаден градът мечта от ронещи се пясъчни дворци и лъвове с три реда зъби, да няма повече промиване на сърцата на пророци или указания да рецитира, или обещания за рай, нека имат край откровенията, finito, кхатам-шод[101]. Това, за което копнее, е: черен сън без сънища. Шибаните сънища причиняват всички неприятности на човешката раса, филмите също, ако бях Бог, веднага щях да изрежа въображението от хората и тогава може би бедни копелета като мен можеха да имат една спокойна нощ. Борейки се срещу съня, той насилва очите си да стоят отворени, без да примигва, докато визуалният пурпур изчезва от ретините и го ослепява, но той е само човек, най-накрая пада в дупката на заека и ето го отново в Страната на чудесата, горе на планината и бизнесменът се събужда, и още веднъж неговото искане, неговата нужда този път започва да движи не само челюстите и гласа ми, а цялото ми тяло, той ме смалява до собствените си размери и ме придърпва вътре в себе си, неговото гравитационно поле е невероятно, също толкова силно, колкото това на някоя шибана мегазвезда… и тогава Джебраил и Пророка се борят[102], и двамата голи, претъркулвай-ки се отново и отново в пещерата върху финия бял пясък, който се издига около тях подобно на було. Сякаш ме учи, изследва ме, сякаш аз съм подложен на изпитание.

В пещерата, петстотин фута под върха на планината Кон, Махунд бори архангела, мятайки го насам-натам, и нека ви кажа, той влиза навсякъде, езикът му в моето ухо, юмрукът му около топките ми, никога не е имало човек с такава ярост в себе си, той трябва трябва да знае, той трябва да ЗНАЕ и аз няма какво да му кажа, той е в два пъти по-добра физическа форма от мен и най-малко четири пъти по-умен, можехме и двамата да се научим един друг на много неща, просто слушайки, но както лесно може да се види, той е дори и по-добър слушател от мен; така че ние се търкаляме, ритаме, дращим, той е доста понарязан, но естествено моята кожа остава гладка като на бебе, не можеш да запратиш ангел в трънлив храст, не можеш да го одереш в скала. Те имат и публика, тук са джинове и ифрити и всякакви видове призраци, седейки на скалите, за да гледат борбата, а в небето има три крилати създания, прилични на чапли или лебеди, или просто на жени в зависимост от номерата на светлината…

Махунд прекратява. Той се отказва от борбата.

След като се бяха борили часове или дори седмици, Махунд беше прикован под ангела, това, което искаше, беше неговата воля да ме изпълни и да ми даде силата да го задържа притиснат, защото архангели не могат да губят подобни битки, не би било справедливо, само дяволите са тези, които ядат бой при подобни обстоятелства, така че в мига, когато се качих отгоре, той започна да плаче от радост и след това направи стария си номер, насилвайки устата ми да се отвори и да създаде гласа, Гласът отново се излива от мен, накара го да се излее навсякъде по него, като болен.

* * *

В края на срещата му по борба с архангел Джебраил Пророкът Махунд изпада в своя обичаен, изтощен, следоткровенски сън, но в този случай се съживява по-бързо, отколкото обикновено. Когато си възвръща съзнанието сред тази висока пустош, няма кой да бъде видян, никакви крилати създания не се свиват по скалите и той скача на крака, изпълнен със спешността на своята новина.

— Дяволът беше — казва той високо в празното, правейки го истина, като му дава глас. — Последния път беше Шейтана.

Това е, което беше чул при своето слушане, че е бил измамен, че дяволът е дошъл при него в облика на архангел, така че строфите, които е запаметил, онези, които рецитира в поетическата шатра, не са били истина, а дяволската й противоположност, не божествени, а сатанински. Той се връща към града колкото може по-бързо, за да задраска отвратителните строфи, които вонят на сяра, да ги изхвърли от записаното во веки веков, така че те ще оцелеят само в една или две несигурни сбирки от стари предания, а ортодоксални тълкуватели ще се опитват да пренапишат тяхната история, но Джебраил, носейки се-гледайки от най-високия ъгъл на камерата си, знае една малка подробност, едно дребно нещо, че има малък проблем тук, а именно, че и двата пъти бях аз, баба, първия път и втория път също бях аз. От моята уста и двете: изказването и отказът от него, строфи и разговори, вселената и преобръщането й, цялото това и ние добре знаем как устата ми започна да говори.

— Първо беше дяволът — мърмори Махунд, докато бърза към Джахилия. — Но този път ангелът, няма съмнение. Той ме прикова към земята.

* * *

Учениците му го спират в клисурите близо до подножието на връх Коня, за да го предупредят за беса на Хинд, която носи бели траурни одежди и е разпуснала черните си коси, оставяйки ги да се вият около нея като буря или оставяйки ги да се влачат в прахта, заличавайки следите й, така че изглежда като въплъщение на самия дух на отмъщението. Те са избягали от града и Хамза също се е снишил, но се говори, че Абу Симбел все още не е отстъпил на молбите на жена си за кръвта, която отмива кръв. Той все още пресмята преимуществата в работата с Махунд и богините…

Противно на съвета на последователите си, Махунд се връща в Джахилия, вървейки право към Къщата на Черния камък. Учениците му го следват въпреки страха си. Събира се тълпа с надежда за скандали или посичания, или някакво подобно забавление. Махунд не ги разочарова.

Той застава пред статуите на Трите и обявява отмяната на строфите, които Шейтан му е прошепнал в ухото. Строфите са изгнание от истинската рецитация, al qu’ran. На тяхно място се избуботват нови строфи.

— Трябва ли Той да има дъщери, а вие синове? — рецитира Махунд. — И това ако е добро разпределение!

— Това са само имена, които сте сънували, вие и вашите бащи. Аллах не ги облича във власт.

Той напуска слисаната Къща преди на някого да му хрумне да вдигне или хвърли първия камък.

* * *

След отричането от Сатанинските строфи Пророкът Махунд се връща вкъщи, за да открие един вид наказание, което го очаква. Един вид отмъщение — чие? Светло или тъмно? Добър човек, лош човек? — стоварено, което не е необичайно, върху невинните. Жената на Пророка, седемдесетгодишна, седи в подножието на зарешетения с каменна решетка прозорец, седи изправена с гръб на стената, мъртва.

Махунд в хватката на своята мъка се усамотява и почти не говори в продължение на седмици. Големецът на Джахилия въвежда една политика на преследване, която за Хинд има твърде бавен напредък. Името на новата религия е Подчинение; сега Абу Симбел заповядва нейните последователи да бъдат изолирани в най-окаяния, изпълнен с коптори район на града; с полицейски час и забрана за работа. Има и много физически нападения, жени, плюти в магазините, малтретиране на вярващите от банди млади турци, които Големецът тайно контролира, огън, хвърлен в нощта през прозореца, за да падне между непредпазливи спящи. И по силата на един от познатите парадокси на историята броят на вярващите се умножава, като растение, което по чудо процъфтява, докато климатичните и почвените условия стават все по-лоши и по-лоши.

Получено е предложение от жителите на оазисното селище Ятриб на север: Ятриб ще приюти тези, които-се-подчиняват, ако желаят да напуснат Джахилия. Хамза е на мнение, че трябва да отидат.

— Тук никога няма да завършиш своята Вест, племеннико, честна дума. Хинд няма да се успокои, докато не ти изтръгне езика, да не говорим за топките ми, с извинение.

Махунд сам и изпълнен с отгласи в къщата на своята тежка загуба, дава съгласието си и вярващите се разделят, за да подготвят плановете си. Халид, водоносецът, остава след тях и Пророкът с хлътналите очи го чака да заговори. Непохватно той казва:

— Вестителю, съмнявах се в теб. Но ти си по-мъдър, отколкото предполагаме. Първо си казахме, Махунд никога няма да направи отстъпки и ти отстъпи. След това си казахме, Махунд ни предаде, но ти ни донесе една по-дълбока истина. Ти ни донесе самия Дявол, така че можахме да станем свидетели на делата на Злото и победата на Правото над него. Ти обогати нашата вяра. Съжалявам за това, което съм си мислил.

Махунд излиза от слънчевата светлина, която пада през прозореца.

— Да. — Горчивина, цинизъм. — Беше чудо това, което направих. По-дълбока истина. Довеждайки ви Дявола. Да, това сякаш съм аз.

От върха на планината Коня Джебраил наблюдава как вярващите избягват от Джахилия, заменяйки града на безводието с мястото на хладните палми и вода, вода, вода. На малки групи, с почти празни ръце, те прекосяват империята на слънцето, през първия ден от първата година от новото начало на Времето, самото то родено наново, докато старото умира зад тях, а новото чака отпред. И един ден самият Махунд се измъква. Когато бягството му е открито, Баал съчинява една прощална ода:

Страхотна идея битува:

„Бъди подчинен!“

Изпълнена със страх е идеята днес.

Тя бяга, а ти си стоиш вцепенен — от стрес.

Махунд е стигнал до оазиса си; Джебраил няма това щастие. Сега често е сам на върха на планината Коня вече, обливан от студените падащи звезди и те всичките падат върху него от нощното небе, трите крилати създания Лат, Уза, Манат, пляскат около неговата глава, кълвейки очите му, хапейки и биейки го с косите и крилата си. Той вдига ръце, за да се предпази, но тяхното отмъщение е неуморно, продължавайки щом реши да почива, щом намали бдителността си. Той се бори срещу тях, но те са по-бързи, пъргави и крилати.

Той няма дявол, който да отрече. Сънувайки, не може да си пожелае да изчезнат.

III. ЕЛОУИН ДИЙОУИН

— 1 —

Зная какво е призрак, потвърди мълчаливо старата жена. Името й беше Роуза Даймънд, на осемдесет и осем години; клюнеста и кривогледа, тя наблюдаваше пълнолунното море през прозорците на напоената си със сол спалня. Знам и какво не е, кимна тя наново, не е скарификация[103] или плющящ чаршаф, така че бошлаф и пфу на всички тези празни приказки. Какво е призрак? Несвършена работа, ето какво.

— При което старата лейди, висока шест фута, с изправен гръб и коса, окълцана късо като на всеки мъж, рязко спусна ъгълчетата на устата си надолу в доволна и нацупена трагична маска — придърпа един син плетен шал върху костеливи рамене и затвори за миг безсънни очи, за да се моли за завръщането на миналото. Елате, нормандски кораби, молеше се тя: яви се, Уили Завоевателю.

Преди деветстотин години всичко това беше под вода, този накъсан бряг, този частен плаж, чиито камъчета се издигаха стръмно към малката редица покрити с люспеста боя вили с техните олющени навеси за лодки, наблъскани с шезлонги, празни рамки от картини, древни кутии от сладкиши, натъпкани с пачки писма, захванати с ластици, копринено и дантелено дамско бельо и топчета нафталин, покрито с петна от сълзи четиво на някога млади момичета, стикове за хокей, албуми с марки и всички заровени сандъци за съкровища от спомени и отминали времена. Бреговата ивица се промени, премести се миля или повече навън към морето, като остави първия нормандски замък заседнал далече в сушата, сега обкръжен от блатиста земя, измъчваща с всички видове мочурищни и усойно влажни трески горките, които живееха в своите, как беше думата, имения. Тя, старата лейди, виждаше замъка като останките на риба, предадена от една антична отливна вълна, като вкаменено от времето морско чудовище. Деветстотин години! Преди девет века нормандската флота е плавала право през този дом на англичанка. В ясни нощи, когато имаше пълнолуние, тя чакаше нейния блестящ, възкръснал призрак. Най-доброто място да ги видиш как идват, увери тя сама себе си, изглед като от трибуна. Повторението се беше превърнало в утеха в нейната древност; изтърканите фрази — несвършена работа, изглед като от трибуна, я караха да се чувства важна, непроменима, вечна, вместо създание от пукнатини и разсеяност, каквото знаеше, че е. Когато пълната луна залезе, тъмнината преди разсъмване, това е нейният момент. Вълна, вдигната от кораба, блясък от гребла и лично Завоевателят на носа на флагмана, плавайки нагоре по брега между покритите с ракообразни дървени вълноломи и няколко преобърнати гребни лодки. — О, видяла съм много на младини, винаги съм имала дарба, зрение за призраци. — Завоевателят със заострената си с метален нос шапка, преминаващ през входната й врата, плъзгащ се леко между масички за кафе и покривчици за канапета, подобно на ехо, отекващо слабо из тази къща на спомени и разкази; след това замлъква; като гроб.

Веднъж като момиче на Батъл Хил[104], обичаше тя да си спомня, винаги със същите излъскани от времето думи — веднъж като самотно дете, твърде неочаквано и без усещане за нещо странно се намерих посред една война. Големи лъкове, боздугани, копия. Лененокосите саксонски момчета бяха посичани в сладката им младост. Харълд Стрелоокия и Уилям бяха с уста, пълни с пясък. Да, винаги дарбата, зрението за призраци. — Историята за деня, в който детето Роуза бе имало видение на Хейстингската битка, се беше превърнала за старата жена в една от определящите забележителности на нейното съществуване, въпреки че беше разказвана толкова пъти, че дори разказвачът не можеше със сигурност да се закълне, че е вярна. Понякога копнея за тях, течаха обичайните Роузини мисли. Les beaux jours: скъпите мъртви дни. Тя затвори още веднъж своите спомнящи си очи. Когато ги отвори, видя долу на ръба на водата, не можеше да се отрече, нещо започващо да се движи.

Какво каза на глас в своето вълнение:

— Не мога да повярвам! — Не е вярно! — Той никога не е тук!

На несигурни крака, с блъскащо сърце Роуза отиде за шапката, пелерината и бастуна. Докато на зимния морски бряг Джебраил Фаришта се събуди с уста, пълна със… не, не пясък.

Сняг.

* * *

Пфу!

Изплю се Джебраил: скочи, сякаш задвижен от изхрачения секрет; пожела на Чамча — както беше вече разказано — здраве, дълъг живот и щастие; и започна да отупва снега от просмуканите пурпурни ръкави.

— Боже, яр — извика той, подскачайки от крак на крак, — не е за чудене, че на тези хора им израстват проклети сърца от лед.

В същия момент чистата наслада от това да бъдеш: заобиколен от такова количество сняг почти съкруши началния му цинизъм — защото той беше човек от тропиците — и заради това започна да подскача, намръщен и мокър, правейки снежни топки и хвърляйки ги по своя проснат другар, представяйки си снежен човек и пеейки дива неочаквана интерпретация на коледната песен „Джингъл Белс“. Първият намек за светлина се мержелееше на небето и на този приятен морски бряг танцуваше Луцифер[105], утринната звезда.

Неговият дъх, това трябва да се спомене, по един или друг начин беше напълно престанал да мирише…

— Хайде, бейби — изкрещя непобедимият Джебраил, в чието поведение читателят може, не без основание, да долови делириумните, разстройващи последици от скорошното му падане. — Стани и изгрей! Нека вземем това място с щурм. — Обърна гръб към океана, заличавайки лошите спомени, за да направи място за следващите неща, както винаги страстно обичащ новотата, той би забил (ако имаше такова) знаме, за да предяви права от името на кой знае кого за тази бяла страна, новооткритата му земя. — Спуно — помоли той, — обърни се, баба, или си проклет мъртвец? — Произнасянето на това върна на говорещия (или поне го тласна към) здравия разум. Той се наведе над проснатите форми на другия, но не посмя да го докосне. — Не сега, стари приятелю — настоя той. — Не когато сме стигнали толкова далече.

Саладин: не беше мъртъв, но плачеше. Сълзите от шока замръзваха на лицето му. Цялото му тяло бе затворено във фина ледена обвивка, гладка като стъкло, подобна на лош: сън, станал действителност. В болестното си полусъзнание, причинено от ниската му телесна температура, той беше обхванат от кошмарния страх да не се счупи, да не види кръвта си да забълбука от ледените пукнатини, от отделянето на плътта му с парчетата. Той беше пълен с въпроси, наистина ли, искам да кажа, с твоите ръце махахме, след това водите, нямаш намерение да ми казваш, че те наистина, като във филмите, когато Чарлтън Хестън[106] протегна жезъла си, така че бихме могли по дъното на океана, никога не се е случвало, не би могло, но ако не, тогава как, или по някакъв начин под водата, съпровождани от морски сирени, океанът преминаващ през нас, сякаш сме риби или призраци, това ли е истината, да или не, аз трябва да… но когато очите му се отвориха, въпросите придобиха неяснотата на сънища, така че повече не можеше да ги сграбчва, опашките им пробляснаха пред него и изчезнаха като подводни перки. Той гледаше нагоре към небето и забеляза, че беше с напълно сбъркан цвят, кърваво оранжево, напръскано със зелено, а снегът беше син като мастило. Премигна силно, но цветовете отказаха да се променят, раждайки представата, че е паднал от небето в нещо погрешно, някакво друго място, не Англия или може би не-Англия, някаква подправена област, гнила паланка, променено състояние. Може би, той се замисли за кратко: ада? Не, не, увери се сам, когато го заплаши безсъзнание, не може да бъде това, не още, все още не си мъртъв, но умираш.

Добре тогава: транзитна зала.

Започна да трепери, трептенето стана толкова силно, че му се стори, че може да се счупи от напрежението подобно на, подобно на самолет.

След това нищо не съществуваше. Той беше в една празнина и ако оцелееше, би трябвало да изгради всичко от нулата, да изобрети земята под краката си, преди да може да направи крачка, само че сега нямаше нужда да се тревожи за подобни неща, защото пред него беше неизбежното, високата костелива фигура на Смъртта, със сламена шапка с широка периферия, с черна пелерина, пляскаща на бриза. Смъртта, облягайки се на бастун със сребърна дръжка, носеща маслено зелени ботуши „Уелингтън“.

— Какво си мислите, че правите тук? — поиска да знае Смъртта. — Това е частна собственост. Има табела — каза женски глас, който беше малко треперещ и повече от малко уплашен.

Няколко мига по-късно Смъртта се наведе над него — да ме целуне, тихо се паникьоса той. За да изсмуче дъха от тялото ми. Той направи слаби безполезни протестни движения.

— Добре, той е жив — каза Смъртта на — кой беше? — Джебраил. — Но, драги. Дъхът му — като на шимпанзе. Кога за последен път си е мил зъбите?

* * *

Дъхът на един човек беше освежен, докато на друг, от еднаква, но противоположна мистерия, беше вкиселен. Какво са очаквали? Да паднеш ей така от небето: нима са си представяли, че няма да има странични ефекти? Висши Сили са проявили интерес, трябва да им е било ясно и на двамата, и подобни Сили (аз естествено говоря за себе си) имат злонамерено, почти необуздано отношение към премятащи се мушици. И още нещо, нека бъдем наясно: големите падения променят хората. От облака на пепел, надолу по комина, може да се каже, от райска светлина в адски огън… та, казвах, от стреса на дългото гмурване трябва да се очакват мутации, не всички от тях случайни. Неестествен подбор. Невисока цена, платена за оцеляването, за да бъдеш роден наново, за да станеш нов, и при това на тяхната възраст.

Какво? Да изброя промените?

Свеж дъх/лош дъх.

И както си стоеше с гръб към зората, на Роуза Даймънд й се стори, че различава около главата на Джебраил Фаришта блед, но отчетливо златист блясък.

И тези издутини на слепоочията на Чамча под неговото мокро, но все-още-на-мястото-си бомбе?

И, и, и.

* * *

Когато спря поглед на чудноватата, сатироподобна фигура на Джебраил Фаришта, наперен и дионисиевско-жизнен в снега, Роуза Даймънд не си помисли, да кажем, за ангели. Виждайки го от прозореца си през замъгленото от солта стъкло и със замъглени от възрастта очи, тя почувства сърцето си да ритва два пъти толкова болезнено, че се уплаши да не би да спре; защото й се струваше, че в тази неясна форма различава въплъщението на най-скритото желание на душата си. Тя забрави нормандските нашественици, като да не са били, и се пребори с наклон от предателски камъчета, твърде бързо за безопасността на нейните почти деветдесетгодишни крайници, така че можеше да се престори, че се кара на невъзможния странник за преминаване през нейната земя.

Обикновено тя беше неумолима в защитата на своята любима част от брега и когато през лятото неделни туристи блуждаеха по високата линия на прилива, тя се спускаше срещу тях като вълк в кошара по нейното описание, да обясни и изиска: — Това е моята градина, не виждате ли. — И ако те станеха безсрамни — я зарежи това, дърта краво, това е мокрият плаж, — тя се връщаше вкъщи, за да изнесе дълъг зелен градински маркуч и да го насочи безмилостно срещу техните тартанови одеяла и пластмасови бухалки за крикет и туби с лосион срещу слънчев загар, тя смачкваше пясъчните замъци на децата им и наквасваше сандвичите им с кренвирши от дроб, усмихвайки се сладко през това време: — Нали нямате нищо против да си полея моравата?… О, тя беше Една, известна в селото, не можеха да я заключат в някой дом за стари хора, изпрати цялото си семейство да си стяга багажа, когато посмяха да го подскажат; никога повече не пристъпвайте моя праг, каза им тя, отряза ги всичките без нито едно пени. Сега съвсем сама, без нито един гост от седмица на седмица, нито дори Дора Шъфълботъм, която идваше и работеше за нея през всичките тези години, Дора почина миналия септември, нека почива, все още е чудо как на нейните години; старата скумрия се справя с всички тези стълби, тя може да си е малко пчеличка, но трябва да й отдадем дължимото, мнозина биха се чалнали, ако са толкова сами.

За Джебраил нямаше нито градински маркуч, нито раздвоеният край на езика й. Роуза мълвеше символични думи на укор, стискаше ноздрите си, докато проучваше падналия й отскоро сернист Саладин (който до този момент още не беше махнал бомбето си) и след това, в пристъп на плахост, която поздрави с носталгично учудване, изпелтечи покана, вввие пппо-добре внесете вввашия приятел вввътре на тттопло, и затропа обратно нагоре по чакъла, за да сложи чайника, благодарна за ухапванията на зимния въздух, зачервяващи бузите й и казано със старите утешителни думи, спестяващи й изчервяването.

* * *

Като млад Саладин Чамча притежаваше лице с твърде изключителна невинност, лице, което сякаш никога не беше срещало разочарование и зло, с кожа мека и гладка, като дланта на принцеса. Беше му служило добре в работата му с жените и беше фактически една от първите причини, която бъдещата му жена Памела Лъвлейс беше посочила за влюбването си в него.

— Толкова кръгла и херувимска — възхищаваше се тя, обхващайки брадичката му. — Като гумена топка.

Той беше обиден.

— Имам кости — възразяваше. — Костна структура.

— Някъде там вътре — признаваше тя. — Всеки има.

След като известно време беше преследван от хрумването, че прилича на безлика медуза; и преди всичко, за да успокои това чувство, той започна да развива строгото, надменно държане, което сега беше негова втора природа. Това беше причина за известни последици, когато, събуждайки се от дълга дрямка, измъчван от поредица непоносими сънища, между които изпъкваха изображенията на Зини Вакил, превърната в морска сирена, пеейки му от айсберг мъчително сладки мелодии, оплакващи неспособността й да се присъедини към него на сушата, викайки го, викайки; но щом отиде при нея, тя бързо го затвори в сърцето на ледената си планина и песента й бързо се промени в песен на триумфа и отмъщението… беше, казвам аз, сериозна работа, когато Саладин Чамча се събуди, погледна в огледало с рамка от синьо-златна имитация на японски лак и откри това старо херувимско лице отново втренчено в него; докато забеляза на слепоочията си заплашително обезцветени подутини, признаци, че трябва да е понесъл в някакъв момент от скорошните си приключения двойка мощни удари.

Гледайки в огледалото промененото си лице, Чамча се опита да припомни себе си на себе си. Аз съм истински мъж, каза той на огледалото, с истинска история и изцяло планирано бъдеще. Аз съм мъж, за когото са важни определени неща: строгост, самодисциплина, разум, преследването на онова, което е благородно, без прибягване до помощ от тази стара патерица Бог. Идеалът за красота, възможността за въодушевление, разумът. Аз съм: женен мъж. Но въпреки неговата литания[107] перверзните мисли настояваха да го посещават. Например: че светът не съществува отвъд този плаж там долу и тази къща сега. Че ако не е внимателен, ако прекалено бърза, ще падне от ръба в облаците. Нещата трябва да бъдат правени. Или още веднъж: ако се обади вкъщи веднага, както би трябвало да направи, ако трябва да съобщи на любящата си жена, че не е мъртъв, не е взривен на парчета във въздуха, а е тук, на твърда земя, ако направи това твърде чувствително нещо, лицето, което ще се обади по телефона, не би разпознало името му. Или трето: че звукът на стъпки, звънтящ в ушите му, далечни стъпки, но приближаващи се, не е само временно бучене, причинено от неговото падане, а шум от някаква приближаваща се участ, чертаеща по-близо, буква по буква, елоуин, дийоуин, Лондон. Ето ме в бабината къща. Големите й очи, ръце, зъби.

Имаше телефон с удължен кабел на нощното му шкафче. Той е там, сам се увещаваше. Вдигни го, набери и твоето равновесие ще бъде възстановено. Такива мотаници: не са ти присъщи, не са достойни за теб. Помисли за скръбта й; обади й се веднага.

Беше през нощта. Не знаеше колко е часът. В стаята нямаше стенен часовник, а неговият междувременно беше изчезнал някъде. Да се, или да не се? — Той набра деветте числа. Мъжки глас отговори на четвъртото позвъняване.

— Какво, по дяволите? — Сънлив, неопределим глас.

— Съжалявам — каза Саладин Чамча. — Извинете, моля. Грешка.

Втренчен в телефона, той откри, че си спомня една постановка, гледана в Бомбай, основаваща се на английски оригинал, една история от, от, не можеше да си спомни името точно, Тенисън? Не, не. Съмърсет Моъм? — По дяволите с името. — В оригиналния и сега анонимен текст един мъж, дълго смятан за мъртъв, се връща след дългогодишно отсъствие, като жив призрак, на предишните си любими места. Той посещава бившия си дом през нощта и поглежда вътре през един отворен прозорец. Открива, че жена му, мислейки се за вдовица, се е оженила повторно. На перваза на прозореца вижда детска играчка. Той прекарва известно време, стоейки в тъмнината, борейки се с чувствата си, след това взима играчката от перваза и заминава завинаги, без да издаде присъствието си. В индийската редакция историята е твърде различна. Жената се е омъжила за най-добрия приятел на съпруга. Връщащият се съпруг стига до вратата и влиза, без да очаква нищо. Виждайки жена си и приятеля си да седят заедно, той не успява да разбере, че те са женени. Благодари на приятеля си, че е утешавал жена му, но сега си е вкъщи и всичко е наред. Женената двойка не знае как да му каже истината; най-накрая един слуга разкрива тайната. Съпругът, чието дълго отсъствие явно се дължи на пристъп на амнезия, реагира на новината за брака, обявявайки, че той сигурно също се е оженил повторно в някой момент от дългото си отсъствие, обаче сега, когато паметта за миналия му живот се е върнала, той е забравил какво се е случило през годините на неговото изчезване. Той отива в полицията да поиска да открият новата му жена, въпреки че не може да си спомни нищо за нея, нито очите, нито простия факт на нейното съществуване.

Завесата пада.

Саладин Чамча, сам, в непозната раирана червено-бяла пижама, легна с лице надолу и заплака.

— Проклети да са всички индийци — изплака той в заглушаващите завивки, докато юмруците му боксираха калъфките за възглавници с волани от „Хародс“ в Буенос Айрес толкова яростно, че петдесетгодишната тъкан се накъса на парцалчета. — По дяволите. Вулгарността на това, педалската, педалската неделикатност. По дяволите. Това копеле, тези копелета, тяхната липса на копелдашки вкус.

В този момент пристигна полицията, за да го арестува.

* * *

През нощта, в която беше прибрала двамата мъже от плажа, Роуза Даймънд отново стоеше пред нощния прозорец на старческото си безсъние, наблюдавайки стария деветстотингодишен океан. Миризливият спеше непрекъснато, откакто го бяха сложили да легне с грейки, пълни с гореща вода плътно около тялото му, най-доброто за него, нека си възвърне силите. Беше ги настанила на горния етаж, Чамча в свободната стая, Джебраил в стария кабинет на покойния й съпруг, и докато наблюдаваше бляскавата равност на океана, тя го чуваше да се движи посред орнитоложките щампи и свирките за примамване на птици на покойния Хенри Даймънд; ласата с тежести в края, бичите камшици и въздушните снимки на estancia-та в Лос Аламос, далече и много отдавна, мъжки стъпки в тази стая, колко успокояващо действаха. Фаришта крачеше нагоре-надолу, избягвайки съня по лични причини. А под неговите стъпки Роуза, поглеждайки нагоре към тавана, шепнешком го нарече с дълго неизговаряно име. Мартин, каза тя. Фамилното му име бе същото като на най-смъртоносната змия в страната му, пепелянката. Vibora de la Cruz[108].

Изведнъж съзря движещи се по брега очертания, сякаш забраненото име като с магическа пръчка съживи мъртвия. Стига толкова, помисли тя и отиде за оперния си бинокъл. Върна се, за да види брега пълен със сенки, и този път се уплаши, защото докато нормандската флота, когато идваше, плаваше гордо и открито, без да прибягва до увъртания, тези очертания бяха плъзгави, издаващи потискани ругатни и тревожни безгласни джавкания и лай, те изглеждаха безглави, приведени, ръцете и краката им се клатушкаха като на гигантски голи крабове. Маневрирайки странично, тежки ботуши хрущяха върху чакъла. Бяха много. Видя ги да стигат до навеса й за лодки, на който се хилеше избледняващ пират с превръзка на едното око, размахващ къса сабя, и това беше прекалено. Няма да го позволя, реши тя и препъвайки се по стълбите надолу за топли дрехи, взе избраното за нейното отмъщение оръжие: дълга макара с дълъг зелен градински маркуч. От предната си врата тя извика с ясен и чист глас:

— Виждам ви съвсем ясно. Излезте, излезте, които и да сте. Те запалиха седем слънца, които я ослепиха и в този миг тя се паникьоса, осветена от седемте белосини прожектори, около които като светулки или сателити се мотаеха множество по-малки светлини: фенери факли цигари. Главата й се въртеше и за миг тя загуби способността да прави разлика между тогава и сега, в своето объркване започна да вика: Загасете тази светлина, не знаете ли, че има затъмнение, ще докарате германците над нас, ако продължавате така.

— Аз бълнувам — отвратена разбра тя и стовари върха на своя бастун върху изтривалката. След което като по магия полицаите се материализираха сред заслепяващия светлинен кръг.

Излезе, че някой е съобщил за подозрителен човек на плажа, помните ли, когато идваха с рибарски лодки, нелегалните, и благодарение на това единствено анонимно обаждане сега петдесет и седем униформени полицаи претърсваха плажа, фенерчетата им лудо подскачаха в тъмнината, полицаи отдалече, чак от Хейстингз, граничещия от изток Бексхил ъпон Сий, дори една депутация от Брайтън, защото никой не искаше да изпусне забавлението, тръпката от преследването. Петдесет и седемте претърсвачи на плажа бяха придружени от тринадесет кучета, всичките душещи морския въздух и вдигащи развълнувани крака. Докато бе все още при къщата, настрани от голямата хайка от мъже и кучета, Роуза Даймънд се хвана, че зяпа петимата полицаи, пазещи изходите, предната врата, прозорците на приземния етаж, вратата на пералнята, в случай, че предполагаемият злодей се опита да избяга; и тримата мъже в цивилни дрехи, цивилни палта и цивилни шапки с лица, които им отиваха; и пред тази група, не смеейки да я погледне в очите, младият инспектор Лайм, тътрейки крака и триещ носа си и изглеждащ по-стар и по-зачервен за четиридесетте си години. Тя го потупа по гърдите с края на пръчката си, по това време на нощта, Франк, какво означава това, но той нямаше да й позволи да го командори, не тази нощ, не и с хората от имиграционната, наблюдаващи всеки негов ход, той се стегна и раздвижи ченето си.

— Моля за извинение, мисис Д. — определени твърдения — информация изложена пред нас — причина да вярваме — основателност на разследването — нужно е да претърсим твоята — взета е заповед.

— Не бъди глупав, Франк, скъпи — започна да казва Роуза, но точно в този миг тримата мъже с обикновени лица се строиха и изглежда се втвърдиха, всеки от тях с леко вдигнат крак, подобно на пойнтери; първият започна да издава необикновено свиркане, което звучеше като удоволствие, докато от устните на втория се откъсна тихо стенание, а третият започна да върти очи по един чудато доволен начин. След това всички посочиха покрай Роуза Даймънд към осветения й коридор, където стоеше мистър Саладин Чамча, придържайки с лявата си ръка пижамата, защото едно копче се беше разкопчало, когато се хвърли на леглото си. С дясната ръка си триеше едното око.

— Бинго — каза свиркащият човек, докато стенещият плесна с ръце под ченето си, давайки да се разбере, че на всичките му молитви е отговорено, а въртящият очи се промъкна странично покрай Роуза Даймънд, без да държи на официалностите, с изключение на промълвеното „мадам, извинете ме.“

След това настъпи разлив и Роуза беше приклещена в един ъгъл на собствената си дневна от подскачащи полицейски каски, така че повече не можеше да вижда Саладин Чамча или да чува какво казва. Тя въобще не го чу да обяснява за избухването на „Бостан“ — има грешка, изкрещя той, аз не съм от вашите промъкващи се с рибарски лодки, не съм от вашите угандокенийци, полицаите започнаха да се хилят, разбирам, сър, на тридесет хиляди фута и след това сте доплували до брега. Имате право да мълчите, пробърбориха те, но съвсем скоро избухнаха в безреден кикот, тук пипнахме когото трябва, няма грешка. Но Роуза не можа да разбере възраженията на Саладин, смеещите се полицаи й пречеха, трябва да ми повярвате, аз съм британец, казваше той, и с право на местоживеене, но когато не можа да извади паспорт или друг документ за самоличност, те започнаха да плачат от радост, сълзи се стичаха дори по празните лица на мъжете с цивилни дрехи от имиграционната служба. Разбира се, няма какво да говорим, кикотеха се те, те са изпаднали от сакото ти по време на претъркулванията или морските сирени са те преджобили? Роуза не можеше да вижда от това вълнуващо се от смях море от хора и кучета какво правят униформени ръце с ръцете на Чамча или юмруци на неговия стомах, или ботуши на неговите пищяли, нито можеше да бъде сигурна дали това беше неговият глас, който се извиваше, или пък воят на кучетата. Но най-накрая тя чу гласът да се издига в един последен отчаян крясък:

— Не гледате ли телевизия? Не виждате ли? Аз съм Максим. Максим Извънземния.

— Значи ти си — каза полицаят с изпъкнали очи. — А аз съм Кермит Жабока.

Това, което Саладин никога не каза, дори и когато стана ясно, че нещо явно не е наред: „Ето един лондонски телефонен номер — той пропусна да съобщи това на арестуващите го полицаи. — На другия край на линията ще откриете да поръчителства за мен, за истинността на това, което казвам, моята красива английска жена.“ Не, сър. Какво, по дяволите.

Роуза Даймънд събра сили.

— Един момент, Франк Лайм — изпя тя. — Вижте — но тримата цивилни мъже бяха започнали отново своята странна рутина от свиркане, стенания и въртене на очи и във внезапната тишина в стаята въртящият очи насочи треперещ пръст към Чамча и каза:

— Лейди, ако търсите доказателства, не можете да намерите по-добри от тези.

Саладин Чамча, следвайки посоката на сочещия пръст на изпъкналоокия, вдигна ръце към челото си и в същия момент разбра, че се е събудил в най-страховития от кошмарите, кошмар, който точно сега е започнал, защото там, на неговите слепоочия, ставащи всеки миг все по-дълги и достатъчно остри, за да пускат кръв, имаше два нови неоспорими кози рога.

* * *

Преди армията полицаи да отведе Саладин Чамча в новия му живот, имаше още едно по-неочаквано явление. Джебраил Фаришта, като видя блясъка на светлините и чу лудия смях на служителите на закона, слезе по стълбите в кафяв смокинг и дълги бричове за езда, избрани от гардероба на Хенри Даймънд. Миришейки слабо на нафталинени топчета, той застана на площадката към първия етаж и наблюдаваше действията без коментар. Той стоеше там незабелязан, докато Чамча с белезници на път към Черната Мария[109], бос, все още стискащ пижамата си, изкрещя:

— Джебраил, в името на Бога, кажи им кое как беше! Свиркачът, стенещият и изпъкналоокият жадно се обърнаха към Джебраил.

— И кой ли ще е този? — запита инспектор Лайм. — Друг небесен гмуркач?

Но думите замряха на устните му, защото в същия миг прожекторите бяха загасени веднага след като беше дадена заповед за това, Чамча беше заключен в белезници и обвинен и като следствие от изгасването на седемте слънца на всеки стана ясно, че откъм мъжа в смокинг се излъчва бледа златиста светлина, която фактически излизаше нежно от точка веднага зад главата му. Инспектор Лайм никога повече не спомена тази светлина и ако го бяха попитали, щеше да отрече изобщо да е виждал подобно нещо, ореол в края на двадесети век, шегувате ли се.

Но във всеки случай, когато Джебраил попита „Какво искат тези хора?“, всички мъже там бяха обхванати от желание да отговорят на този въпрос буквално и подробно, да разкрият тайните си, сякаш той беше, сякаш, но не, смехотворно, те щяха да клатят глави със седмици, докато накрая се самоубедиха, че са направили това, което направиха по чисто логични причини, той беше стар приятел на мисис Даймънд, двамата бяха открили мошеника Чамча полуудавен на брега и го бяха прибрали вътре по хуманитарни съображения, никакви искания за по-нататъшно преследване на Роуза или мистър Фаришта, по-достоен човек за уважение не можеш да си пожелаеш да видиш: в своето сако от смокинг и неговите, неговите, е, добре, ексцентричността така и така никога не е била престъпление.

— Джебраил — каза Саладин Чамча, — помогни!

Но очите на Джебраил Фаришта бяха впримчени от Роуза Даймънд. Той я погледна и не можа да отмести очи. След това кимна и се върна обратно нагоре по стълбите. Не беше направен опит да бъде спрян.

Когато Чамча стигна до Черната Мария, той видя предателя Джебраил Фаришта да гледа надолу към него от малкия балкон пред спалнята на Роуза и нямаше никакво леко сияние около главата на копелето.

— 2 —

Кан ма кан/ Фи кадим аззаман…[110] Така беше и не беше така, във време отдавна забравено в сребърната страна Аржентина живееше някой си дон Енрике Даймънд, който знаеше много за птиците и малко за жените, с жена си Роуза, която не знаеше нищо за мъжете, но доста за любовта. Един ден се случи така, че когато сеньората беше навън на езда, седейки странично на седлото и носейки шапка с перо, тя стигна до големите каменни порти на естанцията на Даймънд, които стояха шантаво в средата на празните пампаси, за да види как един щраус тича към нея колкото може по-бързо, тичайки за живота си с всички номера и отклонения, за които можеше да се сети; защото щраусът е хитра птица, трудна за хващане. Малко зад щрауса се носеше облак прах, изпълнен със звуците на ловуващи мъже, и когато щраусът беше на шест фута от нея, облакът изпрати ласа с тежести на края, за да се увият около краката му и да го свалят с грохот пред краката на сивата й кобила. Мъжът, който слезе от коня, за да убие щрауса, не сваляше очи от лицето на Роуза. Той извади нож със сребърна дръжка от ножницата на колана си и го заби целия в гърлото на птицата до дръжката и го направи без нито веднъж да погледне умиращия щраус, втренчен в очите на Роуза Даймънд, докато коленичеше на просторната жълта земя. Неговото име беше Мартин де ла Круз.

След като Чамча беше отведен, Джебраил Фаришта често се чудеше на собственото си поведение. В един миг като насън, когато очите му бяха впримчени от очите на старата англичанка, на него му се стори, че собствената му воля вече не беше под негово разпореждане, че нечии други нужди бяха поели командването. Отдавайки го на объркващата природа на скорошните събития и на решимостта си да остане буден колкото е възможно по-дълго, минаха няколко дни, преди да свърже това, което ставаше в света зад клепачите му, и едва тогава разбра, че трябва да избяга, защото вселената от неговите кошмари беше започнала да се просмуква в будния му живот; и ако не беше внимателен, никога нямаше да успее да започне отново, да бъде прероден с нея, чрез нея, Алилуя, която беше виждала покрива на света.

Той беше шокиран, като осъзна, че не беше направил изобщо опит да се свърже с Али; или да помогне на Чамча, когато имаше нужда. И изобщо не беше обезпокоен от появата на чифт заострени рога върху Саладиновата глава, нещо, което със сигурност трябваше да предизвика известна загриженост. Той беше в някакъв вид транс и когато попита старата дама какво мисли за всичко това, тя се усмихна особено и му каза, че няма нищо ново под слънцето, че е виждала такива неща, появата на мъже с рогати шлемове, в древна страна като Англия нямаше място за нови истории, по всеки стрък вече са стъпвали над сто хиляди пъти. За дълго време през деня нейният говор ставаше несвързан и объркан, но в другото време тя настояваше да му готви тежки ястия, овчарски пайове, сладкиши с ревен и дебел крем, печено с картофи и гъст сос, всякакви видове тежки супи. И по всяко време носеше изражение на необяснимо доволство, сякаш: неговото присъствие я задоволяваше по някакъв дълбок, нетърсен начин. Той ходеше с нея в селището да пазарува; хората зяпаха; тя не им обръщаше внимание, размахвайки своята властна пръчка. Дните минаваха, Джебраил не си тръгваше.

„Проклета англичанка — каза си той. — Някаква разновидност на изчезнал вид. Какво, по дяволите, правя тук?“ Но оставаше, задържан от невидими вериги. Докато тя при всяка възможност пееше една стара песен на испански, от която не можеше да разбере и една дума. Някаква магия ли? Някаква древна Морган Ле Фей, привличаща с песен младия Мерлин в своята кристална пещера? Джебраил се насочваше към вратата; Роуза запяваше; той спираше в пътя си. „Защо не в края на краищата — вдигна той рамене. — Старата жена се нуждае от компания. Отминало величие, кълна се! Виж на какво се е превърнала тук. Но както и да е, нуждая се от почивката. Да събера силите си. Само няколко дни.“

Вечер те седяха в гостната, натъпкана със сребърни украшения, включващи някакъв нож със сребърна дръжка под гипсовия бюст на Хенри Даймънд, втренчен надолу от ъгловия скрин, и когато стоящият часовник удряше шест, той наливаше две чаши шери и тя започваше да говори, но не преди да каже, също толкова предсказуемо като часовников механизъм, „Стоящият часовник винаги е четири минути назад, заради добрите маниери не иска да бъде твърде точен.“ След това започваше, без да се главоболи с имало веднъж едно време и независимо дали всичко беше истина или лъжа, той можеше да види яростната й енергия, която се вливаше в разказа, последните отчаяни запаси от волята й, които влагаше в своята история, единственото щастливо време, което мога да си спомня, каза му тя, така че той разбра, че тази вехтошарска торба от объркани спомени е всъщност истинското й сърце, нейният автопортрет, начинът, по който гледаше в огледалото, когато нямаше никого другиго в стаята, и че сребърната страна от миналото е нейното предпочитано убежище, не тази разнебитена къща, в която постоянно се блъскаше в неща — удряше се в масички за кафе, натъртваше се на дръжки на врати и избухвайки в сълзи, надаваше вик: всичко се смалява.

Когато отплава за Аржентина през 1935 като булка на англо-аржентинеца дон Енрике от Лос Аламос, той посочи океана и каза: това е пампата. Не можеш да кажеш колко е голяма, когато я гледаш. Трябва да пътуваш през нея сред непроменливостта ден след ден. В някои части вятърът е силен като юмрук, но напълно безшумен, ще те свали на земята, но никога няма да чуеш: нещо. И никакви дървета: нито омбу[111], нито топола, nada. Между другото, трябва да внимаваш с листата на омбу. Смъртоносна отрова. Вятърът няма да те убие, но сокът от листата може. Тя плесна ръце като дете: Честно, Хенри, безмълвни ветрове, отровни листа. Правиш го да звучи като приказка. Хенри със своята руса коса, нежно тяло, голямоок и замислен, изглеждаше ужасен. О, не, каза той. Не е толкова лошо.

Тя пристигна в тази огромност, под този безкрайно син небосвод, защото Хенри й направи предложение за женитба и тя даде единствения отговор, който можеше да даде една четиридесетгодишна стара мома. Но когато пристигна, тя си зададе един по-голям въпрос: на какво е способна в цялото това пространство? За какво има кураж, как може да се развие? Да бъде лоша или добра, каза си тя: но да бъде нова. Нашият съсед доктор Хорхе Бабингтън, каза тя на Джебраил, никога не ме хареса, нали знаеш, той ми разказваше истории за британците в Южна Америка, винаги такива обратни типове, казваше той с отвращение, шпиони, разбойници и грабители. Толкова ли сте екзотични във вашата студена Англия? — попита я той и отговори на собствения си въпрос, сеньора, не мисля така. Наблъскани в този остров, подобен на ковчег, трябва да откриете по-широки хоризонти, за да изразите тези тайни азове.

Тайната на Роуза Даймънд беше един обем за любов, толкова голям, че скоро стана ясно, че бедният прозаичен Хенри никога няма да я задоволи, защото каквато и любов да имаше в този пихтиест скелет, тя беше запазена за птиците. Блатни ястреби, бързолети, бекасини. В малка гребна лодка той прекарваше най-щастливите си дни сред папура на местните заливи с бинокъл на очите. Веднъж във влака за Буенос Айрес той смути Роуза, изпълнявайки любимите си птичи викове във вагон-ресторанта, поставяйки шепи около устата си: птица-сънливец, вандурия ибис, трупнал. Защо не можеш: така да ме обичаш, искаше да попита тя. Но никога не го направи, защото за Хенри тя беше мома от сой, а страстта беше ексцентричност на други раси. Тя стана generalissimo на чифлика и се опита да задуши своите порочни копнежи. През нощта започна да излиза в пампата и лежейки на гръб, да гледа галактиката отгоре и понякога под влиянието на този бляскав поток от красота започваше цяла да трепери, да тръпне от дълбоко удоволствие и да сумти непозната мелодия и тази звездна музика беше толкова плътно до нея, колкото близо тя стигаше до радостта.

Джебраил Фаришта: чувстваше историите й да се увиват около него като мрежа, задържайки го в този изгубен свят, където петдесетина сядаха за вечеря всеки ден, какви мъже бяха, нашите гаучоси, нищо сервилно у тях, много свирепи и горди, много. Истински месоядци, можеш да го видиш на снимките. През дългите нощи на тяхното безсъние тя му разказа за маранята, която се спускаше върху пампата, така че малкото дървета стърчаха като острови и конникът приличаше на митологично същество, галопиращо върху повърхността на океана. Като призрака от океана. Тя му разказваше лагерни истории, например за гаучото атеист, отхвърлил рая, когато умряла майка му, викайки нейния дух да се върне, всяка нощ в течение на седем дни. На осмата нощ обявил, че тя явно не го е чула, защото иначе със сигурност щяла да дойде да утеши своя обичан син; затова смъртта трябва да е краят. Тя го впримчваше в описания на дните, когато хората на Перон дошли в белите си костюми и зализани коси и пеоните ги прогонили, разказа му как са били построени железопътните линии от Anglos, за да обслужват техните естанции и язовирите също, например историята на нейната приятелка Клодет, истинска разбивачка на сърца, скъпи, омъжи се за едно момче инженер на име Грейнджър и разочарова половината Хърлингхъм. Заминаха за някакъв язовир, който той строеше, и следващото нещо, което чуха, беше, че бунтовниците идват да го взривят. Грейнджър отиде с мъжете да пази язовира, оставяйки Клодет сама с прислужницата, и ето ти няколко часа по-късно прислужницата пристига тичешком, сеньора, ъъъ, има един hombre на вратата, ъъъ голяяям като врата. Какво още? Капитан бунтовник. — „А вашият съпруг, мадам?“ — „Чака ви при язовира, където трябва да бъде.“ „След като не е бил способен да ви защитава, революцията ще го направи.“ И той поставил охрана пред къщата, драги, голяма работа. Но в сраженията загиват и двамата мъже, съпруг и капитан, и Клодет настоя на съвместно погребение, наблюдаваше как двата ковчега потъват един до друг в земята, оплакваше ги и двамата. След това знаехме, че е опасна компания, trop fatale, a? Какво? Trop твърде fatale. В невероятната история на красивата Клодет Джебраил чу музиката на Роузините копнежи. В подобни моменти той я виждаше да го гледа с крайчеца на очите и чувстваше дърпане в областта на пъпа си, сякаш нещо се опитваше да излезе. В същия момент тя отклоняваше поглед и усещането избледняваше. Може би беше само страничен ефект от стреса.

Една нощ той я попита дали е видяла рогата, израснали на главата на Чамча, но тя се направи на глуха и вместо да отговори, му разказа как седяла на походен стол край galpon или кошарата за бикове в Лос Аламос и наградените животни идвали и поставяли своите рогати глави в скута й. Един следобед момиче на име Аурора дел Сол, която била годеница на Мартин де ла Круз, пуснала цветиста забележка: Мислех си, че го правят само в скута на девици, прошепна тя силно на кикотещите се нейни приятели, и Роуза, като използваше своя най-сладък глас, й отговори: Тогава, скъпа, може би искаш да опиташ? От този момент Аурора дел Сол, най-добрата танцьорка в е станцията и най-желаната от всички пеонки стана смъртен враг на твърде високата, твърде костелива жена от отвъд океана.

— Изглеждаш точно като него — каза Роуза Даймънд, докато стояха един до друг на нощния й прозорец, гледайки към океана навън. — Негов двойник. Мартин де ла Круз. — При споменаването на това каубойско име Джебраил почувства такава яростна болка в пъпа си, дърпаща болка, сякаш някой е забил кука в стомаха му, че от устните му се откъсна вик. Роуза Даймънд изглежда не го чу.

— Погледни — извика тя щастливо, — ето там.

Тичайки по среднощния плаж в посока кулата Мартело и ваканционното селище — тичайки по границата на водата, така че настъпващият прилив отмиваше следите му — отклонявайки се и правейки финтове, тичайки за живота си, към тях се носеше напълно развит, голям като живота щраус. Избяга надолу по брега и очите на Джебраил го следваха в почуда, докато не престанаха да го различават в тъмнината.

* * *

Следващото нещо, което се случи, стана в селото. Бяха отишли да вземат един кейк и бутилка шампанско, защото Роуза се беше сетила, че е нейният осемдесет и девети рожден ден. Семейството й беше изпъдено от нейния живот, така че нямаше нито картички, нито обаждания по телефона. Джебраил настоя, че трябва да го отпразнуват по някакъв начин и й показа тайната в неговата риза, дебел колан за пари, пълен с лири стерлинги, купени на черния пазар в Бомбай, преди да замине.

— Също така кредитни карти в изобилие — каза той. — Аз не съм бедно момче. Хайде да тръгваме. Аз черпя. — Сега беше толкова увлечен от разказваческата магия на Роуза, че едва си спомняше ден за ден, че има живот да живее, жена да изненада с простия факт на своето съществуване или каквото и да е друго. Всеки ден носеше пазарските чанти на мисис Даймънд, следвайки я кротко.

Той се шляеше на един уличен ъгъл, докато Роуза бъбреше с хлебаря, когато почувства отново тази дърпаща кука в стомаха си, падна върху електрическия стълб и зяпна за въздух. Той чу чаткащ звук и след това иззад ъгъла се появи архаична двуколка с понита, пълна с млади хора, облечени в маскарадни на пръв поглед дрехи: мъжете в тесни черни панталони, закопчани на прасеца със сребърни копчета, белите им ризи бяха разкопчани почти до кръста; жените в широки поли на пластове от волани в ярки цветове — алено, яркозелено, златно. Пееха на чужд език и на фона на тяхната веселост улицата стана мрачна и безвкусна, но Джебраил осъзна, че става нещо странно, защото никой друг на улицата не обръщаше ни най-малко внимание на двуколката с понита. След това Роуза се появи от фурната с кутията за кейк, която висеше на ластик от показалеца на лявата й ръка, и възкликна:

— О, ето ги, пристигат за танците. Знаеш ли, при нас винаги се танцуваше, на тях им харесва, в кръвта им е. — И след пауза: — Това бяха танците, на които уби Лешояда.

Това бяха танците, по време на които някой си Хуан Хулия, прякоросван Лешояда заради трупния си вид, изпи твърде много и обиди честта на Аурора дел Сол, и не спря, докато на Мартин не остана друга възможност, освен да се бие, хей, Мартине, защо ти е хубаво да се чукаш с тази, мислех си, че е твърде скучна. „Нека се отдалечим от дансинга“, каза Мартине и в тъмнината силуетите им изпъкваха срещу приказните светлини, висящи от дърветата около площадката за танци, двамата мъже увиха около ръцете си пончо, извадиха ножовете си, започнаха да обикалят в кръг, биха се. Хуан умря. Мартин де ла Круз вдигна шапката на мъртвия мъж и я хвърли пред краката на Аурора дел Сол. Тя я вдигна, като го наблюдаваше как си тръгва.

Роуза Даймънд на осемдесет и девет, в дълга тясна сребриста дреха, с табакера до ръката в ръкавица и сребърен тюрбан на главата, пиеше джин и грях от зелен стъклен триъгълник и разказваше истории за добрите стари дни.

— Искам да танцувам — обяви внезапно тя. — Днес е рожденият ми ден, а не съм танцувала нито веднъж.

* * *

Усилията от тази нощ, през която Роуза и Джебраил танцуваха до зори, се оказаха твърде много за старата лейди, която на следващия ден рухна на легло с лека температура, която предизвика още по-налудничави видения: Джебраил видя Мартин де ла Круз и Аурора дел Сол да танцуват фламенко на покрития с керемиди двускатен покрив на Даймъндовата къща и перонистите в бели костюми стояха до навеса за лодки, за да се обърнат към събранието на пеоните относно бъдещето: „При Перон тези земи ще бъдат експроприирани и разпределени между народа. Британските железопътни линии също ще станат собственост на държавата. Нека изхвърлим тези разбойници, тези частници…“ Гипсовият бюст на Хенри Даймънд висеше във въздуха, наблюдавайки случващото се, и костюмираният в бяло агитатор насочи пръст към него и изкрещя: Това е той, вашият потисник; ето го врага. Стомаха на Джебраил го болеше толкова силно, че той се страхуваше за живота си, но в мига, когато рационалното му съзнание обмисляше вероятността за язва или апандисит, остатъкът от неговия мозък му прошепна истината, че е пленен и манипулиран от силата на волята на Роуза, също както ангелът Джебраил беше принуден да говори заради съкрушителната нужда на Пророка Мохамед.

Тя умира — осъзна той. — И няма да продължи дълго. — Мятайки се в леглото си в хватката на треската, Роуза Даймънд бълнуваше за омбу-отрова и враждебността на съседа й доктор Бабингтън, който попита Хенри: жена ти достатъчно тиха ли е за пасторален живот и кой й подари (като подарък за оздравяването от тиф) екземпляр от отчета на Америко Веспучи за неговите пътешествия.

— Човекът е бил прословут фантазьор — усмихна се Бабингтън, — но въображението може да бъде по-силно от фактите; в края на краищата има континенти, кръстени на него.

Ставайки по-слаба, тя изливаше все повече и повече от оставащата й сила в мечтата си за Аржентина и Джебраил чувстваше пъпа си като подпален. Той лежеше отпуснат в кресло до леглото й и виденията се увеличаваха с всеки час. Музика от дървени духови инструменти изпълваше въздуха и най-чудното от всичко, малък бял остров се появи съвсем близо до брега, подскачайки на вълните като сал; беше бял като сняг, с бял пясък, издигащ се полегато към група дървета албиноси, които бяха бели, тебеширено бели, хартиено бели до върха на своите листа.

След появата на белия остров Джебраил беше обхванат от дълбока летаргия. Отпуснат на креслото в спалнята на умиращата жена, със затварящи се клепачи, той усещаше как се увеличава теглото на тялото му и всички движения ставаха невъзможни. След това се оказа в друга спалня в тесни черни панталони със сребърни копчета покрай прасците и тежка сребърна тока на кръста. Викали сте ме, дон Енрике, казваше той на мекия, тежък мъж с лице като бял гипсов бюст, но знаеше кой го е повикал и никога не отделяше очи от лицето й, дори когато видя руменина да се издига от белите волани около врата й.

Хенри Даймънд отказа да разреши на властите да бъдат замесени в делата на Мартин де ла Круз, аз отговарям за тези хора, каза той на Роуза, това е въпрос на чест. Вместо това той беше предприел няколко стъпки, за да покаже, че продължава да вярва на убиеца Де ла Круз, правейки го например капитан на отбора по поло на естанцията. Но дон Енрике вече никога не беше същият, откакто Мартин уби Лешояда. Все по-лесно и по-лесно се изтощаваше, стана равнодушен, не се интересуваше дори от птици. Нещата в Лос Аламос започнаха да се разпадат, първо незабележимо, след това по-явно. Мъжете в бели костюми се завърнаха и не бяха прогонени. Когато Роуза Даймънд се зарази от тиф, мнозина в естанцията го приеха като алегория за упадъка на старото имение.

Какво правя тук, мислеше Джебраил с голяма тревога, докато стоеше пред дон Енрике в кабинета на чифликчията, а на заден план доня Роуза се изчервяваше, това е нечия чужда къща. Имам голямо доверие в теб, казваше Хенри не на английски, но Джебраил можеше да го разбира. — Жена ми се готви да предприеме пътуване с кола за възстановяване на здравето и ти ще я придружаваш… Отговорностите в Лос Аламос ми пречат да дойда с вас. Сега аз трябва да говоря, какво да кажа, но когато устата му се отвори, чуждестранните думи се появиха, ще бъде чест за мен, дон Енрике, чукване на токовете, завъртане, излизане.

Роуза Даймънд със своята осемдесет и девет годишна слабост започна да сънува своята история на историите, която беше пазила повече от половин век, и Джебраил беше на кон зад нейната Хиспано-Суиза, карайки от естанция до естанция през гори от дървета араяна, под високите cordilera[112], пристигайки в гротескни чифлици, построени в стила на шотландски замъци или индийски дворци, посещавайки земите на мистър Кадуоладър Евънс, онзи със седемте жени, които бяха твърде щастливи да имат задължения само по една нощ веднъж на седмица всяка, и територията на прословутия Максвийн, който се беше влюбил в идеите, идващи в Аржентина от Германия, и започна да издига на пилона в своята естанция червено знаме, в чието сърце пречупен кръст танцуваше в бял кръг. В естанцията на Максвийн те откриха лагуната и Роуза за пръв път видя белия остров на своята съдба и настоя излет на гребла и пикник, непридружавана нито от прислужница, нито от шофьор, взимайки само Мартин де ла Круз да гребе и да простре яркочервена постелка на белия пясък, и да й поднася месо и вино.

Бяло като сняг, червено като кръв и черно като абанос. Когато тя се отпусна в черна пола и бяла блуза, лежейки на алено, което лежеше на бялото, докато той (също облечен в черно и бяло) наливаше червено вино в чашата в нейната ръка в бяла ръкавица — и тогава, за негово собствено учудване, по дяволите, когато хвана ръката й и започна да я целува — нещо се случи, сцената стана неясна, в един миг те лежаха на алената покривка, търкаляйки се по цялата й дължина, така че сирена и студено месо, и салати и pates бяха смазани под тежестта на тяхната страст и когато се върнаха при Хиспано-Суизатата беше невъзможно да се скрие каквото и да било от шофьор или прислужница заради петната от храна по целите им тела — докато в следващия миг тя се отдръпна от него, не жестоко, а с тъга, издърпвайки ръката си и правейки един малък жест с глава, не, и той спираше, покланяше се, отстъпваше, оставяйки я със запазени достойнство и обед — двете възможности продължиха да се сменят, докато умиращата Роуза се мяташе в леглото си, направила-ли-го-е-не-го-ли-е-направила, правейки последната редакция на историята на своя живот, неспособна да реши кое иска да е истина.

* * *

„Полудявам — мислеше си Джебраил. — Тя умира, но аз губя разсъдъка си.“ Луната изгря и дишането на Роуза беше единственият звук в стаята: тя хъркаше, докато вдишваше и издишваше тежко с леко сумтене. Джебраил се опита да стане от креслото, но откри, че не може. Дори в промеждутъците между виденията тялото му оставаше невъзможно тежко. Сякаш балван беше поставен върху гърдите му. И образите, когато идваха, продължаваха да бъдат неясни, така че в един момент беше в плевня в Лос Аламос, правейки любов с нея, докато тя мърмореше името му, отново и отново, Мартин от Кръста — и в следващия момент тя не му обръщаше внимание в ярката дневна светлина под внимателните очи на някоя си Аурора дел Сол — така че беше невъзможно да се различи спомен от желание — защото дори на смъртното си легло Роуза Даймънд не знаеше как да погледне историята си в очите.

Лунна светлина нахлу в стаята. Когато блъсна лицето на Роуза, изглеждаше сякаш преминава през нея и наистина Джебраил започна да различава шарката на дантелената бродерия върху калъфката на възглавницата й. След това видя дон Енрике и неговия приятел, пуританския и осъдителен д-р Бабингтън, стоейки на балкона, толкова материални, колкото ви се иска. Стори му се, че докато видението ставаше все по-ярко, Роуза ставаше все по-слаба и слаба, чезнейки, разменяйки място, може да се каже, с призраците. И защото вече беше разбрал, че появите им зависеха от него, неговата стомашна болка, неговата подобна на камък тежест, той започна да се страхува и за собствения си живот.

— Вие поискахте да подправя смъртния акт на Хуан Ху-лия — казваше д-р Бабингтън. — Направих го заради нашето старо приятелство. Но беше грешка да го правя; сега виждам последиците пред себе си. Ти подслони един убиец и може би твоята съвест те изяжда. Върви си вкъщи, Енрике. Върви си вкъщи и вземи жена си, докато не се случи нещо по-лошо.

— Аз съм си вкъщи — каза Хенри Даймънд. — И съм обиден от споменаването на жена ми.

— Където и да се заселят англичаните, те никога не напускат Англия — каза д-р Бабингтън, докато избледняваше в лунната светлина. — Освен ако не се влюбят като доня Роуза.

Облак премина върху лунната светлина и сега, когато балконът беше празен, Джебраил Фаришта успя да се насили да стане от креслото и да се изправи на краката си. Ходенето беше подобно на влачене на гюлле с верига по пода, но той стигна до прозореца. Във всички посоки и колкото далече можеше да види, имаше огромни магарешки бодили, люлеещи се на бриза. Там, където беше океанът, сега имаше океан от магарешки бодили, простирайки се до хоризонта, магарешки бодили, високи колкото възрастен човек. Той чу безтелесният глас на д-р Бабингтън да мърмори в ухото му:

— Първата напаст от магарешки бодили от петдесет години. Миналото изглежда се завръща.

Той видя една жена да тича през гъстите, вълнуващи се стъбла, боса, с разпусната черна коса.

— Тя го направи — ясно каза гласът на Роуза зад него. — След като го предаде с Лешояда и го превърна в убиец. Той не я поглеждаше след това. О, тя го направи както трябва. Тази е много опасна. Много. — Джебраил изгуби от поглед Аурора дел Сол сред магарешките бодили; един мираж засенчи друг.

Той усети, че нещо го сграбчва изотзад, обръща го и го хвърля по гръб. Не се виждаше никой, но Роуза седеше изправена като стрела в леглото, втренчена в него с широко отворени очи, карайки го да разбере, че се е отказала от надеждата да се задържи за живота и се нуждаеше от него да й помогне да завърши последното откровение. Както с бизнесмена от неговите сънища, той се чувстваше безпомощен и незнаещ… обаче тя изглежда знаеше как да измъква образите от него. Той видя блестяща връв, свързваща двамата пъп о пъп.

Сега беше до едно езерце в безкрайността от магарешки бодили, позволявайки на коня си да пие, а тя пристигна, яздейки своята кобила. Сега я прегръщаше, освобождавайки дрехите и косата й, и сега правеха любов. Сега тя шепнеше как можеш да ме харесваш, аз съм толкова по-стара от теб и той казваше утешителни думи.

Сега тя се изправи, облече се, тръгна си на кобилата, докато той остана там, с отпуснато и топло тяло, пропускайки да забележи мига, когато една женска ръка се промъкна из магарешките бодили и сграбчи ножа му със сребърна дръжка…

Не! Не! Ето така!

Сега тя се върна с коня си при него край езерото и в мига, когато слезе от него, гледайки го неспокойно, той се хвърли върху нея, каза й, че повече не може да понася нейното отблъскване, те заедно паднаха на земята, тя пищеше, той разкъса дрехите й и нейните ръце, драскайки тялото му, попаднаха на дръжката на нож…

Не! Не, никога, не! Ето така: ето!

Сега двамата правеха любов, нежно, с много бавни милувки; и сега един трети конник влезе в просеката край езерото и любовниците бързо се отдръпнаха един от друг; сега дон Енрике извади малкия си пистолет и се прицели сърцето на съперника си — и той усети Аурора да го промушва в сърцето отново и отново, това е за Хуан, а това, защото ме изостави, а това за твоята голяма английска курва — и той почувства ножа на жертвата му да прониква в сърцето му, докато Роуза го промушваше един път, втори път и отново, и след като куршумът на Хенри го беше убил, англичанинът взе ножа на убития мъж и го промуши много пъти в кървящата рана.

В този момент Джебраил, изкрещявайки силно, изгуби съзнание.

Когато се свести, старата жена в леглото говореше на себе си, толкова тихо, че той едва различаваше думите.

— Дойде памперо, югозападният вятър, който поклащаше магарешките бодили. Тогава го откриха или беше преди това.

Краят на историята. Как Аурора дел Сол се изплю в лицето на Роуза Даймънд на погребението на Мартин де ла Круз. Как беше уредено никой да не бъде обвинен за убийството, при условие че дон Енрике вземе доня Роуза и се завърне в Англия по най-бързия начин. Сега се качваха във влака на гарата на Лос Аламос и мъжете в белите костюми стояха на перона, носейки шапки борсалино, принуждавайки ги наистина да заминат. Как щом влакът започна да се движи, Роуза Даймънд отвори чантата на седалката до себе си и каза предизвикателно: донесох нещо. Малък сувенир. И разгъна платнен вързоп, за да открие гаучовски нож със сребърна дръжка.

— Хари умря през първата зима у дома. След това нищо не се случваше. Войната. Краят. — Тя направи пауза. — Да се смалиш до това, след като си бил в този простор. Не е като да се родиш наново. — И след още едно мълчание. — Всичко се смалява.

Настъпи промяна в лунната светлина и Джебраил почувства една тежест да се вдига от него, толкова бързо, че той си помисли, че може да се понесе към тавана. Роуза Даймънд лежеше неподвижно, със затворени очи, ръцете й почиваха върху ръчно изработената калъфка на юргана. Тя изглеждаше нормално.

Джебраил разбра, че няма нищо, което да му попречи да излезе през вратата.

Той тръгна внимателно по стълбите надолу с все още малко несигурни крака; намери тежкия габардинен балтон, някога принадлежал на Хенри Даймънд, и сивата филцова шапка, на която името на дон Енрике беше избродирано от ръцете на жена му; и си тръгна, без да поглежда назад. В мига, когато излезе навън, вятърът грабна шапката му и я изпрати да подскача надолу по плажа. Той я подгони, хвана я и я нахлупи обратно. Лондон шариф,[113] ето ме, идвам. Той носеше града в джоба си: географския Лондон, целия метрополис с кучешки уши, от А до Я.

Какво да правя? — мислеше си той. — Да позвъня или да не звъня? Не, просто да се появя, да натисна звънеца и да кажа, бейби, твоето желание се сбъдна, от морското легло до твоето легло, само нещо повече от самолетна катастрофа може да ми попречи да дойда при теб. — О’кей, може би не съвсем така, но думи с подобен смисъл. — Да. Изненадата е най-добрата политика. Али, биби, бау за теб.

Тогава чу пеенето. Идваше от стария навес за лодки с едноокия пират, изрисуван отвън, и песента беше чуждестранна, но позната: песен, която Роуза Даймънд често беше тананикала, и гласът също беше познат, макар и малко различен, по-малко треперещ; по-млад. Вратата на навеса беше необяснимо отключена и се блъскаше от вятъра. Той тръгна към песента.

— 3 —

— Свали си палтото — каза тя. Беше облечена като през деня на белия остров: черна пола и бяла копринена блуза, гологлава. Той простря палтото на пода на навеса за лодки, неговият яркочервен хастар пламтеше в затвореното, осветено от луната пространство. Тя легна сред безцелната бъркотия на един английски живот, пръчки за крикетова врата, пожълтял абажур, нащърбени вази, сгъваема маса, пътнически сандъци; и протегна ръка към него. Той легна до нея.

— Как можеш да ме харесваш? — промърмори тя. — Аз съм толкова по-стара от теб.

Когато свалиха пижамата му в затворническата кола без прозорци и видя гъстите си ситно накъдрени черни косми, покриващи бедрата му, Саладин Чамча рухна тази вечер за втори път; обаче този път започна да се кикоти истерично, вероятно заразен от продължаващото веселие на пленилите го. Тримата имиграционни служители бяха в особено приповдигнато настроение и един от тях — изпъкналоокият тип, чието име се оказа Стайн, „разопакова“ Саладин с весел вик:

— Време за отваряне, паки[114], нека видим от какво си направен!

Червено-белите райета бяха издърпани от протестиращия Чамча, който се накланяше към пода на камионетката с двама яки полицаи, държащи го за ръцете, и обувката на пети полицай, поставена здраво на гърдите му, и чиито протести останаха нечути във всеобщата радостна глъчка. Рогата му продължаваха да се удрят в разни неща, извивката на калника, голия под на колата или пищялите на полицай — в последния случай той беше здраво удрян по лицето от обяснимо разлютения защитник на закона — и той беше като цяло с толкова ужасно нисък дух, колкото не помнеше някога да е бил. Въпреки това, когато видя какво се крие под взетата назаем пижама, той не можа да спре невярващият кикот да не се измъкне покрай зъбите му.

Бедрата му бяха пораснали необичайно широки и силни, както и космати. Под коляното окосмяването свършваше и краката му се стесняваха в здрави, костеливи и почти безплътни прасци, завършвайки с чифт лъскави, разцепени копита, каквито човек може да види у всеки козел. Саладин беше слисан и от вида на своя фалос, много уголемен и смущаващо еректирал, орган, който най-трудно би могъл да признае за свой.

— Какво е това? — пошегува се Новак — бившият подсвирквач, щипвайки го игриво. — Може би желае някого от нас?

При което „стенещият“ имиграционен служител Джо Бруно се удари по бедрата, бодна Новак в ребрата и извика:

— Неее, не е това. Изглежда наистина сме го раздразнили.

— Чатнах го — извика Новак в отговор, докато юмрукът му случайно се стовари в новоуголемените тестикули на Саладин.

— Ей! Ей! — изви Стайн със сълзи на очите. — Слушайте, това е дори по-смешно… не е за чудене, че той е толкова шибано възбуден.

При което тримата, повтаряйки много пъти „много сме го раздразнили…, възбуден…“ си паднаха един на друг в обятията и завиха от удоволствие. Чамча искаше да говори, но се страхуваше, че ще открие гласа си мутирал в козе блеене и освен това полицейският ботуш беше започнал да натиска по-силно от всякога гърдите му и беше трудно да произнесе някакви думи. Това, което най-много объркваше Чамча, беше обстоятелството, което го порази като дълбоко смущаващо и несравнимо — че неговото преобразяване в това свръхестествено дяволче се приемаше от другите сякаш беше най-обикновеното и познато нещо, което те можеха да си представят. „Това не е Англия“, помисли си той, не за първи или последен път. Как можеше да бъде в края на краищата; къде в цялата тази умерена и разумна страна имаше място за такава полицейска камионетка, в чиято вътрешност събития като тези можеха правдоподобно да се случат? Той беше насилен към заключението, че наистина е умрял в избухващия самолет, и всичко, което последва, е било някакъв вид живот след смъртта. Ако случаят беше такъв, неговото продължително отхвърляне на Вечното започваше да изглежда твърде глупаво. — Но къде във всичко това имаше някакъв знак от Върховното същество, независимо дали доброжелателно, или зло? Защо това Чистилище или Ад, или каквото и да е това място, прилича толкова на този Съсекс на награди и справедливост, който познава всеки ученик? — Може би, хрумна му, той не е умрял наистина в катастрофата на „Бостан“, а лежи тежко болен в някаква болница, измъчван от делириумни сънища? Това обяснение го привлече, защото, не на последно място, изтри значението на едно определено късно обаждане по телефона и мъжки глас, който той неуспешно се опитваше да забрави… Отново почувства рязък ритник да се стоварва върху ребрата му, болезнен и достатъчно действителен, за да го накара да се съмнява в истинността на всички тези халюцинационни теории. Насочи вниманието си към действителността, към своето настояще, състоящо се от затворена полицейска камионетка, съдържаща трима имиграционни служители и петима полицаи, най-малкото това беше за момента цялата вселена, която притежаваше. Това беше вселена на страха.

Новак и останалите изскочиха от веселото си настроение.

— Животно — Стайн го ругаеше, докато раздаваше серия от ритници, и Бруно се присъедини към него:

— Всичките сте еднакви. Човек не може да очаква животните да спазват стандартите на цивилизацията. А?

И Новак поде нишката:

— Въпросът опира до шибаната лична хигиена, нали, малък ебльо?

Чамча беше замаян. След това забеляза, че голям брой меки топчести предмети са се появили на пода на Черната Мария. Чувстваше изгарящи горчивина и срам. Изглежда, че и естествените му процеси сега бяха кози. Унижението от това! Той е — беше положил известни усилия да стане — изтънчен човек! Подобна деградация може да бъде съвсем подходяща за сганта от селата в Силхет или работилниците за поправка на велосипеди в Гуджранвала, но той беше от друго тесто!

— Мили момчета — започна той, опитвайки авторитетен тон, който беше труден за постигане от това недостойно положение по гръб, с широко разкрачени копитести крака и меки екскременти по цялото му тяло, — мили момчета, добре ще направите да разберете грешката си, преди да е станало твърде късно.

Новак сви длан зад едното си ухо.

— Какво е това? Какъв беше този шум? — попита той, оглеждайки се, а Стайн каза:

— Откъде да знам.

— Ще ви кажа на какво приличаше — прояви самоинициатива Джо Бруно и с ръце около устата си проблея: — Мее-ее-ее!

След това тримата се засмяха още веднъж, така че Саладин не можеше да каже дали просто го обиждаха, или гласните му струни наистина бяха заразени, както се страхуваше, от това страховито демонизиране, което го беше сполетяло без ни най-малко предупреждение. Той отново беше започнал да трепери. Нощта беше изключително студена.

Служителят Стайн, който изглежда беше водачът на троицата или най-малкото primus inter pares, рязко се върна към темата за топчестите отпадъци, търкалящи се по пода на движещата се камионетка.

— В тази страна — осведоми той Саладин — ние чистим собствената си мръсотия.

Полицаят престана да го притиска надолу и го издърпа в положение на колене.

— Така е — каза Новак, — почисти.

Джо Бруно постави една голяма ръка зад врата на Чамча и натисна главата му надолу към замърсения с топчета под.

— Започвай — каза той с разговорен тон. — Колкото по-скоро почнеш, толкова по-бързо ще свършиш.

* * *

Дори когато изпълняваше (нямайки друг избор) последния и най-долен ритуал от неговото неоправдано унижение — или да го кажем по друг начин, когато обстоятелствата на неговия чудотворно пощаден живот станаха дори по-пъклени и outre — Саладин Чамча започна да забелязва, че тримата имиграционни служители престанаха да изглеждат и действат толкова странно, колкото в началото. Първо те вече не си приличаха и в най-малкото. Излезе, че офицер Стайн, когото неговите колеги наричаха „Мак“ или „Джоки“, е едър плещест мъж с дебел, подобен на увеселително влакче нос; сега стана ясно, че неговият акцент беше преувеличено шотландски.

— Това е глобата — отбеляза той одобрително, докато Чамча продължаваше окаяно да дъвче. — Актьор, нали така? Не мога равнодушно да гледам как един готин човек играе.

Това наблюдение накара офицера Новак — ще рече „Ким“, — който беше придобил тревожно бледно оцветяване, аскетично костеливо лице, напомнящо средновековните икони, и намръщване, внушаващо някаква дълбока вътрешна мъка, да избухне в кратко ораторстване за любимите си звезди от телевизионните сапунени опери и водещите на игрални шоута, докато офицер Бруно, който смая Чамча, ставайки изведнъж извънредно красив, с лъскава от гел и сресана на път по средата коса, с руса брада, контрастираща драматично с по-тъмната коса на главата му — Бруно, най-младият от тримата, попита похотливо, а какво ще кажете за гледането на момичета, това е моята игра. Тази нова представа възпламени тримата за всякакви полузавършени анекдоти, бременни с намеци от определен вид, но когато петимата полицаи се опитаха да се присъединят към техните слети редици, те станаха строги и поставиха петимата констабли на мястото им.

— Малките деца — смъмри ги мистър Стайн — не бива да слушат неща за възрастни.

В това време Чамча яростно запушваше устата си със своята храна, насилваше се да не повърне, знаейки, че подобна грешка само ще удължи неговото нещастие. Той пълзеше в кръг, търсейки топчетата на своето мъчение, докато те се търкаляха от страна на страна, и полицаите, нуждаейки се от отдушник за разочарованието, предизвикано от мъмренето на имиграционните служители, започнаха грубо да измъчват Саладин и да скубят космите по задницата му, за да увеличат неговото неудобство и смущение. След това петимата полицаи предизвикателно започнаха своя редакция на разговора на имиграционните служители и се насочиха към изследването на достойнствата на различни филмови звезди, състезатели по дартс, професионални борци и подобни; но тъй като настроението им беше развалено от надменността на Джоки Стайн, не бяха способни да поддържат абстрактния и интелектуален дух на своите началници и изпаднаха в спор за относителните достойнства на „двойния“[115] отбор на Тотнъм Хотспър от началото на 60-те години и могъщия днес отбор на Ливърпул — при което поддръжниците на Ливърпул разсърдиха фенове-те на „шпорите“, твърдейки, че великият Дани Бланчфлау-ър е бил „луксозен“ футболист, кашкавал играч, по име цвете, педал по природа; на което обидените клакьори отговориха с викове, че в случая на Ливърпул поддръжниците са педалите, сбирщината на „шпорите“ може да ги разкъса с ръце, завързани на гърба. Разбира се, констаблите бяха запознати с техниките на футболните хулигани, прекарвайки много съботи с гръб към играта, наблюдавайки зрителите на различни стадиони нагоре-надолу по страната и докато техният спор ставаше по-разгорещен, те стигнаха до точката, когато пожелаха да покажат на противопоставящите им се колеги какво точно имат предвид под „разкъсване на парчета“, „блокиране“, „превиване“ и подобни. Ядосаните групи се гледаха свирепо и тогава всички заедно се обърнаха, за да се втренчат в личността на Саладин Чамча.

Скарването в тази полицейска камионетка ставаше все по-шумно и по-шумно — и трябва да се каже истината, че Саладин беше отчасти виновен, защото започна да квичи като прасе — и младите бобита бухаха и мушкаха различни части от неговата анатомия, използвайки го едновременно като опитно свинче и осигурителен вентил, внимавайки въпреки възбудата си да ограничават ударите си в меките, по-месести части, за да сведат до минимум риска от счупвания и контузии; и когато Джоки, Ким и Джоуи видяха какво се готвят да направят техните подчинени, решиха да бъдат снизходителни, защото момчетата трябваше да имат своето забавление.

Между другото всичките тези приказки за гледане доведоха Стайн, Бруно и Новак до преглед на по-важни въпроси и сега със сериозни лица и здравомислещи гласове те говореха за днешната нужда от увеличаване на наблюдателността не само в смисъл на „зрител“, но и на „наблюдение“ и „надзор“. Опитът на младите констабли е особено важен за момента, подхвана Стайн: наблюдавай тълпата, не играта.

— Вечната бдителност е цената на свободата — обяви той.

— Квийк — крещеше Чамча, не можейки да не го прекъсне. — Гррр, уууик, аууау.

* * *

След време странно настроение на незаинтересованост обзе Саладин. Той вече нямаше понятие колко дълго пътуваха в Черната Мария на неговото жестоко изпадане в немилост, нито би могъл да рискува предположение за отдалечеността на тяхната крайна цел, макар бученето в ушите му да ставаше постепенно по-силно, тези призрачни бабини стъпки, елоуин, дийоуин, Лондон. Ударите, които сега валяха върху него, бяха нежни като милувка на любовница, гротескният изглед на собственото му преобразено тяло повече не го ужасяваше; дори последните топчета кози екскременти не успяха да разбъркат стомаха му, с който толкова много беше злоупотребявано. Вцепенен, той впълзя в малкия си свят, опитвайки се да стане все по-малък и по-малък, с надеждата, че накрая ще изчезне напълно и така ще възвърне свободата си.

Разговорът за техники на наблюдение обедини наново имиграционни служители и полицаи, излекувал пролома, предизвикан от думите на Джоки Стайн, съдържащи пуритански укор. Чамча, насекомото на пода на камионетката, чуваше сякаш през устройство за изкривяване на звука по време на телефонни разговори далечните гласове на своите тъмничари, разпалено говорещи за нуждата от повече видеоекипировка при обществени прояви, за ползата от компютризираната информация и за нещо — което изглеждаше пълно противоречие — за резултата от поставянето на твърде богата смеска в торбите за храна на полицейските коне в нощта преди проявата, защото когато конските стомашни колики довеждаха до поливането на маршируващите с лайна, това винаги ги провокираше към насилие и тогава наистина можем да влезем между тях, като едното нищо. Неспособен да намери начин да превърне тази вселена от сапунени опери, мач на деня, плащове и кинжали в някакво свързано и разбираемо цяло, Чамча затвори ушите си за дрънкането и се вслуша в стъпките в тях. Тогава му светна прищрака.

— Попитайте компютъра!

Трима имиграционни служители и петима полицаи млъкнаха, когато кисело миришещото създание се изправи и им извика.

— Какво цели тоя? — попита най-младият полицай, един от поддръжниците на Тотнъм, със съмнение. — Да му фрасна ли още един?

— Името ми е Салахудин Чамчауала, псевдоним Саладин Чамча — изломоти полукозелът. — Член съм на Професионалния съюз на актьорите, на Сдружението на автомобилистите и Гарик клуб. Регистрационният номер на колата ми е такъв и такъв. Попитайте компютъра. Моля.

— Кого се опитваш да избудалкаш? — попита един от феновете на Ливърпул, но той също звучеше несигурно. — Я се виж. Ти си един шибан пакистански козел. Сали чий? — Що за английско име?

Чамча откри отнякъде късче гняв.

— А техните? — попита той, кимвайки с глава към имиграционите служители. — Не ми звучат толкова англосаксонски.

За миг изглеждаше като че всички ще се хвърлят върху него и ще го разкъсат крайник по крайник за подобна безразсъдна смелост, но най-накрая череполикият офицер Новак само го плесна по лицето няколко пъти, докато отговаряше:

— Аз съм от Уеибридж, путко. Добре го запомни: Уеибридж, където са живели шибаните Бийтълс.

Стайн каза:

— По-добре го проверете.

Три и половина минути по-късно Черната Мария беше спряна и трима имиграционни служители, петима полицаи и един полицейски шофьор проведоха кризисна конференция — това е много шибано положение — и Чамча забеляза, че в новото си настроение деветимата започнаха да изглеждат еднакви, направени еднакви от тяхното напрежение и страх. Не мина много време, когато разбра, че обаждането до Националния полицейски компютър, което веднага го идентифицира като британски гражданин първа класа, не е подобрило положението му, а по-скоро го е изложило на по-голяма опасност отпреди.

— Можем да кажем — предложи един от деветимата, — че е лежал на брега в безсъзнание. — Няма да мине — дойде отговорът, заради старата лейди и другите старчоци. — Тогава е оказал съпротива при ареста и е станал опасен, а при последвалата препирня е изгубил един вид съзнание. — Или бабугерът беше изкуфял, че не можа да ни обясни нищо смислено, и другият тип, как му беше името, никога не е проговарял, а колкото до този педераст, човек просто трябва да го скива този тип, изглежда като самия дявол, какво трябваше да си помислим? И след това той се нахвърли върху нас и изгуби съзнание, какво можехме да направим, при цялата ни безпристрастност, питам ви, ваша чест, освен да го закараме в медицинското заведение на Центъра за задържане за подходящи грижи, последвани от наблюдение и разпит, използвайки нашето има-причина-да-смятаме-ръководство; какво мислите за нещо от този род? — Деветима срещу един, но старата кокошка и другият юнак го правят малко престорено. — Вижте, можем да измислим историята след това, първото нещо, както продължавам да твърдя, е да го приведем в безсъзнание. Веднага.

* * *

Чамча се събуди на болнично легло със зелена слуз, излизаща от дробовете му. Усещаше костите си сякаш някой ги беше пъхнал в хладилника задълго. Започна да кашля и когато пристъпът свърши след деветнадесет и половина минути, той потъна отново в лек и болезнен сън, без да е разбрал нещо за своето местопребиваване. Когато отново изплува, дружелюбно женско лице гледаше надолу към него, усмихвайки се успокоително.

— Ще се оправите — каза тя, — потупвайки го по рамото. — Лека пневмония е всичко, което ви има. — Тя се представи като неговия физиотерапевт, Хайъсинт Филипс. И добави: — Аз никога не съдя за човека по неговия външен вид. Не, сър. Да не си помислите, че го правя.

Казвайки това, тя го обърна настрани, постави малка картонена кутийка под устните му, дръпна нагоре бялата си престилка, изрита обувките си и скочи атлетически на леглото, за да го яхне, незнайно защо, сякаш е кон, който тя смята да подкара право през параваните, заобикалящи леглото му, в бог знае по какъв начин преобразения пейзаж навън.

— Лекарски нареждания — обясни тя. — Тридесетминутен сеанс, два пъти дневно. — Без по-нататъшни увертюри тя започна да го удря живо някъде в средата на тялото с леко стиснати, но очевидно умели юмруци.

За бедния Саладин, още пресен от побоя в полицейската камионетка, това ново нападение беше последната капка. Той започна да се бори под нейните бъхтещи юмруци, крещейки високо:

— Пуснете ме да изляза оттук; съобщил ли е някой на жена ми? Усилието да изкрещи предизвика втори спазъм от кашлица, който продължи седемнадесет и три четвърти минути и му спечели наругаване от неговия физиотерапевт Хайъсинт.

— Губите ми времето — каза тя. — Досега трябваше да съм свършила с десния ви дроб, а вместо това едва съм започнала. Ще се държите ли прилично, или не?

Тя все още го беше възседнала, подскачайки нагоре-надолу, докато тялото му се гърчеше подобно на участник в родео, който се крепи до звънеца, отброяващ деветте секунди. Той утихна в поражение и й позволи да изкара с бой зелената течност от възпалените му дробове. Когато свърши, Саладин трябваше да признае, че се чувства много по-добре. Тя махна малката кутийка, която сега беше наполовина пълна със слуз, и каза весело:

— Съвсем скоро ще се изправите на крака — и след това, изчервявайки се от смущение, се извини: — Извинете ме — и избяга, без да се сети да дръпне обратно заобикалящите го паравани.

„Време е да направим преглед на положението“, каза си той. Един бърз физически преглед го осведоми, че неговото ново мутирало състояние е останало непроменено. Това потисна настроението му и той осъзна, че се е полунадявал, че докато спи, кошмарът ще е свършил. Беше облечен в нов чифт чужда пижама, този път в неопределен бледозелен цвят, подобен на тъканта на параваните и на онова, което можеше да види от стените и тавана на това загадъчно и безименно болнично отделение. Краката му все още завършваха с тези печални копита, а рогата на главата му бяха все още толкова остри, колкото преди… той беше откъснат от тази мрачна инвентаризация от мъжки глас, идващ отблизо, надал вик на сърцераздирателна беда:

— О, ако някога тяло е страдало!…

„Какво, за бога?“ — помисли Чамча, решен да проучи. Но сега започна да осъзнава много други звуци, също толкова обезпокоителни, колкото първия. Стори му се, че чува всички видове животински шумове: сумтенето на бикове, маймунско дърдорене, дори подражателното „хубавата-поли“ на големи папагали или говорещи вълнисти папагалчета. В този миг от друга посока той чу жена да грухти и пищи в края на нещо, което звучеше като болезнено раждане; последвано от писъка на новороденото дете. Обаче виковете на жената не утихнаха, когато тези на бебето започнаха; ако не друго, те нараснаха по сила и може би петнадесет минути по-късно Чамча отчетливо чу гласът на второ новородено да се присъединява към първия. Но агонията на раждането на жената отказваше да свърши и на промеждутъци от петнадесет до тридесет минути тя продължи да добавя нови бебета към вече невероятния брой маршируващи като завоевателни армии из нейната утроба.

Носът му извести, че санаториумът, или както и да се самоназоваваше това място, също беше започнал да смърди до небето; миризми на джунгла и обор се смесваха с богатия аромат на екзотични подправки, цвъртящи в претопено масло — кореандър, куркума, канела, кардамон, карамфил. „Това е прекалено — решително си помисли той. — Време е малко от малко нещата да се изяснят.“ Той преметна краката си извън леглото, опита се да се изправи и незабавно падна на пода, напълно несвикнал с новите си крака. Отне му около един час да преодолее този проблем — учейки се да ходи, държейки се за леглото и препъвайки се около него, докато увереността му не нарасна. Най-накрая доста несигурно той отиде до първия параван; при което се появи лицето на имиграционния служител Стайн, подобно на чеширска котка между два паравана отляво, следван бързо от останалите юнаци, които затвориха паравана зад него с подозрителна бързина.

— Добре ли сте? — попита Стайн с широка усмивка.

— Кога мога да видя лекаря? Кога мога да отида до тоалетната? Кога мога да си тръгна? — стремително попита Чамча.

Стайн спокойно отговори: лекарят ще намине скоро; сестра Филипс ще му донесе уринатор; може да си тръгне, щом оздравее.

— Дяволски мило от ваша страна да легнете с тази белодробна история — добави Стайн с благодарността на автор, чийто герой неочаквано е разрешил сложен технически проблем. — Прави историята много по-убедителна. Изглежда сте били толкова болен, че все пак сте изгубили съзнание при нас. Деветима от нас си го спомнят добре. Благодарско. — Чамча не можеше да намери никакви думи. — И нещо друго — продължи Стайн. — Старата кокошка мисис Даймънд. Излиза, че е мъртва в леглото си, студена като овнешко, а другият джентълмен е напълно изчезнал. Възможността за непочтена игра засега е премахната.

— В заключение — каза той, преди да изчезне завинаги от Саладиновия нов живот, — аз предлагам, мистър Гражданин Саладин, да не причинявате неприятности с оплакване. Ще ми простите за откровеността, но с вашите мънички рогца и големите си копита няма да изглеждате много благонадежден свидетел. А сега приятен ден.

Саладин Чамча затвори очи и когато ги отвори, неговият мъчител се беше превърнал в сестрата-физиотерапевт Хайъсинт Филипс.

— Защо искате да ходите? — попита тя. — Просто помолете мен, Хайъсинт, за каквото ви душа иска, и ще видим какво може да се уреди.

* * *

— Псст.

Тази нощ в зеленикавата светлина на тайнственото учреждение Саладин беше събуден от съскане сякаш на индийски базар.

— Псст, Велзевуле! Събуди се.

Пред него стоеше фигура толкова невъзможна, че Чамча искаше да скрие глава между завивките; но не можеше, защото не беше ли самият той?…

— Точно така — каза създанието. — Виждаш, че не си сам.

То имаше напълно човешко тяло, но главата му беше на яростен тигър с три реда зъби.

— Нощните пазачи често задрямват — обясни то. — Така успяваме да поговорим.

Точно в този миг глас от някое от другите легла — всяко легло, както Чамча вече знаеше, беше защитено от свой собствен кръг от паравани — силно изрида: „О, ако някога тяло е страдало!“ и мъжът-тигър или мантихора, както се наричаше сам, издаде пресилено ръмжене.

— Този Оплаквач Лиза — възкликна то. — Всичко, което са му направили, е било да го ослепят.

— Кой направил какво? — Чамча беше объркан.

— Въпросът е — продължи мантихората — ще се примириш ли с това?

Саладин все още беше озадачен. Другият сякаш внушаваше, че за тези мутации носеха отговорност — кои? Как можеха да бъдат?

— Не виждам — предположи той — кой може да бъде обвинен… Мантихората отпусна трите си реда зъби в очевидно разочарование.

— Нататък има една жена, която сега е в по-голямата си част воден бивол. Има бизнесмени от Нигерия, на които им поникнаха яки опашки. Има една група летовници от Сенегал, които не са правили нищо повече от прекачване в друг самолет, и там са били превърнати в хлъзгави змии. Аз самият съм в търговията с одеяла; от няколко години бях добре платен мъжки модел в Бомбай, показващ широка гама от платове в костюми и ризи също. Но кой ще ме наеме сега? — избухна той в ненадейни и неочаквани сълзи.

— Хайде, хайде — механично каза Саладин Чамча. — Всичко ще се оправи. Сигурен съм. Имай смелост.

Създанието се овладя.

— Въпросът е — каза то яростно, — че някои от нас няма да подкрепят това. Ние ще се измъкнем оттук, преди да са ни превърнали в нещо по-лошо. Всяка нощ усещам как започва да се променя нова част от мен. Например започнах непрестанно да пърдя… Извинете ме… виждате ли какво имам предвид? Между другото опитайте тези — той пъхна на Чамча пакет от екстра силни ментови бонбони. — Те ще оправят дъха ви. Подкупих един от пазачите да ни донесе запас.

— Но как го правят? — искаше да знае Чамча.

— Описват ни — тържествено прошепна другият. — Това е всичко. Те имат силата на описанието и ние ставаме жертва на картините, които те създават.

— Трудно е да се повярва — спореше Чамча. — Живея тук от толкова години и това никога преди не ми се е случвало…

Думите му пресъхнаха, защото видя мантихората да го гледа през тесни, недоверчиви очи.

— Много години? — попита тя. — Как е било възможно? — Може би си информатор? — Да, значи шпионин?

Точно тогава се чу вопъл от далечния ъгъл на болничното отделение.

— Оставете ме — изви женски глас. — О, Исусе, искам да си вървя. Исусе Мария, аз трябва да си вървя, пуснете ме, о, Боже, о, Исусе, Боже.

Един много развратен на вид вълк пъхна главата си през параваните на Саладин и заговори настоятелно на мантихората.

— Пазачите скоро ще бъдат тук — изсъска той. — Пак е тя, Стъклената Берта.

— Стъклената?… — започна Чамча.

— Кожата й се превърна в стъкло — обясни нетърпеливо мантихората, не знаейки, че събужда за живот най-ужасния сън на Чамча. — И копелетата го счупиха за нея. Сега дори може да ходи до тоалетната.

Един нов глас изсъска в зеленикавата нощ.

— За Бога, жено. Ходи в шибаната подлога. Вълкът дърпаше мантихората да си ходят.

— С нас ли е, или не? — поиска да знае той. Мантихората вдигна рамене.

— Не може да реши — отговори той. — Не може да повярва на собствените си очи, това е неговият проблем.

Те избягаха, като чуха приближаващото скриптене на тежките ботуши на пазачите.

* * *

На следващия ден нямаше помен от лекар или от Памела и Чамча в дълбокото си объркване се събуждаше и спеше, сякаш двете положения повече не изискваха да се мисли за тях като противоположни, а като състояния, които преливаха едно в друго, за да създадат един вид незавършващ делириум на сетивата… той се усети, че сънува кралицата, която прави нежно любов с монарха. Тя беше тялото на Британия, аватара на държавата и той я беше избрал, беше се съединил с нея; тя беше неговата любима, луната на неговото удоволствие.

Хайъсинт идваше в определеното време да го язди и бъхти и той се подчиняваше без никакво безпокойство. Но когато свърши, прошепна в ухото му: „С останалите ли си?“ и той разбра, че тя също е заплетена в голямото съзаклятие.

— Ако ти си — чу той собствения си глас, — можеш да броиш и мен.

Тя кимна с доволен вид. Чамча усети да го изпълва топлина и започна да се чуди дали да хване един от извънредно изящните, но силни малки юмруци на физиотерапевката; но точно в този миг се чу вик откъм страната на слепия мъж:

— Бастуна ми, загубих си бастуна.

— Горкият стар педал — каза Хайъсинт и скачайки от Чамча, хукна към невиждащия мъж, вдигна падналия бастун, даде го на собственика му и се върна при Саладин. — Добре — каза тя, — ще те видя следобед; о’кей, няма проблеми, нали?

Той искаше тя да остане, но Филипс действаше чевръсто.

— Аз съм заета жена, мистър Чамча. Имам неща да върша, хора да виждам.

Когато си отиде, той легна по гръб и се усмихна за пръв път от дълго време насам. Не му хрумна, че сигурно неговата метаморфоза продължава, защото всъщност подхранва романтични намерения към една черна жена; и преди да е имал време да заформи такива сложни мисли, слепият мъж до него започна отново да говори.

— Забелязах ви — чу го Чамча да казва. — Забелязах ви и оценявам вашата любезност и разбиране. — Саладин осъзна, че той произнася тържествена благодарствена реч към празното място, където очевидно вярваше, че все още стои физиотерапевката. — Не съм човек, който забравя любезността. Един ден може би ще бъда способен да се отплатя, но засега, моля да забележите, че е запомнена, и при това с нежност… — Чамча нямаше смелостта да извика, тя не е там, старче, тръгна си преди малко. Слушаше с болка, докато най-накрая слепият мъж зададе въпрос на нищото: — Надявам се, че може би и вие също ще си спомняте за мен? Малко? При случай?

След това настъпи тишина; сух смях, шумът от сядащ човек, тежко и изведнъж. И накрая след непоносима пауза изтърканото:

— О — изрева монологизиращият, — о, ако някога е страдало тяло!…

Ние се стремим към висините, но нашата природа ни предава, мислеше си Чамча; клоуни в търсене на корони. Обзе го горчивина. Някога бях по-оживен, щастлив и топъл. Сега във вените ми има черна вода.

Все още никаква Памела. По дяволите. Тази нощ каза на вълка и мантихората, че е с тях докрай.

* * *

Голямото бягство стана няколко нощи по-късно, когато дробовете на Саладин бяха почти изпразнени от слуз чрез услугите на мис Хайъсинт Филипс. Излезе, че е добре организирана работа на твърде широка основа, въвличайки не само обитателите на санаториума, но също така и detenus, както мантихората ги наричаше, държани зад телени огради наблизо в Центъра за задържане. Тъй като не беше сред големите стратези на бягството, Чамча просто чакаше в леглото си, както беше инструктиран, докато Хайъсинт не му донесе вестта, и те избягаха навън от тази палата на кошмарите в чистотата на студеното, осветено от луната небе, покрай няколко завързани и със запушени уста мъже: техните бивши пазачи. Имаше много сенчести фигури, тичащи в блестящата нощ, и Чамча зърна същества, които никога не си беше представял, мъже и жени, които бяха също отчасти растения или гигантски насекоми и в отделни случаи дори изградени тук-таме от тухла или камък; имаше мъже с рог на носорог вместо нос и жени с вратове дълги като на всеки жираф. Чудовищата притичаха бързо, безмълвно до границата на територията на Центъра за задържане, където мантихората и други острозъби мутанти чакаха при големите дупки, които бяха прохапали в тъканта на заобикалящата ги ограда, и след това вече бяха навън, свободни, вървейки по своите си пътища, без надежда, но също така без срам. Саладин Чамча и Хайъсинт Филипс тичаха един до друг, неговите кози копита тропаха по твърдата настилка: на изток, каза му тя, докато той чуваше собствените си стъпки да заменят бученето в ушите му, на изток, изток, изток, те тичаха, използвайки заобиколните пътища до град Лондон.

— 4 —

Джъмпи Джоши стана любовник на Памела Чамча, както тя после казваше, „по чиста случайност“, през нощта, когато тя научи за смъртта на мъжа си при избухването на „Бостан“, така че звученето на неговия стар приятел от училище Саладин, говорещ отвъд гроба по средата на нощта, промълвявайки пет гномически думи: съжалявам, моля извинете, грешен номер — говорейки освен това два часа след като Джъмпи и Памела бяха правили, с помощта на две бутилки уиски, двугърбото четириного — го постави натясно.

— Кой беше това? — преобърна се Памела, все още полузаспала и с превръзка на очите, за да поразпита, и той реши да отговори:

— Просто един дишач, не се тревожи за това — което беше сполучливо, с изключение на това, че сега той трябваше да се тревожи съвсем сам, седейки гол в леглото и смучейки за утеха, както беше правил цял живот, палеца на дясната си ръка.

Той беше дребен човек с рамене като телена закачалка за дрехи и огромен обем за нервна възбуда, засвидетелстван от бледото му с хлътнали очи лице; оредяващата му коса — все още напълно черна и къдрава — толкова често разрошвана от бесните му ръце, че вече изобщо не обръщаше внимание на четки или гребени, а стърчеше на всички страни и придаваше на собственика си вид на току-що станал твърде късно и бързащ; и неговият привлекателно плах, самоосъждащ се, но в същото време хълцукащ и превъзбуден кикот; всичко това беше помогнало за превръщането на името му Джамшед в това Джъмпи, така че всички, дори току-що запознали се с него, сега машинално го използваха, всички с изключение на Памела Чамча, Саладиновата жена, мислеше си той, яростно смучейки. — Или вдовица? — О, Боже, помогни ми, съпруга в края на краищата. Той откри, че негодува срещу Чамча. Завръщане от мокър гроб: толкова оперетно събитие в тези дни и време изглеждаше почти недостойно, направо измама.

Той се беше втурнал към дома на Памела в мига, когато чу новината, и я намери със сухи очи и спокойна. Тя го заведе в своя претрупан любовен кабинет, на чиито стени акварели на розови градини висяха между плакати със стиснати юмруци с надписи Partido Socialista, снимки на приятели и грозд от африкански маски и докато той си пробиваше път между пепелници, вестник „Войс“ и феминистки фантастични романи, тя каза сухо:

— Изненадващото е, че когато ми казаха, аз си помислих — свиване на рамене — неговата смърт всъщност ще направи твърде малка дупка в живота ми.

Джъмпи, който едва си сдържаше сълзите и щеше да се пръсне от спомени, се спря и плесна с ръце, напомняйки в черното си безформено палто с бледно и съкрушено от ужас лице на вампир, хванат от неочакваната и омразна дневна светлина. Тогава видя празните бутилки от уиски. Памела беше почнала да пие, каза тя, няколко часа преди това и оттогава го правеше равномерно и ритмично с посветеността на бегач на дълги разстояния. Той седна до нея на ниската мека софа и предложи да действа като умиротворител.

— Каквото поискаш — каза тя и му подаде бутилката. Сега, докато седеше изправен в леглото с палец вместо бутилка, а неговата тайна и неговият махмурлук туптяха еднакво болезнено в главата му (той никога не е бил пиещ или потаен човек), Джъмпи наново почувства сълзите да напират и реши да стане да се разходи наоколо. Там, закъдето тръгна, беше нагоре по стълбите към онова, което Саладин настояваше да нарича своята „бърлога“, голямо таванско помещение с оберлихт и прозорци, гледащи надолу към пространство от общински градини, осеяни с непридирчиви дървета дъб, лиственица, дори последния от брястовете, оцелял от времето на чумата. Първо брястовете, сега ние, размишляваше Джъмпи. Може би дърветата са били предупреждение. Той силно се изтръска, за да прогони тия среднощни черни мисли, и се настани на ъгъла на махагоновото писалище на приятеля си. Веднъж на един ученически купон той беше кацнал по същия начин на една маса, мокра от разлято вино и бира, до едно измършавяло момиче в черна минирокля от копринена дантела, розова боа от пера около врата и клепачи като сребърни шлемове, неспособен да събере смелост да каже здрасти. Най-накрая се обърна към нея и изпелтечи някаква баналност; тя му хвърли поглед, изпълнен с презрение, и каза, без да движи лакираните си в черно устни: разговорът е умрял, човече. Той беше много разстроен, толкова разстроен, че измърмори, кажи ми защо всички момичета в този град са толкова груби? и тя отговори, без да се замисля, защото повечето момчета са като теб. Няколко мига по-късно се появи Чамча, просмукан с пачули, облечен в бяла курта, проклетата комиксова представа на всеки за тайнствеността на Изтока, и момичето си тръгна с него пет минути по-късно. Копелето, помисли си Джъмпи Джоши, след като старата горчивина се надигна наново, той нямаше никакъв срам, беше готов да бъде всичко, което щяха да харесат, да-ти-гледам-на-ръка щампована-покривка-за-легло, Харе-Кришна, дхарма-бродяга, и мъртъв не бихте ме хванали. Това го спря, точно тази дума. Мъртъв. Признай си, Джамшед, момичетата никога не са си падали по теб, това е истината, а останалото е завист. Добре, наполовина си призна той и след това наново. Може би мъртъв, добави той и след това отново — може би не.

Стаята на Чамча порази безсънния натрапник със своята измисленост и затова тъжна: карикатура на актьорска стая, пълна с подписани снимки на колеги, печатни обяви, рамкирани програми, снимки от продукции, цитати, награди, томове със спомени на филмови звезди, стая, купена като конфекция на ярдове, подражание на живота, маска на маската. Необикновени неща върху всяка повърхност: пепелници с формата на пиана, китайски Пиеровци, подаващи се иззад лавица с книги. И навсякъде — по стените, във филмовите плакати, в блясъка на лампата, носена от бронзов Ерос, в огледалото с форма на сърце, просмуквай-ки се нагоре от кървавочервения килим, капейки от тавана, Саладиновата нужда от любов. В театъра всеки е целуван, всеки е „скъпи“. Животът на актьора предлага всекидневно подобие на любов; една маска може да бъде задоволена или най-малкото утешена от ехото на това, което търси. Отчаянието беше в него, разбра Джъмпи, и той би направил всичко, би си сложил всеки глупашки костюм, би приел всяка форма, ако му спечелеше дума на обич. Саладин, който доскоро по всички критерии имаше успех сред жените, виж по-горе. Бедният объркан скитник. Дори Намела с цялата й красота и яркост не е била достатъчна.

Беше ясно, че той също е твърде далече от това да бъде достатъчен за нея. Някъде около дъното на втората бутилка уиски тя облегна главата си на рамото му и пиянски каза:

— Не можеш да си представиш облекчението да бъда с някого, с когото да не трябва да се боря всеки път, когато изказвам мнение. Някой на страната на проклетите ангели.

— Той чакаше; след паузата имаше още. — Той и неговото кралско семейство, няма да повярваш. Крикет, парламентът, кралицата. За него домът никога не е преставал да бъде снимка от пощенска картичка. Не можеше да бъде накаран да погледне онова, което наистина беше действително. — Тя затвори очи и позволи на ръката си случайно да легне върху неговата.

— Той беше истински Саладин — каза Джъмпи. — Човек със светата земя за завоюване, неговата Англия, тази, в която вярваше. Ти беше също част от нея.

Тя се търкулна встрани от него и се изтегна върху списанията, смачканите топки използвана хартия, бъркотията.

— Част от нея? Аз бях Британия. Топла бира, пайове с кайма, здрав разум и аз. Но аз освен това съм действителна, Дж. Дж.; аз наистина действително съществувам. — Тя се протегна към него, дръпна го към мястото, където чакаше устата й, целуна го с голямо непамелино мляскане. — Виждаш ли какво имам предвид?

Да, той видя.

— Трябваше да го чуеш за Фолклендската война — каза тя по-късно, докато се отдръпваше и си играеше с косата си.

— „Памела, да предположим, че си чула шум долу посред нощ и си отишла да провериш и намираш огромен мъж в гостната с пушка и той каже, върни се горе, какво би направила?“ „Ще се кача горе“, казах аз. „Е, това е нещо такова. Бандит в къщата. Няма да помогне.“ — Джъмпи забеляза, че юмруците й са свити и кокалчетата й са бели като кости.

— Казах, ако трябва да използваш проклети удобни метафори, поне ги използвай направо. Прилича ми на това, ако двама души твърдят, че притежават една къща и един от тях незаконно се настани в нея и след това другият се появи с пушка. На това прилича.

— Действително е така — кимна сериозно Джъмпи.

— Правилно — тупна го тя по коляното. — Това наистина е правилно, мистър Истинско Смазване… действително и наистина е така. Наистина. Още едно питие.

Тя се наведе към дека и натисна едно копче. Исусе, помисли си Джъмпи, Бони Ем? Пощади ме. При цялото й силно расово-професионално отношение, дамата има да учи още много за музиката. Ето я, бумчикачакабум. След това без предупреждение той плачеше, провокиран за истински сълзи от подправено чувство, от дискоритъмна имитация на болка. Това беше сто тридесет и седмият псалм Super flumina.[116] Цар Давид, надаващ вик през вековете. Как да изпеем песента на господаря в чужда страна?

— Трябваше да науча псалмите в училище — каза Па-мела Чамча, седейки на пода, с глава, облегната на софата, и здраво стиснати очи. Край реката на Вавилон, където седнахме и о, о, плакахме… — тя спря лентата, отново се облегна назад и започна да рецитира. — Ако те забравя, о, Ерусалим, нека дясната ми ръка забрави умението си; ако не те спомням, нека езикът ми залепне на небцето; да, ако не предпочета Ерусалим в радостта си.

По-късно, заспала в леглото, тя сънуваше своето манастирско училище, утринни молитви и вечерни, пеене на псалми, когато Джъмпи се втурна вътре и я разбуди, тръскайки я, крещейки:

— Не е хубаво това, което трябва да ти кажа. Той не е мъртъв. Саладин: съвсем си е жив.

* * *

Тя изведнъж се събуди напълно, потапяйки ръцете в гъстите си, къдрави, къносани коси, сред които първите бели кичури точно започваха да личат; коленичи на леглото гола с ръце в косите, неспособна да се движи, докато Джъмпи не свърши да говори и тогава без предупреждение започна да го налага, удряйки го с юмрук по гърдите, раменете и дори по лицето, колкото можеше по-силно. Той седна на леглото до нея, изглеждайки смешен в нейния халат с волани, докато тя го биеше; той позволи на тялото си да се разхлаби, да приеме ударите, да се подчини. Когато ударите й свършиха, тялото й беше плувнало в пот и той си помисли, че може да е счупила една от ръцете му. Тя седна до него, дишайки тежко, и двамата мълчаха.

Нейното куче влезе в спалнята, изглеждайки тревожно, и изтропка до нея да й предложи лапата си и да я ближе по левия крак. Джъмпи се раздвижи внимателно:

— Мислех, че са го откраднали — каза той накрая. Па-мела тръсна глава, за да, но…

— Крадците се свързаха с мен. Платих откупа. Сега отговаря на името Глен. Няма значение. И без това никога не можах да произнеса правилно Шерхан.

След малко Джъмпи разбра, че иска да говори.

— Това, което направих преди малко — започна той.

— О, Боже.

— Не. Подобно е на нещо, което веднъж съм правил. Може би най-чувствителното нещо, което съм извършил.

През лятото на 1967 беше изтормозил „аполитичния“ двадесетгодишен Саладин да дойде с него на антивоенна демонстрация. „Веднъж в живота ти, мистър Високомерие, ще те смъкна долу до моето равнище.“ Харълд Уилсън щеше да идва в града и заради подкрепата на лейбъристкото правителство на намесата на Щатите във Виетнам беше планиран масов протест.

— Чамча се присъедини от чисто любопитство — обясни той. — Отидох да видя как уж интелигентни хора превръщат себе си в тълпа.

Този ден валя като из ведро. Демонстрантите на Маркит скуеър бяха напълно наквасени. Джъмпи и Чамча, носени от тълпата, бяха избутани нагоре по стълбите на кметството; изглед като от трибуна, каза Чамча с хаплива ирония. До тях стояха двама студенти, маскирани като руски убийци в черни меки шапки с извити периферии, с шинели и тъмни очила, носещи кутии от обувки, пълни с потопени в мастило домати с етикети с големи печатни букви „бомби“. Малко преди идването на министър-председателя един от тях потупа един полицай по рамото и каза: „Извинете, моля. Когато мистър Уилсън, самозваният министър-председател, дойде с дългата кола, любезно поискайте да свали прозореца, така че моят приятел да може да хвърли по него бомбите?“

Полицаят отговори: „Ха, ха, сър. Много добре. Сега аз ще ви кажа нещо. Можете да хвърляте яйца по него, защото нямам нищо против. Можете да хвърляте домати по него, сър, като тези, които имате в кутията, боядисани в черно и с етикети бомби, защото нямам нищо против. Но хвърлете нещо твърдо по него, сър, и моят колега тук ще ви гепи с оръжието?“

О, дни на невинност, когато светът беше млад.

… Когато колата пристигна, през тълпата премина вълна и Чамча и Джъмпи бяха разделени. След това Джъмпи се появи, изкатери се на капака на лимузината на Харълд Уилсън и започна да скача нагоре-надолу по него, като правеше големи вдлъбнатини, подскачайки като дивак в ритъм с пеенето на тълпата: Ние ще се бием, ние ще победим, да живее Хо Ши Мин.

— Саладин започна да крещи по мен да сляза, отчасти защото тълпата беше пълна с типове от специалните части, приближаващи се към лимузината, но главно, защото се чувстваше толкова дяволски неудобно.

Но той продължи да скача, все по-високо и тежко надолу, мокър до кости, с развяващи се дълги коси: Джъмпи скачачът, скачайки в митологията на тези антични години. Уилсън и Марша прикрити на задната седалка. Хо! Хо! Хо Ши Мин! В последния възможен момент Цжъмпи си пое дълбоко дъх и се хвърли с главата надолу в морето от мокри и приятелски лица; и изчезна. Те никога не го хванаха: ченгенарски свине мръсни.

— Саладин не искаше да говори с мен цяла седмица — спомняше си Джъмпи. — А когато проговори, всичко, което каза, беше: „Надявам се, разбираш, че тези ченгета можеха да те гръмнат на парчета, но не го направиха.“

Те все още седяха един до друг на края на леглото. Джъмпи докосна Памела по ръката:

— Просто искам да кажа, че зная какво е усещането. Бам-бум. Усещането е невероятно. Чувстваш го като необходимост.

— О, Боже мой — каза тя, обръщайки се към него. — О, Боже мой, съжалявам, но изпитах нужда, да.

* * *

На сутринта й беше нужен час, за да се свърже с авиокомпанията заради растящата лавина от обаждания, свързани с катастрофата, и след това още двадесет и пет минути настояване — но той се обади, беше неговият глас, — докато на другия край на линията женски глас, професионално обучен да се справя с човешки същества в криза, разбираше как се чувства и й съчувстваше в този ужасен миг и остана много търпелива, но явно не повярва дума от това, което каза. Съжалявам, мадам, не искам да бъда жестока, но самолетът се разпадна във въздуха на тридесет хиляди фута. В края на обаждането Памела Чамча, обикновено най-овладяната от жените, която се заключваше в банята, когато искаше да плаче, крещеше по линията, за Бога, жено, ще млъкнеш ли с твоите малки речи на добър самарянин и ще изслушаш ли това, което казвам? Най-накрая тресна слушалката и се извъртя към Джъмпи Джоши, който видя израза в очите й и разля кафето, което й носеше, защото крайниците му започнаха да треперят от ужас.

— Ах ти, шибано влечуго — изруга го тя. — Все още жив, а? Предполагам, че е прелетял от небето на шибани крила и се е насочил направо към най-близката телефонна будка, за да свали шибания си суперменски костюм и да звънне на малката си женичка. — Те бяха в кухнята и Джъмпи забеляза група кухненски ножове, прикрепени към магнитна лента на стената до лявата ръка на Памела. Той отвори устата си да каже нещо, но тя не му позволи. — Махай се, преди да съм направила нещо — каза тя. — Не мога да повярвам, че се хванах на това. Ти и гласове по телефона: трябваше да се сетя.

В началото на 70-те години Джъмпи държеше пътуваща дискотека в задната част на жълтия си бус. Беше я кръстил „Финс Тъм“ в чест на легендарния спящ гигант на Ирландия Фин Маккул[117], друго сукалче, както казваше Чамча. Един ден Саладин изигра груба шега на Джъмпи, обади му се, използвайки слаб средиземноморски акцент, и изиска услугите на музикалния Тъм на остров Скорпио от името на мисис Жаклин Кенеди Онасис, предлагайки хонорар от десет хиляди долара и транспорт до Гърция в частен самолет за шест човека. Да направиш това на човек толкова невинен и честен като Джамшед Джоши беше ужасно. „Трябва ми час за обмисляне“, каза той и след това изпадна в душевна агония. Когато Саладин позвъни отново един час по-късно и чу, че Джъмпи отказва предложението на мисис Онасис по политически причини, той разбра, че приятелят му е обучаван за светец и няма смисъл да се опитваш да го будалкаш. „На мисис Онасис сигурно ще й се разбие сърцето“, завърши той и Джъмпи тревожно отговори: „Моля, кажете й, че не е нещо лично, всъщност аз лично много й се възхищавам.“

Познаваме се един друг твърде дълго, помисли си Памела, когато Джъмпи си тръгна. Можем да се нараним със спомени отпреди две десетилетия.

* * *

Тя мислеше по въпроса за грешките с гласове, докато този следобед караше твърде бързо надолу по М4 старото си Ем Джи с метален покрив, от което в известна степен извличаше удоволствие, което ще рече, както винаги весело обясняваше, „твърде нездраво идеологически“ — по този въпрос наистина трябва да съм по-либерална.

Памела Чамча, родена Лъвлейс, беше притежател на глас, заради който полагаше големи усилия да компенсира излишъците от жизненост. Беше глас, съставен от туид, кърпи за глава, летен пудинг, хокейни стикове, къщи, покрити със слама, сапун за седла, новодомски празненства, монахини, семейни църковни пейки, големи кучета и еснафщина и въпреки всичките й опити да намали неговия обем, той беше силен като на пияница в смокинг, който мята филийки от франзела в някой клуб. Това беше трагедията на по-младите й години, защото благодарение на този глас беше неспирно преследвана от джентълмените фермери и любителите на дебютантки и други подобни в града, които презираше от все сърце, докато зелените, демонстрантите за мир и за промени в света, с които инстинктивно се чувстваше свойски, се отнасяха към нея с дълбоко подозрение, граничещо с възмущение. Как може някой да бъде на страната на ангелите, когато звучи като безполезник всеки път, щом раздвижи устни? Ускорявайки покрай Рийдинг, Памела изскърца със зъби. Една от причините да се реши да го признае и да прекрати брака си преди съдбата да го стори за нея, беше, че един ден се събуди и разбра, че Чамча изобще не обича нея, а този глас, смърдящ на йоркширски пудинг и моряци, този сърдечен червендалест глас на онази: О, старата Англия — мечта, която той толкова отчаяно искаше да обитава. Беше брак на противоречиви цели, всяка от тях втурнала се точно към онова, от което другата бяга.

Няма оцелели. И по средата на нощта Джъмпи идиота и неговата глупава фалшива тревога. Тя беше толкова разтърсена от нея, че дори не успя да бъде разтърсена от това, че легна с Джъмпи и прави любов, признай си, по един много задоволителен начин, спести ми високомерието си, смъмри се тя сама, кога за последен път се забавлява толкова. Тя имаше много неща, с които да се оправя, и ето я, справяше се с тях, бягайки толкова бързо, колкото можеше да кара. Няколко дни глезене в провинциален хотел и светът можеше да започне да прилича по-малко на шибан пъкъл. Терапия чрез лукс: о’кей, о’кей, призна тя, зная, аз се връщам към класата. Да го еба: гледай ме как го правя. Ако имаш някакви възражения, издухай ги от задника си. Гъз. Задник.

Сто мили и час след Суиндън времето стана гадно. Внезапно тъмни облаци, светкавици, силен дъжд, тя не махаше крака си от газта. Няма оцелели. Хората винаги й умираха, оставяйки я с уста, пълна с думи, и никого, върху когото да ги изплюе. Нейният баща, ученият класик, който можеше да прави игрословици на старогръцки и от когото наследи Гласа, нейното наследство и проклятие; и нейната майка, която чезнеше за него по време на войната, когато беше пилот на „Патфайндър“, задължен да лети към къщи от Германия сто и единадесет пъти в един бавен самолет всяка нощ, осветявана от собствените му сигнални ракети в полза на бомбардировачите — и жена му се кълнеше, когато той се връщаше с шума на татата-татата в ушите, че никога няма да го напусне — и затова го следваше навсякъде, в бавната пустота на депресията, от която той така и не излезе истински — и в задлъжнялост, защото той нямаше лице за покер и използваше нейните пари, когато неговите собствени свършваха, — и накрая до покрива на една висока сграда, където най-после откриха своя път. Памела никога не им прости, най-вече защото го направиха, без да й дадат възможност да им каже, че не им прощава. За да си го върне, тя започна да отхвърля всичко от тях, което беше останало в нея. Например техните мозъци: тя отказа да посещава колеж. И защото не можеше а се отърси от гласа си, го накара да произнася идеи, които накара да произнася идеи, които нейните консервативни родители-самоубийци щяха да анатемосат. Тя се омъжи за индиец. И защото се оказа, че той е прекалено подобен на тях, щеше да го напусне. Беше решила да го напусне. Когато още веднъж беше измамена от смъртта.

Тя надминаваше тир със замразена храна, ослепена от пръските, хвърляни от колелата му, когато налетя на водното пространство, което я чакаше в лек наклон, й в този миг Ем Джито започна да аквапланира с плашеща скорост, отклонявайки се от лентата за надминаване, завъртайки се обратно, така че тя можа да види фаровете на тира, втренчени в нея като очите на ангела унищожител Азраил. „Завеса“, помисли си тя, но колата й се завъртя и плъзна настрани от пътя на Джаганатха,[118] и въртейки се, прекоси трите ленти на магистралата, всички като по чудо празни, и спря с много по-слаб удар, отколкото човек можеше да очаква, в огражденията на ръба на банкета, след като се беше завъртяла на повече от сто и осемдесет градуса, за да се обърне отново на запад, където с точно и благодатно подбиране на точния момент от истинския живот слънцето прогонваше бурята.

* * *

Фактът да бъдеш: жив обезщетяваше за това, което животът причинява на човека. Тази вечер в трапезария с дъбова ламперия, украсена със средновековни знамена, Памела Чамча в своята най-ослепителна рокля яде еленско месо и изпи една бутилка Chateau Talbot на маса, натежала от сребро и кристал, празнувайки едно ново начало, бягство от челюстите на, ново начало, за да бъдеш наново роден, първо трябва да: е, почти, както и да е. Под похотливите погледи на американци и търговски пътници тя яде и пи сама, оттегляйки се рано в спалня за принцеса в каменна кула, за да вземе продължителна вана и да гледа стари филми по телевизията. Като последица от докосването си до смъртта тя почувства миналото да пада от нея: нейното юношество например под грижите на порочния й чичо Хари Хайъм, който живееше в господарска къща от седемнадесети век, някога принадлежала на един далечен роднина, Матю Хопкинс[119], генерала-откривател на магьосници, та той я беше кръстил Гремлинс[120] в без съмнение страховит опит за хумор. Спомняйки си съдията мистър Хайъм, за да го забрави, тя промърмори на отсъстващия Джъмпи, че тя също има своята виетнамска история. След първата голяма демонстрация на Гроузвенър скуеър, където много хора хвърляха топчета под копитата на атакуващите полицейски коне, настъпи единственият случай в британското законодателство, в който топчето беше сметнато за смъртоносно оръжие, и млади хора бяха затворени, дори депортирани, заради притежаването на малките стъклени сфери. Председателстващият съдия по Гроузвенърския случай с топчетата беше същият този Хенри (оттогава известен като „Обесете ги“) Хайъм и да си негова племенница беше допълнително бреме за една млада жена, вече притисната надолу от своя политически десен глас. Сега, затоплена в леглото на временния си замък, Памела Чамча отърва себе си от този стар демон, сбогом, Обесете ги, нямам повече време за теб; и от призраците на родителите си; и се приготви да бъде свободна от най-скорошния от всички призраци.

Сръбвайки коняк, Памела гледаше вампири по телевизията и си позволи да изпита удоволствие от, е, добре, от себе си. Не беше ли изобретила себе си по свой собствен образ? Аз съм вечно съществуващата, вдигна наздравица за себе си тя с бренди Napoleon. Работя в Съвет за междуетнически отношения в района Брикхол, Лондон, невключена никъде другаде; заместник-служител по междуетническите отношения и дяволски добра в това, щом аз го казвам. Чийрс! Току-що избрахме първия си черен член на съвета и всички гласували срещу него бяха бели. Дръпни му едно! Миналата седмица уважаван азиатски уличен търговец, за когото се бяха застъпили членове на парламента от всички партии, беше депортиран след осемнадесет години в Британия, защото преди петнадесет години бил представил някакъв формуляр четиридесет и осем часа по-късно. Chin-chin! Следващата седмица в мировия съд на Брикхол полицията ще се опита да прекара една петдесетгодишна нигерийка, обвинявайки я в нападение, като преди това са я пребили до безсъзнание. Skol! Това е моята глава: Еиждаш ли я? Това, което наричам моя работа: да блъскам главата си срещу Брикхол.

Саладин беше мъртъв, а тя беше жива.

Тя пи за това. Има неща, които чаках да ти кажа, Саладин. Някои важни неща: за новата висока сграда с офиси на Брикхол Хай стрийт срещу Макдоналдс; построиха я да бъде напълно шумоизолирана, но работниците бяха толкова смутени от тишината, че сега пускат записи на дневни шумове по озвучителната система. — Щеше да ти хареса, а? — И за тази парсийка[121] зная, Бапси, така се казва, живяла е известно време в Германия и се влюбила в турчин. — Неприятното било, че единственият им общ език бил немският; сега Бапси е забравила почти всичко, което е знаела, докато неговият става все по-добър и по-добър; той й пише все по-нарастващо поетични писма и тя едва може да му отговаря с детски рими. — Любовта умира заради неравенство в езика, какво мислиш за това? — Любовта умира. Това е тема за нас, а? Саладин? Какво казваш?

И чифт дребни малки неща. Един убиец е на свобода на моето парче земя, специализира се в убиването на стари жени; така че не се тревожи, аз съм в безопасност. Има много по-стари от мен.

И още нещо: напускам те. Свърши. Зад нас е.

Никога не можех да ти кажа каквото и да било, наистина, и най-малкото нещо. Ако кажех, че пълнееш, ти крещеше по цял час, като че така щеше да промениш онова, което виждаше в огледалото и което ти подсказваше отесняването на собствените ти панталони. Прекъсваше ме на публични места. Хората забелязваха какво мислиш за мен. Прощавах ти, това беше моята грешка; можех да видя сърцевината ти, този толкова ужасяващ въпрос, че трябваше да го защитаваш с всичката тази престорена сигурност. Това празно пространство.

Сбогом, Саладин. Тя източи чашата си и я постави на пода до нея. Завърналият се дъжд чукаше по улеите на прозорците й; тя дръпна пердетата и изгаси светлината.

Лежейки тук, носейки се към съня, тя мислеше за последното нещо, което имаше нужда да каже на покойния си съпруг. „В леглото — думите дойдоха — ти май никога не се интересуваше от мен; нито от удоволствието ми, това, от което се нуждаех, никога истински. Започнах да си мисля, че ти не искаше любовница, а прислужница.“ Това е. Сега почивай в мир.

Тя го сънува, неговото лице изпълваше съня. „Нещата свършват — каза й той. — Тази цивилизация, нещата се сгъстяват за нея. Беше страхотна култура, блестяща и гнила, канибалска и християнска, славата на света. Трябва да я честваме, докато можем; додето не падне нощта.“

* * *

Тя не се съгласи дори в съня, но знаеше, докато сънува, че сега няма смисъл да му го казва.

След като Памела Чамча го изхвърли, Джъмпи Джопги прескочи до кафенето на мистър Суфян Шаандаар на Брикхол Хай стрийт и седна там, опитвайки се да реши дали е глупак. В ранната сутрин мястото беше почти празно, като изключим една дебела лейди, купуваща кутия пасти, бафри и джалебис[122], двойка ергени шивачи, пиещи чало-чай[123] и една възрастна полякиня от времето, когато евреи държаха експлоататорските предприятия наоколо, която седеше по цял ден в ъгъла пред два зеленчукови самосас[124], едно пури[125] и чаша мляко, обявявайки на всеки, който влезеше, че е тук единствено защото „е най-близко до кашер, а днес човек трябва да прави най-доброто, на което е способен“. Джъмпи седна с кафето си под ярката картина на гологръда митична жена с няколко глави, тънки облаци затуляха зърната й, тя беше в естествен ръст в червеникаво оранжево, неоново зелено и златисто; тъй като навалицата още не беше започнала, собственикът мистър Суфян забеляза, че е тъжен и обезкуражен.

— Ей, свети Джъмпи — пропя той, — защо носиш лошото си време в моето заведение? Тази страна не е ли достатъчно пълна с облаци?

Джъмпи се изчерви, докато Суфян викаше към него със своята малка бяла шапчица на верността, забодена както обикновено, и мустаци, къносани в по-малко червено от брадата му след скорошното му поклонничество до Мека. Мохамед Суфян беше плещест тип с дебели ръце и шкембе, толкова набожен и толкова нефанатично вярващ, колкото не можеш да срещнеш, и Джоши гледаше на него като на някакъв по-стар роднина.

— Слушай, чичо — каза той, когато собственикът на кафенето стоеше над него, — мислиш ли, че съм истински идиот?

— Правил ли си някога пари? — попита Суфян.

— Не и аз, чичо.

— Въртял ли си някога някакъв бизнес? Внос-износ? Без лиценз? Магазин на кьоше?

— Никога не съм разбирал от цифри.

— А къде са членовете на семейството ти?

— Нямам семейство, чичо. Сам съм.

— Тогава в самотата си сигурно непрекъснато се молиш на Бога за напътствия?

— Познаваш ме, чичо. Аз не се моля.

— Няма съмнение — заключи Суфян. — Ти си дори по-голям глупак, отколкото предполагаш.

— Благодаря ти, чичо — каза Джъмпи, допивайки кафето си. — Много ми помогна.

Суфян, знаейки, че привързаността към дразненето му развеселяваше другия мъж въпреки мрачното му лице, се провикна към светлокожия и синеок азиатец, който току-що беше влязъл, облечен в елегантно карирано палто с широки ревери.

— Ей, Ханиф Джонсън — извика той, — ела тук, за да разрешиш една загадка. — Джонсън, хитър адвокат и местното забогатяло момче, държащо офис над кафене „Шаандаар“, се откъсна от двете красиви дъщери на Суфян и се насочи към масата на Джъмпи. — Обясни ми що за момче е това — каза Суфян. — Не мога да го разбера. Не пие, мисли парите за болест, притежава може би две ризи и няма VCR, на четиридесет години и не е женен, работи за два пайса[126] в спортния център, преподавайки бойни изкуства и какво ли не, живее от въздуха, държи се като риши[127] или пир[128], но няма никаква вяра, никъде не отива, но изглежда така, сякаш знае някаква тайна. Всичко това плюс университетско образование, ти ми обясни. Ханиф Джонсън тупна Джъмпи по рамото.

— Той чува гласове — каза адвокатът. Суфян вдигна ръце в подигравателно учудване.

— Гласове, опа, баба! Гласове откъде? Телефона? Небето? Уокмен „Сони“, скрит в палтото му?

— Вътрешни гласове — сериозно каза Ханиф. — Горе на писалището му има парче хартия с няколко стиха върху нея. И заглавие: Реката от кръв.

Джъмпи подскочи, обръщайки празната си чаша.

— Ще те убия — изкрещя той на Ханиф, който хукна през помещението, викайки:

— Имаме поет сред нас, Суфян сахиб. Отнасяйте се с уважение. Пипайте внимателно. Той казва, че улицата е река и ние сме течението; човечеството е река от кръв, това е идеята на поета. Също така отделното човешко същество… — той прекъсна, за да завие и побегне към далечния край на масата за осем, когато Джъмпи го догони, изчервявайки се яростно и махайки с ръце. — В собствените ни тела не тече ли реката от кръв? Подобно на римляните, порообразният Инък Пауъл каза: Сякаш виждам реката Тибър да се пени с много кръв.

Вземи обратно тази метафора, си каза Джъмпи Джоши. Обърни я; направи я на нещо, което можем да използваме.

— Това е като изнасилване — призова той Ханиф. — За Бога, престани.

— Гласовете, които човек чува, са външни, но — размишляваше собственикът на кафенето. — Жана д’Арк, а? Или как му беше името на онзи с котката: стани пак Уитингтън.[129] Но с подобни гласове човек става велик или поне богат. Обаче този не е велик, а беден.

— Достатъчно — Джъмпи вдигна ръце над главата, хилейки се, без да желае истински. — Предавам се.

След това в продължение на три дни; въпреки всичките усилия на мистър Суфян, мисис Суфян, техните дъщери Мишал и Анахита и на адвоката Ханиф Джонсън, Джъмпи Джоши не беше същият. „По-скоро Трътльо, отколкото Джъмпи“[130], както каза Суфян. Той си вършеше работата в младежките клубове, офисите на филмовия кооператив, към който принадлежеше, и по улиците, раздавайки дипляни, продавайки определени вестници и висейки наоколо; но крачките му бяха тежки, докато вървеше по пътя си. И тогава на четвъртата вечер звънна телефонът зад тезгяха на кафене „Шаандаар“.

— Мистър Джамшед Джоши — изчурулика Анахита Суфян, имитирайки английския акцент на висшите кръгове. — Ще дойде ли, моля, мистър Джоши при апарата? Има личен разговор за него.

Баща и забеляза радостта, изригваща от лицето на Джъмпи, и тихичко прошепна на жена си:

— Мисис, гласът, който това момче иска да чуе, в никакъв случай не е вътрешен.

* * *

Невъзможното нещо се появи между Памела и Джамшед, след като бяха прекарали седем дни в правене на любов с неизтощим ентусиазъм, безкрайна нежност и с такава свежест на духа, че човек би си помислил, че процедурата е изобретена точно сега. Седем дни те останаха без дрехи с пуснатото на максимум централно отопление и се преструваха на тропически любовници в някоя гореща и ярка страна на юг. Джамшед, който винаги е бил несръчен с жените, каза на Памела, че не се е чувствал толкова прекрасно от онзи ден през осемнадесетата му година, когато най-после се научил как да кара велосипед. В мига, когато думите бяха казани, той се уплаши, че е развалил всичко, че това сравнение на голямата любов на живота му с разнебитеното колело от студентските му години ще бъде прието като обида, каквато несъмнено беше; но нямаше защо да се тревожи, защото Памела го целуна по устата и му благодари за най-хубавото нещо, което някога мъж е казвал на жена. В този момент той разбра, че не може да сбърка и за пръв път в живота си започна да се чувства истински сигурен, сигурен като в дома си, като човешко същество, което е обичано; същото изпитваше и Памела Чамча.

На седмата нощ те бяха събудени в съня си без сънища от невъзможен за сбъркване шум — вдигаше го някой, който се опитваше да нахлуе в къщата.

— Имам хокеен стик под леглото си — прошепна уплашена Памела.

— Дай ми го — изсъска Джоши, също толкова уплашен.

— Идвам с теб — трепереше Памела. Джоши се тресеше:

— Не, няма.

Най-накрая и двамата запълзяха надолу, всеки от тях в един от халатите с волани на Памела и с ръка върху етика за хокей, който никой от тях не чувстваше достатъчно смелост да използва. Да предположим, че е мъж с пушка, усети се Памела да си мисли, мъж с пушка, който казва: „Върнете се горе“.

… Те стигнаха началото на стълбите. Някой запали осветлението.

Памела и Джоши изпищяха едновременно, изпуснаха етика за хокей и побягнаха нагоре толкова бързо, колкото ги държаха краката; докато долу в предното фоайе, ярко осветена от предната врата, чието стъкло беше счупила, за да завърти ключалката на кръглата дръжка на вратата (в своята страст Памела беше забравила да използва веригата), стоеше фигура от кошмар или от късните телевизионни филми, фигура, покрита с кал, лед и кръв, най-косматото създание, виждано някога, с крака и копита на гигантски козел, мъжки торс, покрит с козина, човешки ръце, рогата, но все пак човешка глава, покрита с мръсотия и заформяща се брада. Само и ненаблюдавано, невъзможното нещо падна напред и остана да лежи неподвижно.

Горе, на самия връх на къщата, което ще рече в Саладиновата бърлога, мисис Памела Чамча се гърчеше в обятията на любовника си, изплаквайки сърцето си и крещейки с всички сили:

— Не е вярно! Мъжът ми избухна! Няма оцелели! Чуваш ли ме? Аз съм вдовицата Чамча, чийто съпруг е животински мъртъв!

— 5 —

Във влака за Лондон мистър Джебраил Фаришта отново беше обзет от страха, че Бог е решил да го накаже за загубата на вярата, карайки го да полудее. Той беше седнал до прозореца в първокласно купе за непушачи с гръб към машината, защото за съжаление един тип беше заел другото място, и нахлупил дълбоко меката си шапка, седеше със свити юмруци в аления раиран габардин и се паникьосваше.

Ужасът от загубата на разсъдъка заради един парадокс, от това да бъдеш погубен от нещо, в което той повече не вярваше, че съществува, от превръщането на неговата лудост в аватара на един химеричен архангел, беше толкова силен в него, че беше невъзможно да мисли за това твърде дълго; но как другояче да се обяснят чудесата, метаморфозите и призраците от последните дни? „Това е прост избор — трепереше мълчаливо той. — А изгубил съм си ума, или Б — баба, някой е отишъл и е сменил правилата.“

Сега обаче я имаше утешителната какавида на това железопътно купе, в което чудото успокоително отсъстваше, облегалките бяха оръфани, лампичката за четене над рамото му не работеше, огледалото липсваше от рамката и освен това там бяха правилата: малките кръгове в червено-бяло, забраняващи пушенето, лепенките, наказващи за неправилно използване на спирачката, стрелките, посочващи точките, до които — и не повече! — е разрешено отварянето на малките плъзгащи се прозорчета. Джебраил посети тоалетната и там също малка серия забрани и инструкции зарадва сърцето му. Когато дойде кондукторът с авторитета на своите правещи лунообразни дупки клещи, Джебраил беше донякъде успокоен от тези прояви на закона и започна да се оперва и измисля рационализации. Щастливо беше избягал от смъртта, след това от някакъв вид делириум и сега, възстановен до самия себе си, можеше да очаква нишките на стария си живот, това ще рече на стария нов живот, новия живот, който беше планирал преди, ъъъ, прекъсването — да бъдат подхванати наново. Докато влакът го отнасяше все по-далече и по-далече от сумрачната зона на неговото пристигане и последвалото тайнствено пленничество, носейки се щастливо по щастливата предсказуемост на успоредни метални релси, той усети привличането на големия град, който започва да упражнява магията си върху него, и старата му дарба за надежда, неговият талант да прегръща обновлението пред самозаслепяване за миналите трудности отново се заяви, така че бъдещето можеше да се види. Той скочи от мястото си и се тръшна на противоположната страна на купето с лице, символично обърнато към Лондон, дори това да означаваше да се откаже от прозореца. Какво го е грижа за прозорците? Всичкият Лондон, който искаше, беше тук, в главата му. Той каза името й гласно: „Алилуя“.

— Алилуя, братко — потвърди единственият друг обитател на купето. — Осанна, добри ми сър, и амин.

* * *

— Но трябва да добавя, сър, че моите разбирания са напълно светски — продължи непознатият. — Ако бяхте казали „Ля-илях“, аз с радост щях да отговоря с пълно гърло „Илляллях.“[131]

Джебраил разбра, че неговото преместване през купето и нехайното произнасяне на необикновеното име на Али са погрешно разбрани от неговия спътник като покана за разговор на социални и теологични теми.

— Джон Маслама — изрева мъжът, като рязко измъкна визитка от малко портмоне от крокодилска кожа и я натрапи на Джебраил. — Аз лично следвам моя собствена редакция на универсалната вяра, изобретена от император Акбар[132]. Бих казал, че Бог е нещо подобно на небесната музика.

Беше очевидно, че мистър Маслама се пръска от думи и че сега, когато вече беше изригнал, не оставаше нищо друго освен да се изтърпи, да се остави пороят да се оттече по своя звучен път. Тъй като мъжът имаше направа на боксьор, изглеждаше неразумно да бъде ядосван. В очите му Фаришта откри светлината на Истинския вярващ, светлина, която доскоро беше виждал всеки ден в собственото си огледало за бръснене.

— Добре се оправям, сър — хвалеше се Маслама с изящно модулиран и провлечен оксфордски говор. — За кафяв човек изключително добре, взимайки под внимание същината на обстоятелствата, сред които живеем; надявам се, ще позволите.

С кратко, но красноречиво махване на дебела като пушен бут ръка той посочи богатството на своите дрехи: шития по поръчка раиран костюм от три части, златния часовник с тежък ланец и украшение, италианските обувки, копринената вратовръзка с герб, брилянтените копчета за ръкавели на колосаните му бели маншети. Върху този костюм на английски милорд стоеше глава с учудващи размери, покрита с гъста пригладена коса и щръкнали неправдоподобно тучни вежди, под които лумтяха жестоките очи, които Джебраил вече грижливо беше отбелязал.

— Много луксозно — веднага призна Джебраил, защото очевидно се очакваше някакъв отговор. Маслама кимна.

— Винаги ме е теглило към богатата украса — призна той.

Той направил онова, което наричаше първата си пачка, произвеждайки рекламни стихчета, „тази стара дяволска музика“, водеща жените към копринено бельо и блясък за устни, а мъжете към изкушение. Сега притежаваше магазини за плочи из целия град, преуспяващ нощен клуб, наречен „Хот У екс“[133], и магазин, пълен с блестящи музикални инструменти, който беше неговата особена гордост и радост. Той беше индиец от Гвиана, „но на това място нищо не е останало, сър. Хората го напускат по-бързо, отколкото самолетите могат да летят“. Беше забогатял бързо „по милостта на всемогъщия Бог. Аз съм редовен в неделя, сър; признавам, че имам слабост към английските църковни песни и пея там така, че да падне таванът“.

Автобиографията беше завършена с беглото споменаване за съществуването на жена и една дузина деца. Джебраил отправи поздравления и се надяваше на тишина, но тогава Маслама пусна бомбата си.

— Няма нужда да ми разказвате за себе си — каза той добродушно. — Естествено зная кой сте, дори ако човек не очаква да види подобно лице по линията Ийстборн — Виктория. — Той намигна цинично и постави пръст на носа си. — Аз ще си мълча. Уважавам частния живот на човека. Няма съмнение. Никакво съмнение.

— Аз? Кой съм аз? — Джебраил беше учуден до оглупяване. Другият кимна важно, веждите му се поклащаха като меки еленови рога.

— Това е въпрос за милиони. В тези несигурни времена, сър, за един морален човек. Когато човек е несигурен в своята същина, как да знае дали е добър или лош? Но вие ме намирате за уморителен. Аз отговарям на собствените си въпроси чрез вярата си в Него — тук Маслама посочи към тавана на железопътното купе — и разбира се, ни най-малко не сте объркан за вашата самоличност, защото сте прочутият, мога ли да кажа легендарният, мистър Джебраил Фаришта, звезда на екрана, и със съжаление трябва да добавя, на нарастващи пиратски видеозаписи; моите дванадесет деца, една жена и аз сме от дълго време и безусловни почитатели на вашите божествени епоси. — Той сграбчи и запомпа дясната ръка на Джебраил.

— Вие клоните като мен към пантеистичен мироглед — продължи да буботи Маслама — и моето харесване на вашата работа произтича от вашето желание да изобразявате божества от всички възможни течения. Вие, сър, сте шарена небесна коалиция; ходещи Обединени нации от богове! Вие сте, накратко, бъдещето. Позволете ми да ви поздравя! — Беше започнал да изпуска миризмата на истинския луд и дори да не беше казал или направил още нищо извън обичайно идиосинкратичното#, Джебраил започна да се безпокои и да измерва разстоянието до вратата с къси тревожни погледи. — Клоня, сър — казваше Маслама, — към мнението, че с каквото и да Го нарича човек, То не е нещо повече от код; шифър, мистър Фаришта, зад който се крие истинското име.

Джебраил остана мълчалив и Маслама, без да прави опит да скрие разочарованието си, беше задължен да говори вместо него.

— Какво е това истинско име, ви чувам да питате — каза той и тогава Джебраил разбра, че е бил прав и че мъжът е напълно луд и неговата автобиография е също такава измислица като „вярата“ му. Където и да отидеше, наоколо обикаляха измислици, мислеше си Джебраил, измислици, преоблечени като истински човешки същества. „Аз си го навлякох — обвиняваше се той. — Страхувайки се за собствения си разум, аз изкарах от бог знае кои тъмни недра тази приказлива и може би опасна тиква.“

— Вие не го знаете! — внезапно изкрещя Маслама, скачайки на крака. — Шарлатанин! Позьор! Измамник! Твърдите, че сте екранният безсмъртен, аватара на сто и един богове, а си нямате хабер! Как е възможно аз, едно забогатяло бедно момче от Бар-тика на Ескуибо[134] да знам подобни неща, докато Джебраил Фаришта не ги знае? Фалшив! Пфуу за вас!

Джебраил стана, но другият изпълваше почти изцяло пространството между седалките и той, Джебраил, трябваше да се наклони несръчно на една страна, за да избегне махащите като вятърна мелница ръце на Маслама, едната от които бутна от главата му сивата мека шапка. Изведнъж устата на Маслама увисна отворена. Той сякаш се смали с няколко инча и след няколко мига вкамененост падна на колене с глухо тупване.

Какво ли прави там долу, чудеше се Джебраил, вдига шапката ми? Но лудият човек молеше за прошка.

— Никога не съм се съмнявал, че ще дойдете — казваше той. — Извинете недодяланата ми ярост.

Влакът влизаше в тунел и Джебраил видя, че са заобиколени от топла златиста светлина, която идваше от точка точно зад главата му. В стъклото на плъзгащата се врата той видя отражението на своя ореол около косата.

Маслама се бореше с връзките на обувките си.

— През целия си живот, сър, знаех, че съм избран — казваше той с толкова смирен глас, колкото заплашителен беше преди това. — Дори като дете в Бартика знаех. — Той свали дясната обувка и започна да свлича чорапа си. — Беше ми даден знак — каза той. — Чорапът беше свален, откривайки нещо, което изглеждаше като напълно обикновен, макар и извънмерен крак. След това Джебраил преброи и отново преброи от едно до шест. — Същото е и на другия крак — каза гордо Маслама. — И за минута не съм се съмнявал в значението.

Той беше самоназначен чирак на Бога, шестият пръст на крака на Всемирното Нещо. В духовния живот на планетата има нещо напълно сбъркано, помисли Джебраил Фаришта. Твърде много демони в хора, които твърдят, че вярват в Бог.

Влакът излезе от тунела. Джебраил взе решение.

— Стани, шестопръсти Джон — започна той по най-добрия хинди-киноманиер. — Маслама, изправи се.

Другият скочи бързо и застана с наведена глава, кършейки пръстите си.

— Това, което бих искал да зная, сър — промърмори той, — е какво ще бъде? Унищожение или спасение? Защо се върнахте?

Джебраил мислеше бързо.

— За да отсъдя — отговори той най-накрая. — Фактите в случая трябва да бъдат пресети, да се отдаде нужната тежест на за и против. Ето я човешката раса, която е под съд; подсъдима с отвратително досие: престъпница, лош човек. Трябва да се направят грижливи оценки. Засега присъдата е спряна; ще се обяви, когато му дойде времето. Междувременно моето присъствие трябва да остане в тайна поради жизненоважни причини, свързани със сигурността. — Той върна шапката на главата си, чувствайки се удовлетворен от себе си.

Маслама кимаше яростно.

— Можете да се доверите на мен — обеща той. — Аз съм човек, който уважава частния живот на човека. За втори път, на никого няма да кажа.

Джебраил избяга от купето с химните на лудия по петите. Когато избяга на другия край на влака, Масламовите песни все още се чуваха слабо: „Алилуя! Алилуя!“ Явно новият му ученик се беше впуснал сред избрани части от Хенделовия „Месия“.

Обаче Джебраил не беше последван и за щастие в края на влака имаше и първокласен вагон. Той беше конструиран да дава панорамен изглед, с удобни оранжеви седалки, подредени по четири около маси, и Джебраил седна до прозореца, втренчен към Лондон, дишайки тежко и с нахлупена на главата шапка. Опитваше се да се оправи с неопровержимия факт на ореола и не успяваше да го направи, защото заради умопомрачението на Джон Маслама зад него и вълнението от Алилуя Коун отпред му беше трудно да подреди мислите си. В този момент за негово отчаяние мисис Реха Мерчант заплува до прозореца, седяща на летящия си Бухара, очевидно недосегаема за надигащата се снежна буря, караща Англия да прилича на телевизионна снимачна площадка, след като е свършила програмата за деня. Тя леко му помаха и той почувства надеждата да се отлива. Възмездието върху левитиращ килим: той затвори очи и се съсредоточи върху опитите си да не трепери.

* * *

— Аз знам какво е призрак — каза Али Коун в класната стая, изпълнена с тийнейджърки, чиито лица бяха осветени от меката вътрешна светлина на преклонението. — Във високите Хималаи са чести случаите, когато алпинисти са придружавани от призраците на онези, които не са успели при опита, или по-тъжните, но същевременно по-горди призраци на онези, които са успели да стигнат върха само за да загинат по пътя надолу.

Отвън по Фийлдс снегът се настаняваше върху високите голи дървета и по плоското пространство на парка. Между ниските тъмни снежни облаци и покрития с бял килим град светлината беше мръсножълта на цвят, ограничена, неясна светлина, която оскучаваше сърцето и правеше мечтанията невъзможни. Там горе, спомняше си Али, там горе на осем хиляди метра светлината беше толкова ясна, че сякаш отекваше, пееше подобно на музика. Тук, на плоската земя, светлината беше плоска, обвързана със земята. Тук нищо не летеше, острилата беше увяхнала, не пееха птици. Скоро щеше да се стъмни.

— Мис Коун? — ръцете на момичетата, махащи във въздуха, я върнаха обратно в класната стая. — Призраци ли, мис? Истински? Вие се опитвате да ни метнете, нали? — Съмнението върху техните лица се бореше с възхищението. Тя знаеше въпроса, който всъщност искаха да зададат, и вероятно нямаше да го направят: въпроса за чудото на нейната кожа. Беше ги чула да шепнат възбудено, когато влезе в класната стая, истина е, виж колко е бледа, направо невероятно. Алилуя Коун, чиято леденост можеше да устои на слънцето на осем хиляди метра. Али снежната девица, ледената кралица. Мис, как така никога не хващате тен? Когато се изкачи на Еверест с тържествуващата експедиция на Колингуд, весятаиците ги нарекоха Снежанка и седемте джуджета, въпреки че тя не беше сладка a la Дисни, със своите по-скоро бледи, отколкото розовочервени пълни устни, със своята ледено руса вместо черна коса, със своите очи — не невинно ококорени, а по навик присвити срещу силния блясък на снега. Изненадващо за самата нея се надигна спомен за Джебраил Фаришта: в един момент от техните три и половина дни, буботейки с обичайната си липса на задръжки: „Бейби, ти не си айсберг, каквото и да казват. Ти си страстна лейди, биби. Гореща като кахори.“[135] Той се престори, че духа опарените върхове на пръстите си и размаха ръка, за да подсили думите си: О, много горещо. О, лиснете вода! Джебраил Фаришта. Тя се овладя: Хайде, време е за работа.

— Призраци — повтори тя твърдо. — При изкачването на Еверест, когато минах край ледения водопад, видях един мъж да седи на оголената скала в поза лотос със затворени очи и вълнена шапка в шотландско каре на главата, пеещ старата мантра Ом мани падме хум.

Заради архаичното му облекло и изненадващо държане, тя веднага предположи, че това е сянката на Морис Уилсън, йогина, който се беше готвил за солово изкачване на Еверест през 1934 г., гладувайки три седмици, за да циментира толкова здрав съюз между тяло и душа, че планината да бъде твърде слаба да ги раздели. Беше се изкачил с лек самолет, докъдето можеше да го закара, бе кацнал нарочно аварийно на снежно поле, бе се насочил нагоре и никога не се бе върнал. Уилсън отвори очите си, когато Али наближи, и кимна леко за поздрав. Той вървя до нея през останалата част от деня или вися във въздуха, докато тя си пробиваше път нагоре по стената. Веднъж тупна по корем в снега на един остър наклон и се заплъзга нагоре, сякаш караше невидим антигравитационен тобоган. Али установи, че се държи твърде естествено, като че току-що случайно се е срещнала със стар познат, по причини след това неясни за нея.

Уилсън бърбори до насита: „Тези дни нямам достатъчно компания, по единия или другия начин — и изрази между другите неща своето силно раздразнение, че тялото му било намерено от китайската експедиция през 1960. — Малките жълти педали имаха нахалството, безочието да заснемат трупа ми.“ Алилуя Коун беше поразена от яркото жълто-черно шотландско каре на безупречния му къс голф. Всичко това разказа на момичетата от девическото училище в Брикхол Фийлдс, които бяха написали толкова много писма с молба да говори пред тях, че тя не можеше да откаже. „Трябва да го направите — молеха се те писмено. — Вие дори живеете тук.“ От прозореца на класната стая тя можеше да различи апартамента си от другата страна на парка, едва видим през засилващия се снеговалеж.

Онова, което не каза на класа, беше следното: когато призракът на Морис Уилсън описа с търпеливи подробности своето собствено изкачване и също така следсмъртните си открития, например бавния, със заобикалки, безкрайно деликатен и неизменно непродуктивен ритуал на чифтосването на йети, който той беше наблюдавал скоро на Южен Кол — на нея й се стори, че нейното видение на ексцентрика от 1934, първото човешко същество, опитало да изкачи само Еверест, сам един вид ненавистен снежен човек[136], не е било случайност, а някакъв вид наблюдателен пост, една декларация за родство. Едно предсказание за бъдещето може би, защото беше в момента на раждането на тайната й мечта, невъзможното нещо: мечтата за самотното изкачване. Също така беше възможно Морис Уилсън да е ангелът на нейната смърт.

— Исках да говоря за призраци — казваше тя, — защото повечето планинари, когато слязат от върховете долу, започват да се чувстват неудобно и оставят тези истории извън отчетите си. Но те съществуват, трябва да призная, въпреки че съм от типа, който винаги е стъпвал здраво на земята.

Това беше смешка. Краката й. Дори преди изкачването на Еверест тя беше започнала да страда от остри болки и беше осведомена от своята домашна лекарка, една нетърпяща глупости бомбайка на име д-р Мистри, че страда от дюстабан. „Казано с прости думи, плоски стъпала.“ Нейните сводове, по начало слаби, бяха допълнително отслабени от годините с носене на маратонки и други неподходящи обувки. Д-р Мистри не можа да препоръча много: упражнения със свиване на пръстите, тичане с боси крака нагоре по стълбите, качествени обувни артикули. „Ти си достатъчно млада — каза тя. — Ако полагаш: грижи, ще живееш. Ако ли не, ще бъдеш инвалид на четиридесет.“ Когато Джебраил — по дяволите! — чу, че е изкачила Еверест с бодежи в краката, той започна да я нарича своя копринка. Беше прочел една книга на Бъмпър с приказки, където намери историята на една русалка, която напуска океана и приема човешки облик заради мъжа, когото обича. Тя получава крака вместо перки, но всяка стъпка, която прави, за нея е агония, сякаш ходи върху натрошени стъкла; въпреки това тя продължава да крачи напред по сушата, все по-далеч от океана. Ти го направи заради една планина, каза той. Би ли го направила за мъж?

Тя скри болките в краката от спътниците си планинари, защото съблазънта на Еверест беше тъй съкрушителна. Но сега болката беше все още тук, нарастваща, ако изобщо имаше разлика, по-силна. Късмет, една вродена слабост се оказа букаи за краката й. Край на приключението, помисли си Али; предадена от краката си. Образът на букаи остана в съзнанието й. Проклети китайци, размишляваше тя, повтаряйки призрака на Уилсън.

„За някои хора животът е толкова лесен — плака тя в обятията на Джебраил Фаришта. — Защо не свършват техните проклети крака?“ Беше я целунал по челото. „За теб винаги ще бъде борба — беше казал. — Искаш го прекалено силно.“

Класът я чакаше, като ставаше все по-нетърпелив от всичките тези приказки за фантоми. Те искаха историята, нейната история. Искаха да застанат на върха на планината. Знаете ли какво изпитва човек, искаше да ги попита тя, когато целият ти живот е съсредоточен върху един момент, дълъг няколко часа? Знаете ли какво е, когато единствената посока е надолу?

— Бях във втората двойка с шерпа Пемба — каза тя. — Времето беше отлично. Толкова ясно, че човек можеше да погледне направо през небето към онова, което лежи отвъд. Първата двойка вече трябва да е стигнала върха, казах на Пемба. Времето се задържа и ние можем да вървим. Пемба стана много сериозен, голяма промяна, защото той беше един от клоуните на експедицията. Никога не е бил на връх преди, както и аз. На този етап нямах планове да вървя без кислород, но когато видях, че Пемба има подобно намерение, си помислих, о’кей, аз също. Беше глупава прищявка, наистина непрофесионална, но внезапно исках да бъда жена, седнала на върха на шибаната планина, човешко същество, а не машина за дишане. Пемба каза: Али биби, не го правете, но аз просто тръгнах. След малко минахме край другите слизащи надолу и аз можах да видя прекрасното нещо в техните очи. Те бяха толкова надрусани, обхванати от такъв възторг, че дори не забелязаха, че не нося кислородната екипировка. Бъдете внимателни, извикаха ни, оглеждайте се за ангели. Пемба беше попаднал на добър ритъм на дишане и аз поех в крачка с него, вдишвайки с неговото вдишване и издишвайки с неговото издишване. Почувствах, че нещо повдигна върха на главата ми и просто се хилех, хилех се от ухо до ухо, и когато Пемба поглеждаше към мен, можех да видя, че и той го прави. Приличаше на гримаса, на болка, но беше просто глупашка радост. — Тя беше жена, докарана до трансцендентност, до чудото на душата, от тежките физически усилия да се издърпа по покрита с лед висока скала. — В този момент — каза тя на момичетата, които се изкачваха до нея стъпка по стъпка през целия път, — повярвах на всичко: че вселената има звук, че можеш да повдигнеш булото и да видиш лицето на Бог, всичко. Видях Хималаите да се простират под мен и това също беше Божието лице. Пемба трябва да е забелязал нещо в изражението ми, което го е обезпокоило, защото ми извика: Внимавайте, Али биби, височината. Спомням си един вид реене над последния склон нагоре към върха и тогава бяхме там, със стените, пропадащи от всяка страна. Такава светлина: вселената, пречистена в светлина. Исках да разкъсам дрехите си и да я попия с кожата си. — Никакъв кикот от класа. Те танцуваха голи с нея по покрива на света. — Тогава започнаха виденията, дъги, преобръщащи се и танцуващи в небето, сиянието, изливащо се надолу подобно на водопад от слънцето, и там имаше ангели, другите не се бяха пошегували. Аз ги видях, както и шерпът Пемба. Ние бяхме на колене пред тях. Неговите зеници изглеждаха бели, както и моите. Сигурна съм. Вероятно щяхме да умрем там, ослепели от снега и оглупели от височината, но тогава чух шум, силен остър гръм като от пушка. Той ме изтръгна от това. Трябваше да крещя на Пем, докато и той също се отърси и поехме надолу. Времето се променяше бързо, задаваше се снежна буря. Сега въздухът беше тежък, тежест вместо тази светлина, тази лекота. Едва стигнахме до мястото за среща и четиримата се стоварихме в малката палатка на Лагер 6, двадесет и седем хиляди фута. Там не се говори много. Ние всички трябваше да изкачим отново нашия Еверест, отново и отново цялата нощ. Но в един момент попитах: „Какъв беше този шум? Някой от вас ли стреля с пушка?“ Те ме гледаха сякаш не съм с всичкия си. Кой би направил нещо толкова тъпо на тази височина, казаха те, и във всеки случай, Али, знаеш много добре, че никъде в планината няма пушки. Естествено те бяха прави, но аз го чух, толкова зная: бум-бум, изстрел и ехо. Това е — завърши тя рязко. — Край. Историята на моя живот.

Тя вдигна един бастун със сребърна дръжка и се приготви да си тръгне. Учителката, мисис Бери, излезе напред, за да изрече обичайните баналности. Но момичетата не можеха да се откажат.

— Какво беше това в края на краищата, Али? — настояха те; и тя, изглеждаща внезапно с десет години по-стара от нейните тридесет и три, вдигна рамене.

— Не мога да кажа — отговори им тя. — Може би призракът на Морис Уилсън.

И напусна класната стая, тежко облягайки се на своя бастун.

* * *

Градът — истинският Лондон, яр, нищо по-малко! — беше облечен в бяло, подобно на опечален на погребение в Изтока. — Чие проклето погребение, мистър, диво се запита Джебраил Фаришта, не моето, надявам се и вярвам. Когато влакът пристигна на гара Виктория, той скочи от него, без да го изчака напълно да спре, изкълчи глезена си и се просна между количките за багаж и подигравателните усмивки на чакащите лондончани, притискайки, докато падаше, все по-сплесканата си мека шапка. Реха Мерчант не се виждаше никъде и използвайки момента, Джебраил побягна през разхвърляната тълпа като мъж, обладан от зъл дух, само за да я открие на бариерата за проверка на билетите, носейки се търпеливо на своя килим, невидима за всички очи освен неговите, на три фута над земята.

— Какво искаш — избухна той, — каква работа имаш тук?

— Да наблюдавам падението ти — веднага отговори тя, като добави. — Огледай се, вече те накарах да изглеждаш като кръгъл глупак.

Хората освобождаваха пространството около Джебраил, дивия мъж със свръхголямото палто и овехтялата шапка, този човек си говори сам, каза детски глас, и майка му отговори, шшшт, скъпа, грешно е да се подиграваш на страдащите. Добре дошли в Лондон. Джебраил Фаришта се втурна към стълбите, които водеха към метрото. Върху килима си Реха го остави да се измъкне. Но когато, много забързан, пристигна на северната платформа на линия Виктория, я видя отново. Този път беше цветна снимка в 48-листен рекламен плакат на стената на тунела от другата страна на релсите, рекламиращ достойнствата на международна система за пряко избиране. Изпратете гласа си в Индия на вълшебно килимче, съветваше тя. Не се изискват джинове и лампи. Той нададе силен писък, като накара спътниците си отново да се съмняват в нормалността му, и избяга към южната платформа, където един влак точно пристигаше. Той скочи в него и там беше Реха Мерчант лице в лице с него, с навит килим, поставен напряко на коленете й. Вратите зад него се затвориха с трясък.

Този ден Джебраил Фаришта бягаше във всички посоки из метрото на град Лондон и Реха Мерчант го намираше, където и да отидеше; тя стоеше до него на безкрайния ескалатор нагоре към Оксфорд Съркъс и в претъпканите елеватори на Тъфнел парк, отърквайки се о него изотзад по начин, който щеше да сметне за твърде възмутителен приживе. На крайните точки на градското метро тя хвърляше по него призраците на своите деца от върховете на дървета, прилични на хищни лапи, и когато излезе за въздух отстрани на Бенк ъф Ингланд, тя самата се хвърли театрално от върха на неокласическия й фронтон. И въпреки че нямаше ни най-малка представа за истинската форма на този най-протейски[137] и хамелеонски от градовете, Джебраил се убеди, че той продължаваше да променя формата си, докато тичаше под него, така че спирките на метрото сменяха линиите и се следваха една друга в явно произволна последователност. Колкото пъти се появеше на повърхността, задушавайки се от този подземен свят, в който законите на пространството и времето бяха спрели да действат, се опитваше да спре такси; обаче нито едно не беше склонно да спре, така че беше задължен да се хвърли обратно в този адски лабиринт, този лабиринт без решение, и да продължава епическото си бягство. Най-накрая, изтощен отвъд надеждата, той се предаде на фаталната логика на своята лудост и излезе произволно там, с което призна, че трябва да бъде последната, без значение, спирка на неговото удължено и безплодно пътуване в търсене на химерата на обновлението. Той излезе в разбиващото сърцето безразличие на една замърсена от вятъра улица край инфектиран от камиони околовръстен път. Вече беше паднал мрак, когато с несигурни крачки, използвайки последните запаси от своя оптимизъм, влезе в един непознат парк, който изглеждаше призрачен от ектоплазмените свойства на волфрамовите лампи. Когато падна на коленете си в самотата на зимната нощ, той видя една жена, бавно движеща се към него през покритата със сняг трева, и предположи, че това трябва да е неговата Немезида, Реха Мерчант, идваща да поднесе смъртоносната си целувка, да го издърпа надолу към един по-дълбок подземен свят от този, в който беше съкрушила ранения му дух. Вече не го беше грижа и когато жената го доближи, той беше паднал напред на ръцете си, палтото му висеше свободно около него и му придаваше вид на голям, умиращ бръмбар, носещ по неизвестна причина мръсна сива мека шапка.

Като от голямо разстояние чу уплашения вик, който се откъсна от устните на жената, едно зяпване от неверие, радост и странно негодувание беше смесено и точно преди да изгуби съзнание, той разбра, че Реха му е позволила засега да постигне илюзията за сигурния пристан, така че нейният триумф над него да бъде още по-сладък, когато най-накрая настъпи.

— Ти си жив — каза жената, повтаряйки първите думи, които изобщо каза в лицето му. — Получил си си живота обратно. Това е същността.

Усмихвайки се, той заспа пред плоските стъпала на Али в падащия сняг.

IV. АЙША

Сега дори серийните видения се бяха преселили; те знаят града по-добре от него. И като последица от Роуза и Реха измислените светове на неговото архангелско друго аз започват да изглеждат също толкова осезаеми, колкото променливите действителности, които обитава, докато е буден. Например започна да идва това: жилищен блок, построен в датски стил в един край на Лондон, който след това ще отъждестви с Кенсингтън, накъдето с висока скорост го носи сън покрай универсалния магазин Баркър и малката сива къща с двойни изпъкнали прозорци, където Текери написа „Панаир на суетата“, и площада с манастира, където малките момичета с униформи винаги влизат, но никога не излизат, и къщата, където Талейран е живял на стари години след хиляда и една хамелеонови промени във верността и принципите, когато приема външната форма на френски посланик в Лондон и пристига в седеметажен ъглов блок със зелени балкони от ковано желязо горе до четвъртия, и сега сънят го издига бързо покрай външната стена на къщата и на четвъртия етаж отмества тежките завеси на прозореца в гостната, и най-накрая ето го да седи там, неспящ както обикновено, с очи, широко отворени в сумрачната жълта светлина, втренчени в бъдещето, брадатия тюрбаносан Имам.

Кой е той? Един изгнаник. Което не трябва да се бърка със, позволете да се набъркам, всички други думи, които хората подмятат наоколо: emigre, експатриран, бежанец, имигрант, тишина, изкуство. Изгнанието е мечта за славно завръщане. Изгнанието е видение за революция: Елба, не Св. Елена. Това е един безкраен парадокс: да гледаш напред, като гледаш: винаги назад. Изгнанието е топка, хвърлена високо във въздуха. Тя виси там, замръзнала във времето, преобразена във фотография; отказано движение, провесена невъзможност над родната му земя, той очаква неизбежния момент, в който фотографията трябва да започне да се движи и земята изиска своето. Тези са нещата, които мисли Имамът. Неговият дом е нает апартамент. Това е чакалня, една фотография, въздух.

Дебелите тапети, маслиненозелено райе на кремава основа, са леко избелели, достатъчно, за да подчертаят по-ярките правоъгълници и овали, където преди са висели картини. Имамът е враг на картините. Когато той се нанесе, картините безшумно се хлъзнаха от стените и се прокраднаха навън от стаята, отмествайки сами себе си извън обхвата на неговото неизречено неодобрение. Обаче на някои изображения е разрешено да останат. На полицата на камината държи малка група пощенски картички, представящи обикновени пейзажи от родната му страна, която той нарича просто Деш[138]: планина, издигаща се застрашително над град; живописна селска сцена под могъщо дърво; една джамия. Но в неговата спалня на стената срещу твърдото походно легло, където лежи, виси по-въздействаща икона, портретът на жена с изключителна сила, прочута с профила си на гръцка статуя и дългата черна коса, която е толкова дълга, колкото тя висока. Една могъща жена, негов враг, неговата противоположност: той я държи наблизо. Точно както далече в дворците на нейното всемогъщество тя ще стиска портрета му под кралската си мантия или ще го крие в медальона под гърлото си. Тя е Императрицата и името й е — какво друго? — Айша. На този остров — изгнаният Имам, и у дома в Деш — Тя. Те заговорничат за смъртта на другия.

Пердетата от дебело златисто кадифе се държат спуснати по цял ден, защото иначе злото нещо може да пропълзи в апартамента: чуждоземността, странството, чуждестранната нация. Суровият факт, че е тук, а не Там, върху което са съсредоточени всичките му мисли. В редките случаи, когато Имамът излиза да поеме кенсингтънски въздух, в центъра на квадрата, образуван от осем млади мъже с тъмни очила и издути костюми, той скръства ръце пред себе си и втренчва погледа си върху тях, така че нито един елемент или частица от този омразен град — тази помийна яма от пороци, която го унижава, давайки му убежище, така че трябва да й е признателен въпреки похотливостта, алчността и суетата на нейния начин на живот — да не може да кацне, подобно на прашинка, в очите му. Когато напусне това омразно изгнание, за да се върне победоносно в другия град под планината от пощенската картичка, ще бъде въпрос на гордост да може да казва, че е останал в пълно неведение за Содома, в който е бил задължен да чака; невежа и заради това неопетнен, непроменен, чист.

Другата причина за дръпнатите пердета е, че има очи и уши около него, не всички от тях приятелски естествено. Оранжевите здания не са неутрални. Някъде от другата страна на улицата има вариообективи, видеоекипировки, насочени микрофони; и винаги риск от снайперисти. Над, под и встрани от него са сигурните апартаменти, наети от неговите телохранители, които се разхождат по Кенсингтън стрийт, преоблечени като жени в була и сребристи носове; добре е човек да бъде твърде предпазлив. За изгнаника параноята е предпоставка за оцеляване.

Баснята, която чу от един от своите любимци, американското дьонме[139], преди това преуспяващ певец, сега известен като Билял X[140]. В определен нощен клуб, в който Имамът има навик да праща своите помощници да прослушват принадлежността на определени други личности към определени враждебни крила, Билял срещнал млад мъж от Деш, също някакъв вид певец, така че те започнали разговор. Излязло, че този Махмуд бил страшно уплашен човек. Той наскоро бил заживял с една гори[141], дълга червенокоса жена със страхотно тяло, и след това излязло, че предишният любовник на неговата обичана Рената е изгнаният шеф на САВАК — организацията за мъчения на шаха на Иран. На самия номер едно Голяма клечка, не на някакъв дребен садист с талант за изтръгване на нокти и подпалване на мигли, а лично на великия харамзада. В деня, когато Махмуд и Рената се пренесли в новия си апартамент, пристигнало писмо за Махмуд. О’кей, гълтачо на лайна, ти чукаш жена ми, просто исках да ти кажа здрасти. Следващия ден пристигнало второ писмо. Между другото, куре, забравих да спомена, ето новия ти телефонен номер. По това време Махмуд и Рената били поискали номер, невключен в указателя, но още не го били получили от телефонната компания. Когато два дни по-късно той станал известен и бил точно същият както в писмото, косата на Махмуд изпадала цялата наведнъж. Тогава, виждайки я да лежи на възглавницата, той събрал молитвено ръце пред Рената и се помолил: „Бейби, обичам те, но си твърде гореща за мен, моля те, отиди някъде далече, далече.“ Когато историята беше разказана на Имама, той поклати глава и каза: тази курва, кой ще я докосне сега въпреки възбуждащото й похот тяло? Тя се опетни по-лошо, отколкото с проказа; така човешките същества сами се осакатяват. Но истинската поука от баснята беше нуждата от вечна бдителност. Лондон беше град, в който бившият началник на САВАК имаше големи връзки в телефонната компания и ексглавният готвач на шаха държеше преуспяващ ресторант в Хаунслоу. Толкова гостоприемен град, такова убежище, те приемат всякакви типове. Дръж пердетата спуснати.

Етажите от трети до пети на този жилищен блок за момента са цялата родна страна, която Имамът притежава. Тук има пушки и късовълнови радиостанции, и стаи, в които наблюдателните млади мъже седят и говорят настоятелно по няколко телефона. Тук няма алкохол, нито някъде се виждат карти за игра или зарове, и единствената жена е висящата на стената в спалнята на стария човек. В тази родна страна-заместител, за която безсънният светец мисли като за своя чакалня или транзитна зала, централното отопление е на максимум през деня и нощта и прозорците са плътно затворени. Изгнаникът не може да забрави и затова трябва да симулира сухата горещина на Деш, някогашната и бъдещата страна, където дори луната е гореща и капеща като прясно, намазано с масло чапати[142]. О, тази бленувана част на света, където слънцето и луната са от мъжки род, но тяхната гореща сладка светлина се назовава с женски имена. През нощта изгнаникът разтваря пердетата си и чуждестранната лунна светлина се промъква боязливо в стаята, с хладина, удряща очните му ябълки като пирон. Той трепва, свива очи. С разтворен халат, намръщен, зловещ, буден: това е Имамът.

Изгнанието е бездушевна страна. В изгнание мебелите са грозни, скъпи, всички купени по същото време от същия магазин и с твърде голямо бързане: бляскави сребристи софи с перки като стари буици, Де Сото и олдсмобили, остъклени шкафове за книги, съдържащи не книги, а папки с изрезки. В изгнание душът става парещо горещ, щом някой пусне кухненската чешма, така че щом Имамът отива да се къпе, цялата му свита трябва да помни да не пълни чайника или да накисва мръсна чиния, и когато Имамът отива в тоалетната, учениците му изскачат попарени изпод душа. В изгнание никога не се готви: черноочилатите телохранители купуват храна за вкъщи. В изгнание всички опити да пуснеш корени изглеждат като предателство: те са признание за поражение.

 

Имамът е център на едно колело.

От него се излъчва движение през цялото денонощие. Синът му Халид влиза в неговото светилище, носейки чаша вода, държейки я в дясната си ръка с лявата длан под чашата. Имамът пие непрекъснато вода, една чаша на всеки пет минути, за да се поддържа чист; самата вода е пречистена от нечистотии, преди той да сръбне от нея, в американска машина за филтриране. Всички млади мъже, които го заобикалят, добре знаят за прочутата му монография за водата, чиято чистота, вярва Имамът, се предава на пиещия, нейната постност и простота, аскетични удоволствия по негов вкус. „Императрицата — посочва той — пие вино.“ Бургундски, кларети, бели рейнски вина смесват своето отровно гниене в това тяло, едновременно красиво и разложено. Грехът е достатъчен, за да бъде осъдена за вечни времена без надежда за спасение. Картината в неговата спалня показва императрицата Айша, държаща в двете си ръце човешки черепи, пълни с тъмночервена течност. Императрицата пие кръв, но Имамът е човек на водата. „Не напразно хората от нашата страна й отдават почит — провъзгласява монографията. — Водата — спасител на живота. Нито един цивилизован човек не може да я откаже на друг. Баба, колкото и артритно сковани да са крайниците й, веднага ще скочи и ще отиде при чешмата, ако малко дете дойде при нея и поиска пани, пани. Да внимават всички, които богохулстват срещу нея. Който я замърсява, разводнява душата си.“

Имамът често беше изливал яда си срещу паметта на покойния Ага Хан, като резултат на показан му текст на интервю, в което главата на измаилтяните е бил видян да пие качествено шампанско. О, сър, това шампанско е само за показност. В момента, когато докосне устните ми, то се превръща във вода. Демон, има обичай да гълчи Имамът. Отстъпник, богохулник, мошеник. Когато дойде бъдещето, подобни хора ще бъдат съдени, казва той на хората си. Водата ще заеме заслуженото си място, а кръвта ще потече като вино. Подобна е чудотворната природа на бъдещето на изгнаниците: първото изречено нещо в безсилието на преотоплен апартамент се превръща в съдба на нации. Кой не е мечтал тази мечта да бъде цар за един ден? — Но Имамът мечтае за повече от един ден; усеща започващите от върховете на пръстите си нишки на паяжината, с които ще надзирава хода на историята.

Не: не на историята.

Неговият сън е по-странен.

* * *

Синът му, носещият вода Халид, се покланя пред баща си като поклонник пред олтар, съобщава му, че дежурният телохранител пред светилището е Салман Фарси. Билял е при радиостанцията, предавайки на уговорената дължина съобщението на деня към Деш.

Имамът е една едра застиналост, една неподвижност. Той е жив камък. Големите му възлести ръце, гранитно сиви, почиват тежко върху ръчките на креслото му с висока облегалка. Главата му, изглеждаща твърде голяма за тялото под нея, виси замислено на изненадващо мършавия му врат, който може да бъде зърнат през редките сивочерни кичури на брадата му. Очите на Имама са замъглени; устните му са неподвижни. Той е чиста сила, едно първично същество; движи се без движение, действа, без да действа, говори, без да произнесе и звук. Той е магьосникът, а историята е неговият номер.

Не, не историята: нещо по-странно.

Обяснението на тази загадка трябва да бъде чуто точно в този момент на определени нелегални радиовълни, по които гласът на американското дьонме Билял пее Имамовата свята песен. Билял, мюезинът: неговият глас влиза в едно любителско радио в Кенсингтън и излиза наяве в мечтания Деш, превърнат в гръмогласната реч на самия Имам. Започвайки с ритуални оскърбления на Императрицата, със списъци на нейните престъпления, убийства, подкупи, сексуални връзки с гущери и така нататък, накрая той преминава към изричането със звънтящи тонове на мощния зов на Имама към неговия народ да се вдигне срещу злината на нейната държава.

— Ние ще направим революция — заявява Имамът чрез него, — която е бунт не само срещу тирана, но и срещу историята. — Защото съществува враг извън Айша и това е самата История. Историята е виното от кръв, което повече няма да има нужда да се пие. Историята-упоителка, творение и притежание на Дявола, на големия Шейтан, най-голямата от лъжите — напредък, наука, права, — срещу която Имамът се е изправил лице в лице. Историята е отклонение от Пътя, знанието е заблуждение, защото сборът от знания беше пълен в деня, когато Аллах завърши откровението си за Махунд.

— Ние ще свалим булото от историята — декламира Билял в слушащата нощ, — и когато то бъде разплетено, ще видим на нейно място Рая в цялата му слава и светлина. — Имамът избра Билял за тази задача заради красивия му глас, който в предишното му превъплъщение успя в изкачването на Евереста на хитпарада не веднъж, а дузина пъти, до самия връх. Гласът е богат и властен, глас, навикнал да бъде слушан; добре гледан, висококвалифициран, гласът на американската увереност, оръжието на Запада, обърнато срещу неговите производители, чиято мощ поддържа Императрицата и нейната тирания. По-рано Билял X. протестираше срещу подобно описание на неговия глас. Той също принадлежи към потиснат народ, настояваше той, затова беше несправедливо да бъде приравняван с янките империалисти. Имамът отговори, не без нежност: Билял, твоите страдания са и наши. Но да израснеш в къщата на властта означава да заучиш нейните похвати, да ги попиеш чрез собствената си кожа, това е причината за твоето потискане. Навикът на властта, нейният тембър, нейната стойка, начинът й да се отнасяш към другите. Това е болест, Билял, заразяваща всички, които се приближат твърде близо до нея. Ако имащият власт те стъпче, ти си вече заразен от подметките на неговите обувки.

Билял продължава да се обръща към мрака.

— Смърт на тиранията на императрица Айша, на календарите[143], на Америка, на времето! Ние търсим вечността, безвремието, Бог. Неговите спокойни води, не нейните течащи вина. Изгорете книгите и се доверете на Книгата; нарежете хартиите и чуйте Словото, както беше разкрито от архангел Джебраил на Вестителя Махунд и разяснено от вашия тълкувател Имама. Амин — казва Билял, завършвайки нощната процедура. Докато в своето светилище Имамът изпраща своя собствена вест: и призовава, вика архангел Джебраил.

* * *

В съня той вижда себе си: няма ангел, когото да виждаш, просто мъж в обикновени улични дрехи, посмъртната помощ на Хенри Даймънд: габардин и мека шапка над свръхголеми панталони, държани от тиранти, рибарски вълнен пуловер, вълниста бяла риза. Този Джебраил от съня, толкова подобен на будния, стои, шарлатанствайки, в светилището на Имама, чиито очи са бели облаци.

Джебраил говори раздразнено, за да скрие страха си.

— Защо настояваш за архангели? Тези дни, трябва да знаеш това, са отминали.

Имамът затваря очи, въздиша. Килимът изтиква дълги влакнести филизи, които се увиват около Джебраил, държейки го здраво.

— Ти нямаш нужда от мен — подчертава Джебраил. — Откровението е завършено. Пусни ме да си вървя.

Другият поклаща глава, говори, с изключение на това, че устните му не се движат и гласът на Билял е този, който изпълва ушите на Джебраил, въпреки че предавателят никъде не се вижда; тази нощ е нощта, казва гласът, и ти трябва да ме отнесеш на крилете си до Ерусалим.

След това апартаментът се разтваря и те стоят на покрива до водния резервоар, защото Имамът, когато пожелае да се движи, може да остане неподвижен и да движи света около себе си. Брадата му се вее на вятъра. Сега е по-дълга; ако не беше вятърът, който я улавя сякаш е диплещ се шифонен шал, тя щеше да докосва земята под краката му; очите му са червени и гласът му виси около него в небето. Отнеси ме. Джебраил спори: Изглежда и сам лесно можеш да го направиш; но Имамът с едно-единствено учудващо бързо движение прехвърля брадата си през рамо, вдига полите си, за да открие два вретеновидни крака с почти чудовищно окосмяване, и като скача високо в нощния въздух, завъртайки се в кръг, и се настанява на Джебраиловите рамене, вкопчвайки се в него с неизрязаните дълги извити нокти на лапите си. Джебраил чувства как се издига в небето, носейки стареца от морето, Имама, чиято коса става все по-дълга с всяка минута, развявайки се във всички посоки, а веждите му стоят като вимпели на вятъра.

Ерусалим, чуди се той, кой е пътят? — А се знае, че това е хлъзгава дума, Ерусалим, може да бъде идея, както и място: цел, възторг. Къде е Имамовият Ерусалим?

— Падението на блудницата — зазвучава безтелесният глас в ушите му. — Нейният провал, вавилонската курва.

Те фучат в нощта. Луната се затопля, започвайки да клокочи като сирене на фурна; той, Джебраил, вижда от време на време как падат късове от нея, лунни капки, които съскат и клокочат върху цвъртящия небесен тиган. Под тях се появява земя. Горещината става силна.

Това е необятен пейзаж, червеникав, с дървета с плоски върхове. Те прелитат над планини, които също са плосковърхи; дори камъните тук са приплескани от горещината. След това стигат до висока планина с почти съвършени конични измерения, една планина, която стои като пощенска картичка върху полица на камина далече оттук; и в сянката на планината един град, проснат в полите й като молител, а на ниските й склонове един дворец, дворецът, нейният дом: Императрицата, която радиопредаванията са премахнали. Това е една революция на любителското радио.

Джебраил с Имама, яхнал го като килимче, се спуска по-ниско и в струящата нощ улиците изглеждат като живи, гърчат се като змии; пред двореца на поражението на Императрицата сякаш: израства нов хълм; докато ние гледаме, баба, какво става тук? Гласът на Имама виси във въздуха:

— Ела долу. Искам да ти покажа Любовта.

Те са на височината на покривите, когато Джебраил осъзнава, че улиците гъмжат от хора. Човешки същества, натъпкани толкова нагъсто в тези лъкатушещи пътища, че се бяха смесили в една по-голяма съставна цялост, неумолима, змиевидна. Хората се движат бавно с една равна крачка надолу по пасажи в сокаци, надолу по сокаци в странични улици, надолу по странични улици в шосета, всички те събиращи се в главния булевард, дванадесет ленти широк и с огромни евкалиптови дървета отстрани, който води до портите на двореца. Булевардът е претъпкан с човешки род; той е централният орган на това ново многоглаво същество. Седемдесет един до друг, хората вървят мрачно към портите на Императрицата. Пред които домашната й охрана чака в три редици, които лежат, коленичат и стоят прави с готови картечници. Хората крачат нагоре по склона към оръжията; по седемдесет наведнъж, попадат в обсега, оръжията избърборват и те умират и после следващите седемдесет се изкатерват по телата на мъртвите и оръжията отново се изкикотват и хълмът от мъртви израства още по-висок. Тези след тях на свой ред започват да се катерят. Пред тъмните врати на града стоят майки с покрити глави, бутайки обичаните си синове в тържественото шествие, върви, бъди мъченик, направи необходимото, умри.

— Виждаш колко ме обичат — казва безтелесният глас. — Никоя тирания на света не може да устои на силата на тази бавнокрачеща любов.

— Това не е любов — отговаря, плачейки, Джебраил, — това е омраза. Тя ги тласка в ръцете ти. — Обяснението звучи слабо, повърхностно.

— Те ме обичат — казва гласът на Имама, — защото аз съм вода. Аз съм плодородие, а тя е упадък. Те ме обичат за навика ми да чупя часовници. Човешките същества, които се отвръщат от Бог, губят любовта и сигурността, а също така усещането за Неговото безгранично време, което включва минало, настояще и бъдеще; безвременното време, което няма нужда да тече. Ние копнеем за вечното и аз съм вечността. Тя е нищо: тик или так. Гледа се в огледалото всеки ден и е измъчвана от представата за възрастта, от отминаването на времето. Така е затворник на собствената си природа; тя също е в оковите на Времето. След революцията няма да има часовници; ще счупим всичките. Думата часовник ще бъде задраскана от нашите речници. След революцията няма да има рождени дни. Всички ще бъдем родени наново, всички на една и съща непроменяща се възраст в очите на Всемогъщия Бог.

Сега замлъква, защото долу е настъпил великият миг: народът е стигнал до оръжията. Които на свой ред са накарани да замлъкнат, докато безкрайната змия от хора, гигантският питон на вдигналите се маси, прегръща охраната, удушавайки я и смъртоносното кискане на оръжията изведнъж спира. Имамът въздъхва тежко.

— Свършено е.

Светлините в двореца изгасват, докато хората вървят към него със същата премерена крачка както преди. В този миг из тъмния дворец се надига грозен звук, започвайки като високо, тънко, пронизително ридание, задълбочавайки се след това във виене, вой толкова силен, че да изпълни всяка пролука в града със своята ярост. Тогава златният купол на двореца се пръсва като яйце и издигайки се от него, блестейки от чернота, се появява едно митологично привидение с големи черни криле, със свободно развяваща се коса, толкова дълга и черна, колкото е дълга и бяла на Имама: ал-Лат, разбира Джебраил, изригваща от черупката на Айша.

— Убий я — заповядва Имамът.

Джебраил го сваля на церемониалния балкон на двореца с разперени ръце, за да обхване радостта на народа, звук, който се надига като песен и удавя дори воя на богинята. След това е издигнат във въздуха, без да има избор, той е марионетка, отиваща на война; и тя, виждайки го да идва, се обръща и се свива за скок и стенейки ужасяващо, идва към него с пялата си мощ. Джебраил разбира, че Имамът, воювайки както обикновено чрез пълномощници, ще го пожертва със същата готовност, както пожертва хълма от тела пред портите на двореца, че той е войник-самоубиец в служба на делото на духовника. Аз съм слаб, мисли си той, не съм й равен, но тя също е отслабена от поражението си. Силата на Имама движи Джебраил, поставя мълнии в ръцете му и битката е завързана; той хвърля копия-светкавици в краката й, а тя мята комети в слабините му, ние се убиваме един друг, мисли си той, ще умрем и ще има две нови съзвездия в космоса: ал-Лат и Джебраил. Подобно на изтощени воини на застлано с трупове поле, те залитат и си нанасят саблени удари. И двамата бързо отпадат.

Тя пада.

Надолу презглава се превърта ал-Лат, кралицата на нощта; забива се с главата напред в земята, разбивайки я на късчета; и лежи безглав черен ангел с откъснати от малката странична вратичка в дворцовата градина крила, всичко на раздробена купчина. — И Джебраил, отмествайки ужасен поглед от нея, вижда Имама чудовищно израснал, лежащ в предната градина на двореца със зинала към портите уста; и както хората влизат през портите, той ги поглъща цели.

Тялото на ал-Лат се е сбръчкало на тревата, оставяйки след себе си само едно тъмно петно; и сега всеки часовник в столичния град Деш започва да бие и продължава безкрайно, отвъд дванадесет, отвъд двадесет и четири, отвъд хиляда и едно, обявявайки края на Времето, часът, който е отвъд мерките, часът на връщането на изгнаника, на победата на водата над виното, на идването на Безвремието на Имама.

* * *

Когато нощният разказ се променя, когато без предупреждение развитието на събитията в Джахилия и Ятриб дава път на борбата между Имама и Императрицата, Джебраил за кратко се надява, че проклятието е свършило, че сънищата му са върнати към произволната ексцентричност на обикновения живот; но тогава една нова история се включва в стария модел, продължавайки всеки път, когато заспива, от точно същото място, в което е била прекъсната, и когато собственият му образ, преобразен в аватара на архангела, влиза в структурата, надеждата му умира и той още веднъж отстъпва пред неумолимото. Нещата бяха достигнали точката, когато някои от неговите нощни саги изглеждаха по-поносими от други и след апокалипсиса с Имама той се чувства почти доволен, когато следващият разказ започва, разширявайки неговия вътрешен репертоар, защото най-малкото внушава, че божеството, което той, Джебраил, се беше опитал неуспешно да убие, може да бъде Бог на любовта, както и на отмъщението, силата, дълга, правилата и омразата; и това също е един носталгичен вид разказ за една загубена родина; той създава усещане като за връщане към миналото… каква история е тази? Следва веднага. Да започнем от началото: в утрото на четиридесетия си рожден ден, в стая, пълна с пеперуди, Мирза Саид Ахтар гледаше спящата си жена…

* * *

В съдбоносната утрин на неговия четиридесети рожден ден, в стая, пълна с пеперуди, заминдарът[144] Мирза Саид Ахтар бдеше над спящата си жена и усещаше сърцето си да се изпълва с любов до точката на пръсване. По изключение се беше събудил рано, ставайки преди зазоряване с накиселява-ща от лош сън уста, неговия повтарящ се сън за края на света, в който катастрофата неизменно беше по негова вина. Беше чел Ницше предната вечер — „безмилостният край на този малък твърде разпространен вид, наречен човек“ — и заспа с разтворена върху гърдите си книга. Събуждайки се от шумоленето на пеперудени криле в хладната сумрачна спалня, той беше ядосан на себе си за толкова глупавия избор на четиво преди сън. Обаче сега беше напълно буден. Ставайки тихо, той напъха краката си в чапали и безцелно се заразхожда по верандите на голямата господарска къща, все още в тъмнина заради спуснатите транспаранти, и пеперудите образуваха след него подобна на придворни опашка. В далечината някой свиреше на флейта. Мирза Саид вдигна бамбуковите транспаранти и завърза шнуровете им. Градините бяха потънали в мъглица, през която се завихряха облаците пеперуди, едната мъгла пресичаше другата. Тази отдалечена област винаги е била известна със своите лепидоптери[145], с тези чудотворни ескадрили, изпълващи въздуха денем и нощем, пеперуди с дарбата на хамелеони, чиито крила променят цвета си, щом кацнат на алените цветя, на охрените пердета, на бокалите от обсидиан или кехлибарените пръстени. В къщата на заминдара, а също и в близкото село чудото на пеперудите стана толкова познато, че започна да изглежда земно, но всъщност те се бяха върнали само преди деветнадесет години, както напомняха слугините. Те са били животни, обладани от демони, поне така гласеше легендата, придружаващи местната светица, святата жена, известна само като Бибиджи[146] която живяла до двестагодишна възраст и чийто гроб, докато местоположението му не беше забравено, имаше свойството да лекува импотентност и брадавици. От смъртта на Бибиджи преди сто и двадесет години пеперудите изчезнаха в същото царство на легендарното, както самата Бибиджи, така че когато се върнаха точно сто години след заминаването си, отначало изглеждаха като поличба за предстоящо чудотворно събитие. След смъртта на Бибиджи — това трябва бързо да се каже — селото продължи да процъфтява, насажденията от картофи останаха изобилни, но имаше празнини в много сърца, въпреки че днешните селяни нямаха спомени за времето на старата светица. Така завръщането на пеперудите повдигна много духове, но когато очакваните чудеса не успяха да се овеществят, местните малко по малка отново затънаха в неудовлетвореността на всекидневието. Името на господарската къща на заминдара — Перистан, може би водеше началото си от приказните крила на магическите създания, а името на селото Титлипур[147] със сигурност идваше оттам. Но имената, след като влязат във всеобща употреба, бързо се превръщат в прости звуци, етимологията им бива забравяна, както много от земните чудеса под праха на навика. Хората, обитатели на Титлипур, и ордите от пеперуди се разминаваха помежду си с един вид взаимно пренебрежение. Селяните и семейството на заминдара отдавна бяха изоставили опитите да изключат пеперудите от своите домове, така че когато и да се отвореше някой сандък, група крила излиташе от него като Пандорини дяволчета, които, докато се издигаха, променяха цвета си; имаше пеперуди под затворените капаци на гръмотевичните кутии, в тоалетните на Перистан, във всеки гардероб и между страниците на книгите. А като се събуждаш, намираш пеперудите, спещи на твоите бузи.

Най-накрая обикновеното става невидимо и Мирза Саид вече няколко години престана да забелязва истински пеперудите, но когато първите светлини на зората докоснаха къщата и пеперудите веднага започнаха да блестят, красотата на мига спря дъха му. Той тутакси се втурна към спалнята на жена си в крилото зенана[148], в което спеше Мишал, обвита в мрежа срещу москити. Вълшебните пеперуди почиваха на откритите пръсти на краката й и очевидно едно москито също беше намерило пътя навътре, защото на ръба на ключицата й имаше линия от малки ухапвания. Той искаше да вдигне мрежата, да пропълзи вътре и да нацелува ухапванията, докато изчезнат. Колко възпалени изглеждаха! Колко ще сърбят, когато се събуди! Но се въздържа, предпочитайки да се наслаждава на невинността на спещите й форми. Тя имаше мека червеникаво-кафява коса, бяла-бяла кожа и очите й зад затворените клепачи бяха копринено сиви. Баща й беше директор на държавната банка, така че това беше неустоима женитба, една уредена сватба, която възстанови състоянието на древното западащо семейство на Мирза и след това с течение на времето въпреки неуспеха им да имат деца, разцъфна в съюз на истинска любов. Изпълненият с чувства Мирза Саид гледаше как Мишал спи и прогони последните отломки от своя нощен кошмар от съзнанието си.

— Как може да бъде изпята песента на света — доказваше той на себе си, — когато може да предложи подобни примери на съвършенство като това прелестно зазоряване?

Продължавайки този ред от щастливи мисли, той се обърна с безгласна реч към спящата си жена.

— Мишал, на четиридесет години съм и съм толкова доволен, колкото четиридесетдневно бебе. Днес виждам, че през годините съм потъвал все по-дълбоко и по-дълбоко в нашата любов и сега плувам подобно на някаква риба в този топъл океан.

Колко много му даваше, чудеше се той; колко много се нуждаеше от нея! Техният брак надхвърляше простата чувственост, беше толкова интимен, че една раздяла беше немислима.

— Да остарея до теб — каза й той, докато тя спеше, — ще бъде привилегия, Мишал.

Той си позволи сантименталността да прати целувка към нея и след това се измъкна на пръсти от стаята. Отново на главната веранда в частните си покои на горния етаж, той хвърли поглед към градините, които започваха да се виждат, след като зората вдигна мъглицата, и видя гледката, която щеше да разруши душевния му покой завинаги, разбивайки го без надежда за възстановяване, в същия миг, когато той се увери в своята ранимост от опустошенията на съдбата.

Една млада жена беше клекнала на моравата с протегната лява длан. На тази повърхност кацаха пеперуди, докато с дясната си ръка тя ги повдигаше и ги пъхаше в устата си. Бавно, методично, тя закусваше с мълчаливо съгласните криле.

Нейните устни, бузи, брадичка бяха силно оцветени от многото различни цветове, които се бяха изтрили от умиращите пеперуди.

Когато Мирза Саид Ахтар видя младата жена да яде леката си закуска на неговата морава, той почувства толкова силен прилив на похот, че веднага се почувства засрамен.

Това е невъзможно — нахока се той, — в края на краищата не съм животно.

Младата жена носеше шафранено жълто сари, увито около голотата й по подобие на бедните жени от тази област й, когато се наведе над пеперудите, сарито увисна свободно напред и откри малките й гърди пред втренчения поглед на прикования заминдар. Мирза Саид протегна ръце да се вкопчи в перилата на балкона и лекото движение на бялата му курта трябва да беше привлякло погледа й, защото тя бързо вдигна глава и погледна право в лицето му.

И не погледна веднага отново надолу. Нито стана и побягна, както той наполовина очакваше да направи.

Ето какво направи: почака няколко секунди, сякаш да види дали има намерение да заговори. Когато не го направи, тя просто поднови своята странна закуска, без да сваля очи от неговото лице. Най-странното във всичко това беше, че сякаш: пеперудите се спускаха като по фуния надолу от просветляващия въздух, отивайки с готовност към протегнатите й длани и собствената си смърт. Тя ги държеше за връхчетата на крилете, отхвърляше глава назад и с върха на тесния си език ги вмъкваше бързо в устата. Щом задържеше устата си отворена, тъмните устни се разделяха предизвикателно и Мирза Саид изтръпна, виждайки пеперудите да пърхат в тъмната пещера на смъртта си и въпреки това не правеха никакъв опит да избягат. Когато беше удовлетворена, че той е видял това, тя съедини устни и започна да дъвче. Останаха така, селската жена долу, земевладелецът горе, докато очите й се извъртяха нагоре в своите гнезда и тя падна тежко на лявата си страна, гърчейки се бясно.

След няколко секунди неподвижна паника Мирза изкрещя: — Хей, къща! Хей, събуди се, спешен случай! — В същото време побягна към величественото махагоново стълбище от Англия, донесено тук от някакво невъобразимо Уоруикшайър, някакво невероятно място, където крал Чарлз I в един влажен и неосветен приорат се беше изкачил по същите стъпала, преди да изгуби главата си през седемнадесетия век на друга временна система. Надолу по тези стълби профуча Мирза Саид Ахтар, последен от рода си, тъпчейки върху призрачните отпечатъци от обезглавени крака, докато бързаше към моравата.

Момичето се гърчеше, мачкайки пеперуди под своето търкалящо се и ритащо тяло. Мирза Саид стигна пръв при нея, въпреки че прислужниците и Мишал, събудени от неговия вик, не бяха твърде изостанали. Той сграбчи момичето за челюстта и насила я отвори, пъхвайки лежащо наблизо клонче, което тя веднага прехапа надве. Кръв се процеди от порязаната й уста и той се уплаши за езика й, но точно тогава болестта я остави, тя се успокои и заспа. Мишал нареди да бъде занесена в собствената й спалня и сега Мирза Саид беше задължен да се втренчи във втора спяща красавица в това легло и беше поразен за втори път от това като че ли твърде богато и дълбоко усещане, за да бъде наречено с грубото име похот. Той откри, че веднага му се догади от собствените му нечисти помисли и че същевременно е въодушевен от чувствата, които се въртяха в него, свежи чувства, чиято новота много го развълнува. Мишал дойде до съпруга си.

— Познаваш ли я? — попита Саид и тя кимна.

— Сираче. Прави малки емайлирани животинки и ги продава край главния път. Припадничава е от съвсем малка.

Не за пръв път Мирза Саид беше изпълнен със страхопочитание пред дарбата на жена си да се замесва с други човешки същества. Той самият едва ли можеше да разпознае повече от шепа селяни, но тя знаеше галеното име на всеки, семейните истории и доходи. Те й разказваха дори сънищата си, въпреки че малко от тях сънуваха повече от веднъж месечно, тъй като бяха твърде бедни, за да си позволяват подобен лукс.

Преливащата нежност, която почувства на разсъмване, се върна и той я прегърна през раменете. Тя облегна главата си на него и каза нежно:

— Честит рожден ден.

Той я целуна по косата. Стояха прегърнати, гледайки спящото момиче. Айша: жена му каза името.

* * *

След като сирачето Айша стигна пубертета и стана заради умопомрачената си красота и изражението си на гледаща в друг свят обект на желанието на много млади мъже, започна да се говори, че търси любовник от небето, защото се мисли за твърде добра за смъртните мъже. Нейните отхвърлени ухажори се оплакваха, че от практическа гледна точка тя няма право да бъде толкова придирчива, защото на първо място е сирак и на второ е обладана от демона на епилепсията, който със сигурност ще отблъсне всички небесни духове, които иначе биха могли да проявят интерес. Някои огорчени младежи стигнаха дотам да внушават, че тъй като недостатъците на Айша ще й попречат някога да намери съпруг, тя може да започне да си взима любовници, така че да не прахосва тази красота, която напълно справедливо би трябвало да бъде дадена на по-малко несигурна личност. Въпреки тези опити на младите мъже на Титлипур да я превърнат в своя курва, Айша остана целомъдрена, като нейната защита беше поглед с толкова яростно съсредоточаване върху кръпка въздух над лявото рамо на човека, че редовно беше бъркан с презрение. След това хората научиха за новия й навик да поглъща пеперуди и промениха мнението си за нея, убедени, че не е с всичкия си и затова опасна за лягане, в случай че демоните се прехвърлят в любовниците й. След това похотливите мъже от селото я оставиха на мира, сама с нейните животни-играчки и странната й прехвръкваща диета. Обаче един младеж започна да сяда на малко разстояние от нейната врата, обърнат дискретно в противоположната посока, сякаш е на пост, въпреки че тя вече нямаше нужда от защитници. Той беше бивш недокосваем от съседното село Чатнапатна, който беше приел исляма и името Осман. Айша никога не благодареше за присъствието на Осман, нито той искаше подобна благодарност. Покритите с листа клони на селото се люлееха над главите им от лекия ветрец.

Селото Титлипур се беше разраснало под сянката на огромна индийска смокиня, единствен монарх, който управляваше със своите многочислени корени над площ повече от половин миля в диаметър. Досега растежът на дърво в селото и на село в дървото беше станал толкова заплетен, че беше невъзможно да се направи разлика между двете. Някои области от дървото бяха станали добре известни любовни кътчета; други бяха птичи пътечки. Някои от по-бедните работници бяха построили груби подслони в ъглите на яки клони и в действителност живееха в гъстия листак. Имаше клони, които се използваха като пътеки из селото, от брадите на старото дърво бяха направени детски люлки, а на места, където се спускаше ниско над земята, неговите листа образуваха покриви за много колиби, сякаш висящи от зеленината подобно на гнезда на птици-тъкачки[149]. Когато се събираше селският пан-чаят[150], той се разполагаше на най-якия клон. Селяните бяха свикнали да споменават за дървото чрез името на селото и за селото просто като „дървото“. На обитателите-нечовеци на индийската смокиня — медни мравки[151], катерици, бухали — им беше оказвано уважението, дължимо на съграждани. Само пеперудите бяха пренебрегвани като надеждни, отдавна показали, че са лъжливи.

Това беше мюсюлманско село, затова приелият исляма Осман беше дошъл тук в палячовските си одежди и със своя „бум-бум“ вол, след като беше възприел вярата от отчаяние, надявайки се, че променяйки името си на мюсюлманско, то ще му донесе повече добро от по-ранни преименувания, например когато недокосваемите бяха преименувани в „деца на Бога.[152]“. Като дете на Бога в Чатнапатна не му беше позволявано да черпи вода от кладенеца, защото докосването на един парий щяло да замърси питейната вода… Без земя и сирак като Айша Осман изкарваше прехраната си като палячо. Волът му носеше яркочервени хартиени конуси върху рогата си и много сърмена драперия върху носа и гърба си. Той обикаляше от село на село, изпълнявайки един номер по сватби и други празненства, в който волът беше негов важен партньор и фон на заден план, който кимаше в отговор на негов въпрос, едно кимване за „не“, две за „да“.

— Селото, където сме пристигнали, хубаво ли е? — ще попита Осман.

— Бум — не се съгласяваше волът.

— Не е ли? О, да, хубаво е. Виж: не са ли хората добри?

— Бум!

— Какво? Значи е село от грешници?

— Бум, бум!

— Боже мой! Тогава значи всички ще отидат в ада?

— Бум, бум!

— Но, бхайджан, няма ли надежда за тях?

— Бум, бум — предлагаше волът спасение. Осман възбудено се навеждаше, поставяйки ухо на волската уста.

— Кажи бързо. Какво трябва да направят, за да бъдат спасени? — В този момент волът дръпваше кепето от Османовата глава и го разнасяше из тълпата, молейки за пари, и Осман щастливо кимаше: Бум, бум.

Осман, преминалият към исляма, и неговият „бум-бум“ вол бяха харесвани в Титлипур, но младия мъж искаше одобрението на едно лице, а то не искаше да го даде. Той й беше признал, че преминаването към исляма е било в по-голямата си част тактическо: „Само така можех да получа питие, биби, какво да прави човек?“ Тя беше оскърбена от признанието му, осведоми го, че не е никакъв мюсюлманин, душата му е в опасност и че може да се върне обратно в Чатнапатна и да умре от жажда, доколкото зависи от нея. Лицето й се зачерви, докато говореше с неизмеримо силно разочарование от него, и силата на това разочарование му даваше оптимизма да стои клекнал на дузина крачки от дома й ден след ден, но тя продължаваше да крачи горделиво покрай него с вирнат нос, без дори едно добро утро или надявам се, че си добре.

Веднъж седмично каруците на Титлипур с картофи се затъркулваха надолу по изровения, тесен четиричасов коловоз до Чатнапатна, който беше на мястото, където коловозът срещаше големия главен път. В Чатнапатна се изправяше високият блестящ алуминиев силоз на търговците на едро на картофи, но това нямаше нищо общо с редовните посещения на Айша в града. Тя се качваше на стоп на картофена каруца, стискайки малък вързоп от зебло, за да занесе играчките си на пазара. Чатнапатна беше известна в областта с детските си джунджурии, дялани дървени играчки и емайлирани статуетки.

Осман и неговият вол стояха накрая на индийската смокиня, наблюдавайки я как подскача на върха на чувалите с картофи, докато не се смали до точка.

В Чатнапатна тя се отправи към помещенията на Шри Шринивас, собственик на най-голямата фабрика за играчки в града. На стените й висяха политическите графити на деня: Гласувай за ръката. Или по-учтиво: Моля, гласувайте за КП (м).[153] Над тези увещания стоеше гордото заявление: Фабрика за играчки Шринивас. Нашето мото: честност & творчество. Шринивас беше вътре: мъж като голямо желе, главата му бе подобна на плешиво слънце, петдесетинагодишен човек, когото целоживотното продаване на играчки не беше успяло да вкисне. Айша му дължеше прехраната си. Той беше толкова впечатлен от артистичността на нейното дялкане, че се съгласи да купува толкова, колкото може да произведе. Но въпреки неговото обичайно добродушие изражението му потъмня, когато Айша отвори вързопчето си и му показа две дузини фигурки на млад мъж с палячовска шапчица, придружаван от украсен вол, който можеше да навежда покритата си със сърма глава. Разбирайки, че Айша е простила на Осман неговото приемане на друга вяра, Шри Шринивас изкрещя:

— Този човек е предател на своето рождение. Що за човек ще смени боговете толкова лесно, както своите дхоти? Бог знае какво ти става, дъще, но аз не искам тези кукли.

На стената зад неговото писалище висеше рамкиран сертификат, на който пишеше с претрупан със заврънкулки шрифт: Настоящото удостоверява, че мистър ШРИ С. ШРИНИВАС е експерт по геологическата история на планетата Земя, прелитайки през Гранд Каньон със СИНИК ЕЪРЛАЙНЗ. Шринивас затвори очи и скръсти ръце, един несмеещ се Буда, с неоспоримия авторитет на човек, който е летял.

— Това момче е дявол — каза той с решителност и Айша загъна куклите в своето парче зебло, обръщайки се да си върви, без да спори. Очите на Шринивас се ококориха. — Проклета да си — извика той, — причиняваш ми мъка! Мислиш, че не знам, че се нуждаеш от парите? Защо направи толкова тъпо нещо? Какво ще правиш сега? Веднага отивай и направи кукли за СП, двойно по-бързо, и аз ще платя най-добрата цена и отгоре, защото съм щедър до недостатък.

Личното изобретение на мистър Шринивас беше куклата „Семейно планиране“, социално отговорна редакция на старата руска куклена идея. Вътре в костюмирана и оботушена кукла Аба имаше скромно облечена в сари Ама, а вътре в нея дъщеря, съдържаща син. Две деца са достатъчно: това беше посланието на куклите.

— Направи ги бързо, бързо — извика Шринивас след излизащата Айша. — Куклите за СП имат голям оборот.

Айша се обърна и се усмихна.

— Не се тревожи за мен, Шринивасджи — каза тя и си тръгна.

Сирачето Айша беше на деветнадесет години, когато започна връщането си пеша в Титлипур покрай изровения картофен коловоз, но по времето, когато се появи около четиридесет и осем часа по-късно в селото си, тя беше придобила един вид неостаряване, защото косата й беше побеляла като сняг, докато кожата й си беше възвърнала сияйното съвършенство на новороденото и въпреки че беше напълно гола, пеперудите се бяха установили по цялото й тяло в толкова плътни рояци, че тя сякаш носеше рокля от най-деликатната материя във вселената. Палячото Осман се упражняваше с вола близо до коловоза, защото, въпреки че беше разтревожен до смърт от нейното продължително отсъствие и беше прекарал цялата минала нощ в търсенето й, все още беше необходимо да си изкарва хляба. Когато спря погледа си на нея, този млад човек, който никога не беше уважавал Бог, защото беше роден недокосваем, беше изпълнен със свещен ужас и не посмя да доближи момичето, в което беше толкова безпомощно влюбен.

Тя влезе в своята колиба и спа цял ден и цяла нощ, без да се събужда. След това отиде да се срещне със старшия на селото, сарпанч[154] Мохамед Дин, и го осведоми спокойно, че й се е явил архангел Джебраил и е лежал до нея да почива.

— Величие дойде между нас — съобщи тя на разтревожения сарпанч, който досега беше по-загрижен за картофените квоти, отколкото за трансцендентното. — Всичко ще се иска от нас и всичко ще ни се даде.

В друга част на дървото жената на сарпанча Хатиджа успокояваше един плачещ палячо, който трудно можеше да приеме, че е изгубил любимата си Айша от едно по-висше същество, защото когато архангел легне с една жена, тя е изгубена завинаги за мъжете. Хатиджа беше стара и разсеяна и често непохватна, когато се опитваше да бъде нежна, и даде на Осман хладна утеха:

— Слънцето винаги залязва, когато човек се страхува от тигри — цитира тя стара поговорка: лошите новини винаги идват изведнъж.

Скоро след като историята за чудото се разчу, момичето Айша беше повикано в голямата къща и през следващите дни прекарваше дълги часове със заминдаровата съпруга бегум Мишал Ахтар, чиято майка също беше дошла на гости и беше хлътнала по белокосата жена на архангела.

* * *

Сънуващият сънувайки иска (но не може) да протестира: никога не съм я докосвал с пръст, какво си мислите, че е това — някакъв мокър сън или какво? Проклет да съм, ако зная откъде това момиче получава информацията/вдъхновението си. Не оттук, това е сигурно.

Случи се следното: тя се връщаше към селото си, но тогава сякаш изведнъж започна да я оборва умора и тя слезе от пътя, за да легне в сянката на едно тамариндово дърво и си почине. В мига, когато очите й се затвориха, той беше до нея, сънуващият Джебраил в палто и шапка, изнемогващ от жега. Тя погледна към него, но не можеше да каже какво вижда, може би крила, ореоли, вътрешностите му. След това легна до нея, откривайки, че не може да се изправи, крайниците му бяха станали по-тежки от стоманени блокове, сякаш тялото му щеше да бъде смазано до земята от собствената си тежест. Когато свърши да го гледа, тя кимна сериозна, сякаш беше говорил, и след това развърза парцала, който носеше за сари и се изтегна до него, гола. След това в съня той заспа, изгаснал и студен, като че някой е извадил щепсела, и когато се засънува отново буден, тя стоеше пред него с тази разпусната бяла коса и облеклите я пеперуди: преобразена. Тя все още кимаше с унесено изражение на лицето, получавайки вест от нещото някъде, което тя наричаше Джебраил. След това го остави лежащ там и се върна в селото, за да направи своето излизане на сцената.

Така, сега имам жена насън, сънуващият си възвръща в достатъчна степен съзнанието, за да мисли. Какво, по дяволите, да правя с нея? — Но това не зависи от него. Айша и Мишал Ахтар са заедно в голямата къща.

* * *

От рождения си ден насам Мирза Саид беше изпълнен със страстни желания, „сякаш животът започва истински на четиридесет“, чудеше се жена му. Техният брак стана толкова деен, че слугите трябваше да сменят чаршафите три пъти дневно. Мишал тайно се надяваше, че това нарастване на либидото на съпруга й ще доведе до зачеване, защото беше на твърдото мнение, че ентусиазмът е от значение, каквото и да казват лекарите против, и че годините в мерене на температурата всяка сутрин преди да стане от леглото и след това нанасянето на резултатите на милиметрова хартия, за да установи кривата на овулацията си, всъщност са разубедили бебетата да бъдат родени, донякъде защото беше трудно да бъдеш подходящо енергичен, когато науката си ляга заедно с теб, и отчасти, по нейно мнение, защото никой самоуважаващ се зародиш не би искал да влезе в утробата на толкова механично програмирана майка. Мишал все още се молеше за дете, въпреки че вече не споменаваше този факт на Саид, за да му спести усещането, че я е провалил в това отношение. Със затворени очи, преструвайки се на заспала, тя призоваваше Бог за знак и когато Саид стана толкова любещ, толкова често, тя се чудеше дали не е това. В резултат странната му молба отсега нататък, когато идват в Перистан, тя да възприема „старите нрави“ и да се оттегля в пурдах,[155] не беше приета с отвращението, което заслужаваше. В града, където държаха голяма и гостоприемна къща, заминдарът и жена му бяха известни като една от „най-модерните“ и „дискодвойки“ в околността; те колекционираха съвременно изкуство и организираха щури купони, като канеха приятели за натискане в тъмното, докато гледаха софтпорно на видео. Така че когато Мирза Саид каза: „Мишу, няма ли да бъде някак си възхитително, ако ние пригодим нашето поведение да подхожда на тази стара къща“, тя трябваше да се изсмее в лицето му. Но вместо това отговори, „Както желаеш, Саид“, защото той й даде да разбере, че това е един вид еротична игра. Той дори намекна, че неговата страст към нея е станала толкова завладяваща, че той може да има нужда да я изрази във всеки миг и ако по това време е навън на открито, това може да смути служителите; сигурно пък нейното присъствие щеше да направи невъзможно за него да се съсредоточава върху която и да е от неговите задачи и между другото в града „ние ще бъдем напълно съвременни.“ От това тя разбра, че градът е пълен с разсейващи Мирза неща, така че изгледите й да зачене бяха най-големи точно тук, в Титлипур. Тя реши да стои затворена. Тогава покани майка си да дойде и да остане, защото ако вземеше да се затвори в зенана[156], щеше да има нужда от компания. Мисис Курейши пристигна тресяща се от закръглено настървение, решена да хока зетя си, докато не се откаже от тези пурдах-глупости, но Мишал учуди майка си с молбата: „Моля те, недей.“

Мисис Курейши, жената на директора на държавната банка, самата беше твърде светска жена.

— Мишу, всъщност през цялото ти тийнейджърство ти беше сивата гъска, а аз хипарката. Мислех, че сама се измъкна от това блато, но днес виждам, че те е бутнал отново вътре. — Жената на финансиста винаги е била на мнението, че зетят й е таен скръндза, мнение, което оцеля, въпреки че беше оставено да се задуши без нито късче подкрепящо го доказателство. Пренебрегвайки ветото на дъщеря си, тя придружи Мирза Саид в симетрично подредената градина и го нападна, тресейки се по обичая си, за да подчертае казаното. — Какъв живот живеете? — попита тя. — Дъщеря ми не е за заключване, а за извеждане! За какво е цялото ти богатство, ако също го държиш под ключ? Синко, отключи и двете: жена и портфейл! Отведи я някъде, обновете любовта си на някаква приятна екскурзия! — Мирза Саид отвори уста, не намери отговор, затвори я отново. Объркана от собственото си красноречие, от идеята за ваканция, която беше родила изцяло под напора на момента, мисис Курейши се запали по темата си. — Просто се пригответе и тръгвайте! — настоя тя. — Тръгвайте, човече, тръгвайте! Заминете с нея или искате да я заключите, докато тя си замине — тук тя ръгна заплашително пръст в небето — завинаги?

Мирза Саид виновно обеща да обмисли идеята.

— Какво чакаш? — извика тя тържествуващо. — Мекушавец такъв! Хамлет такъв!

Нападките на тъща му предизвикаха един от периодичните пристъпи на самопорицание, които измъчваха Мирза Саид, откакто убеди Мишал да сложи фереджето. За да се утеши, той се залови да прочете романа на Тагор „Домът и светът“, в който един заминдар убеждава жена си да излезе от пурдах, след което тя избягва с един политически агитатор в кампанията свадеши[157] и заминдарът свършва мъртъв. Романът веднага го развесели, но след това подозренията му се върнаха. Беше ли искрен в причините, които изтъкна на жена си, или просто търсеше начин за разчистване на терена за своето преследване на мадоната на пеперудите, епилептичката Айша? „Някое крайбрежие — помисли си той, спомняйки си мисис Курейши с очите и на обвиняващ ястреб, — нещо чисто.“ Присъствието на тъща му, доказваше той на себе си, беше допълнително доказателство за неговата bona fide[158]. He беше ли окуражил положително Мишал да прати да я повикат, въпреки че отлично знаеше, че старата дебелана не можеше да го понася и ще го заподозре във всяка възможна лукавщина под слънцето? „Щях ли да бъда толкова запален да дойде, ако планирах някоя шмекерия?“, зададе си въпроса той. Но заядливите вътрешни гласове продължаваха: „Всичката тази скорошна сексология, този подновен интерес към твоята лейди съпруга, е просто пренасяне. Всъщност копнееш за своята селска проститутка да дойде и проституира с теб.“

Вината имаше за последица заминдаровото усещане, че е напълно безполезен. В неговото нещастие обидите на тъща му започнаха да изглеждат като буквалната истина. „Мекушавец“, нарече го тя и седейки в кабинета си, заобиколен от шкафове за книги, в които червеи със задоволство дъвчеха безценни санскритски текстове, подобни на които не можеха да бъдат намерени дори в националните архиви, и по-малко възвисяващите събрани съчинения на Пърси Уестърмен[159], Дж. Е. Хенти[160] и Дорнфорд Йейтс[161], Мирза Саид призна, да, слабото ми място е, че съм мекушав. Родът беше на седем поколения й размекването продължаваше седем поколения. Той тръгна надолу по коридора, в който предците му висяха в съкрушителни позлатени рамки, и започна да съзерцава огледалото, което беше окачил на последното свободно място като напомняне, че и той един ден трябва да се изкачи на тази стена. Той беше мъж без остри ъгли и остри ръбове; дори лактите му бяха покрити с малки възглавнички от месо. В огледалото видя тънките мустаци, слабата брадичка, изцапаните с паан устни.[162] Бузи, нос, чело: всичко мекушаво, мекушаво, мекушаво.

— Кой ще види нещо в тип като мен? — извика той и когато осъзна, че е бил толкова развълнуван, че е говорил на глас, разбра, че трябва да е влюбен, че се е поболял като куче от любов и че обектът на неговите чувства вече не е любещата му жена.

Тогава какъв проклет, повърхностен, ловък и самозалъгващ се тип съм аз — въздъхна той за себе си, — да се променя толкова много, толкова бързо. Заслужавам да бъда довършен без церемонии.

Но той не беше от типа, който се хвърля върху меча си. Вместо това се помота из коридорите на Перистан и твърде скоро къщата упражни магията си и го върна отново към нещо подобно на добро настроение.

Къщата: въпреки приказното си име, тя беше солидна, твърде неинтересна сграда, смятана за екзотична само заради това, че е в погрешната страна. Била е построена преди седем поколения от някой си Пероун, английски архитект, много облагодетелстван от колониалните власти, чийто единствен стил беше този на неокласическата английска земевладелска къща. През онези дни големите заминдари бяха луди по европейската архитектура. Прапрапрапрапрадядото на Саид го беше наел пет минути след като се запознал с него на приема на вицекраля, за да покаже публично, че не всички индийски мюсюлмани са подкрепяли акцията на войниците на Мерут[163] или са съчувствали на последвалите я въстания, не, не, по никакъв начин — и след това му дал carte blanche, — така сега Перистан стоеше по средата на почти тропическите картофени ниви до голямата индийска смокиня, покрита с пълзящи орнаментални храсти, със змии в кухните и скелети на пеперуди в шкафовете. Някои казваха, че името й се дължи повече на англичанина, отколкото на нещо по-фантастично: то беше просто съкращение от Пероунистан.

След седем поколения тя най-после беше започнала да изглежда като принадлежаща на този пейзаж от волски каруци, палмови дървета и високи, ясни и натежали от звезди небеса. Дори прозорецът с цветно стъкло, гледащ надолу към стълбата на крал Чарлс Безглавия, беше по някакъв неопределим начин натурализиран. Много малко от тези заминдарски къщи бяха оцелели от егалитарните опустошения на съвременността и съответно над Перистан висеше нещо от мистичния ореол на музей, въпреки че или защото Мирза Саид се гордееше много със стария дом и беше харчил разточително, за да го поддържа в добро състояние. Той спеше под висок балдахин от изкусно кована мед в подобно на кораб легло, заемано от трима вицекрале. В главния салон обичаше да седи с Мишал и мисис Курейши в необикновения триместен любовен стол. В единия край на това помещение на дървени трупчета стоеше навит исполински килим от Шираз, очаквайки времето на бляскавия прием, който щеше да заслужи неговото разгъване и което никога не настъпи. В трапезарията се изправяха яки класически колони с богато украсени коринтски фризове, имаше каменни и истински пауни, разхождащи се по главното стълбище към къщата, и подрънкващи в залата венециански полилеи. Оригиналните пункахи все още бяха напълно действащи и всички техни шнурове пътуваха по скрипци и през дупки в стените и подовете до малък задушен шкаф за обувки, където седеше пункахджията и дърпаше всички едновременно, затворен в иронията на зловонния въздух в това малко местенце, докато изпраща хладен ветрец до всички други части на къщата. Прислужниците също датираха от седем поколения назад и заради това бяха изгубили изкуството на оплакването. Важаха старите нрави: дори от сладкаря на Титлипур се изискваше да търси одобрението на заминдара, преди да започне да продава каквито и да било нови бонбони, които може да е изнамерил. Животът в Перистан беше толкова лесен, колкото беше труден под дървото; но дори върху подобни закътани съществувания могат да паднат тежки удари.

* * *

Откритието, че жена му прекарва по-голямата част от времето затворена в кабинета си с Айша, изпълни Мирза с непоносимо раздразнение, една екзема на духа, която го подлудяваше, защото нямаше начин да бъде почесана. Мишал се надяваше, че архангелът, Айшиният съпруг, ще й дари едно бебе, но тъй като не можеше да го каже на съпруга си, тя ставаше мрачна и кисело вдигаше рамене, когато я питаше защо прахосва толкова време с най-лудото момиче на селото. Новата сдържаност на Мишал влошаваше сърбежа в сърцето на Мирза Саид и го направи и ревнив, въпреки че не беше сигурен дали ревнуваше Айша или Мишал. Той за пръв път забеляза, че господарката на пеперудите имаше очи със същата блестяща сива отсянка като жена му и по някаква причина и това също го ядосваше, сякаш то доказваше, че жените се съюзяват срещу него, шепнейки си Бог знае какви тайни; може би те клюкарстваха за него! Тази работа със зенана изглежда беше докарала неприятни последици; дори тази стара пихтия мисис Курейши беше омаяна от Айша. Истинска тройка, мислеше си Мирза Саид; когато идол влиза през вратата ти, здравият разум излиза през прозореца.

А що се отнася до Айша: когато срещаше Мирза на балкона или в градината, където той се разхождаше, четейки любовна поезия на урду, тя беше неизменно почтителна и плаха; но доброто й държане, съчетано с пълната липса на поне някаква искра еротичен интерес, тласкаше Саид все по-дълбоко и по-дълбоко в безпомощността на неговото отчаяние. Случи се тогава, когато един ден той проследи Айша да влиза в жилището на жена му и няколко минути по-късно чу гласа на тъща си да се издига в мело драматичен крясък и той, обзет от слонска отмъстителност, нарочно изчака пълни три часа, преди да отиде да провери. Откри мисис Курейши да скубе косите си и да ридае като филмова звезда, докато Мишал и Айша седяха една срещу друга с кръстосани крака на леглото, сиви очи, втренчени в сиви очи, и лицето на Мишал беше сгушено в протегнатите длани на Айша.

Излезе, че архангелът беше осведомил Айша, че жената на заминдара умира от рак, че гърдите й са пълни с пагубни възли на смъртта и че тя няма повече от няколко месеца живот. Местонахождението на рака доказа на Мишал жестокостта на Бог, защото само зло божество може да разположи смърт в гърдите на жена, чиято единствена мечта беше да кърми нов живот. Когато Саид влезе, Айша настоятелно шепнеше на Мишал:

— Не бива да мислиш така. Бог ще те спаси. Това е изпитание на вярата.

Мисис Курейши съобщи на Мирза Саид лошите новини с много писъци и вой и за объркания заминдар това беше последната капка. Той изпадна в ярост и започна силно да крещи и трепери, сякаш всеки миг щеше започне да разбива мебелите в стаята, както и обитателите й.

— По дяволите с вашия призрачен рак! — изпищя той към Айша в своето раздразнение. — Дойде в моята къща със своята лудост и сипа отрова в ушите на семейството ми. Махай се оттук със своите видения и своя невидим съпруг. Тук е модерният свят и лекарите, а не духове от картофените полета, са тези, които ни казват кога сме болни. Ти предизвика тази тъпа дандания за нищо. Махай се и никога повече не се връщай на земите ми.

Айша го изслуша, без да отделя очите или ръцете си от Мишал. Когато Саид спря да си поеме дъх, свивайки и разпускайки юмруците си, тя нежно каза на жена му: „Всичко ще бъде поискано от нас и всичко ще ни се даде.“ Когато той чу тази формула, която хората из цялото село бяха започнали папагалски да повтарят, сякаш знаеха какво означава, Мирза Саид Ахтар за кратко полудя, вдигна ръка и повали Айша в безсъзнание. Тя падна на пода с кървяща уста, с избит от юмрука му зъб и както лежеше там, мисис Курейши отправи обида към своя зет.

— О, Боже, поверила съм дъщеря си на грижите на убиец. О, Боже, бияч на жени. Продължавай, удари имен, потренирай малко. Осквернител на светици, богохулник, дяволе нечист.

Саид напусна стаята, без да каже дума. На следващия ден Мишал Ахтар настоя да се върне в града за пълни изследвания. Саид не отстъпи.

— Ако искаш да дадеш воля на суеверието, върви, но не очаквай от мен да те придружа. Осем часа каране във всяка посока; така че по дяволите с това.

Мишал замина същия следобед с майка си и шофьора и в резултат Мирза Саид не беше там, където трябваше да бъде, значи до жена си, когато резултатите от изследванията й бяха съобщени: положителен, операцията невъзможна, твърде напреднал, хищните лапи на рака се бяха забили дълбоко в гърдите й. Няколко месеца, шест, ако беше късметлийка, и скоро преди това щеше да дойде болката. Мишал се върна в Перистан и се отправи направо към жилището си в зенана, където написа на съпруга си официална бележка на светло лилав лист за писмо, уведомявайки го за лекарската диагноза. Когато прочете смъртната й присъда, написана със собствената й ръка, много силно му се прииска да избухне в сълзи, но очите му упорито оставаха сухи. Много години не беше имал време за Върховния, но сега няколко от Айшините фрази неочаквано изплуваха в съзнанието му. Бог ще те спаси. Всичко ще се даде. Хрумна му една горчива суеверна мисъл: „Това е проклятие — мислеше си той. — Защото изпитвах страст към Айша, тя уби жена ми.“

Когато отиде в зенана, Мишал отказа да се срещне с него, но майка й, препречваща вратата, му подаде втора бележка на ароматизирана синя хартия. „Искам да видя Айша — пишеше вътре. — Моля за любезното ти разрешение.“ Навеждайки глава, Мирза Саид даде съгласието си и засрамено се за-тътри обратно.

* * *

C Махунд винаги има борба; при Имама робство; но с това момиче няма нищо. Джебраил е бездеен, обикновено заспал в съня, както е в живота. Тя идва при него под едно дърво или в някой ров, чува каквото не казва, взима каквото й е нужно и си тръгва. Например какво знае за рака? Съвършено нищо.

Всички около него, мисли си той, докато е полубуден-полусънуващ, са хора, чуващи гласове, прелъстявани от слова. Но не неговите; никога неговия истински материал. — Тогава чии? Кой шепне в ушите им, позволявайки им да преместват планини, да спират часовници, да диагностицират болести?

Той не може да разбере.

* * *

В деня след завръщането на Мишал в Титлипур момичето Айша, която хората бяха започнали да наричат кахин, пир[164], напълно изчезна за цяла седмица. Нейният злочест обожател Осман палячото, който я следваше на разстояние по прашния картофен коловоз към Чатнапатна, разказа на селяните, че се вдигнал ветрец и духнал прах в очите му; когато успял да ги почисти, тя „просто беше изчезнала“. Обикновено когато Осман и неговият вол започваха да разказват своите измислени истории за джинове, вълшебни лампи и Сезам, отвори се, селяните гледаха търпеливо и го подкачаха, добре, добре, Осман, запази ги за онези идиоти в Чатнапатна; те може да си падат по такива неща, но тук, в Титлипур, ние знаем как стоят нещата и че дворци не се появяват, освен ако хиляда и един работници не ги построят, нито изчезват, освен ако същите работници не ги бутнат. Обаче в този случай никой не се присмя на палячото, защото щом се отнасяше за Айша, селяните бяха готови да повярват всичко. Те постепенно бяха повярвали, че снежнокосото момиче е истинската наследница на Бибиджи, защото не се ли бяха появили отново пеперудите в годината на нейното раждане и не я ли следваха като плащ? Айша беше реабилитацията на дълго вгорчаваната надежда, породена от завръщането на пеперудите, и доказателство, че все още са възможни велики неща в този живот, дори за най-слабите и бедните в страната.

 

 

 

— Ангелът я е отнесъл — чудеше се жената на сарпанча Хатиджа и Осман избухна в сълзи. — Но не, това е чудо — обясни неразбиращата стара Хатиджа.

Селяните закачаха сарпанча:

— Как може да си старейшина на селото с толкова нетактична съпруга, направо не ни го побира умът.

— Вие ме избрахте — отговаряше той намусено.

На седмия ден след нейното изчезване Айша бе забелязана да крачи към селото отново гола и облечена в златни пеперуди, със своята сребриста коса, вееща се на лекия ветрец. Тя отиде направо в дома на сарпанча Мохамед Дин и поиска панчаятът на Титлипур да бъде събран за спешна среща.

— Сполетя ни най-голямото събитие в историята на дървото — довери му тя. Мохамед Дин, неспособен да й отказва, определи времето на срещата за същата вечер след смрачаване.

Тази нощ членовете на панчаята заеха местата си на обичайния клон на дървото, докато Айша кахин стоеше пред тях на земята.

— Летях с ангела в най-високите висоти — каза тя. — Да, дори до лотосовото дърво в най-далечния край. Архангелът Джебраил ни донесе вест, която е и заповед. Всичко се изисква от нас и всичко ще ни бъде дадено.

Нищо в живота на сарпанч Мохамед Дин не го беше подготвило за избора, пред който щеше да бъде изправен.

— Какво иска ангелът, Айша, дъще? — попита той, борейки се да овладее гласа си.

— Волята на ангела е — всички ние, всеки мъж, жена и дете от селото да започнат веднага да се приготвят за поклонение. Заповядано ни е да отидем пеша оттук до Мека Шариф[165], за да целунем Черния камък в Кааба, в центъра на Харам Шариф, свещената джамия. Там непременно трябва да отидем.

Сега квинтетът на панчаята започна разгорещено да спори. Трябваше да бъдат взети под внимание посевите и невъзможността да бъдат изоставени домовете en masse.

— Това е невъзможно, дете — каза й сарпанчът. — Добре известно е, че Аллах извинява тези, които наистина са неспособни да отидат на хаджилък и умра[166] по здравословни причини и поради бедност. Но Айша остана мълчалива и старейшините продължиха да спорят. След това като че нейното мълчание зарази всички останали и за дълъг момент, през които въпросът беше разрешен — въпреки че никой никога не успя да разбере по какъв начин, — не беше произнесена нито дума. Осман палячото беше този, който най-накрая проговори, Осман, приелият исляма, за когото новата му вяра не беше нещо повече от чаша вода.

— Оттук до океана са почти двеста мили — извика той. — Тук има стари жени и бебета. Как можем да тръгнем?

— Бог ще ни даде силата — ведро отговори Айша.

— Не ти ли е хрумвало — викна й той, отказвайки да се предаде, — че там има могъщ океан между Мека Шариф и нас? Как изобщо ще го прекосим? Нямаме пари за поклонническите кораби. Може би ангелът ще ни направи криле, така че да можем да литнем?

Много селяни ядосано заобиколиха богохулника Осман.

— Сега млъкни — сгълчи го сарпанчът Мохамед Дин. — Не си от дълго в нашата вяра или в нашето село. Дръж си плювалника затворен и научи нашите нрави.

Обаче Осман отговори нахално:

— Значи така посрещате нови заселници. Не като равни, а като хора, които трябва да правят каквото им се каже.

Възел от мъже със зачервени лица започна да се стяга около Осман, но преди да може да се случи нещо друго, кахината Айша промени изцяло настроението, отговаряйки на въпросите на палячото.

— Ангелът обясни и това — каза тя тихо. — Ние ще вървим двеста мили и когато стигнем до брега на океана, ще стъпим в пяната и водите ще се разтворят за нас. Вълните ще се разделят и ние ще прекосим по дъното на океана до Мека.

* * *

Следващата сутрин Мирза Саид Ахтар се събуди в къща, която беше станала необичайно тиха и когато позвъни за прислужниците, нямаше отговор. Тишината се беше разпростряла и в картофените полета; но под широкия, полюляващ се покрив на титлипуровото дърво цареше суматоха. Панчаятът беше гласувал единодушно да се подчинят на заповедта на архангел Джебраил и селяните бяха започнали да се приготвят за заминаване. Отначало сарпанчът поиска от дърводелеца Иза да построи носилки, които да бъдат теглени от волове, на които старите и немощните да могат да пътуват, но тази идея беше усмъртена от собствената му жена, която му каза:

— Не слушаш, сарпанч сахибджи! Не каза ли ангелът, че трябва да вървим? Тогава това и трябва да направим.

Само най-малките деца трябваше да бъдат освободени от поклонение пешком и щяха да бъдат носени (така беше решено) на гръб от възрастните на смени. Селяните бяха събрали всичките си запаси и камари картофи, леща, ориз, кратуни, люти пиперки, патладжани и други зеленчуци се трупаха до клона на панчаята. Тежестта на провизиите щеше да бъде разпределена поравно между пешеходците. Събираха се и принадлежности за готвене, както и всички завивки, които можеха да бъдат намерени. Трябваше да се вземат товарни животни и няколко каруци за живите пилета и подобни, но по начало поклонниците бяха получили указание от сарпанча да сведат личните си вещи до минимум. Подготовката беше започнала отпреди зазоряване, така че по времето, когато вбесеният Мирза Саид влезе в селото, нещата бяха твърде напреднали. Заминдарът забави нещата с четиридесет и пет минути, държейки ядни речи и разтърсвайки отделни селяни за раменете, но за щастие след това се предаде и си тръгна, така че работата можеше да бъде продължена с предишната си голяма бързина. Когато Мирза си тръгна, той неколкократно се пляскаше по главата и наричаше хората умопобъркани, глупаци, много лоши думи, но той винаги си е бил безбожник, слабият край на силен род, и трябваше да бъде оставен да срещне собствената си съдба; не можеше да има спорове с човек като него.

По залез селяните бяха готови за заминаване и сарпанчът каза на всички да станат за молитва в малките часове, така че да могат да тръгнат веднага след това и така да избягнат най-силната горещина през деня. Тази нощ, лежейки на рогозката си до старата Хатиджа, той промълви:

— Най-сетне. Винаги съм искал да видя Кааба и да я обиколя, преди да умра.

Тя се протегна от своята рогозка, за да го хване за ръка.

— И аз също се надявах на това, противно на очакванията — каза тя. — Ще прекосим заедно водите.

Мирза Саид, докаран до безсилна ярост от представлението на опаковащото багажа си село, се втурна при жена си без формалности.

— Трябва да видиш какво става, Мишу — възкликна той, ръкомахайки нелепо. — Цялото Титлипур е дало отпуск на мозъците си и е тръгнало към крайбрежието. Какво ще стане с техните домове, с техните ниви? Бъдещето крие погибел. Трябва да са набъркани политически агитатори. Някой е подкупил някого. — Мислиш ли, че ако предложа пари в брой, те ще останат като нормални хора? — Гласът му пресекна. Айша беше в стаята.

— Мамка ти, кучко — напсува я той. Тя седеше с кръстосани крака на леглото, докато Мишал и майка й клечаха на пода, избирайки между вещите си и пресмятайки с колко малко могат да изкарат поклонението.

— Няма да тръгвате — високопарно каза Мирза Саид. — Забранявам го, само дяволът знае с какъв бацил зарази тази курва селяните, но ти си моя жена и аз отказвам да те пусна да предприемеш тази самоубийствена постъпка.

— Добри думи — изсмя се горчиво Мишал. — Саид, добър избор на думи. Знаеш, че няма да живея, а говориш за самоубийство. Саид, нещо се случва тук, но ти със своя вносен европейски атеизъм не знаеш какво е то. Или може би щеше да разбереш: ако беше погледнал под английските си платове за костюми и се беше опитал да откриеш сърцето си.

— Това не е за вярване — извика Саид. — Мишал, Мишу, това ти ли си? Как така внезапно си се превърнала в онзи тип божии угодници от древната история?

Мисис Курейши каза:

— Тръгвай си, сине. Тук няма място за невярващи. Ангелът казал на Айша, че когато Мишал извърши поклонението до Мека, нейният рак ще е изчезнал. Всичко се изисква и всичко ще бъде дадено.

Мирза Саид Ахтар постави дланите си на една от стените в спалнята на жена си и притисна чело в мазилката. След дълго мълчание каза:

— Ако става въпрос за изпълнението на умра, нека тогава, за Бога, се върнем в града и хванем самолет. Можем да бъдем в Мека след няколко дни.

Мишал отговори:

— Заповядано ни е да вървим пеша. Саид изгуби самоконтрол.

— Мигнал? Мишал? — изпищя той. — Заповядано? Архангели, Мишу? Джебраил? Бог с дълга брада и ангели с криле? Небе и пъкъл, Мишал? Дяволът с остра опашка и двойни копита? Докъде ще стигнеш с това? Какво ще кажеш: имат ли жените души? Или по друг начин: имат ли душите пол? Бог черен ли е, или бял? Когато се разделят вълните на океана, къде ще отиде излишната вода? Ще се издигне като стена отстрани ли? Мишал? Отговори ми. Съществуват ли чудеса? Вярваш ли в рая? Ще ми бъдат ли простени греховете?

Той започна да плаче и падна на колене с чело, все още притиснато в стената. Умиращата му жена се приближи и го прегърна изотзад.

— Върви тогава с поклонниците — каза той тъжно. — Но поне вземи мерцедеса. Комбито има климатик и можеш да вземеш хладилната чанта, пълна с кока-кола.

— Не — каза тя внимателно. — Ще вървим както всички останали. Ние сме поклонници, Саид. Това не е пикник на плажа.

— Не зная какво да правя — плачеше Мирза Саид Ахтар. — Мишу, сам не мога да се справя с това.

Айша проговори от леглото.

— Мирза сахиб, елате с нас — каза тя. — Вашите идеи са свършени. Елате и спасете душата си.

Саид се изправи със зачервени очи.

— Тъпата екскурзия, която искаше — каза той злобно на мисис Курейши. — Това със сигурност ми се връща. Вашата екскурзия ще унищожи всички ни, седем поколения с един замах.

Мишал притисна бузата си към гърба му.

— Ела с нас, Саид. Просто ела. Той се обърна към Айша.

— Няма Бог — каза той твърдо.

— Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк — отговори тя.

— Мистичното преживяване е субективна, а не обективна истина — продължи той. — Водите няма да се разделят.

— Океанът ще се раздели по заповед на архангела — отговори Айша.

— Ти водиш тези хора към сигурно нещастие.

— Водя ги към Божията гръд.

— Не вярвам в теб — настоя Мирза Саид. — Но ще дойда и ще се опитвам да прекратя тази лудост с всяка стъпка, която правя.

— Бог избира различни начини — възрадва се Айша, — много са пътищата, по които съмняващите се могат да бъдат върнати към неговата сигурност.

— Върви по дяволите — изкрещя Мирза Саид Ахтар и побягна, разпръсквайки пеперуди из стаята.

* * *

— Кой е по-лудият — прошепна Осман палячото в ухото на своя вол, докато го тимареше в тесния му обор, — лудата жена или глупакът, който обича лудата жена? — Волът не отговори. — Може би трябваше да си останем недокосваеми — продължи Осман. — Един принудителен океан звучи по-зле от един забранен кладенец. — И волът кимна два пъти за „да“ — бум, бум.

V. ЕДИН ВИДИМ, НО НЕЗАБЕЛЯЗВАН ГРАД

— 1 —

След като съм бухал, каква е магията или противоотровата, която да ме превърне отново в мен самия?

Мистър Мохамед Суфян, собственик на кафене „Шаандаар“ и владелец на къщата с мебелирани стаи под наем, съветник на пъстрите проходящи и разноцветни обитатели на двете, виждал какви ли не типове, най-малко тесногръдият от всички хаджии и най-безсрамният видеоман, бивш учител, самоук в класическите текстове на много култури, уволнен от службата си в Дака заради културни различия с определени генерали от миналото, когато Бангладеш беше само източен фланг, и заради това по собствените му думи „не толкова имигрант, колкото джудже-емигрант“ — последното добродушен намек за недостига му от инчове над земята, премигваше пред входа на спалнята си, събуден от среднощното настоятелно чукане на Джъмпи Джоши; избърса половинките си очила в пеша на куртата си в бенгалски стил (с вързалки, вързани в спретнат възел на врата), стисна здраво клепачи, отвори ги широко над късогледи очи, върна очилата на мястото им, отвори очи, поглади къносаната си брада, чмокна със зъби и откликна на сега вече неопровержимите рога на челото на треперещия тип, когото Джъмпи подобно на котка явно беше вмъкнал вътре, с горната импровизирана и духовита забележка, открадната със завидна пъргавина на ума за човек, събуден от съня си, от Луций Апулей от Мадаура, марокански жрец, около 120–180 пр. Хр., жител на колонията на една по-ранна империя, човек, който отхвърля обвинението, че е омагьосал една богата вдовица, но признава малко перверзно, че в един по-ранен етап от кариерата си е бил превърнат с помощта на магия (не в бухал) в магаре.

— Да, да — продължи Суфян, излизайки в коридора и издухвайки бяла пара от зимен дъх в свитите си ръце. — Беден нещастник, но няма смисъл човек да се валя по пода. Трябва да се възприеме конструктивно отношение. Ще събудя жена си.

Чамча беше с мъхната брада и измърсен. Носеше одеяло като тога, под която се показваше смешната уродливост на двойните кози копита, докато отгоре можеше да се види тъжната комедия на яке от овча кожа, взето назаем от Джъмпи, с вдигната яка, така че овчите къдрици удобно се бяха разположили на инчове от острите козльови рога. Той изглеждаше неспособен да говори, телесно вял, замъгленоок; въпреки че Джъмпи се опита да го обнадежди — „Ето, нали виждаш, за миг уредихме тази работа“ — той, Саладин, остана най-отпуснатият и безучастен между — кои? — нека кажем: сатирите. Междувременно Суфян предложи още апулейско съчувствие.

— В случая с магарето обратното преобразяване изисквало личната намеса на богинята Изида — сияеше той. — Но миналите времена са за старомодните хора. Във вашия случай, мистър, първата стъпка може би ще бъде купичка хубава гореща супа.

В този миг неговият любезен тон беше почти заглушен от намесата на втори глас, издигнат високо в оперетен ужас; мигове след това неговото дребно тяло беше блъснато и изтласкано от планиноподобното ме се сто тяло на една жена, която изглеждаше неспособна да реши дали да го отмести от пътя си, или да го задържи пред себе си като щит. Приклякайки зад Суфян, това ново същество изпъна трепереща ръка, на чийто край имаше един тресящ се дундест показалец с ален нокът.

— Това там — изви тя. — Какво ни се стовари?

— Приятел е на Джоши — меко каза Суфян и продължи, обръщайки се към Чамча. — Моля, простете — изненадата и така нататък, нали разбирате? Както и да е, мога ли да ви представя моята мисис — моята бегум сахиба Хинд?

— Какъв приятел? Как приятел? — изплака приклекналата. — Я, Аллах, очите ти не са ли на мястото си?

Коридорът — с под от голи дъски и скъсани тапети на цветя по стените — беше започнал да се изпълва със сънливи обитатели. Между тях изпъкваха две тийнейджърки — едната острокоса, другата с конска опашка; и двете преценяващи възможността да покажат уменията си (научени от Джъмпи) в бойните изкуства карате и уинг чун[167]: Суфяновите дъщери Мишал (на седемнадесет) и петнадесетгодишната Анахита изскочиха от спалнята си в бойна екипировка, шалвари в стил Брус Ли, носени хлабави над тениски с образа на новата Мадона; зърнаха нещастния Саладин — и поклатиха глави с разширени от наслада очи.

— Жестоко — каза одобрително Мишал. И сестра й кимна в съгласие:

— Трепач. Първо качество, да го еба.

Обаче майка й не я смъмри за езика й; мислите на Хинд бяха другаде и тя изви по-силно отвсякога:

— Вижте този мой съпруг. Какъв хаджия е това? Тук е самият Шейтан, влязъл през нашата врата, и мен ме карат да му поднеса пилешка супа, сготвена със собствената ми дясна ръка.

Вече беше безполезно Джъмпи Джоши да моли Хинд за търпимост, да опитва обяснения и да изисква солидарност.

— Ако той не е самият дявол — необоримо посочи дамата с буйно повдигащи се гърди, — откъде идва този негов чумен дъх? Може би от Благоуханните градини?[168]

— Не Гюлистан, а „Бостан“ — ненадейно каза Чамча. — Полет А1420. — Обаче чувайки гласа му, Хинд изквича уплашено и гмурвайки се край него, се насочи към кухнята.

— Мистър — каза Мишал на Саладин, докато майка й бягаше по стълбите надолу, — всеки, който може толкова да я уплаши, трябва да е наистина лош.

— Зъл — съгласи се Анахита. — Добре дошъл на борда.

* * *

Тази Хинд, сега толкова окопана във възклицателно настроение, някога беше — странно, но истина! — най-свенливата сред булките, самото благородство, истинско въплъщение на търпимост и добро настроение. Като жена на ерудиран учител в Дака, тя навлезе в задълженията си с желание, съвършената съпруга, носеща на съпруга си ароматизиран с кардамон чай, когато оставаше буден до късно, за да проверява изпитни работи, подкупваща със себе си училищния директор по време на срочните семейни екскурзии на учителския състав, борейки се с романите на Бибхутибхушан Банерджи и метафизиката на Тагор в опита да стане по-достойна за съпруг, който можеше да цитира без усилия както от Ригведа, Коран Шариф и военните дневници на Юлий Цезар, така и от откровенията на Йоан Богослов. В онези дни тя се възхищаваше на неговата плуралистична откритост на съзнанието и се бореше в кухнята си за една успоредна еклектичност, учейки се да готви дозаиз[169] и утапами[170] от Южна Индия и меките месни топчета от Кашмир. Постепенно прегръщането на каузата на гастрономическия плурализъм прерасна в дълбока страст и докато светският Суфян поглъщаше многочислените култури на субконтинента — „и нека не се преструваме, че западната култура не присъства; след тези векове как може тя да не бъде част от нашето наследство?“ — неговата жена готвеше и ядеше нарастващи количества от неговите храни. Докато преглъщаше силно подправените блюда от Хайдарабад и силно самомнителните киселомлечни сосове от Лукноу, тялото й започна да се променя, защото всичката тази храна трябваше да намери някъде дом и тя започна да прилича на самата необятна и хълмиста земна маса, субконтинент без граници, защото храната преминава през всяка граница, която си направите труда да споменете.

Обаче мистър Мохамед Суфян не натрупа килограми: нито една тола[171], нито унция.

Неговият отказ да затлъстее беше началото на неприятностите. Когато тя го упрекваше: „Не харесваш ли готвенето ми? За кого правя всичко това и се надувам като балон?“ — той меко отговаряше, гледайки нагоре към нея (тя беше по-високата от двамата) над рамките на половинките си очила: „Въздържанието също е част от нашите традиции, бегум. Изяждай два залъка по-малко от собствения си глад: самоограничение, пътят на аскетизма.“ Какъв човек: знае всички отговори, но не можеш да го накараш истински да поспори.

Въздържанието не беше за Хинд. Може би ако Суфян се беше оплакал някога; ако само веднъж беше казал: Мислех, че се женя за една жена, а днес си достатъчно голяма за две; ако някога я беше подтикнал! — тогава може би щеше да престане, защо не, разбира се, че щеше; така че негова беше вината, защото у него нямаше агресия, какъв мъж беше това, който не можеше да обижда своята тлъста лейди съпруга? Откровено казано, напълно възможно беше Хинд да не успее да контролира гуляите си, дори ако Суфян беше избълвал необходимите проклятия и настоятелни искания; но след като не го направи, тя продължи да дъвче, доволна да стовари цялото обвинение за своята фигура върху него.

В действителност щом веднъж започна да го обвинява за различни неща, тя откри, че съществуват и няколко други неща, които да използва срещу него; откри също своя език; така че скромният учителски апартамент редовно ехтеше от ругатните, които той като твърде свит не раздаваше на учениците си. Отгоре на това беше гълчан за прекалено високите си принципи, благодарение на които, каза му Хинд, тя знае, че той никога няма да я облагодетелства да стане жена на богат мъж — защото какво може да каже човек за мъж, който откривайки, че банката два пъти в един и същи месец привежда заплатата по сметката му, веднага обръща внимание на институцията върху тази грешка и връща парите в брой? — каква надежда има за учител, който когато към него се обръща най-богатият от родителите на децата, сухо отказва да размисли и да приеме обичайните възнаграждения в замяна на услуги, правени, докато преглежда изпитните работи на малките момчета?

— Но всичко това бих могла да простя — мрачно му казваше тя, оставяйки останалата част от изречението недоизказана, която гласеше, ако не бяха твоите две истински обиди: сексуалните и политическите ти престъпления.

Откакто се ожениха, двамата изпълняваха половия акт нередовно, в пълна тъмнина, в тишина, в която би се чуло падането на игла и в почти пълна неподвижност. На Хинд не би хрумнало да мърда и да се клати и след като Суфян изглежда се справяше с абсолютния минимум от движения, тя смяташе — винаги е смятала, — че двамата са на едно мнение за тази работа, сиреч това е мръсна работа, която не се обсъжда преди и след и на която не се обръща внимание по време на това. Фактът, че децата не бързаха да идват, тя прие като божие наказание за само Той знае какви тежки злодеяния в нейния предишен живот; тя отказа да обвини Аллаха, че и двете излязоха момичета, предпочитайки вместо това да обвини слабото семе, имплантирано в нея от немъжествения й съпруг, едно отношение, което не се въздържа да изрази със силно натъртване за ужас на акушерката в самия миг на раждането на малката Анахита.

— Още едно момиче — пое си тя с отвращение дъх. — Е, като се има предвид кой направи бебето, трябва да съм щастлива, че не е хлебарка или мишка.

След тази втора дъщеря тя каза на Суфян доста и му заповяда да премести леглото си в трапезарията. Той прие без каквото и да било възражение отказа й да има повече деца, но тогава тя откри, че развратникът мисли, че все още може от време на време да влиза в затъмнената й стая и да изпълнява странния ритуал от тишина и полуобездвиженост, на който тя се беше подчинила единствено в името на възпроизводството.

— Ти какво си мислиш — изкрещя му тя първия път, когато опита, — че го правя за удоволствие?

Щом веднъж през дебелата му глава проникна фактът, че тя говори сериозно, край на неморалното държане, не, сър, тя е скромна жена, не полудяла от похот развратница, той започна да не се прибира до късно през нощта. По това време — тя погрешно си беше помислила, че посещава проститутки — той започна да се занимава с политика и не просто някоя стара политика, една или друга, о, не, мистър Мозък трябваше да отиде и да се присъедини към самите дяволи, комунистическата партия, не по-малко, толкова за така наречените му принципи; демони, такива бяха те, много по-лоши от курви. Заради това набъркване в окултното тя трябваше да опакова своите торби толкова краткосрочно и да замине за Англия с две малки деца подире й; заради това идеологическо магьосничество трябваше да изтърпи всички лишения и унижения в процеса на имиграцията; и заради неговия диаболизъм беше завинаги затънала в тази Англия и никога повече нямаше да види селото си.

— Англия — веднъж му каза тя — е твоето отмъщение, че ти попречих да изпълняваш неприличните си действия върху тялото ми. — Той не отговори, а мълчанието показва съгласие.

И какво беше това, което им носеше доход в този Вилает на нейното изгнаничество, това Юки на сексманиакалната отмъстителност на съпруга й? Какво? Неговите книжни знания? Неговите Гитанджали, еклоги или тази пиеса „Отело“, която той обясняваше, че е наистина аталлах или атауллах, освен ако писателят не знаеше правописа, както и да е, какъв писател е това?

Беше: нейното готвене. „Шаандаар“ — беше хвалено то. „Изключително, блестящо, възхитително.“ Хората идваха от цял Лондон, за да ядат нейните самосас, нейните бомбайски чаат[172], нейните гулаб джаман[173] направо от рая. Какво имаше там Суфян за вършене? Да взима парите, да поднася чая, да тича от тук до там, да се държи като келнер при всичкото си образование. О, да, разбира се, клиентите харесваха неговата личност, той винаги е имал привлекателен характер, но когато държиш гостилница, хората не за разговора плащат сметката. Джалебита, барфи, специалитет на деня. Как се обърна животът! Сега тя беше господарката.

Победа!

Но въпреки това беше също факт, че тя, готвач и печеловник, най-главен архитект на успеха на кафене „Шаандаар“, който най-накрая им позволи да купят цялата четириетажна сграда и да започнат да дават под наем помещенията й — беше единствената наоколо, върху която като лош дъх висеше миазмата на поражението. Докато Суфян продължаваше да проблясва, тя изглеждаше изгаснала подобно на крушка с изгоряла жичка, подобно на паднала звезда, подобно на пламък.

— Защо? — Защо, когато Суфян, който беше лишен от професия, ученици и уважение, подскачаше като младо агне и дори започна да наддава, затлъстявайки в самия Лондон, което никога не беше правил у дома; защо, когато властта беше преместена от неговите ръце и предадена в нейните, тя играеше — както казваше мъжът й, „тъжния чувал“, „мрачния приятел“ и „шляещ се пес“? Просто: не въпреки това, а заради това. Всичко, което ценеше, беше преобърнато от промяната; беше изгубено в този процес на преместване.

Нейният език: сега задължена да издава тези чужди звуци, които караха езикът й да се чувства изморен, нямаше ли право да се оплаква? Нейното семейно жилище: какво значение имаше, че в Дака бяха живели в скромен учителски апартамент, а сега благодарение на добрия предприемачески усет, спестяванията и уменията с подправките владееха това четириетажно здание с плосък покрив? Къде беше сега градът, който познаваше? Къде бе селото от нейната младост и родните зелени морски пътища? Обичаите, около които беше градила живота си, също бяха изгубени или най-малкото — труднооткриваеми. Никой в този Вилает нямаше време за бавните любезности на живота у дома или за съблюдаването на множеството религиозни ритуали. Освен това: не беше ли тя принудена да се задоволи със съпруг без значение, докато преди можеше да се радва на достойното му положение? Къде беше гордостта от това, че е принудена да работи за своята прехрана, за неговата прехрана, докато преди можеше да си седи вкъщи в твърде подхождащо й великолепие? — И тя знаеше, как можеше да не знае, за тъгата под неговата сърдечност, и това също беше поражение; никога преди не се беше чувствала толкова неподходяща като жена, защото каква мисис е тази, която не може да развесели мъжа си, а трябва да наблюдава подправено щастие и да се прави сякаш това е чиста монета? — Плюс това: те бяха дошли в демонски град, в който всичко може да се случи, да ти счупят прозорците посред нощ без някаква причина, на улицата да те повалят невидими ръце, в магазините да чуеш такива обиди, че да си помислиш, че ушите ти ще паднат, но когато се обърнеш по посока на думите, виждаш само празно пространство и усмихнати лица и всеки ден чуваш за това момче, онова момиче, набити от призраци. — Да, страна на призрачни дяволчета, как другояче да се обясни; най-добре беше да си стоиш у дома, да не излизаш дори, за да пратиш писмо, стой си вътре, заключи вратата и кажи молитвите си и злите духове (може би) няма да дойдат. — Причини за поражението? Баба, кой може да ги преброи? Не само беше жена на дюкянджия и кухненска робиня, но дори и на собствените й сънародници не можеше да се разчита; — имаше мъже, които смяташе за достойни за уважение, шариф, даващи телефонни разводи на жените си вкъщи, за да избягат с някоя жена харамзади[174], и момичета, убивани заради зестра (някои неща можеха да бъдат внесени без мито през чуждестранната митница); и най-лошото от всичко — отровата на този дяволски остров беше заразила нейните две малки момичета, които растяха, отказвайки да говорят майчиния си език, въпреки че разбираха всяка дума, правеха го само за да нараняват; защо иначе Мишал отряза цялата си коса и вмъкна цветни дъги в нея; и всеки ден беше битка, караница, неподчинение — и най-лошото от всичко, нямаше нито едно ново нещо в оплакванията й, така беше за жени като нея, защото вече не беше някоя, самата тя, Хинд, жената на учителя Суфян; беше потънала в анонимността, безхарактерната множественост да бъдеш само една-от-жените-подобни-на-нея. Това беше исторически урок: нищо друго за жени-като-нея, освен да страда, да помни и да умре.

Ето какво направи тя: отрече слабостта на съпруга си, през по-голямата част от времето се отнасяше към него като към лорд или монарх, защото в нейния изгубен свят славата й се дължеше на неговата; за да отрича призраците извън кафенето, тя си стоеше вътре, изпращайки други за кухненски провизии, домакински потребности и също за безкрайните припаси от видеофилми на бенгали и хинди, чрез които (заедно с нейните непрекъснато увеличаващи се индийски филмови списания) тя можеше да остане в допир със събитията в детинския свят като странното изчезване на несравнимия Джебраил Фаришта и последвалото трагично съобщение за неговата смърт в самолетна катастрофа; и за да даде известен отдушник на чувствата си на победено, изтощено отчаяние, тя крещеше на дъщерите си. По-голямата, за да си го върне, накълца косата си и позволяваше на зърната си да стърчат през фланелки, носени предизвикателно тесни.

Пристигането на напълно развит дявол, рогат човек-козел, беше в светлината на предходното твърде подобно на последната или във всеки случай предпоследната капка.

* * *

Обитателите на „Шаандаар“ се събраха в нощната кухня на кризисно заседание без предварителна подготовка, Докато Хинд сипеше клетви в пилешката супа, Суфян разположи Чамча на една маса, издърпвайки за бедния тип алуминиев стол със синя пластмасова седалка, и откри нощното заседание. Радостен съм да докладвам, теориите на Ламарк бяха цитира-. ни от изгнания учител, който говореше с най-добрия си дидактически глас. Когато Джъмпи разказа невероятната история на падането на Чамча от небето — самият протагонист бе твърде погълнат от пилешката супа и мъката, за да говори за себе си.

— Суфян, чмокащ със зъби, спомена последното издание на „Произхода на видовете“.

— Където дори великият Чарлз прие идеята за мутация при екстремни обстоятелства, за да се осигури оцеляването на вида; какво остава за неговите последователи — винаги по-дарвинисти от него самия! — посмъртно отрекоха подобна Ламаркова ерес, настоявайки за естествения подбор и нищо друго — обаче аз съм готов да призная, че подобна теория не е развита за оцеляването на индивидуални представители, а само за видове като цяло; в добавка, взимайки под внимание естеството на самата мутация, трудно е да се разбере същинската полза от промяната.

— Тааате — Анахита Суфян, с очи, вдигащи се към небето, и буза, лежаща отегчено в дланта, прекъсна тези размишления.

— Остави това. Въпросът е как е могъл да се превърне в една толкова, толкова възхитителна прищявка?

След което самият дявол, вдигайки поглед от пилешката супа, изплака:

— Не, не съм. Не съм каприз, о, със сигурност не съм. Неговият глас, издигащ се сякаш: от неизмерима бездна от скръб, затрогна и разтревожи по-младото момиче, което се втурна към мястото, където той седеше, и стремително милвайки едното рамо на нещастното чудовище, каза в опит да поправи грешката:

— Разбира се, че не сте. Съжалявам, естествено не мисля, че сте каприз; просто така изглеждате.

Саладин Чамча избухна в сълзи.

Междувременно мисис Суфян беше ужасена от гледката на по-младата й дъщеря, докосваща истински съществото, и обръщайки се към галерията от жители по нощници, тя размаха черпака към тях и помоли за подкрепа.

— Как да търпиш? Честна дума, сигурността на младите момичета не може да бъде осигурена! И това в собствената ми къща, подобно нещо!…

Мишал Суфян изгуби търпение.

— Исусе, маме.

— Исус?

— Мислите ли, че е временно? — попита Мишал Суфян Джъмпи, обръщайки гръб на посрамената Хинд. — Някакво обладаване от зъл дух — може ли да го, нали знаете, прогоним със заклинания?

Поличби, блясък, вампири, кошмари на улица Елм стояха развълнувани в очите й и баща й, също толкова видео aficionado като всеки тийнейджър, изглежда сериозно се замисли над възможността.

— В „Степният вълк“… — започна той, но Джъмпи не можеше да понесе повече от това.

— Главното — обяви той, — е да погледнем на положението идеологически.

Това накара всички да замлъкнат.

— Обективно — каза той с леко самоосъдителна усмивка — какво се е случило тук? А: неправилен арест, заплаха, насилие. Второ: незаконно задържане, неизвестни медицински експерименти в болницата — тук шепот на съгласие, като спомен за интравагиналните проверки, Depo-Provera[175], скандалите, незаконната стерилизация post-partum[176] и още по-назад, мисълта за изхвърлянето на лекарства в Третия свят като на бунище се надигнаха във всеки присъстващ, за да дадат подкрепа на инсинуациите на говорещия — защото какво ще повярваш зависи от това какво си видял — не само онова, което е видимо, но и това, което си готов да погледнеш в лицето — във всеки случай нещо трябваше да обясни рогата и копитата; в тези полицейски болнични отделения всичко може да се случи. — И трето — продължи Джъмпи, — психологически срив, загуба на усещането за собственото аз, неспособност да се справяш. Всичко това сме го виждали и преди.

Никой не възрази, дори и Хинд; имаше някои истини, с които беше невъзможно да не се съгласиш.

— Идеологически — каза Джъмпи, — аз отказвам да приема положението на жертва. Със сигурност той е бил превърнат в жертва, но ние знаем, че всяка злоупотреба с властта е отчасти отговорност на малтретирания; нашата безучастност заговорничи със, позволява подобни престъпления.

След като беше сгълчал събранието до засрамено подчинение, той поиска Суфян да предостави малкото таванско помещение, което в момента не беше заето, а от своя страна Суфян беше докаран до пълна неспособност от чувство на солидарност и вина да поиска дори едничко пени за наем. Истина е, че Хинд промърмори: „Сега зная, че светът е луд, след като дявол стана мой гост“, но тя го направи под носа си и никой с изключение на по-голямата й дъщеря Мишал не чу какво каза.

Суфян, следвайки примера на по-малката си дъщеря, отиде при Чамча, който сгушен в одеялото си пиеше огромни количества от ненадминатата якни[177] на Хинд, седна и прегърна все още треперещия нещастник.

— Тук е най-доброто място за теб — каза той, говорейки като на глупак или малко дете. — Къде другаде би могъл да отидеш да излекуваш своите обезобразявания и да възстановиш обичайното си здраве? Къде другаде, ако не тук с нас, сред своя народ, твоя собствен вид?

Едва когато Саладин Чамча остана сам в таванската стая на самия край на силите си, той отговори на реторичния въпрос на Суфян.

— Аз не съм от вашия вид — каза той отчетливо в нощта. — Вие не сте моят народ. Прекарах половината си живот, опитвайки се да избягам от вас.

* * *

Сърцето му започна да се държи зле, да рита и се да препъва, сякаш и то също искаше да се преобрази в някаква нова дяволска форма, да замени с пълната непредсказуемост на табла-импровизациите[178] старото му метрономно биене. Лежейки безсънен в тясното легло, заплитайки рогата си в чаршафите и калъфката на възглавницата, докато се мяташе и въртеше, той понесе подновяването на коронарната ексцентричност с един вид фаталистично одобрение: след като всичко друго, защо не и това също?

Тъптуптуп, вървеше сърцето и туловището му се сгърчваше. Внимавай или наистина ще те оставя да пукнеш. Тупту-патъпоотуп. Да: това беше адът, точно така. Град Лондон, превърнат в Джаханум, Геена, Муспелхайм[179].

Дяволите в ада страдат ли? Не са ли те онези с вилите? Вода започна равномерно да капе от стъклото на капандурата. Навън в предателския град затопляне придаваше на улиците ненадеждната консистенция на мокър картон. Бавни маси белота се плъзгаха от наклонени сиви апсидни покриви. Следите от бусовете на доставчиците набраздяваха лапавицата. Първа светлина; и започна хорът на зазоряването, тракане на къртачи на улични настилки, цвъртене на аларми срещу крадци, тръбене на колесни същества, сблъсквайки се на ъгли, дебелото бръмчене на големи масленозелени гълтачи на отпадъци, крещящи радиогласове от дървената бояджийска люлка, прилепнала за горния етаж на фрийхауз[180], ревът на големите пробудени неумолими сили, страховито носещи се надолу по този дълъг, но тесен път. Изпод земята идваха тремори, отбелязващи преминаването на грамадни подземни червеи, които поглъщаха и повръщаха човешки същества, а от небесата барабаненето на хеликоптери и врещенето на бляскави птици на по-голяма височина.

Слънцето се издигна и отгърна мъгливото небе като подарък. Саладин Чамча спеше.

Което не му предоставяше почивка: а по-точно го върна до онази друга нощна улица, по която в компанията на физиотерапевтката Хайъсинт Филипс той беше побягнал надолу към своята съдба, троп-троп на несигурни копита; и му припомни, че докато пленничеството се отдалечаваше и градът се приближаваше, лицето и тялото на Хайъсинт изглежда се променяха. Той видя да се появява и разширява отворът между нейните средни горни резци и начина, по който косата й се връзваше на възли и се сплиташе от само себе си в медузи, и странната триъгълност на нейния профил, която видимо се накланяше от линията на косата до върха на носа й, обръщаше се и се насочваше в непрекъсната линия навътре към нейния врат. На жълтеникавата светлина той видя, че кожата й ставаше по-тъмна с всяка минута, а зъбите й по-издадени, а тялото й толкова дълго, колкото детска рисунка на клечковидно човече. В същото време тя му хвърляше все по-открито развратни погледи и сграбчвайки ръката му с толкова кокалести и неизбежни пръсти, че сякаш скелет го беше докопал и се опитваше да го издърпа надолу в гроба; той можеше да помирише прясно изкопаната пръст, пресищащата й миризма в нейния дъх, на устните й… обзе го отвращение. Как е могъл някога да я помисли за привлекателна, дори да я желае, дори да отиде толкова далече да си мечтае, докато тя го яхаше и с юмруци изкарваше течност от дробовете му, че са любовници в дивите гърчове на сексуално събрание?… Градът се сгъстяваше около тях подобно на гора; сградите се чифтосваха и ставаха не бляскави като косите й.

— Никаква светлина не може да влезе тук — прошепна му тя. — Черно е; всичко е черно.

Тя като че направи опит да легне и да го привлече към себе си, към земята, но той извика:

— Бързо, църквата — и се гмурна в една непривлекателна подобна на кутия сграда, търсейки повече от един вид убежище. Обаче вътре църковните пейки бяха пълни с Хайъсинти, стари и млади, Хайъсинти, носещи безформени сини костюми от две части, изкуствени перли и малки шапчици, подобни на кутийки за хапчета, украсени с парчета газ, Хайъсинти, носещи невинни бели нощници, всяка въобразима форма на Хайъсинт, всички пеещи силно „Насочи ме, Исусе“; докато видяха Чамча, прекъснаха своето одухотворяване и започнаха да крещят по един твърде недуховен начин: Сатана, Козелът, Козелът, и други подобни неща. Сега стана ясно, че Хайъсинт, с която беше влязъл, гледаше на него с други очи, по същия начин, по който той я беше гледал на улицата; че тя е започнала да вижда нещо, което я караше да се чувства твърде зле; и когато видя отвращението на това грозно изострено и помрачено лице, той просто ги нападна.

— Хубшии[181] — наруга ги той по някаква причина на своя зарязан майчин език. Нарече ги сплетници и диваци. — Изпитвам съжаление към вас — произнесе той. — Всяка сутрин трябва да се гледате в огледалото и да виждате втренчена във вас тъмнината: петното, доказателството, че сте най-низшето от низшите.

Тогава те се събраха около него, това струпване на Хайъсинти, неговата собствена Хайъсинт, сега изгубена между тях, неразличима, вече не индивид, а жена-подобна-на-тях, и той беше страхотно набит, издавайки жалки блеещи звуци, тичайки в кръг, търсейки изход, докато не осъзна, че страхът на нападателките му беше по-голям, отколкото тяхната ярост, и той се изправи в целия си ръст, разпери ръце и започна да пищи с дяволски звуци срещу тях, карайки ги на бегом да търсят прикритие, снишавайки се зад църковните пейки, докато той напускаше в кърви, но несломен, бойното поле.

Сънищата изразяват нещата по свой начин, но Чамча, събуждайки се за кратко, когато сърцето му подскочи в нов изблик на синкопи, горчиво осъзнаваше, че кошмарът не е бил толкова далече от истината; поне духът беше точен. — Това за последен път беше Хайъсинт, помисли си той и отново се унесе. — За да се намери треперещ във фоайето на собствената си къща, докато на по-висока плоскост Джъмпи Джоши яростно спореше с Памела. С жена ми.

И когато Памела от съня, повтаряйки дума по дума истинската, отхвърли съпруга си сто и един пъти, той не съществува, такива подобни неща не са такива, виртуозът Джамшед беше този, който оставяйки настрана любовта и страстта, помогна. Оставяйки зад себе си една плачеща Памела: Да не си посмял да върнеш това обратно тук, изкрещя тя от най-горния етаж, от бърлогата на Саладин: Джъмпи, увивайки Чамча в овча кожа и одеяло, изтощено го поведе към кафене „Шаандаар“, обещавайки с празна любезност:

— Всичко ще се оправи. Ще видиш. Всичко ще бъде наред. Когато Саладин Чамча се събуди, споменът за тези думи го изпълни с горчив гняв. Той откри, че си мисли: Къде е Фаришта. Това копеле: басирам се, че е добре. — Това беше мисъл, към която щеше да се върне с изключителни резултати; обаче за момента имаше по-важна работа.

Аз съм въплъщението на злото, мислеше той. Трябваше да го приеме. То се беше случило и не можеше да се отрече. Аз вече не съм аз, или поне не само. Аз съм олицетворението на погрешното, на онова, което мразим, на греха. Защо? Защо аз?

Какво зло е сторил — какво долно нещо би могъл, щеше да направи?

За какво беше — не би могъл да избегне понятието — наказан? И стигайки до това от кого? (Аз си задържах езика зад зъбите.)

Не беше ли преследвал своята собствена представа за доброто, не беше ли искал да стане това, на което най-много се възхищаваше, посветил себе си с воля, граничеща с обладаване от зъл дух, на завладяването на английщината? Не беше ли работил упорито, избягвайки неприятностите, стремейки се да стане нов? Усърдие, взискателност, умереност, въздържаност, самоувереност, честност, семеен живот: какво представляваше този сбор, ако не морален кодекс? Негова вина ли беше, че той и Памела бяха бездетни? Генетиката негова отговорност ли беше? Възможно ли беше в тези опаки времена да е измъчван от орисниците, както беше постигнал съгласие със себе си да нарича преследващата служба, точно заради своята гонитба на „доброто“? Че днес подобна гонитба се смята за погрешна, дори лоша? Тогава колко жестоки бяха тези орисници да подбудят отхвърлянето му от същия свят, който той толкова решително беше ухажвал; колко мъчително бе да бъдеш изхвърлен от вратите на града, за който е вярвал, че отдавна е превзел! — Каква долна дребнавост беше това — да го върнат обратно на гръдта на неговия народ, от който се чувстваше от толкова дълго така далече! — Тук нахлуха мисли за Зини Вакил и виновно, нервно той наново ги потисна.

Сърцето му го риташе диво и той седна, сгъна се на две и зяпна за въздух. Успокой се или ще падне завесата. Няма място за подобни стресови разсъждения: никога повече. Той поемаше дълбоко дъх; легна отново; изпразни съзнанието си. Предателят в гърдите му поднови обичайната си служба.

Стига толкова от това, каза си твърдо Саладин Чамча. Никога повече няма да мисля себе си за зло. Външният вид лъже; корицата не е най-добрият илюстратор на книгата. Дявол, Козел, Шейтан? Не аз.

Не аз: друг.

Кой?

* * *

Мишал и Анахита пристигнаха със закуска на поднос и възбуда на лицата. Чамча гълташе корнфлейкс и нескафе, докато момичетата след няколко мига плахост, едновременно му бърбореха нонстоп.

— Е, няма грешка, ти разбуни мястото.

— Не си си тръгвал и променил обратно през нощта или нещо подобно?

— Слушай, това не е номер, нали? Имам предвид, не е грим или нещо театрално? Искам да кажа, Джъмпи казва, че си актьор и само си помислих. Исках да кажа — и тук младата Анахита замлъкна, защото Чамча, плюейки корнфлейкс, ядосано изрева:

— Грим? Театрално? Номер?

— Не искахме да те обидим — каза обезпокоено Мишал от името на сестра си. — Просто си мислехме, знаеш какво искам да кажа, и би било ужасно, ако не беше, но си, разбира се, че си, значи всичко е наред — завърши тя бързо, когато Чамча отново я погледна страшно.

— Става дума — отново започна Анахита и след това ласкателно, — искам да кажа, ъъъ, мислим, че е страхотно.

— Тя иска да каже — поправи Мишал. — Ние мислим, нали знаеш.

— Блестящ — каза Анахита и смая объркания Чамча с усмивка. — Магия. Нали знаеш. Жестоко.

— Цяла нощ не сме спали — каза Мишал. — Имаме идеи.

— Смятаме — Анахита трепереше възбудено от това, — че след като си се превърнал в това, което си, тогава може би, вероятно, всъщност, дори ако не си го опитал, може би, ти можеш…

И по-голямото момиче завърши мисълта:

— Може да си развил — нали знаеш — сили.

— Както и да е, ние си мислехме — добави плахо Анахита, виждайки облаци да забулват челото на Чамча. И оттегляйки се към вратата, добави — но вероятно бъркаме. — Ахъ. Бъркаме. Добре, добър апетит.

Преди да побегне, Мишал измъкна една малка бутилка, пълна със зелена течност, остави я на пода до вратата и даде последния изстрел на раздяла.

— О, извинявай, но мама казва, че може да ти е от полза, тоалетна вода, за дъха ти.

* * *

Фактът, че Мишал и Анахита благоговеят пред неговото обезобразяване, което той мразеше от цялото си сърце, го убеди, че „неговият народ“ е толкова шантав и опак, колкото отдавна подозираше, че е. Двете трябваше да отговорят на неговото огорчение — когато на втората му таванска утрин му донесоха една масала дозаиз[182] вместо фабрични зърнени храни в комплект със сребърна играчка космонавт и той изплака неблагодарно: „Сега се очаква да ям тази мръсна чуждестранна храна?“ — с изрази на съчувствие и това направи нещата още по-лоши.

— Тричав боклук — съгласи се с него Мишал. — Тук няма бенгърс[183], лош късмет.

Съзнавайки, че е наранил тяхното гостоприемство, той се опита да обясни, че се мисли сега и изобщо за британец…

— Какво ще кажеш за нас? — поиска да знае Анахита. — Какви мислиш, че сме?

И Мишал довери:

— Бангладеш е нищо за мен. Просто някакво място, за което тате и мама продължават да шумят.

И Анахита, заключавайки:

— Бунглдитч[184]. — С удовлетворено кимване. — Във всеки случай така я наричам.

Но те не бяха британки, искаше да им каже той: не наистина, не по някакъв начин, който той би могъл да разпознае. Въпреки това в момента старата му увереност се изплъзваше заедно с неговия стар живот…

— Къде е телефонът? — запита той. — Трябва да проведа няколко разговора.

Намираше се във фоайето; Анахита, извършвайки набег върху спестяванията си, му даде назаем монетите. С глава, омотана във взет назаем тюрбан, с тяло, скрито във взети назаем панталони (на Джъмпи) и обувките на Мишал, Чамча набра миналото.

— Чамча — каза гласът на Мими Мамулян. — Ти си мъртъв. Ето какво се случи, докато го нямаше: Мими изпадна в безсъзнание и изгуби зъбите си.

— Изгубих съзнание — каза му тя, говорейки по-грубо от обикновено поради трудности с ченето. — Причина? Не питай. Кой може да пита за причината в тези времена? Кой е номерът ти? — добави тя, докато пиуканията продължаваха[185]. — Веднага ще ти звънна.

Но минаха пълни пет минути, преди да го направи.

— Ходих да пикая. Знаеш ли причина да си жив? Защо водите се разделиха за теб и другия тип, а се затвориха над останалите? Не ми казвай, че си по-ценен. Днес хората не вярват на такива работи, дори за теб, Чамча. Вървях надолу по Оксфорд стрийт и търсех обувки от крокодилска кожа, когато се случи: загубих съзнание насред крачката и паднах напред като дърво, кацнах на центъра на брадичката си и всичките ми зъби изпаднаха на тротоара пред човека, който си играеше на вдигни-лейди. Хората могат да бъдат внимателни, Чамча. Когато се свестих, намерих зъбите си на малка купчинка до лицето си. Отворих очи и видях малките копелета да ме зяпат, не е ли мило? Първото нещо, което си помислих, беше, благодаря ти, Боже, имам парите. Зашиха ми ги обратно, частно, разбира се, добра работа, по-добре отпреди. Така че взех малко почивка. Позволи ми да ти кажа, че озвучителният бизнес не е във форма, ти с твоето умиране, а аз с моите зъби, ние просто нямаме чувство за отговорност. Стандартите бяха занижени, Чамча. Пусни телевизията, слушай радио, трябва да чуеш колко старомодни са рекламите за пица, бирената реклама с чърмански акценти от централното разпределение на ролите, марсианското картофено пюре, звучащо сякаш идва от Луната. Изхвърлиха ни от Шоуто на извънземните. Оправяй се бързо. Евентуално можеш да кажеш същото и на мен.

Така той беше изгубил работа, както и жена, дом и контрол над живота.

— Не само зъбите причиняват неприятности — продължи енергично Мими. — Шибаните преградни съгласни ме плашат до смърт. Продължавам да си мисля, че пак ще пръсна старите си кокали по улицата. Възрастта, Чамча: цялата е изтъкана от унижения. Раждаш се, бият те и те контузват по цялото тяло и накрая рухваш и те хвърлят с лопата в някаква урна. Както и да е, ако никога повече не работя, ще умра спокойна. Знаеше ли, че сега съм с Били Батута? Правилно, откъде можеш да знаеш, като си плувал. А аз, отказах се да те чакам и така откраднах от детската люлка един от твоите етнически съотечественици. Можеш да го приемеш като комплимент. Сега трябва да бягам. Приятно е да говориш с мъртвите, Чамча. Следващия път се гмурни от ниския борд. Ту-туу, ту-туу.

По природа съм обърнат навътре човек, каза той тихо в прекъснатия телефон. Борих се по моя си начин да открия своя път към разбиране на висшите неща, към малка доза изтънченост. През добрите дни я чувствах на една ръка разстояние, някъде в мен, някъде вътре. Но ми се изплъзна. Бях забъркан в нещата, в света и неговите бъркотии и не можах да устоя. Фантастичното ме държи, както преди това ежедневието, в робство. Океанът се отказа от мен, сушата ме дърпа към дъното.

Той се плъзгаше надолу по сив наклон, черната вода се плискаше около сърцето му. Защо прераждането, вторият шанс, дарен на Джебраил Фаришта и на него, в неговия случай се усещаше подобно на вечен край? Беше прероден в познанието на смъртта; и неизбежността на промяната, на нещата-никога-същи, на няма-път-назад го караше да се плаши. Когато изгубиш миналото, ти си гол пред презрителния Азраил, ангела на смъртта. Продължавай, ако можеш, каза си той. Дръж се здраво за вчера. Остави следи от ноктите си по сивия наклон, докато се плъзгаш.

Били Батута: това нищо неструващо лайно. Пакистански плейбой, превърнал един незначителен ваканционен бизнес — „Батутас травълс“ — във флота от супертанкери. Мошеник, известен предимно с любовните си афери с водещи дами от хиндиекрана и според клюките — със своето пристрастие към бели жени с огромни гърди и доста задник, към които се „отнасяше лошо“, както го представяше евфемизмът, и „които възнаграждаваше прилично“. Какво искаше Мими от лошия Били, неговите сексуални инструменти и неговото Мазерати Битурбо? За момчета като Батута белите жени — няма значение дебелината, дали са еврейки или непочтителни бели жени — бяха за чукане и зарязване. Каквото човек мрази в белите — любовта към горената захар — човек трябва да мрази, когато се появи, обърната в черните. Фанатизмът не е само функция на властта.

На следващата вечер Мими се обади от Ню Йорк. Анахита го повика на телефона с най-добрия си проклет янки тон и той се замъчи с маскировката си. Когато стигна долу, тя беше затворила, но се обади отново.

— Никой не плаща трансатлантически цени, за да чака на телефона.

— Мими — каза той с явно отчаяние в гласа си, — ти не каза, че заминаваш.

— Ти дори не ми каза проклетия си адрес — отговори тя. — Така че и двамата имаме тайни.

Той искаше да каже, Мими, върни се вкъщи, ще те изрита.

— Запознах го със семейството — каза тя твърде шеговито.

— Можеш да си представиш. Ясер Арафат се среща с Бегинови. Няма значение. Всички сме живи.

Той искаше да каже, Мими, ти си всичко, което имам. Обаче успя само да я отблъсне.

— Искам да те предупредя за Били — беше единственото, което успя да каже.

Тя стана ледена.

— Слушай, Чамча. Ще го обсъдя с теб само веднъж, защото зад всичките си глупости ти може би малко ме обичаш. Така че разбери, моля, че съм интелигентна жена. Чела съм „Бдението над Финеган“ и съм запозната с постмодерните критики срещу Запада, т.е. че ние имаме общество, способно само на потпури: един „плосък“ свят. Когато стана глас на бутилка пенест шампоан, аз съзнателно влизам в Плоския свят, разбирайки какво правя и защо. А именно да печеля пари. И като просветена жена, способна да говори петнадесет минути за стоицизма и повече за японското кино, ти казвам, Чамча, че напълно ясно съзнавам репутацията на момченцето Били. Не ме учи за експлоатацията. Имахме експлоатация, когато вие в множественост тичахте наоколо в кожи. Опитай се понякога да бъдеш еврейка и грозна. Ще се молиш да бъдеш черен. Извини езика ми: кафяв.

— Значи признаваш, че те експлоатира — вметна Чамча, но стихията го отнесе.

— Каква е шибаната разлика? — изви трели тя с Туийтипановия си глас. — Били е забавно момче, природен талант в мошеничествата, един от най-големите. Кой знае колко дълго ще продължи? Ще ти кажа няколко идеи, от които не се нуждая: патриотизъм, Бог и любов. Определено нежелани за пътуването. Аз харесвам Били, защото знае за какво става дума.

— Мими — каза той, — нещо ми се случи — но тя все още бе потънала във възражения и го пропусна. Той закачи слушалката, без да й даде адреса си.

Обади му се още веднъж, няколко седмици по-късно, и дотогава неизказаните прецеденти бяха уредени; тя не попита и той не й даде местонахождението си и на двамата беше ясно, че една епоха беше свършила, те са се раздалечили и че е време да си махнат за сбогом. Мими все още беше цялата Били:

— Неговите планове да прави хиндифилми в Англия и Америка, внасяйки свръхзвездите Винод Ханна, Шри Деви, за да лудуват пред кметството в Брадфорд и на моста Голдън Гейт — очевидно е някакъв вид избягване на данъци — весело изпя Мими. Всъщност на Били започваше да му припарва; Чамча беше видял името му във вестниците, свързано с термините измама, организирана, и неплащане на данъци, но веднъж мошеник — винаги същият, каза Мими. — Каза ми, искаш ли норка? Казвам му, Били, не ми купувай неща, но той ми отговаря, кой говори за купуване? Вземи си норка. Това е бизнес.

Отново бяха ходили в Ню Йорк и Били беше наел удължена лимузина мерцедес, „също и един удължен шофьор.“ Пристигайки пред кожарския магазин, те приличали на петролен шейх и неговата проститутка. Мими премерила петцифрените цени, очаквайки знак от Били. Най-накрая той казва: Това ли би искала? Хубаво е. Били, прошепва тя, струва четиридесет хиляди, но той вече говори гладко с помощника: петък следобед е, банките са затворени, магазинът би ли приел чек.

— Е, вече знаят, че той е петролен шейх, така че казват „да“, ние си тръгваме с палтото и той ме води в друг магазин точно от другата страна на сградата, посочва палтото и казва:

— Току-що купих това за четиридесет хиляди, ето касовата бележка, ще ми дадете ли тридесет хиляди за него, имам нужда от пари в брой, предстои ми голям уикенд.

Мими и Били били накарани да чакат, докато вторият магазин звъннал на първия, където в главата на управителя заработили всички алармени звънци и пет минути по-късно пристигнала полицията, арестувала Били за пробутване на чек без покритие и той и Мими прекарали уикенда в затвора. Понеделник сутринта банките отворили и излязло, че сметката на Били имала кредит в размер на четиридесет и две хиляди сто и седемнадесет долара, така че чекът е бил редовен през цялото време. Той осведомил кожарския магазин за намерението си да ги съди за два милиона долара вреди, клевета — лесно разрешим случай — и за четиридесет и осем часа те се споразумели извън съда за 250 000 долара на ръка.

— Как да не го обичащ? — попита Мими Чамча. — Момчето е гений. Искам да кажа, че това беше класика.

Аз съм мъж, осъзна Чамча, който не знае за какво става дума, живеещ в аморален свят на оцеляването и измъкването. Мишал и Анахита Суфян, които все още необяснимо защо се. отнасяха към него като един вид сродна душа, въпреки всичките му опити да ги разубеди, бяха същества, които откровено се възхищаваха от същества като терористи, крадци на магазини, джебчии: с една дума мошеници. Той се поправи: не възхищават, не беше това. Нито едно от момичетата нямаше да открадне и карфица. Но те гледаха на подобни личности като на представители на gestalt, на това така стоят нещата. Като експеримент той им разказа историята за Били Батута и палтото от норки. Очите им блеснаха и накрая те ръкопляскаха и се кикотеха от удоволствие: порокът ги караше да се смеят. Така, осъзна Чамча, хората трябва да са ръкопляскали на деянията на по-рано поставените извън закона Дик Търпин, Нед Кели, Пулан Деви и, разбира се, на другия Били, Уилям Бони, също Хлапето[186].

— Младежи, любители на бунището, криминални идоли — Мишал разчете мнението му и след това, смеейки се на неговото неодобрение, го преведе през заглавията на жълти вестници, докато наместваше дългото си и, Чамча осъзна, учудващо тяло в също толкова преувеличени и повърхностни пози. Възмутено цупейки се, напълно съзнаваща, че го е възбудила, тя ловко добави: — Цуни-гуни?

По-малката й сестра, за да не остане назад, се опита да копира позата на Мишал, но с по-малко въздействащи резултати. Изоставяйки опита с известно раздразнение, тя каза начумерено.

— Проблемът е, че за нас има добри изгледи. Семеен бизнес, няма братя, това е. Това място струва доста, нали? Е, добре.

Къщата „Шаандаар“ с мебелирани стаи под наем беше категоризирана като заведение с нощувка и закуска, от вида, който общинските съвети използваха все повече и повече заради кризата с обществените жилища, настанявайки петчленни семейства в единични стаи, затваряйки очи пред санитарните изисквания и съображенията за сигурност и изисквайки средства за „временно настаняване“ от централното правителство.

— Десет лири на нощ на човек — съобщи Анахита на Чамча в неговия килер. — Доста често се събират по триста и петдесет кинта от стая за седмица. Шест заети стаи: ти го сметни. В момента губим триста лири на месец от този таван, така че надявам се да се чувстваш наистина зле.

За тези пари, хрумна на Чамча, можеш да наемеш твърде приличен семеен апартамент в частния сектор. Но това няма да бъде определено като временно настаняване; няма централно финансиране за подобни решения. На което биха се противопоставили и местни политици, борещи се срещу „орязването“. La Lutte continue[187]; междувременно Хинд и дъщерите й гребяха парите, безкористният Суфян отиде до Мека и се върна у дома, за да разпръсква всекидневна мъдрост, любезност и усмивки. И зад шест врати, които винаги се отваряха по един пръст всеки път, когато Чамча отиваше да се обади по телефона или да използва тоалетната, имаше може би тридесет временни човешки същества с малка надежда да бъдат обявени за постоянни.

Действителният свят.

— Във всеки случай няма причина да изглеждаш толкова кисел и свят — посочи Мишал Суфян. — Виж докъде те докара цялото ти спазване на закона.

* * *

— Твоята вселена се стеснява.

На Хол Велънс, зает човек, създател на Шоуто на извънземните и единствен притежател на авторските права, му трябваха точно седемнадесет секунди да поздрави Чамча с това, че е жив, преди да започне да обяснява защо този факт не влияе на решението шоуто да се освободи от услугите му. Велънс беше започнал в рекламата и речникът му никога не се оправи от този удар. Обаче Чамча можеше да следи мисълта му. Всички тези години в озвучителния бизнес те научават на малко лош език. На маркетингов език вселена е целият потенциален пазар за даден продукт или услуга: шоколадената вселена, вселената на отслабването. Зъбната вселена беше всеки със зъби; останалите бяха зъболекарската вселена.

— Говоря — Велънс издиша в телефона с най-добрия си глас а ла „дълбоко гърло“ — за етническата вселена.

Отново моят народ: Чамча, маскиран с тюрбан и остатъка от лошо стоящото му одеяло, висеше на телефона в един коридор, докато очите на непостоянни жени и деца блестяха през едва отворени врати; и се чудеха сега какво му е сторил неговият народ. No capeesh, каза той, спомняйки си привързаността на Велънс към итало-американския жаргон — в края на краищата той беше авторът на лозунга Getta pizza da action[188]. Обаче в този случай Велънс не играеше.

— Зрителските проучвания показват — издиша той, — че хората с определен етнически произход не гледат етнически шоута. Не ги искат, Чамча. Те искат шибаната Династия, както всички останали. Профилът ти е погрешен, ако успяваш да следиш мисълта ми: с теб в шоуто става твърде расово. Шоуто на извънземните е твърде голяма идея, за да бъде спирана от расовия аспект. Само възможностите за продажба, но няма нужда аз да ти обяснявам тези неща.

Чамча се видя отразен в малкото напукано огледало над телефона. Той приличаше на скитащ се джин в търсене на вълшебната лампа.

— Зависи от гледната точка — отговори той на Велънс, знаейки, че спорът е безполезен. С Хол всички обяснения бяха осмисляне постфактум. Той беше човек единствено на опита, който взе за мото съвета, даден от „дълбокото гърло“ на Боб Удуърт: „Следвай парите“. Беше забол изречението набрано с безсериен шрифт над кадър от „Цялото президентско войнство“: Хол Холбрук (още един Хол!) в автомобилния парк, стоящ в сянка. Следвай парите: това обясняваше, както обичаше да казва, петте му жени, всяка сама за себе си заможна, като от всяка беше получил хубаво обезщетение за развода. В момента беше женен за едно кльощаво дете на около една трета от неговата възраст, с дълга до кръста кестенява коса и спектрален поглед, който щеше да я направи голяма красавица четвърт век по-рано.

— Тази няма стотинка; тя ме взе за всичко, което имам, и когато го получи, ще издуха — каза веднъж в по-щастливи дни Велънс на Чамча. — По дяволите. И аз съм човек. Този път е любов.

Още едно открадване от детската люлка. В наши дни няма къде да избягаш от това. На телефона Чамча откри, че не може да се сети за името на детето.

— Знаеш моето мото — казваше Велънс.

— Да — безизразно каза Чамча. — Точното изречение за продукта.

Продуктът, копеле, си ти.

По времето, когато срещна Хол Велънс (преди колко години — пет, може би шест?) на един обяд в Уайт Тауър[189], човекът вече беше чудовище: чист самоизграден имидж, набор от атрибути, дебело напластени върху тяло, което по собствените думи на Хол беше „тренирано да бъде Орсън Уелс“. Той пушеше абсурдни карикатурни пури, отхвърляйки обаче всички кубински марки заради своята непреклонно капиталистическа поза. Притежаваше жилетка от Юниън Джек[190] и настояваше да издига знамето над агенцията си и над вратата на дома си в Хайгейт; предразположен да се облича като Морис Шевалие и да пее по големи промоции пред погледите на смаяните си клиенти с помощта на сламена шапка и бастун със сребърна дръжка; твърдеше, че притежава първия дворец на Лоара, съоръжен с телекси и факсове; и използваше пълноценно своята „близост“ с премиер-министъра, когото приятелски наричаше „мисис Торчър“[191]. Олицетворение на филистерски триумфализъм със средноатлантически акцент, Хол беше една от славите на века, творческата половина на една от най-добрите агенции в града, съдружието Велънс & Ланг. Подобно на Били Батута той обичаше големи коли, карани от едри шофьори. Говореше се, че веднъж, когато бил возен с висока скорост надолу по някакъв корнуелски междуселски път, за да бъде „подгрят“ един особено хладен двуметров фински модел, е имало произшествие: без наранявания, но когато другият шофьор излязъл яростен от потрошеното си превозно средство, се оказало, че бил дори по-едър от телохранителя на Хол. Когато този колос израснал над него, Хол свалил електрическия си прозорец и издишал със сладка усмивка: „Настоятелно ви съветвам да се обърнете и бързо да се отдалечите, защото, сър, ако не го направите в близките петнадесет секунди, ще накарам да ви убият.“ Други рекламни гении бяха прочути с работата си: Мери Уелс за нейните розови самолети Брениф, Дейвид Огилви за своята бенка над окото, Джери дела Фемина за „Онези прекрасни хора, които ви дадоха Пърл Харбър.“ Велънс, чиято агенция се занимаваше с евтина и весела вулгарност, цялата задници и евтино кабаре, беше известен в бизнеса с това (вероятно апокрифно) „Ще накарам да ви убият“, един обрат на изречението, доказателство за познавачите, че този тип наистина е гений. Чамча дълго подозираше, че е измислил историята със съвършените елементи от света на рекламата — скандинавска ледена кралица, двама грубияни, скъпи коли, Велънс в ролята на Блуфилд, а 007 го няма никъде на сцената — и сам ги е съчетал, знаейки, че това ще бъде добре за бизнеса.

Обедът беше неговият начин да благодари на Чамча за неговата роля в много успешната кампания за диетичните храни „Слимбикс“. Саладин беше гласът на едно превзето рисувано петно: „Здрасти. Аз съм Кал, една тъжна калория“. Четири блюда и много шампанско като възнаграждение за това, че си убедил хората да гладуват. Как една бедна калория да изкара заплата? Благодарение на „Слимбикс“ съм без работа. Чамча не знаеше какво да очаква от Велънс. Онова, което получи, беше поне нелустросано.

— Добре се справи — поздрави го Хол — за цветнокож. — И продължи, без да сваля очи от лицето на Чамча: — Позволи ми да ти съобщя някои факти. През последните три месеца презаснехме рекламен клип за фъстъчено масло, защото се продава по-добре без чернокожото дете в дъното. Презаписахме стих за строителна фирма, защото шефът й сметнал, че певецът звучи „черно“, въпреки че е бял като изварен чаршаф и въпреки че година преди това използвахме черно момче, което за негово щастие не страдаше от излишък на соул. Голяма авиокомпания ни каза, че не можем да използваме никакви чернокожи в нейните реклами, въпреки че те наистина са нейни служители. Един черен актьор дойде на прослушване при мен и носеше значка „Расово равенство“, черна ръка, стискаща бяла. Казах му следното: не мисли, че ще се отнасям по специален начин с теб, приятелче. Разбираш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?

Саладин осъзна, че това е едно проклето прослушване.

— Никога не съм се чувствал като принадлежащ на една раса — отговори той. Може би затова, когато Хол Велънс създаде продуцентската си фирма, Чамча беше в неговия списък „Д“ и затова после Максим Извънземния дойде по реда си.

Когато Шоуто на извънземните беше изложено на убожданията на черни радикали, те лепнаха прякор на Чамча. Заради неговото образование в частно училище и близост с омразния Велънс, той стана известен като „кафявия чичо Том“.

Явно политическият натиск срещу шоуто беше нараснал в отсъствието на Чамча, оркестриран от някой си д-р Ухуру Симба.

— Доктор по какво, ето това ме шашка — дълбокогърлееше Велънс по телефона. — Нашите, ъъъ, изследователи досега не са открили нищо. Масови пикети, едно смущаващо появяване в „Право на отговор“. Този шибан тип има телосложение на танк.

Чамча си представи всеки от тях като антитеза на другия. Изглежда, че протестите са успели: Велънс „деполитизираше“ шоуто, изхвърляйки Чамча и пъхайки един огромен тевтонец с нагръдници и перчем от протезен грим и компютърни изображения. Един латексов Шварценегер, движен от компютри, един синтетичен, ентусиазирано говорещ Р