Жул Верн
Децата на капитан Грант — Моята библиотека

Информация (Прескачане на информацията)
Допълнителна информация (Прескачане на допълнителната информация) Корица

Сканиране, разпознаване и редакция: MesserSchmidt, 2007

 

Публикация:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив


Последна редакция: 2007-08-06 12:56:45

Първа част

Глава I
РИБАТА ВЕЗНИ

На 26 юли 1864 година при силен североизточен вятър една великолепна яхта се носеше с пълна пара по вълните на Северния канал. На задната мачта се вееше английският флаг, а на върха на предната мачта върху син щандарт под херцогска корона бяха извезани със сърма инициалите Е. Г. Яхтата се наричаше „Дънкан“ и принадлежеше на лорд Гленарван, един от шестнадесетте шотландски перове, които заседават в Горната камара, и най-видния член на тъй известния в цялото Обединено кралство „Кралски яхт-клуб на Темза“.

Лорд Едуард Гленарван беше на борда на яхтата с младата си жена, леди Елена, и един свой братовчед — майор Мак Набс.

„Дънкан“, новопостроен кораб, се прибираше в Глазгоу от пробно плаване на няколко мили извън Клайдския залив. На хоризонта вече се очертаваше остров Арън, когато морякът на вахт съобщи, че в дирята на яхтата играе огромна риба. Капитанът Джон Манглс нареди веднага да уведомят за това лорд Едуард. Лордът се качи заедно с майор Мак Набс на капитанския мостик и запита капитана какво мисли за това животно.

— Мисля, ваша светлост — отговори Джон Манглс, — че това е една доста голяма акула.

— Акула по тези места! — се учуди лорд Гленарван.

— Няма нищо чудно — продължи капитанът. — Тази риба принадлежи към един вид акули, които се срещат във всички морета и на всякаква ширина — „рибата везни“[1]. Струва ми се, че тя е точно от рода на тия проклетници. Ако ваша светлост е съгласен и ако на леди Гленарван би направило удоволствие да присъствува на един интересен лов, скоро ще узнаем истината.

— Какво ще кажете, Мак Набс? — запита лорд Гленарван майора. — Мислите ли, че заслужава да опитаме?

— Както намерите за добре — отговори спокойно майорът.

— Впрочем — продължи Джон Манглс — тия страшни хищници не се изтребват достатъчно. Трябва да използуваме случая. Така ще имаме не само интересно зрелище, но и ще извършим добро дело.

— Почвайте, Джон! — каза лорд Гленарван.

След това той изпрати да предупредят леди Елена, която дойде при него на капитанския мостик твърде заинтригувана от този необикновен лов.

Морето беше великолепно. По повърхността на водата лесно се следяха бързите движения на акулата, която ту се гмуркаше, ту отново изплуваше с учудваща стремителност. Джон Манглс даде своите нареждания. Моряците хвърлиха през перилата на десния борд здраво въже с кука, на която надянаха дебело парче сланина. Макар че беше още на петдесетина ярда[2], акулата подуши стръвта и се запъти бързо към яхтата. Виждаше се как перките й, сиви по края и черни в основата си, бият със сила вълните, а опашката и я насочваше точно по права линия. Колкото се приближаваше, толкова повече се очертаваха нейните големи изпъкнали очи, разпалени от жажда за плячка, а като се обърнеше по гръб, зеещите й челюсти откриваха четири реда зъби. Главата й беше широка и наподобяваше двоен чук, набучен на дръжка. Джон Манглс не беше се излъгал: това бе един от най-хищните представители на семейството на акулите „риба везни“, както я наричат англичаните, или „риба евреин“, както я наричат провансалците.

Пътниците и моряците на „Дънкан“ следяха с напрегнато внимание движенията на акулата. Скоро животното дойде близо до въдицата, извърна се по гръб, за да я захапе по-добре, и огромната кука изчезна в широкото му гърло. Акулата се дръпна назад, като разтърси силно въжето, и сама се „хвана“ на въдицата. Моряците започнаха да я издигат с помощта на макара, прикрепена на напречника на главната мачта.

Усетила, че я изтръгват от водата, акулата започна да се съпротивлява жестоко, но бе победена. Едно въже с подвижна примка я стегна през опашката и парализира движенията й. След малко тя бе издигната над перилата и хвърлена върху палубата на яхтата. Един моряк веднага се приближи предпазливо до нея и със силен удар на брадва отсече огромната й опашка.

Ловът бе завършен. Чудовището не представляваше вече никаква опасност. Мъстта на моряците бе задоволена, но не и тяхното любопитство. И наистина на корабите има обичай да се проверява внимателно стомаха на всяка уловена акула. Моряците познават необикновената им лакомия, винаги очакват някоя изненада и тяхното очакване понякога се оправдава.

Леди Гленарван не пожела да присъствува на това отблъскващо „изследване“ и влезе в каюткомпанията[3]. Акулата още дишаше. Беше дълга десет стъпки[4] и тежеше повече от шестстотин ливри[5]. Тия размери и това тегло не са необикновени. Рибата везни, макар да не е причислена към акулите великани, се смята за една от най-опасните.

Скоро огромната риба бе чисто и просто изкормена със секи-ра. Куката бе стигнала до стомаха, който беше съвсем празен. Очевидно животното бе гладувало дълго време. Разочарованите моряци се готвеха да хвърлят късовете в морето, когато вниманието на боцмана бе привлечено от един груб предмет, здраво загнезден в един от ъглите на корема.

— Какво е пък това? — се провикна той.

— Това — обади се един моряк, — това е парче скала, което животното е погълнало, за да си засили организма.

— Ами — поде друг, — това са чисто и просто скачени гюллета[6], които този лакомник е налапал и не е успял още да смели.

— Я мълчете вие там — отвърна Том Остин, помощник-капитанът на яхтата, — не виждате ли, че това животно е било закоравял пияница и за да не изгуби нищо, е изпило не само виното, но е глътнало и бутилката?

— Какво? — извика лорд Гленарван — Бутилка ли има в стомаха на акулата?

— Истинска бутилка — отговори боцманът, — но личи, че не идва направо от избата.

— Извадете я внимателно, Том — каза лорд Едуард. — Намерените в морето бутилки често съдържат ценни документи.

— Допускате ли? — запита майор Мак Набс.

— Допускам поне, че това може да се случи.

— О, и аз не казвам противното — отвърна майорът, — възможно е тя да крие някоя тайна.

— Тъкмо това ще проверим — каза Гленарван. Е, Том?

— Ето — отговори помощник-капитанът, като показа нещо безформено, което той не без усилия бе извадил от стомаха на акулата.

— Добре — каза Гленарван, — наредете да измият тази нечистотия и да я донесат в каюткомпанията.

Том изпълни нареждането и бутилката, намерена при такива особени обстоятелства, бе сложена върху четвъртитата маса на каюткомпанията, около която насядаха лорд Гленарван, майор Мак Набс, капитанът Джон Манглс и леди Елена, която, като всяка жена, бе и малко любопитна.

В открито море всичко става събитие. За миг настъпи мълчание. Всеки се мъчеше да отгадае какво съдържа тая крехка находка. Криеше ли тя тайната на някое бедствие или само незначително писмо, доверено на вълните от отегчен от безделие мореплавател?

Трябваше да се види кое е вярното и без да чака повече, Гленарван започна да я изследва. Той взе, разбира се, всички необходими за случая предпазни мерки. Човек би казал, че е криминален следовател, който проучва подробностите на някой сериозен случай. Гленарван имаше право, защото и най-незначителните на пръв поглед улики често могат да насочат към някое важно разкритие.

Преди да отворят бутилката, внимателно я огледаха отвън. Гърлото й беше тясно, дълго, а на надебеления му край още имаше парче тел, разядено от ръжда. Стените й, които бяха много дебели и годни да издържат налягане от няколко атмосфери, показваха ясно, че е от шампанско. С тия бутилки лозари-те в Аи или Еперне трошат пръчки на столове, без стъклото да се счупи. Тъй че тая бутилка е могла да понесе безнаказано случайностите на дълго странствуване.

— Бутилка от фирмата „Клико“ — констатира майорът.

И тъй като беше познавач, твърдението му бе прието без възражения.

— Драги майоре, — отговори Елена, — няма значение каква е бутилката, щом не знаем откъде иде.

— Ще узнаем, мила Елена — каза лорд Едуард, — но още отсега може да се твърди, че иде отдалеч. Вижте вкаменелостите, които я покриват, тия тъй да се каже, минерализирани от морската вода вещества! Тази бутилка е прекарала дълго време в океана, преди да попадне в стомаха на акулата.

— Не мога да не се съглася с вас — отговори майорът. — Този крехък съд, предпазван от каменната си обвивка, е могъл да пътува дълго.

— Но откъде иде? — попита леди Гленарван.

— Не бързайте, скъпа Елена, не бързайте. С бутилките човек трябва да има търпение. Струва ми се, че не се лъжа, и бутилката сама ще отговори на всички наши въпроси.

С тия думи Гленарван започна да стърже коравия слой, който покриваше шията на бутилката. Скоро се показа тапата, но твърде похабена от морската вода.

— Лошо — каза Гленарван, защото ако вътре има някакъв документ, той ще бъде доста повреден.

— Има такава опасност — отвърна майорът.

— Бих добавил — поде Гленарван, — че тази зле запушена бутилка е щяла скоро да потъне и цяло щастие е, че с била глътната от акулата, която ни я донесе на „Дънкан“.

— Разбира се — отговори Джон Манглс, — но по-добре да бяхме я уловили в открито море, при точно определена ширина и дължина. Тогава, като изучим въздушните и морските течения, щяхме да установим изминатия от нея път. А сега при такъв разносвач, при тия акули, които шарят по всички посоки, човек не знае какво да предполага.

— Ще видим — отвърна Гленарван.

В тоя момент той много предпазливо извади тапата и силна солена миризма изпълни каюткомпанията.

— Е? — попита леди Елена с чисто женско нетърпение.

— Да, не съм се лъгал! — каза Гленарван. — Вътре има книжа!

— Документи! Документи! — извика леди Елена.

— Само че изглежда са повредени от влагата — отговори Гленарван — и е невъзможно да се извадят, защото са залепнали о стените на бутилката.

— Да я счупим — обади се Мак Набс.

— Бих предпочел да я запазим здрава — отвърна Гленарван.

— Аз също — отговори майорът.

— Разбира се — каза леди Елена, — но съдържанието е по-ценно от бутилката и по-добре е да я пожертвуваме вместо него.

— Ваша светлост, отчупете само гърлото — намеси се Джон Мангле. — Тогава ще можем да извадим документа, без да го повредим.

— Хайде, хайде, драги Едуард! — нетърпеливо извика леди Гленарван.

Мъчно беше да се постъпи другояче и лорд Гленарван въпреки всичко се реши да счупи гърлото на скъпоценната бутилка. Трябваше да си послужи с чук, защото каменната обвивка бе станала твърда като гранит. След малко парчетата нападаха по масата и се подадоха късове хартия, залепнали помежду си. Гленарван ги извади внимателно, отдели ги един от друг и ги разстла пред себе си. Леди Елена, майорът и капитанът се струпаха около него.

Глава II
ТРИТЕ ДОКУМЕНТА

Върху листовете хартия, полуунищожени от морската вода, личаха само няколко думи, нечетливи остатъци от почти напълно заличени редове. В продължение на няколко минути лорд Гленарван ги разглежда внимателно. Той ги въртя във всички посоки, изложи ги на дневна светлина, проучи и най-малките остатъци от думи, незасегнати от водата, и после се обърна към своите приятели, които го наблюдаваха в очакване.

— Това са — каза той — три отделни документа, по всяка вероятност три преписа от един и същ документ, преведен на три езика — на английски, френски и немски. Малкото оцелели думи потвърждават това.

— Тия думи имат ли поне някакъв смисъл? — запита леди Гленарван.

— Мъчно е да се отговори определено, мила Елена; думите върху документите са твърде непълни.

— Може би те се допълват един с друг? — каза майорът.

— Сигурно е така! — отговори Джон Манглс. — Водата не може да е изличила едни и същи думи в трите документа. Като съпоставим остатъците от изреченията, в края на краищата ще открием някакъв смисьл.

— Тъкмо това ще направим — каза лорд Гленарван, — но трябва да действуваме последователно. Ето първо английския документ.

Редовете и думите върху документа бяха разположени така:

62                 Bri                   gow
sink                                               stra
aland skipp                Gr
of long that monit ssistance  and
lost

— Всичко това не означава много нещо — каза майорът разочарован.

— Все пак — отговори капитанът — написано е на добър английски език.

— В това няма никакво съмнение! — каза лорд Гленарван. — Думите sink, aland, that, and, lost са цели: skipp е очевидно от думата skipper. Говори се също и за някакъв Гр…, навярно капитанът на някой потънал кораб[7].

— Да добавим — допълни Джон Манглс — и думите monit и ssistance, чието тълкование е ясно.

— Е, това е вече доста нещо! — обади се леди Елена.

— За съжаление — отвърна майорът — липсват ни цели редове. Как да открием името на пострадалия кораб и мястото на корабокрушението?

— Ще го открием — каза лорд Едуард.

— Не ще и дума — отговори майорът, който винаги биваше съгласен с мнението на другите, — но как?

— Като допълним документите един с друг.

— Тогава да продължим! — извика леди Елена.

Вторият къс хартия, още по-повреден от първия, съдържаше само отделни думи, разположени в следния ред:

7Juni                            Glas
           zwei atrosen
graus
bringt ihnen

— Това е на немски — каза Джон Манглс веднага щом погледна хартията.

— Говорите ли този език, Джон? — запита Гленарван.

— Отлично, ваша светлост.

— Тогава кажете ни какво означават тия няколко думи. Капитанът разгледа документа внимателно и каза:

— Преди всичко имаме датата на събитието: 7 Juni, значи 7 юни, и като съпоставим тази цифра с цифрата 62 от английския текст, получаваме пълната дата: 7 юни 1862 година.

— Много добре! — извика леди Елена. — Продължавайте, Джон!

— На същия ред — поде младият капитан — намирам думата Glas, която, прибавена към думата gow от първия документ, дава Glasgow. Очевидно става дума за кораб от пристанището Глазгоу.

— На същото мнение съм и аз — отговори майорът.

— Вторият ред от документа липсва целият — продължи Джон Манглс. — Но на третия чета две важни думи: zwei, което значи две, и atrosen, по всяка вероятност Matrosen, което на немски значи моряци.

— В такъв случай — каза леди Елена — става дума за един капитан и двама моряци?

— Възможно е — отговори лорд Гленарван.

— Да си призная, ваша светлост — поде капитанът, — следващата дума, graus, ме затруднява. Не знам как да я преведа. Може би третият документ ще ни позволи да я отгатнем. Колкото за двете последни думи, те се разбират без мъчнотии. Bringt ihnen означава „дайте им“ и ако ги съпоставим с английската дума, разположена като тях на седмия ред на първия документ, думата assistance, получаваме лесно фразата „дайте им помощ“.

— Да! Дайте им помощ! — каза Гленарван. — Но къде се намират тия нещастници? Дотук нямаме никакво указание за място и къде е станала катастрофата, ни е напълно неизвестно.

— Нека се надяваме, че френският документ ще бъде по-пълен — обади се леди Елена.

— Да видим и френския документ! — отговори Гленарван. — Ние всички владеем този език и изследването ще бъде по-лесно.

Ето точния текст на третия документ.

troi          ats              tannia
gonie                austral
abor
contin           pr              cruel    indi
jete                            ongit
et 37° 11′     lat

— Има цифри — извика леди Елена. — Ето, господа, вижте!…

— Да караме подред — каза лорд Гленарван — и да започнем от началото. Позволете ми да прочета една по една тия разпръснати и непълни думи. Преди всичко още от първите букви виждам, че става дума за тримачтов кораб, чието име благодарение на английския и френския документ е напълно запазено: „Британия“. От двете следващи думи, gonie и austral[8], само втората има някакъв смисъл, който всички разбирате.

— Ето вече една ценна подробност — отговори Джон Манглс. — Корабокрушението е станало в южното полукълбо.

— Доста неопределено — обади се майорът.

— Продължавам — прекъсна го Гленарван. — А, ето! Думата abor е корен на глагола aborder (достигам). Тия нещастници са стигнали до някакъв бряг. Но къде? Какво означава contin? Значи ли континент? А защо cruel (жесток)!

— Жесток! — провикна се Джон Манглс. — Ето обяснението на немската дума graus … grausam… жесток!

— Да продължим! Да продължим! — каза Гленарван, чийто интерес растеше, колкото повече се изясняваше смисълът на тия непълни думи. — Ind i… става ли дума за Индия, където тия моряци са били захвърлени? Какво значи думата ongit? Аха! longitude (дължина)! А ето и Ширината: тридесет и седем градуса и единадесет минути. Най-сетне едно съвсем точно указание.

— Но дължината липсва — намеси се Мак Набс.

— Не може всичко да имаме, драги майоре, — отговори Гле-нарван. — Малко ли е да знаем ширилата? Решително френският документ е най-пълният от трите. Ясно е, че всеки от тях е бил буквален превод на останалите, тъй като и трите имат същия брой редове. Трябва следователно даги съединим, да ги преведем на един език и да потърсим най-вероятния, най-логичния и най-ясния им смисъл.

— На френски ли, на английски или на немски ще ги преведете? — запита майорът.

— На френски — отговори Гленарван, — защото най-интересните думи са запазени на този език.

— Ваша светлост има право — каза Джон Манглс, — още повече че този език е понятен за всички ни.

— Значи решено! Ще препиша документа, като съединя остатъците от думи и разкъсаните изречения, ще спазя разстоянията между тях и ще допълня ония, чийто смисъл е ясен. След това ще ги сравним и обсъдим.

Гленарван взе веднага перото и след няколко минути подаде на приятелите си лист, на който бяха написани следните редове:

7 юни 1862 тримачтовият кораб „Британия“    Глазгоу претърпя крушение горния южното
към сушата                  двама моряци
капитан Гр                   достиг
контин         пл           жесток            инди
хвърли този документ               дължина
и 37° 11′ ширина                         спасете ги
загинат

В този момент се яви един моряк, който доложи на капитана, че „Дънкан“ навлиза в Клайдския залив, и поиска нареждания.

— Какви са намеренията на ваша светлост? — запита Джон Манглс, като се обърна към лорд Гленарван.

— Да бъдем в Дъмбартън колкото може по-скоро, Джон. Оттам леди Елена ще се върне в Малкъм Касъл, а аз ще отскоча до Лондон, за да представя този документ в Адмиралтейството.

Джон Манглс даде съответните заповеди, които морякът отиде да предаде на помощник-капитана.

— Сега, приятели мои — каза Гленарван, — да продължим нашите издирвания. Ние попаднахме в следите на голяма катастрофа. Животът на няколко души зависи от нашата проницателност. Да вложим цялата си съобразителност и да открием смисъла на тази загадка.

— Готови сме, скъпи Едуард — отговори леди Елена.

— Преди всичко — продължи Гленарван — в този документ трябва да имаме предвид три различни неща: 1) неща, които знаем; 2) неща, които можем да предполагаме, и 3) неща, които не знаем. Какво знаем? Знаем, че на 7 юни 1862 г. един тримачтов кораб „Британия“ от Глазгоу е потънал; че двама моряци и капитанът са хвърлили този документ в морето при 37° 11 ширина и че молят за помощ.

— Точно така — потвърди майорът.

— Какво можем да предполагаме? — продължи Гленарван.

— Първо, че корабокрушението е станало в южните морета, и на часа привличам вниманието ви върху думата g о n i е. He сочи ли тя от само себе си страната, от чието име е частица?

— Патогония! — извика леди Елена.

— Разбира се.

— Но тридесет и седмият паралел минава ли през Патагония? — запита майорът.

— Това може лесно да се провери — отговори Джон Манглс — като разгъна една карта на Южна Америка. — Точно така е. Тридесет и седмият паралел докосва Патагония, Той пресича Араукания, минава през пампасите покрай северните области на Патагония и се губи в Атлантика.

— Добре. Да продължим нашите предположения. Двамата моряци и капитанът достиг… Достигнали до какво? Контин… континента. Чувате ли — континент, не остров. Какво е станало с тях? Разполагаме с две букви пл…, които ни дават сведения за тяхната съдба. Тия нещастници значи са били пленени. От кого? От жестоки индианци. Убедени ли сте? Нима тия думи не подхождат напълно на празните места? Документът не е ли вече ясен за вас? Не прониква ли истината във вашето съзнание?

Гленарван говореше убедително. В очите му се четеше пълна увереност. Неговата разпаленост се предаде и на събеседниците му, които се провикнаха като него: „Ясно!… Ясно!“

След миг лорд Едуард продължи:

— Всички тия предположения, приятели мои, ми изглеждат напълно правдоподобни. За мене катастрофата е станала край бреговете на Патагония. Между другото, ще наредя да направят в Глазгоу справка какво е било назначението на „Британия“ и ще узнаем дали корабът е могъл да бъде отнесен по тия места.

— О, не е нужно да търсим толкова далече — отговори Джон Манглс. — Аз имам подръка годишнините на „Морски и тър-говски вестник“, които ще ни дадат най-точни сведения.

— Да видим, да видим! — каза леди Гленарван.

Джон Манглс взе една връзка вестници от 1862 година и започна бързо да ги прелиства. След кратко търсене той прочете със задоволство:

„30 май 1862 г. Перу! Калао! С товар за Глазгоу, «Британия», капитан Грант“.

— Грант! — провикна се лорд Гленарван. — Този смел шотландец, който искаше да основе една Нова Шотландия в Тихия океан!

— Да — отговори Джои Мангле, — същият, който през 1861 г. тръгна с „Британия“ от Глазгоу и за когото оттогава няма никакви сведения.

— Няма съмнение! Няма съмнение! — каза Гленарван. — Той е, същият. „Британия“ е напуснал Калао на 30 май и на 7 юни, осем дена след отплаването си, е потънал край бреговете на Патагония. Ето цялата негова история, изразена в частиците от думи, които ни изглеждаха неразгадаеми. Както виждате, драги приятели, доста неща отгатнахме. Що се отнася до онова, което не знаем, то се свежда до едно: географската дължина, която ни липсва.

— Това не е нужно, щом знаем страната — отговори Джон Манглс, — и аз се наемам да стигна до мястото на корабокрушението само с данните за ширината.

— В такъв случай ние знаем всичко — каза леди Гленарван.

— Всичко, мила Елена, и аз ще попълня много празнините, които морето е оставило между думите на документа, като че ли пиша под диктовката на капитан Грант.

Лорд Гленарван взе веднага писалката и написа без колебание следното:

На 7 юни 1862 година тримачтовият кораб „Братания“ от Глазгоу претърпя корабокрушение край бреговете на Патагония в южното полукълбо. Запътили се към сушата, двама моряци и капитан Грант ще се опитат да достигнат континента, където ще бъдат пленени от жестоки индианци. Те хвърлиха този документ при… градуса дължина и при 37°11 ширина. Спасете ги, иначе ще загинат.

— Много добре, скъпи Едуард — каза леди Елена. — И ако тия нещастници видят отново родината си, на вас ще дължат това щастие.

— Ще я видят — отговори Гленарван. — Този документ е толкова пълен, така ясен и точен, че Англия няма да се поколебае да се притече на помощ на три свои деца, изоставени на един пустинен бряг. Това, което тя направи за Франклин и толкова други, ще го направи днес и за корабокрушенците от „Британия“!

— Но тия нещастници — поде леди Елена — имат без съмнение близки, които оплакват тяхната загуба. Бедният капитан Грант, може би има жена, деца…

— Права сте, скъпа леди, и аз вземам грижата да ги уведомя, че още не е загубена всяка надежда. А сега, приятели, да се качим на палубата, защото наближаваме пристанището!

Наистина „Дънкан“ бе засилил хода си. Сега той плаваше покрай бреговете на остров Бют, като оставяше вдясно Ротсей с очарователното му градче, сгушено на дъното на плодородна долина. Скоро след това навлезе в тесния проток на залива, мина покрай Гринък и в шест часа вечерта хвърли котва в подножието на базалтовата скала на Дъмбартън, на върха на която се издига прочутият замък на шотландския герой Уолъс.

На пристанището чакаше запрегната каляска, за да отведе в Малкъм Касъл леди Елена и майор Мак Набс. Лорд Гленарван прегърна младата си съпруга и побърза да вземе експресния влак за Глазгоу.

Но преди да тръгне, той прати по телеграфа едно важно съобщение, което няколко минути по-късно бе получено в редакциите на вестниците „Таймс“ и „Морнинг Кроникъл“. То гласеше:

„За сведения относно съдбата на тримачтовия кораб «Британия», от Глазгоу, с капитан Грант, обърнете се към лорд Гленарван, Малкъм Касъл, графство Дъмбартън, Шотландия.“

Глава III
МАЛКЪМ КАСЪЛ

Замъкът Малкъм, един от най-поетичните в Горна Шотландия, се издигаше близо до селото Лъс и господствуваше над красива долина. Кристалните води на езерото Ломънд миеха гранита на стените му. От незапомнени времена той принадлежеше на рода Гленарван, който в страната на Роб Рой и на Фъргус Мак Грегър пазеше гостоприемните обичаи на старинните герои на Уолтър Скот. В епохата на социалната революция в Шотландия голям брой васали, които не можеха повече да плащат на старейшините на задругите наложените им високи наеми, бяха изгонени от земите си. Едни умряха от глад, други станаха рибари, а трети се изселиха. Отчаянието бе всеобщо. Единствени гленарвановци сметнаха, че верността обвързва както големите, така и малките, и останаха верни на своите арендатори[9]. Нито един от тях не напусна стряхата, под която се бе родил; никой не напусна земята, в която почиваха неговите прадеди; всички останаха в задругата на своите бивши феодали. Така по това време на упадък на взаимните симпатии и на разединение родът Гленарван се обкръжи както в замъка Малкъм, така и на яхтата „Дънкан“ само с шотландци. Те всички бяха потомци на васалите на Мак Грегър, Мак Фарлин, Мак Набс, Мак Нотънс, т.е. всички бяха деца на графствата Стър-линг и Дъмбартън: хора честни и предани духом и телом на своя господар. Някои от тях говореха още гаелическото наречие на Стара Каледония.

Лорд Гленарван имаше грамадно състояние. Той го използуваше да прави много добрини. Неговата доброта надвишаваше щедростта му, защото първата беше безгранична, а втората имаше все пак граници. Владетелят на Лъс, леърдът на Малкъм, бе представител на своето графство в камарата на лордовете. Английските управници не обичаха Гленарван не само поради якобитските му идеи[10] и нежеланието му да се хареса на хановърската династия, но най-вече защото се придържаше към традициите на дедите си и се бореше енергично срещу политическото потисничество на „тия от юга“.

При все това лорд Едуард Гленарван не беше назадничав човек, нито тесногръд и не му липсваше ум. Но макар че държеше вратите на своето графство отворени за прогреса, в душата си той оставаше шотландец и ако участвуваше с яхтите си в състезанията на „Кралския яхт-клуб на Темза“, то беше само за да прослави Шотландия.

Едуард Гленарван беше на тридесет и две години, на ръст висок, чертите на лицето му бяха малко строги, но погледът му безкрайно благ и цялата му личност бе пропита от шотландската поезия. Той бе познат като човек изключително храбър, предприемчив, кавалер, един Фъргус на XIX век, извънредно добър, по-добър от самия свети Мартин, защото бе готов да даде на своите бедни шотландски сънародници дори и ризата си.

Лорд Гленарван бе женен от три месеца за мис Елена Тъфнъл, дъщеря на големия пътешественик Уйлям Тъфнъл, една от множеството жертви на географската наука и на страстта за открития.

Мис Елена не произхождаше от благороден род, но беше шотландка, а за лорд Гленарван това струваше колкото всички благороднически титли. Тази очарователна, смела и предана млада жена господарят на Лъс бе избрал за своя другарка в живота. Когато се запозна с нея, тя беше вече сираче, живееше сама почти без състояние в къщата на баща си в Килпатрик. Той разбра, че бедното момиче ще стане прекрасна съпруга, и се ожени за нея. Мис Елена бе на двадесет и две години. Русокоса, с очи сини като водите на шотландските езера в хубава пролетна утрин. Нейната любов към съпруга й надминаваше признателността й. Обичаше го, като че ли тя беше богатата наслед-ница, а той изоставеният сирак. А чифликчиите и прислужниците й бяха готови да дадат живота си за тази, която те наричаха нашата добра господарка от Лъс.

Лорд Гленарван и леди Елена живееха щастливо в Малкъм Касъл всред величествената и дива природа на Горна Шотландия. Разхождаха се по сенчестите алеи от бял клен и диви кестени, покрай брега на езерото, около което се чуваха още стари бойни песни, из дивите планински клисури, в които историята на Шотландия бе записана с вековни развалини. Понякога те скитаха из гъстите брези и борика, сред широки поляни от пожълтяло изтравниче; друг път се катереха по стръмните върхове на Бен Ломънд или препускаха на кон по запустели котловини, като изучаваха и се любуваха на поетичната местност, наричана и днес „страната на Роб Рой“, и на всичките тия околности, тъй вдъхновено възпети от Уолтър Скот. Вечер по здрач, когато „фенерът на Мак Фарлин“ светваше на хоризонта, те скитаха покрай „бартазените“ — стара околовръстна галерия, която образуваше низ от зъбчати зидове и бойници около замъка Малкъм — и там, безмълвни, забравени, сякаш едни на света, седнали върху някой самотен камък, сред тишината на природата, под бледите лъчи на луната, докато нощта бавно забулваше върховете на потъмнелите планини, те оставаха потънали в онзи светъл възторг и нежно очарование, познати само на любещите сърца.

Така минаха първите месеци от техния брак. Но лорд Гленарван не забравяше, че жена му е дъщеря на голям пътешественик, струваше му се, че леди Елена е наследила всички стремежи на баща си, и той не се мамеше. Затова построи „Дънкан“, чието предназначение бе да разведе лорд и леди Гленарван по най-красивите места на света — по водите на Средиземно море и до островите на Егейския архипелаг. Можете да си представите радостта на леди Елена, когато съпругът й даде „Дънкан“ в нейно разпореждане! И наистина има ли по-голямо щастие от това, да пътуваш със своя любим край очарователните брегове на Гърция и да гледаш как изгрява меденият месец над омайните брегове на изтока?

Обаче лорд Гленарван замина за Лондон, да се погрижи за спасяването на нещастните корабокрушенци. През неговото кратко отсъствие леди Елена изпитваше повече нетърпение, отколкото мъка. На другия ден с телеграма лордът й обеща, че ще се върне скоро, но вечерта пристигна писмо, в което той пишеше, че ще се забави. Предложенията му срещали известни затруднения. На третия ден се получи ново писмо, в което лорд Гленарван не скриваше недоволството си от Адмиралтей-ството.

Този ден леди Елена започна да се безпокои. Вечерта тя беше сама в стаята си, когато управителят на замъка, г. Халбърт, дойде да я попита дали ще приеме една девойка и едно момче, които желаят да говорят с лорд Гленарван.

— Местни хора ли са? — попита леди Елена.

— Не, госпожо — отговори управителят, — защото не ги познавам. Пристигнали в Балък с влака, а оттам до Лъс — пеша.

— Поканете ги горе, Халбърт — каза леди Гленарван.

Управителят излезе. След няколко минути девойката и момчето бяха въведени в стаята на леди Елена. Те бяха брат и сестра. Приликата ги издаваше. Сестрата бе на шестнадесет години. Нейното красиво, малко изморено лице, очите й, които навярно бяха често плакали, примиреният й, но решителен израз, бедното, но чисто облекло говореха в нейна полза. Тя дърпаше за ръка дванадесетгодишно смело наглед момче, което като че ли бе взело сестра си под своя закрила. И наистина! Само някой да се осмелеше да оскърби момичето, щеше да се разправя с това малко човече! Пред леди Елена младото момиче се посму-ти, но леди Гленарван побърза да заговори.

— Желаете да ми говорите ли? — попита тя, като насърчи с поглед девойката.

— Не — отговори решително момчето, — не на вас, а на лорд Гленарван лично.

— Моля извинете го, госпожо — каза сестрата, като погледна братчето си.

— Лорд Гленарван не е в замъка — поде леди Елена. — Но аз съм негова съпруга и ако мога да го заместя…

— Вие ли сте леди Гленарван? — запита девойката.

— Да, мис.

— Съпругата на лорд Гленарван от Малкъм Касъл, който е обнародвал в „Таймс“ съобщение за корабокрушението на „Британия“?

— Да, да! — отвърна бързо леди Елена. — А вие?

— Аз съм мис Грант, госпожо. А това е моят брат.

— Мис Грант! Мис Грант! — извика леди Елена, хвана девойката за ръцете и я притегни към себе си, после целуна пълните бузки на момчето.

— Госпожо — поде девойката, — какво знаете за корабокрушението на моя баща? Жив ли е? Ще го видим ли пак? Говорете, много ви се моля!

— Мило дете — каза леди Елена, — опазил ме бог при тия обстоятелства да ви отговоря прибързано; не бих искала да ви давам лъжливи надежди…

— Говорете, госпожо, говорете! Аз знам да понасям страданието и мога всичко да чуя.

— Мое мило дете — отговори леди Елена, — надеждата е твърде слаба, но с помощта на бога възможно е да видите някой ден отново баща си.

— Господи! Господи! — извика мис Грант, която не можа да сдържи сълзите си, докато Робърт покриваше с целувки ръцете на леди Гленарван.

Когато премина първият изблик на тази мъчителна радост, девойката започна да задава безброй въпроси. Леди Елена й разказа как бе намерен документът, как „Британия“ е потънала край бреговете на Патагония, по какъв начин след корабокрушението капитанът и двамата моряци, единствени оцелели, сигурно са се добрали до сушата и най-сетне как със записката, написана на три езика и поверена на океана, те молеха целия свят за помощ.

През всичкото време на разказа Робърт Грант поглъщаше с очи леди Елена, като че ли целият му живот бе съсредоточен в нейните устни. В детското си въображение той виждаше страшните сцени, на които баща му е бил жертва. Виждаше го на мо-стика на „Британия“, следеше борбата му с водната стихия, залавяше се заедно с него о скалите на брега и се влачеше задъхан по пясъка, далеч от досега на вълните. На няколко пъти през време на разказа той неволно се провикна, притискайки се до сестра си: „О, татко, бедни татко!“

Мис Грант слушаше със скръстени ръце, без да каже нито дума, докато разказът не свърши. Тогава тя рече:

— О, госпожо, документът, документът!

— Не е у мене, мило дете, — отговори леди Елена.

— Не е у вас ли?

— Не! В интерес на вашия баща лорд Гленарван трябваше да го занесе в Лондон. Но аз ви казах дума по дума всичко, което той съдържа, и как успяхме да открием истинския му смисъл. Измежду откъсите от почти изличените фрази морето е пощадило няколко цифри, но за съжаление дължината…

— Ще минем и без нея! — прекъсна я момчето.

— Да, господин Робърт — отговори леди Елена и се усмихна на неговата решителност. — Както виждате, мис Грант, вие знаете вече и най-малките подробности на документа толкова, колкото и аз.

— Да, госпожо, — отговори девойката, — но бих искала да видя почерка на баща си.

— Утре може би лорд Гленарван ще се върне. Мъжът ми искаше да покаже на комисарите от Адмиралтейството този неоспорим документ, за да предизвика незабавното изпращане на кораб, който да издири капитан Грант.

— Възможно ли е, госпожо? — извика девойката. — Нима сте направили всичко това за нас?

— Да, мила госпожице, и аз очаквам всеки момент лорд Гленарван да се върне.

— Госпожо — каза девойката с израз на дълбока признателност, — дано небето благослови вас и лорд Гленарван!

— Мило дете — отговори леди Елена, — ние не заслужаваме никаква благодарност. Всеки друг на наше място би направил същото. Дано само се сбъднат надеждите, които ви внуших! До връщането на лорд Гленарван ще останете в замъка…

— Госпожо — отговори девойката, — не бих искала да злоупотребявам със съчувствието към чужди за вас хора.

— Чужди хора ли, мило дете? Нито вашият брат, нито вие сте чужди в този дом. И аз искам при завръщането си лорд Гленарван да съобщи на децата на капитан Грант какво ще бъде предприето за спасяването на техния баща.

На покана, отправена толкова сърдечно, не можеше да се откаже. Мис Грант и брат й се съгласиха да дочакат в Малкъм Касъл връщането на лорд Гленарван.

Глава IV
ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НА ЛЕДИ ГЛЕНАРВАН

В тоя разговор леди Елена не спомена нищо за опасенията, изказани в писмата на лорд Гленарван във връзка с постъпките му пред комисарите от Адмиралтейството. Не каза нито дума и за възможността капитан Грант да е пленен от южноамерикански индианци. Защо да огорчава нещастните деца и да помрачава надеждата, която току-що бе се породила у тях? Това не променяше нещата. Леди Елена премълча всичко това и след като отговори на въпросите на мис Грант, на свой ред я разпита за живота й, за положението й в този свят, дето тя бе единствен закрилник на братчето си.

Това беше една трогателна история, която засили още повече симпатиите на леди Гленарван към девойката.

Мис Мери и Робърт бяха единствените деца на капитан Грант. Хари Грант бе загубил жена си при раждането на Робърт и по време на далечните си плавания поверяваше децата си на грижите на една своя добра, стара братовчедка. Капитан Грант беше смел моряк, човек, който си разбираше от занаята, едновременно опитен мореплавател и добър търговец — двойна дарба, необходима за капитаните от търговския флот. Кореняк шотландец, капитан Грант живееше в град Дънди, в графство Пърт, Шотландия. Баща му, реформистки пастор в църквата „Света Катерина“, му бе дал всестранно образование, защото смяташе, че знанията не могат никому да навредят, дори и на капитан за далечни плавания.

Първите му далечни пътувания отначало като помощник-капитан, после като капитан бяха сполучливи и няколко години след раждането на Робърт той имаше вече известно състояние.

Тогава в ума му се роди една смела идея, която му създаде популярност в Шотландия. Подобно на гленарвановци и на няколко големи шотландски семейства, ако не фактически, то поне със сърцето си той бе скъсал с поробителката Англия. За него интересите на родината му не съвпадаха с интересите на англосаксонците и за да им помогне да се развиват самостоятелно, той реши да основе голяма шотландска колония на някой тихоокеански остров. Мечтаеше ли той за в бъдеще за оная независимост, за която Съединените щати бяха дали пример, оная независимост, която Индия и Австралия непременно ще си извоюват един ден? Може би! А може би и беше издал своите тайни, защото правителството отказа да подкрепи неговите проекти за колония и дори му създаде пречки, които във всяка друга страна биха сломили човека. Но Хари Грант не падна духом. Тоя призова патриотизма на своите сънародници, постави състоянието си в служба на идеята си, построи кораб и след като повери децата си на грижите на своята стара братовчедка, последван от подбран екипаж, замина да изследва големите острови в Тихия океан. Това стана през 1861 година. В течение на една година, до май 1862 година, той се обаждаше. Но от началото на юни, датата на заминаването му от Калао, нищо не се чуваше за „Британия“ и „Морски вестник“ престана да пише за капитан Грант.

Междувременно старата братовчедка на Хари Грант умря и двете деца останаха сами в света.

Мери Грант бе тогава на четиринадесет години. Храбрата девойка не падна духом и се посвети изцяло на братчето си, което беше още дете. Трябваше да го гледа и изучи. С пестене, благоразумие и прозорливост, работейки денонощно, посвещавайки се изцяло на него и лишавайки се от всичко, сестрата се справи с възпитанието на братчето си и геройски изпълни своите майчински задължения. И тъй двете деца живееха в Дънди, в затрогваща нищета, безропотно приета и храбро понасяна. Мери мислеше само за братчето си и мечтаеше за неговото щастливо бъдеще. За нея „Британия“ — уви! — беше завинаги загубена, а баща й мъртъв, и можем да си представим вълнението, което тя изпита, когато съобщението на в. „Таймс“ случайно попадна пред очите и и я изтръгна внезапно от отчаянието.

Нямаше място за колебание. Решението бе взето веднага. Дори и да научеше, че тялото на капитан Грант е било намерено на някой пустинен бряг, в дъното на някой разбит кораб, беше за предпочитане пред постоянното съмнение и вечното терзание на неизвестността.

Тя каза всичко на братчето си. Още същия ден двете деца се качиха на влака за Пърт и вечерта пристигнаха в Малкъм Касъл, където Мери след толкова мъчителни безпокойства започна отново да се надява.

Това е скръбната история, която Мери Грант разказа на леди Гленарван простичко, без да помисли, че през тия дълги години на изпитание тя се е държала като героиня. Но леди Елена си го помисли и неколкократно, без да скрива сълзите си, притисна в прегръдките си двете деца на капитан Грант.

Колкото за Робърт, той сякаш чуваше за пръв път тоя разказ и слушаше сестра си с широко отворени очи. Разбра всичко, което тя бе сторила, което бе изстрадала, и когато тя завърши, прегърна я:

— О, майчице! Скъпа моя, майчице! — не можа да задържи този вик, изтръгнал се от дълбочината на сърцето му.

Докато разговаряха, съвсем се стъмни. Леди Елена имаше предвид умората на двете деца и не пожела да продължи повече разговора. Мери Грант и Робърт бяха отведени в определените им стаи и заспаха с мечти за по-добро бъдеще.

След като те излязоха, леди Елена изпрати да повикат майора и му разправи всичко случило се тая вечер.

— Чудесно момиче е тази Мери Грант! — каза Мак Набс, след като изслуша разказа на братовчедка си.

— Дай боже постъпките на моя мъж да имат резултат! — отговори леди Елена. — Иначе положението на тия две деца ще бъде страшно!

— Ще имат! — отвърна Мак Набс. — Нима сърцата на лордовете от Адмиралтейството ще бъдат по-корави от портландския камък?

Въпреки уверенията на майора леди Елена прекара нощта в мъчителни размисли и не можа да мигне нито за миг.

На другата сутрин Мери Грант и братчето й, станали още призори, се разхождаха в големия двор на замъка, когато се чу шум от кола. Лорд Гленарван се връщаше в Малкъм Касъл и конете препускаха с все сила. Леди Елена, придружена от майора, се яви почти веднага на двора и полетя към мъжа си. Лордът изглеждаше тъжен, разочарован, разгневен. Той прегърна жена си, без да каже дума.

— Но какво има, Едуард? — запита леди Елена.

— Лошо, мила Елена, тия хора нямат сърца — отговори лорд Гленарван.

— Отказаха ли?

— Да, отказаха да изпратят кораб! Споменаха за напразно похарчените милиони по издирването на Франклин! Заявиха, че документът бил неясен, неразбираем. Казаха, че изчезването на тия нещастници било отпреди две години и имало малко изгледи да бъдат намерени! Поддържат, че, пленени от индианци, те сигурно са били отвлечени във вътрешността на страната, че не можело да се претърси цяла Патагония за издирването на трима души — трима шотландци! Че това търсене щяло да бъде напразно и рисковано, че щяло да погуби повече хора, отколкото щяло да спаси! С една дума, изтъкнаха всички съображения на хора, които искат да откажат. Спомниха си за проектите на капитана и нещастният Грант е завинаги загубен!

— Баща ми, бедният ми баща! — извика Мери Грант и падна на колене пред лорд Гленарван.

— Вашият баща, мис?… — запита той, изненадан от коленичилото пред него момиче.

— Да, Едуард, мис Грант и нейният брат — отговори леди Елена, — децата на капитан Грант, които Адмиралтейството осъжда да останат сираци!

— Ах, мис, — каза лорд Гренарван, като вдигна девойката, — ако знаех, че сте тук… — Той млъкна. Тягостно мълчание, нарушавано от ридания, се възцари в двора. Никой не проговори, нито лорд Гленарван, нито леди Елена, нито майорът, нито прислужниците на замъка, които стояха безмълвни край господарите си. Но с държанието си всички тия шотландци протестираха срещу поведението на английското правителство.

След малко майорът се обърна към лорд Гленарван с думите:

— Значи нямате вече никаква надежда?

— Никаква.

— Тогава — провикна се младият Робърт — аз ще отида сам при тия хора и ще видим…

Робърт не довърши заканата си, защото сестра му го спря. Но стиснатият юмрук показваше, че намеренията му не са много миролюбиви.

— Не, Робърт, не! — каза Мери Грант. — Да благодарим на тия великодушни господа за онова, което са направили за нас, да запазим вечна признателност към тях и да си вървим.

— Мери! — извика леди Елена.

— Мис, къде отивате? — каза лорд Гленарван.

— Ще ида да се хвърля в краката на кралицата — отговори девойката — и ще видим дали тя ще остане глуха към молбите на две деца, които я молят за живота на баща си!

Лорд Гленарван поклати глава не защото се съмняваше в добротата на нейно величество, а защото знаеше, че Мери Грант не ще може да стигне до кралицата. Молителите стигат твърде рядко до стъпалата на трона и изглежда, че над вратите на царските палати е написано това, което англичаните изписват върху кормилата на своите кораби:

Passengers are requested not to speak to the man at the wheel.[11]

Леди Елена разбра мисълта на мъжа си. Тя знаеше, че постъпките на младото момиче щяха да бъдат напразни, и виждаше отчаяния бъдещ живот на тия две деца. Тогава у нея се породи една великодушна и благородна мисъл.

— Мери Грант — извика тя, — почакайте, мое дете, и чуйте какво ще кажа.

Девойката държеше братчето си за ръка и се канеше да си върви. Тя се спря.

Тогава леди Елена, развълнувана, с насълзени очи, но с твърд глас се обърна към мъжа си.

— Едуард — каза му тя, — когато капитан Грант е написал и хвърлил в морето писмото, той е поверил съдбата си в ръцете на провидението. Писмото го намерихме ние. Ясно е, че провидението е пожелало да ни натовари със спасяването на тия нещастници.

— Какво искате да кажете, Елена? — запита лорд Гленарван. Настъпи дълбоко мълчание.

— Искам да кажа — продължи леди Елена, — че можем да се смятаме щастливи, ако започнем нашия съпружески живот с едно добро дело. Вие, драги Едуард, за да ми доставите радост, бяхте замислили едно приятно пътуване. Има ли за човека по-истинско, по-полезно удоволствие от това, да спаси нещастници, които собствената им родина изоставя?

— Елена! — извика лорд Гленарван.

— Да, вие ме разбирате, Едуард! „Дънкан“ е отличен кораб! Той може да плува в южните морета! Може да извърши околосветско пътуване и ако трябва, ще го направи! Да тръгнем, Едуард! Да идем да търсим капитан Грант!

При тия пламенни думи Гленарван протегна ръце към младата си съпруга. Той се усмихваше и я притискаше до сърцето си, а Мери и Робърт й целуваха ръцете. По време на тази трогателна сцена прислужниците на замъка, развълнувани и възхитени, нададоха благодарствен вик:

— Ура! Да живее господарката на Лъс! Ура! Три пъти ура за лорд и леди Гленарван!

Глава V
ЗАМИНАВАНЕТО НА „ДЪНКАН“

Споменахме вече, че леди Елена беше силна по дух и великодушна. Онова което тя току-що направи, беше едно неоспоримо доказателство за това. Лорд Гленарван имаше пълно право да се гордее с тази благородна жена, способна да го разбира и следва. Мисълта да се притече на помощ на капитан Грант му беше дошла, когато в Лондон отхвърлиха молбата му. И ако не изпревари леди Елена, то бе, защото не можеше да свикне с мисълта да се раздели с нея. Но тъй като леди Елена сама поиска да замине, той престана да се колебае. Прислужниците на замъка поздравиха със своите викове това предложение. Ставаше дума да се спасят братя, шотландци като тях, и лорд Гленарван се присъедини от все сърце към овациите за господарката на Лъс.

След като бе решено да заминат, нямаше нито час за губене. Още същия ден лорд Гленарван изпрати до Джон Манглс заповед да откара „Дънкан“ в Глазгоу и да приготви всичко за едно пътуване в южните морета, което можеше да стане околосветско. Със своето предложение леди Елена не бе надценила много качествата на „Дънкан“. Строен при най-добри условия, той се отличаваше с бързина, имаше здрава конструкция и можеше да опита безнаказано едно далечно пътуване.

„Дънкан“ беше превъзходна яхта с парен двигател. Имаше водоизместимост двеста и десет тона, докато първите кораби, достигнали новия свят, корабите на Колумб, на Веспучи, на Пинзон, на Магелан, бяха много по-малки[12].

Яхтата „Дънкан“ имаше две мачти: предна — с четири платна, и задна — с две платна. Освен това пред предната мачта имаше три триъгълни платна, а между мачтите още други три триъгълни. Платната бяха достатъчни и яхтата можеше да се движи като лек клипер[13]. Но тя разчиташе преди всичко на парната си машина, която имаше мощност сто и шестдесет конски сили и, построена по нова система, беше снабдена с апарати за пренагряване, които увеличаваха налягането на парата. Машината беше с високо налягане на парата и движеше двойно витло. При пълна пара „Дънкан“ можеше да развие непостигната дотогава скорост. И наистина при изпробването в Клайдския залив хронометърът бе отбелязал скорост до седемнадесет мили[14] в час. Тъй че такава, каквато беше, яхтата смело можеше да предприеме и околосветско пътуване. Джон Манглс трябваше да се занимае само с вътрешното преустройство на „Дънкан“.

Първата му грижа бе да разшири хамбарите, за да натовари най-голямо количество въглища, защото снабдяването с гориво по пътя е трудно. Същото внимание той отдели и на складовете за припаси и направи много добре, като складира храна за две години. Пари имаше достатъчно и той купи дори едно въртящо се оръдие, което поставиха на предната част на палубата. Не знаеш какво може да се случи и винаги е добре да можеш да изпратиш един осемфунтов снаряд на разстояние четири мили.

Трябва да се признае, че Джон Манглс познаваше добре занаята си. Макар че командуваше само яхта, той минаваше за един от най-добрите капитани в Глазгоу. Тридесетгодишен, с малко сурови черти, които показваха мъжество и доброта, той беше дете на замъка, което семейство Гленарван отгледа и направи отличен моряк. По време на няколко свои далечни пътувания Джон Манглс бе давал често доказателства за сръчност, енергия и хладнокръвие. Когато лорд Гленарван му предложи командуването на „Дънкан“, той прие с радост, защото обичаше господаря на Малкъм Касъл като брат и търсеше случай, а не беше имал досега, да му докаже своята преданост.

Помощник-капитанът, Том Остин, беше стар моряк, заслужаващ пълно доверие. Екипажът на „Дънкан“ заедно с капитана и помощник-капитана се състоеше от двадесет и пет души. Всички бяха изпитани моряци, родени в дъмбартънското графство, и синове на арендатори на семейството Гленарван. Те образуваха на кораба нещо като задруга от честни шотландци, на които не липсваше дори и традиционният гайдар. Така лорд Гленарван разполагаше с един екипаж от верни хора, които обичаха своя занаят, предани, смели, сръчно си служеха с оръжието и управляваха кораба и го следваха в най-рискованите експедиции. Когато екипажът на „Дънкан“ научи къде отива, моряците не можаха да сдържат радостта си и възторжено „ура“ събуди дъмбартънските скали.

Покрай грижите си да снабди кораба с гориво и храна Джон Манглс не забрави да нагоди за дълго пътуване и апартаментите на лорд и леди Гленарван. Той приготви и кабини за децата на капитан Грант, тъй като леди Елена не можа да откаже на Мери да ги вземат със себе си на яхтата „Дънкан“.

Що се отнася до Робърт, той по-скоро щеше да се скрие в хамбара, отколкото да не пътува. Дори и да трябваше да служи като юнга, подобно на Нелсън и Франклин, той пак щеше да замине с „Дънкан“. Как да устоиш на това малко човече. Никой и не се опита! Трябваше дори да му се „откаже“ качеството на пътник, което той не приемаше, защото искаше да служи — било като юнга, ученик или моряк. Джон Манглс бе натоварен да го обучи в морското дело.

— Прекрасно — заяви Робърт, — и да не ме жали, а да ме налага с бич[15], ако не вървя в правия път!

— Бъди спокоен, момчето ми — отговори сериозно Гленарван, като премълча, че употребата на бич бе забранена, а и напълно ненужна на яхтата „Дънкан“.

За да приключим със списъка на пътниците, трябва да споменем майор Мак Набс. Майорът беше мъж на петдесет години, с правилно и спокойно лице, който отиваше, дето му кажат да отиде, с отличен характер, скромен, мълчалив, спокоен и добродушен. Винаги съгласен с всичко и с всекиго, той не спореше, не се разправяше и не губеше самообладание. Със същата стъпка, с която изкачваше стъпалата на спалнята си, той се катереше и по наклона на насип, обстрелван от неприятел. Нищо не го вълнуваше, нищо не го смущаваше, дори и избухването на снаряд, и навярно щеше да умре, без да е намерил случай да се разгневи. Този човек притежаваше в най-голяма степен не само грубото мъжество на бойните полета, тази физическа храброст, дължаща се на мускулната издръжливост, но и нещо по-ценно, нравственото мъжество — силата на духа. Неговият единствен недостатък бе, че беше шотландец от главата до петите, чистокръвен син на Каледония[16] и упорит пазител на старите обичаи на своята родина. Той не прие да служи на Англия и получи майорския си чин в 42 полк на черната гвардия от Горна Шотландия[17], чийто състав се попълваше изключително с шотландски благородници. Като братовчед на гленарвановци, Мак Набс живееше в замъка Малкъм, а като майор, сметна за напълно естествено да вземе участие в пътуването на „Дънкан“.

Такива бяха хората на тази яхта, на която непредвидени обстоятелства възложиха да извърши едно от най-необикновените пътувания на новото време. От пристигането си в глазгоуското пристанище тя непрекъснато будеше любопитството на публиката. Всеки ден я посещаваха много хора. Всички се интересуваха само от „Дънкан“ и само за него говореха за голямо неудоволствие на другите капитани от пристанището, между които и капитан Бъртън, комендант на „Шотландия“, един великолепен кораб, пътуващ за Калкута и спрял на кея до „Дънкан“.

По размери „Шотландия“ имаше право да гледа на „Дънкан“ като на мушица. И все пак интересът на всички бе съсредоточен върху яхтата на лорд Гленарван и растеше от ден на ден.

Денят на отплаването наближаваше. Джон Манглс бе проявил сръчност и енергия. Един месец след пробите в Клайдския залив „Дънкан“, снабден с гориво и провизии и приспособен за дълго плаване, можеше да се впусне по морето. Заминаването бе определено за 25 август. Така яхтата щеше да стигне до южните ширини в началото на пролетта.

Щом намерението му стана известно, лорд Гленарван получи и няколко предупреждения за трудностите и опасностите на пътуването, но той не им обърна внимание и се готвеше да напусне Малкъм Касъл. Впрочем, много от тия, които го укоряваха, се възхищаваха в душата си от него. Нещо повече — общественото мнение взе открито страната на шотландския лорд и всички вестници, с изключение на „органите на правителството“, единодушно осъдиха поведението на комисарите от Адмиралтейството. Но самият Гленарван бе еднакво равнодушен и към укорите, и към похвалите. Той изпълняваше своя човешки дълг, останалото не го интересуваше.

На 24 август Гленарван, леди Елена, майор Мак Набс, Мери и Робърт Грант, стюардът[18] на яхтата мистър Олбинет и жена му мисис Олбинет, прислужница на леди Гленарван, напуснаха Малкъм Касъл, след като прислугата им устрои трогателно изпращане. Няколко часа по-късно те бяха на яхтата „Дънкан“. Населението на Глазгоу възторжено приветствува леди Елена, младата и смела жена, която се отказваше от спокойните радости на разкошния живот и се притичваше на помощ на корабокрушенци.

Апартаментите на лорд Гленарван и на жена му заемаха цялата горна задна част на „Дънкан“. Те се състояха от две спални, един салон и две тоалетни кабини. Имаше и една обща зала, заобиколена от шест кабини. Пет от тях бяха заети от Мери и Робърт Грант, мистър и мисис Олбинет и майор Мак Набс. Кабините на Джон Манглс и Том Остин се намираха на носа на яхтата и от тях се излизаше направо на палубата. Екипажът бе настанен в подпалубното помещение твърде удобно, защото яхтата не носеше друг товар освен въглища, хранителни припаси и оръжия. Имаше достатъчно място и Джон Манглс го бе използувал твърде умело за вътрешното преустройство на яхтата.

„Дънкан“ трябваше да отплава на 24 срещу 25 август в три часа сутринта при започване на отлива. Джон Манглс и екипажът извършваха последните приготовления. В полунощ запалиха пещите. Капитанът даде заповед да ги поддържат усилено и скоро кълба черен дим се размесиха с нощната мъгла. Понеже вятърът беше югозападен и не можеше да се използува за ветроходство, платната на „Дънкан“ бяха грижливо свити в платнени калъфи, за да не се изцапат от саждите.

В два часа „Дънкан“ започна да се тресе от трептенето на своите машини. Манометърът показваше четири атмосфери налягане. Нагрятата пара свистеше през клапите. Морето беше спокойно. Дрезгавината позволяваше да се види изходът на Клайдския залив между шамандурите и скалите, чиито фарове започнаха малко по малко да бледнеят пред раждащия се ден. Беше време за тръгване.

Джон Манглс повика лорд Гленарван, който се изкачи веднага на мостика.

Отливът скоро започна да се чувствува. „Дънкан“ изсвири силно, отдаде вързалата и се отдели от околните кораби. Вит-лото заработи и тласна яхтата напред по речния път. Джон не бе взел лоцман. Той познаваше отлично корабоплавателния път в Клайд и никой по-добре от него не би маневрирал с този кораб. Яхтата се подчиняваше на неговата воля. Мълчаливо и сигурно той командуваше с дясната си ръка машината, а с лявата — кормилото. Скоро последните фабрики останаха назад, виждаха се само вили, разположени тук-там по крайбрежните хълмове, и градският шум замря в далечината.

Един час по-късно „Дънкан“ мина покрай скалите на Дъмбартън, а след два часа беше в залива Клайд. В шест часа сутринта той заобиколи полуостров Кантайр, напусна Северния канал и навлезе в океана.

Глава VI
ПЪТНИКЪТ ОТ КАБИНА НОМЕР ШЕСТ

През този първи ден морето беше доста бурно, а привечер вятърът се усили. „Дънкан“ се клатушкаше силно и дамите не се показаха на палубата. Те лежаха в кабините си и добре правеха.

Но на другия ден вятърът промени посоката си и капитан Джон Манглс нареди да се опънат някои платна — двете долни на предната мачта и долното задно. Сега „Дънкан“ стана по-устойчив на вълните и по-малко чувствителен към надлъжните и странични клатушкания. Леди Елена и Мери Грант можаха още сутринта да излязат на палубата, където вече се намираха лорд Гленарван, майорът и капитанът. Изгревът беше великолепен. Дневното светило подобно на позлатен по методите на Руолц диск изплуваше от океана като от огромна галванопла-стична вана. „Дънкан“ се плъзгаше посред някакъв лъчезарен свят и би казал човек, че платната му се издуват от напора на слънчевите лъчи.

Гостите на яхтата безмълвно съзерцаваха появата на сияйното светило.

— Каква прекрасна гледка! — каза най-сетне леди Елена. — Това е предвестник за чудесен ден. Дано само вятърът не се промени и да благоприятствува хода на „Дънкан“.

— Не може да се желае по-благоприятен, драга Елена — отговори лорд Гленарван, — и ние не можем да се оплачем от започването на нашето пътуване.

— А колко ще трае то, драги Едуард?

— На това ще ни отговори капитан Джон — каза Гленарван. — Добре ли вървим? Доволен ли сте от кораба си, Джон?

— Много съм доволен, ваша светлост — отвърна Джон. — Отличен кораб, какъвто морякът обича да чувствува под краката си. Никога корпус и машина не са били но-добре съчетани. Вижте колко е гладка дирята и как свободно корабът се носи над вълните. Движим се със седемнадесет мили в час. Ако запазим тази скорост, само след десет дни ще пресечем екватора, а след по-малко от пет седмици ще заобиколим нос Хорн.

— Чувате ли, Мери — поде леди Елена, — за по-малко от пет седмици!

— Да, госпожо, чух! — отговори девойката. — И сърцето ми затуптя по-силно при думите на капитана.

— А как понасяте пътуването, мис Мери? — запита лорд Гленарван.

— Сравнително добре, милорд, без особени неприятности. Впрочем скоро ще свикна.

— А нашият млад Робърт?

— О, Робърт ли? — отговори Джон Манглс. — Когато не е при машините, стои на някоя мачта. Този момък не знае какво е морска болест. Ето, виждате ли го?

Капитанът посочи с ръка и погледите на всички се отправиха към предната мачта, гдето видяха Робърт, увиснал на въжетата на четвъртото платно на сто стъпки над палубата. Мери не можа да се сдържи да не трепне.

— O, успокойте се, мис — каза Джон Манглс. — Аз отговарям за него и ви обещавам, че скоро ще представя един необикновен юначага на капитан Грант, защото ние ще намерим този смел капитан!

— Дано небето ви чуе, господин Джон — отвърна девойката.

— Мило дете — поде лорд Гленарван, — във всичко това личи ръката на провидението, което трябва да затвърди нашите надежди. Ние не пътуваме, нас ни водят. Ние не търсим, нас ни насочват. А вижте и тия предани хора, които са се отдали в служба на едно такова дело. Ние не само ще успеем в нашата мисия, но и ще успеем без трудности. Аз обещах на леди Елена едно приятно пътуване и мисля, че ще устоя на думата си.

— Едуард, вие сте най-добрият човек — каза леди Гленарван.

— Съвсем не, но имам най-добрия екипаж на най-добрия кораб. Нима не се възхищавате от нашия „Дънкан“, мис Мери?

— Напротив, милорд — отвърна младото момиче, — възхищавам се, и то като познавачка.

— О, наистина ли?

— Още като дете аз играех на бащините си кораби. Той би направил от мене моряк. Ако потрябва, и сега мога да намаля платно или да направя възел.

— Какво говорите, мис? — извика Джон Манглс.

— Ако е така — поде лорд Гленарван, — в лицето на капитан Джон вие ще спечелите един голям приятел, защото за него няма нищо в света, което може да се сравни с моряшката професия! Дори и за жените той не вижда друга професия! Вярно ли е, Джон?

— Напълно вярно, ваша светлост — отговори младият капитан, — но трябва да призная, че на мис Грант й прилича повече да бъде на палубата, отколкото да пристяга третото платно. Все пак аз съм поласкан от нейните думи.

— Особено когато се възхищава от „Дънкан“ — прибави Гленарван.

— Който напълно го заслужава — отвърна Джон.

— Вие толкова се гордеете с вашата яхта — каза леди Елена, — че ми се дощя да я разгледам от горе до долу и да видя как са настанени под палубата нашите верни моряци.

— Прекрасно! — отговори Джон. — Те са там като у дома си.

— И те наистина са у дома си, драга Елена — отговори лорд Гленарван. — Тази яхта е част от нашата стара Каледония. Тя е парче земя, откъснато от дъмбартънското графство, което плава по специално благоволение, така че изобщо не сме напускали нашата родина! „Дънкан“ е замъкът Малкъм, а океанът — езерото Ломънд.

— В такъв случай, драги Едуард, бъдете любезен и ни покажете вашия замък — отговори леди Елена.

— На вашите заповеди, госпожо — каза Гленарван, — но позволете да предупредя Олбинет.

Стюардът на яхтата беше прекрасен метр д’отел. Шотландец, който заслужаваше да бъде французин поради важността, която си придаваше. Впрочем той изпълняваше задълженията си усърдно и умно. На зова на господаря си той се яви веднага.

— Олбинет, преди закуска ще направим една малка обиколка — каза Гленарван, като че ли ставаше дума за разходка около Тарбет или езерото Катрин. — Надявам се, че като се върнем, ще намерим масата сложена.

Олбинет се поклони важно.

— Ще ни придружите ли, майоре? — запита леди Елена.

— Щом заповядвате — отговори Мак Набс.

— О! — каза лорд Гленарван. — Майорът е погълнат от своята пура, да не го откъсваме от това занимание. Защото, уверявам ви, мис Мери, той е страстен пушач. Непрекъснато пуши, дори и когато спи.

Майорът направи знак на съгласие и гостите на лорд Гленарван се запътиха към помещенията под палубата.

Мак Набс остана сам и говорейки по навик сам със себе си, без никога да си противоречи, се обкръжи с още по-гъсти облаци дим. Той стоеше неподвижно и гледаше пенестата диря зад яхтата. След няколко минути мълчаливо съзерцание се обърна и се намери лице с лице с един нов човек. Ако изобщо нещо можеше да учуди майора, той сигурно би се изненадал от тази среща, защото пътникът му беше съвсем непознат.

Висок, слаб и сух, на около четиридесет години, този човек приличаше на дълъг гвоздей с голяма глава. И наистина главата му беше широка и едра, с високо чело, дълъг нос, голяма уста и силно изпъкнала брадичка. Очите му се криеха зад огромни кръгли очила, а погледът му имаше оня неопределен израз, присъщ на никталопите[19]. Лицето му свидетелствуваше за ум и веселост. По него нямаше нито сянка от студенината на хора, които важничат и които по принцип никога не се смеят, като скриват нищожеството си под маската на сериозността. Напротив. Небрежността и добродушната безцеремонност на този непознат показваха ясно, че той знаеше да приема хората и нещата откъм добрата им страна. Макар че не беше проговорил, чувствуваше се, че е бъбрив и най-вече разсеян човек, който не вижда онова, което гледа, и не чува това, което слуша. Той беше с пътен панталон от кафяво кадифе и дреха от същия плат с множество джобове, натъпкани с бележници, тефтерчета, портмо-нета и безброй други дреболии, колкото пречещи, толкова и ненужни, да не говорим за далекогледната тръба, окачена през рамото му.

Неспокойното суетене на този непознат напълно противоречеше на спокойното държане на майора. Непознатият се въртеше около Мак Набс, гледаше го, разпитваше го с очи, а майорът стоеше равнодушно, без да се интересува отде идва тоя човек, къде отива и какво търси на борда на „Дънкан“.

Когато загадъчният непознат видя, че всички негови опити се разбиват о равнодушието на майора, той сграбчи далекогледната си тръба, която, изтеглена докрай, бе дълга четири стъпки, и застанал неподвижно, разкрачен, подобен на телеграфен стълб край шосе, насочи инструмента към линията на хоризонта, дето небето и водата се сливаха. След като гледа пет минути, той свали далекогледната си тръба, опря единия й край на пода, а на другия сам се подпря като на бастун. В този миг колената на тръбата влязоха едно в друго и новият пътник, губейки внезапно опора, едва не се просна при основата на главната мачта.

Всеки друг на мястото на майора поне би се усмихнал, но Мак Набс дори не мигна. Непознатият реши тогава да действува.

— Стюард! — извика той с произношение, което издаваше чужденец, и зачака.

Никой не се появи.

— Стюард! — повтори той по-високо.

Тъкмо в този момент Олбинет отиваше към кухнята, която бе разположена под носовия навес. Той много се учуди, като чу, че този висок господин, когото не познаваше, го вика.

— Отде се взе този човек? — се запита той. — Да е някой приятел на лорд Гленарван? Не. Това е невъзможно.

Все пак той се изкачи на кърмовия дек и се приближи до непознатия.

— Вие ли сте стюардът на кораба? — запита го непознатият.

— Да, господине — отговори Олбинет, — но нямам честта…

— Аз съм пътникът от кабина номер шест.

— Номер шест? — повтори стюардът.

— Да, разбира се. А вие, как ви е името?…

— Олбинет.

— Много добре, драги приятелю Олбинет — отговори непознатият от кабина номер шест, — но трябва да помислим за закуската, и то веднага. Не съм ял от тридесет и шест часа или по-скоро тридесет и шест часа съм спал, което е простено на човек, пристигнал направо от Париж в Глазгоу. В колко часа е закуската?

— В девет — отговори машинално Олбинет. Непознатият поиска да погледне часовника си, но това му отне доста време, защото го намери чак в деветия си джоб.

— Добре — каза той, — няма още осем часа. Но тогава, Олбинет, за да дочакам, дайте ми бисквити и чаша шери, защото умирам от глад.

Олбинет слушаше, без да разбира. Непознатият продължаваше да говори и с невероятна бързина минаваше от едно на друго.

— А капитанът? Капитанът още ли не е станал? — продължаваше непознатият. — А помощникът? Какво прави помощникът? И той ли спи още? За щастие времето е хубаво, вятърът попътен и корабът върви сам.

Тъкмо когато той говореше така, на стълбата за кърмовия дек се показа Джон Манглс.

— Ето капитана! — рече Олбинет.

— А! Колко съм щастлив! — извика непознатият. — Колко съм щастлив да се запозная с вас, капитан Бъртън!

Ако някой можеше да бъде стъписан от учудване, това беше сигурно Джон Манглс, и то не само че бяха го нарекли „капитан Бъртън“, но и защото видя този чужденец на кораба си. Другият продължи още по-настойчиво:

— Позволете да ви стисна ръката, капитане. Ако не го сторих онази вечер, то е, защото при отплаване не трябва да се безпокои никой. Но днес съм истински щастлив, че мога да се запозная с вас.

Джон Манглс с широко отворени очи гледаше ту Олбинет, ту непознатия.

— Сега, драги капитане — продължи непознатият, — вече се познаваме и можем да се чувствуваме като стари приятели. Да поговорим. Кажете ми, доволен ли сте от „Шотландия“?

— Какво разбирате под „Шотландия“? — каза най-сетне Джон Манглс.

— Ами „Шотландия“, на която пътуваме, един прекрасен кораб, който толкова много ми бе похвален не само заради добрата му конструкция, но и за нравствените качества на неговия комендант, смелия капитан Бъртън. Не сте ли роднина на великия африкански пътешественик, който носи същото име? Безстрашен човек. Ако е така, поздравявам ви:

— Господине — каза Джон Манглс, — аз не само не съм роднина на пътешественика Бъртън, но и не съм капитан Бъртън.

— А? — учуди се непознатият. — Тогава сигурно говоря с помощник-капитана на „Шотландия“, господин Бърднес.

— Бърднес? — отговори Джон Манглс, който започна да разбира в какво се състои работата. Но какъв беше този човек, луд или някакъв чудак? Той се готвеше окончателно да си изясни това, когато забеляза, че лорд Гленарван, съпругата му и мис Грант се изкачват на палубата. Чужденецът ги видя и се провикна.

— А, пътници, пътници! Прекрасно! Надявам се, господин Бърднес, че ще ме представите…

И пристъпвайки непринудено към тях, без да чака намесата на Джон Манглс, каза:

— Госпожо — на мис Грант, — госпожице — на леди Елена, — господине — обръщайки се към лорд Гленарван.

— Лорд Гленарван — каза Джон Манглс.

— Милорде — поде непознатият, — моля ви да ме извините, че се представям сам, но по море човек трябва да поотстъпи от светските правила. Надявам се, че ще се опознаем скоро и че в обществото на тия дами пътуването на борда на „Шотландия“ ще ни се стори късо и приятно.

Леди Елена и мис Грант не намериха думи за отговор. Те не разбираха какво търси този чужденец на палубата на „Дънкан“.

— Господине — запита лорд Гленарван, — с кого имам честта да говоря?

— С Жак-Елиасен-Франсоа-Мари Паганел, секретар на Парижкото географско дружество, член-кореспондент на дружествата в Берлин, Бомбай, Дармщат, Лайпциг, Лондон, Петербург, Виена и Ню Йорк, почетен член на кралския географски и етнографски институт в Източна Индия, който след двадесет години кабинетни проучвания по география реши да се запознае с практиката и отива в Индия, за да съгласува трудовете на великите пътешественици.

Глава VII
ОТДЕ ИДЕ И КЪДЕ ОТИВА ЖАК ПАГАНЕЛ

Очевидно секретарят на Географското дружество беше много приятен човек, защото всичко това бе казано много мило. Всъщност лорд Гленарван знаеше много добре с кого говори. Името и заслугите на Жак Паганел му бяха добре познати. Благодарение на географските си трудове, на докладите си върху съвременните открития, обнародвани в бюлетините на дружеството, както и на кореспонденцията си с цял свят, той беше един от най-известните учени на Франция. Затова Гленарван с радост подаде ръка на своя неочакван гост.

— А сега, когато се запознахме — добави Гленарван, — ще ми позволите ли, господин Паганел, да ви задам един въпрос?

— Двадесет въпроса, милорде — отговори Жак Паганел. — За мене ще бъде винаги удоволствие да разговарям с вас.

— От завчера вечерта ли сте на този кораб?

— Да, милорде, от завчера, от осем часа вечерта. Скочих от каледонския влак в една кола и от нея — на „Шотландия“, където още от Париж бях ангажирал кабина номер шест. Нощта беше тъмна. Не видях никого на кораба. Тъй като бях изморен след тридесет часа път и тъй като знаех, че за да се предпазиш от морска болест, най-добре е, щом пристигнеш на кораба, да си легнеш и първите няколко дни да не ставаш от леглото, веднага легнах в койката[20] и проспах съвсем добросъвестно — моля да ми повярвате — тридесет и шест часа.

Слушателите на Жак Паганел знаеха вече как да си обяснят присъствието му на яхтата. Френският пътешественик бе сбъркал кораба. Всичко беше ясно. Но какво щеше да каже ученият географ, като научеше името и местоназначението на кораба, на който се намираше?

— Значи, господин Паганел — каза Гленарван, — вие сте избрали като начална точка на своите пътувания Калкута?

— Да, милорде. Да видя Индия, съм мечтал цял живот. Най-сетне в родината на слоновете ще се осъществи моята най-съкровена мечта.

— Значи, господин Паганел, няма да ви е безразлично, ако трябва да посетите друга страна?

— Не, милорде, това би ми било неприятно, защото имам препоръчителни писма до лорд Сомърсет, генерален губернатор на Индия, а освен това съм натоварен от Географското дружество с мисия, която държа да изпълня.

— А, вие сте натоварен и с някаква мисия?

— Да, да направя интересно и полезно пътуване, чийто маршрут е съставен от моя учен приятел и колега господин Вивиен дьо Сен Мартен. Мисията ми е да тръгна по следите на братя Шлагинвейт, на полковник Уо, на Уеб, на Ходжсън, на мисионерите Хък и Гейбет, на Муркрофт, на г. Жул Реми и на толкова други известни пътешественици. Искам да успея там, където в 1846 г. мисионерът Крик за съжаление не можа да успее. С една дума, да изследвам течението на реката Яру-Дзангбо-Чу, която напоява Тибет по протежение на хиляда и петстотин километра и тече покрай северните склонове на Хималаите, и да узная най-сетне дали тази река не се влива в Брамапутра на североизток от Асам. Златен медал ще получи, милорде, пътешественикът, който успее да осъществи една от най-големите мечти на географията на Индия.

Паганел беше великолепен. Той говореше с необикновено въодушевление, като че летеше на бързите криле на своята фантазия. Да го спреш беше толкова трудно, колкото да спреш реката Рейн при Шафхаузенския водопад.

— Господин Жак Паганел — каза лорд Гленарван след минутно мълчание, — не ще съмнение, вашето пътешествие е прекрасно и науката ще ви бъде много признателна. Аз не искам обаче да поддържам повече заблудата, в която сте изпаднали, и поне временно ще трябва да се откажете от удоволствието да посетите Индия.

— Да се откажа! Но защо?

— Защото обръщате гръб на Индийския полуостров.

— Как, капитан Бъртън…

— Аз не съм капитан Бъртън — отговори Джон Манглс.

— А „Шотландия“!

— Този кораб не е „Шотландия“!

Мъчно можеше да се опише учудването на Паганел. Той погледна един след друг лорд Гленарван, който продължаваше да бъде сериозен, леди Елена и Мери Грант, чиито лица изразяваха скръбно съчувствие, Джон Манглс, който се усмихваше, майора, който не помръдваше, после като повдигна рамене и намести очилата си от челото на носа, се провикна:

— Каква шега!

Но в този миг погледът му се спря върху колелото на кормилото, което носеше околовръст следния надпис:

ДЪНКАН ГЛАЗГОУ

— „Дънкан“! „Дънкан“! — нададе той истински вик на отчаяние.

После се спусна презглава по стълбата на кърмовия дек и се втурна към кабината си.

Щом нещастният учен изчезна, никой на кораба, освен майора не можа да остане сериозен и смехът зарази дори моряците. Да сбъркаш влак може! Да вземеш влака за Единбург вместо влака за Дъмбартън е допустимо! Но да сбъркаш кораб и да плаваш за Чили, когато искаш да отидеш в Индия, това е върхът на разсеяността!

— Впрочем това не ме учудва от страна на Жак Паганел — каза Гленарван. — Той е много известен с подобни неприятни приключения. Веднъж бе обнародвал една прочута карта на Америка, в която бе включил Япония. Това не пречи да е голям учен и един от най-добрите френски географи.

— Но какво ще правим с този нещастен господин? — запита леди Елена. — Ние не можем да го отведем в Патагония.

— Защо не? — отвърна сериозно Мак Набс. — Не сме ние виновни за неговата разсеяност. Предположете, че се намира във влак, може ли да го спре?

— Не, но ще слезе на първата гара — продължи леди Елена.

— Е добре — каза Гленарван, — ако иска, може да направи същото и сега при първото наше спиране.

В този момент Паганел, жалък и сконфузен, се показа отново на кърмовия дек, след като се бе уверил, че багажът му е на яхтата. Той повтаряше непрекъснато злополучната дума: „Дънкан“! „Дънкан“! Не намираше друга в речника си! Ходеше нап-ред-назад, разглеждаше мачтите и разпитваше немия хоризонт на откритото море. Най-сетне се върна към лорд Гленарван и го попита:

— А де отива този „Дънкан“?

— В Америка, господин Паганел.

— По-точно?

— В Консепсион.

— В Чили! В Чили! — провикна се нещастният географ. — А моята мисия в Индия! Какво ще каже г-н дьо Катрфаж, председателят на централната комисия! А г-н д’Авезак! А г-н Кортамбер! А г-н Вивиен дьо Сен Мартен! Как ще се явя отново в заседанията на дружеството!

— Вижте, господин Паганел — отговори Гленарван, — не се отчайвайте. Всичко може да се уреди и вие ще загубите само сравнително малко време. Яру-Дзангбо-Чу ще ви чака винаги в Тибетските планини. Скоро ще се спрем в Мадейра и там ще намерите кораб, който да ви върне в Европа.

— Благодяря ви, милорде, ще трябва да се примиря. Такива чудновати работи могат да се случат само на мене. А кабината, която ангажирах на „Шотландия“?

— Що се отнася до „Шотландия“, съветвам ви временно да не мислите за нея.

— Но — каза Паганел, след като огледа отново кораба — „Дънкан“ е частна туристическа яхта.

— Да, господине — отговори Джон Манглс, — и принадлежи на негова светлост лорд Гленарван…

— …който ви моли да се възползувате от неговото гостоприемство — добави Гленарван.

— Хиляди благодарности, милорде — отговори Паганел. — Дълбоко съм трогнат от вашата любезност, но позволете, една малка забележка: Индия е прекрасна страна, с толкова изненади за пътниците. Дамите сигурно не я познават… Тъй като вашето пътуване е за развлечение, кормчията трябва само да завърти и кормилото и „Дънкан“ ще полети така леко към Калкута, както лети към Консепсион…

Явното неодобрение, с което бе посрещнато предложението на Паганел, не му позволи да продължи и той млъкна.

— Господин Паганел — каза тогава леди Елена, — ако пътуването ни бе за развлечение, бих ви отговорила: хайде да отидем всички в Индия и лорд Гленарван нямаше да възрази. Но „Дънкан“ отива да спаси корабокрушенци, изхвърлени на брега на Патагония, и не може да се откаже от тая човеколюбива задача.

За няколко минути френският пътешественик бе запознат с положението. Той узна не без вълнение за щастливото намиране на документите, историята на капитан Грант и за великодушното предложение на леди Елена.

— Госпожо — каза той, — позволете ми да изразя възхищението си от вашето поведение, възхищение, което няма граници. Нека вашата яхта продължи пътя си. Аз не бих си простил, ако станех причина тя да се забави дори само с един ден.

— Не бихте ли желали да се присъедините към нашите издирвания? — попита леди Елена.

— Невъзможно, госпожо. Аз трябва да изпълня задачата си и ще ви напусна в първото пристанище.

— Значи в Мадейра — каза Джон Манглс.

— Добре, в Мадейра. Ще бъда само на сто и осемдесет мили от Лисабон и там ще дочакам превозно средство.

— Всичко ще бъде сторено според желанието ви, господин Паганел — каза Гленарван. — Що се отнася до мене, щастлив съм, че мога да ви предложа за няколко дни гостоприемство на моята яхта. Надявам се, че няма много да се отегчавате между нас.

— О, милорде — извика ученият, — щастлив съм, че съм се излъгал по толкова приятен начин! Все пак много е глупаво положението на човек, който тръгва за Индия, а се озовава на кораб, плаващ за Америка.

Въпреки тия си тъжни разсъждения Паганел се примири със забавянето, на което не можеше да попречи. Той беше любезен, весел и, разбира се, разсеян. Дамите бяха очаровани от неговото добро настроение. До вечерта той се сприятели с всички. По негова молба му показаха прословутия документ. Той го разгледа грижливо, дълго и подробно. Всяко друго тълкование му се стори невъзможно. Отнесе се много съчувствено към Мери и Робърт Грант и засили тяхната надежда. Начинът, по който виждаше нещата, и несъмнената сполука, която предричаше на „Дънкан“, накараха младото момиче да се усмихне. И наистина, ако не беше обвързан със своята задача, той щеше да тръгне да търси капитан Грант.

Когато пък узна, че леди Елена е дъщеря на Уйлям Тъфнъл, Паганел изля цял поток от възторзи. Той познавал баща й. Какъв смел учен! Колко писма били разменили те, когато Уйлям Тъфнъл бе член-кореспондент на Парижкото географско дружество. Самият той и Малт Брюн го бяха препоръчали! Каква среща и какво удоволствие да пътува с дъщерята на Уйлям Тъфнъл!

Накрая той поиска от леди Елена позволение да я целуне, нещо, на което леди Гленарван се съгласи, макар че може би не беше „напълно в реда на нещата“.

Глава VIII
ОЩЕ ЕДИН ДОБЛЕСТЕН ЧОВЕК НА БОРДА НА „ДЪНКАН“

А яхтата, подпомагана от попътните течения край бреговете на Северна Африка, се носеше бързо към екватора. На 30 август на хоризонта се показа групата острови Мадейра. Верен на обещанието си, Гленарван предложи на своя гост да спрат, за да го свалят на брега.

— Драги лорде — отговори Паганел, — ще бъда откровен с вас. Преди моето появяване на яхтата имахте ли намерение да спирате в Мадейра?

— Не — отговори Гленарван.

— Тогава позволете ми да се възползувам от моята злощастна разсеяност. Мадейра е много познат остров. Той не представлява вече интерес за един географ. За него всичко е казано и много е писано. При това тамошното производство на вино е в пълен упадък. Знаете ли, че на Мадейра вече няма лозя! Реколтата на вино, която в 1813 г. достигала до двадесет и две хиляди пипи[21], през 1845 г. е спаднала на две хиляди шестстотин шестдесет и девет.

Днес тя не надминава петстотин пипи! Гледката е отчайваща! Имате ли нещо против да спрете на Канарските острови?

— Да спрем на Канарските острови — отговори Гленар-ван. — Това не ни отклонява от нашия път.

— Знам това, драги лорде. На Канарските острови има три групи острови за проучване, без да говоря за връх Тенериф, който винаги съм искал да видя. Това е рядък случай и ще се възползувам. Докато чакам кораб, за да ме върне в Европа, ще се изкача на тази прочута планина.

— Както обичате, драги Паганел — отговори лорд Гленарван и неволно се усмихна.

А той имаше право да се усмихва.

Канарските острови не са много отдалечени от Мадейра. Разстоянието между тях е само двеста и петдесет мили, което е нищожно за бързоходен кораб като „Дънкан“.

На 31 август в два часа следобед Джон Манглс и Паганел се разхождаха на кърмовия дек. Французинът отрупваше своя събеседник с въпроси за Чили. Изведнъж капитанът го прекъсна и му посочи на юг една точка на хоризонта.

— Господин Паганел! — каза той.

— Какво, драги капитане? — запита ученият.

— Погледнете там! Нищо ли не виждате?

— Нищо.

— Вие не гледате, където трябва. Не на хоризонта, а по-високо, в облаците!

— В облаците ли? Нищо не виждам…

— Ето вижте сега, на края на стърчилото.

— Наистина нищо не виждам.

— То е, защото не искате да видите. Но както и да е, макар че сме на четиридесет мили разстояние, върхът Тенериф се вижда съвсем ясно над хоризонта.

Независимо дали искаше да види върха, или не, Паганел трябваше само след няколко часа да признае, че го вижда или че е сляп.

— Виждате ли го най-сетне? — запита Джон Манглс.

— Да, да, отлично — отговори Паганел. — Но това ли е той — добави с пренебрежение, — това ли наричат връх Тенериф?

— Той същият.

— Не ми изглежда много висок.

— Все пак той се издига на единадесет хиляди стъпки над морското равнище.

— Не е колкото Монблан.

— Възможно е, но ако ще трябва да го изкачвате, ще ви се стори може би доста висок.

— О, да го изкачвам! Но защо, драги капитане? След Хумболт и Бонплан? Велик гений е този Хумболт! Той се е изкачвал на тая планина и е дал такова описание, че не може да се желае повече. Разграничил е пет пояса: пояс на лозята, пояс па лавровите дървета, пояс на иглолистните дървета, пояс на алпийската гарига и най-сетне безплоден пояс. Изкачил се е на самия връх и не е имало място дори да седне. Отгоре погледът му обгърнал пространство, равно на четвърт Испания. После той посетил вулкана и достигнал до дъното на неговия изгаснал кратер. Питам ви, какво мога да направя аз след този велик човек?

— Действително — отговори Джон Манглс — няма вече нищо за доизследване. Това е неприятно и ще ви е много отегчително, докато чакате кораб на тенерифското пристанище. Там няма много развлечения.

— Освен моята разсеяност — отвърна Паганел със смях. — Но, драги Манглс, кажете ми, островите Зелени нос не представляват ли удобно място за спиране?

— Разбира се. Най-лесното нещо е да спрем във Вила Прая.

— Да не говорим за едно преимущество, което не трябва да се пренебрегва — отговори Паганел, — островите Зелени нос не са много отдалечени от Сенегал, където ще намеря сънародници. Знам, че тази група острови не се смята за много интересна и минава за дива и нездрава, но за окото на географа всичко представлява интерес. Да знаеш да гледаш, е наука. Има хора, които не знаят да гледат и пътешествуват с ум, не по-голям от този на ракообразните. Вярвайте ми, аз не съм от тяхната школа.

— Както желаете, господин Паганел — отговори Джон Манглс. — Убеден съм, че географската наука само ще спечели от вашия престой на островите Зелени нос. Ние и без това ще трябва да спрем там, за да си набавим въглища, така че няма да ни забавите.

Като каза това, капитанът измени курса на кораба, за да заобиколи Канарските острови от запад. Прочутият връх остана вляво и „Дънкан“, продължавайки бързия си ход, на 2 септември в пет часа сутринта пресече Тропика на Рака. Тук времето се промени. Въздухът беше влажен и тежък поради периода на дъждовете, „le tempo das aguas“, както казват испанците. Този сезон е мъчителен за пътешествениците, но полезен за жителите на африканските острови, които са лишени от растителност, а следователно и от вода. Морето, което беше много бурно, поп-речи на пътниците да останат на палубата, но в замяна на това разговорите в каюткомпанията бяха много оживени.

На 3 септември Паганел започна да си събира багажа за предстоящото слизане на брега. „Дьнкан“ се провираше между островите Зелени нос. Той мина покрай Соления остров — истински гроб от пясък, безплоден и пуст, заобиколи обширни коралови рифове и остави встрани остров Сен Жак, пресечен от север към юг от верига базалтови възвишения, завършващи с два високи хълма. След това „Дънкан“, управляван от Джон Манглс, навлезе в залива на Вила Прая и скоро хвърли котва пред самия град на осем разтега дълбочина. Времето беше много лошо и макар че заливът бе защитен от ветровете, вълните се блъскаха със страшна сила в брега. Дъждът валеше като из ведро и градът едва се виждаше. Той бе построен на една терасовидна равнина, която се опираше на вулканически скали, високи триста стъпки. През гъстата завеса на дъжда островът правеше тягостно впечатление.

[# Мярка за дължина около 1,62 м. Б. пр.]

Леди Елена не можа да осъществи намерението си да разгледа града. Товаренето на въглищата ставаше много трудно. Пътниците на „Дънкан“ бяха принудени да останат през всичкото време в каютите, докато морето и небето смесваха водите си в невъобразим хаос. Естествено, времето беше една от темите на разговора. Всеки изказваше своето мнение освен майора, който би присъствувал и на световния потоп с пълно безразличие. Паганел ходеше напред-назад и клатеше глава.

— Това е нарочно — казваше той.

— Няма съмнение — отговори Гленарван, — че стихиите са против вас.

— Все пак ще ги надвия.

— Вие не можете да се борите с такъв дъжд — каза леди Елена.

— Аз ли, госпожо, разбира се, че мога. Боя се само за багажа и инструментите си. Всичко ще пропадне.

— Неприятно е само отиването до брега — поде Гленарван, — но стигнете ли Вила Прая, ще се настаните сносно. Е, може би там няма да е много чисто — компанията на маймуните и свинете не е много приятна, — но пътешественикът не бива да е много придирчив. При това трябва да се надяваме, че след седем или осем месеца ще можете да заминете за Европа.

— Седем или осем месеца ли! — извика Паганел.

— Най-малко, защото през сезона на дъждовете островите Зелени нос се посещават рядко от кораби. Затова пък ще използувате времето си много полезно. Този архипелаг е още слабо изследван. По отношение на неговата топография, климатология, етнография и хипсометрия[22] има още много да се работи.

— Ще проучвате реки — каза леди Елена.

— Тук няма реки, госпожо — отговори Паганел.

— Тогава рекички?

— Също няма.

— Ами поточета?

— И поточета няма.

— Тогава ще проучите горите — каза майорът.

— За да има гори, трябват дървета, а тук няма и дървета.

— Прекрасна страна! — отвърна майорът.

— Утешете се, драги Паганел — каза тогава Гленарван, — ще имате поне планини.

— О, милорде, ниски и безинтересни. Освен това те са проучени.

— Проучени! — учуди се Гленарван.

— Да, такава е моята съдба. Докато за Канарските острови има вече трудовете на Хумболт, тук ме е изпреварил един геолог, Шарл Сент Клер Девил.

— Не може да бъде?

— Точно така е — жално отговори Паганел. — Този учен е пътувал с френската корвета[23] „Десиде“ и по време на престоя му на островите Зелени нос се е изкачил на най-интересния връх от групата, на вулкана на остров Фого. Какво мога да направя аз след него?

— Наистина жалко — каза леди Елена. — Какво ще стане с вас, господин Паганел?

В продължение на няколко минути Паганел мълча.

— Много по-добре щеше да бъде за вас — поде Гленарван — да слезете в Мадейра, макар че там вече няма вино!

Ученият секретар на Географското дружество продължаваше да мълчи.

— Аз бих чакал — каза майорът със същия тон, с който би казал „Аз не бих чакал.“.

— Драги Гленарван — заговори Паганел, — къде мислите да спрете сега?

— О! Не преди Консепсион.

— Дявол да го вземе, това ме отдалечава много от Индия.

— Точно обратното, щом отминете нос Хорн, вие се приближавате.

— Малко се съмнявам в това.

— Впрочем когато човек отива в Индия — продължи Гленарван най-сериозно, — няма значение къде ще стигне — в Източна или Западна Индия.

— Как да няма значение!

— Ами нали и жителите на патагонските пампаси са също така индианци, както и индусите от Пенджеб?

— Кълна се, милорде — провикна се Паганел, — ето един довод, който аз никога не бих измислил!

— При това, драги Паганел, златният медал може да бъде спечелен навсякъде. Всякъде има какво да се прави, да се изследва и да се открива както в планините на Тибет, така и в Кордилерите.

— А течението на реката Яру-Дзангбо-Чу?

— Е добре! Ще го заместите с Рио Колорадо! Ето една река, която е малко позната и чието течение е означено върху картите донякъде според фантазията на географите.

— Знам това, драги лорде, там има грешки с много градуси. О, не се съмнявам, че ако бях поискал, Географското дружество щеше да ме изпрати в Патагония също така, както и в Индия, но не ми дойде на ума.

— Поради обичайната ви разсеяност.

— А защо да не дойдете с нас, господин Паганел? — каза леди Елена извънредно любезно.

— А моята мисия, госпожо?

— Предупреждавам ви, че ще минем през Магелановия проток — каза Гленарван.

— Милорде, вие ме изкушавате.

— Добавям, че ще посетим пристанището Порт Фамин[24]!

— Пристанището на глада — се провикна атакуваният от всички страни французин, — това прочуто в летописите на географията пристанище!

— Имайте също предвид, господин Паганел — поде леди Елена, — че с вашето участие в нашата експедиция вие ще поставите името на Франция редом с името на Шотландия.

— Да, несъмнено!

— Един географ ще бъде от голяма полза за нашата експедиция, а какво по-хубаво от това, да поставите науката в услуга на човеколюбието?

— Чудесно казано, госпожо!

— Вярвайте ми и оставете да действува случаят или по-ско-ро провидението. Вземете пример от нас. Провидението ни изпрати документа и ние тръгнахме. То ви качи на яхтата „Дънкан“, недейте я напуска!

— Да ви кажа ли, драги приятели? — рече тогава Паганел. — Е добре, вие имате голямо желание аз да остана!

— А вие, Паганел, вие пък умирате от желание да останете — отговори Гленарван.

— Така е, дявол да го вземе — провикна се ученият географ, — но се боях да не бъда нахален.

Глава IX
МАГЕЛАНОВИЯТ ПРОТОК

Общо беше задоволството на всички в кораба, когато узнаха решението на Паганел. Младият Робърт се хвърли на врата му с такъв изблик на радост, че малко остана достойггият секретар да падне по гръб.

— Юначага — каза той, — ще го запозная с географията.

И тъй като Джон Манглс искаше да направи Робърт моряк, Гленарван — смел човек, майорът — хладнокръвен момък, леди Елена — добър и великодушен, а Мери Грант — признателен ученик към такива учители, естествено, Робърт трябваше да стане един ден човек, пълен с добродетели.

„Дънкан“ натовари бързо въглища, напусна тия тъжни места и се насочи на запад, достигна течението, което минаваше покрай бреговете на Бразилия, и на 7 септември, след като прекоси екватора при попътен северен вятър, навлезе в южното полукълбо.

Пътуването протичаше без затруднения. Всички бяха изпълнени с надежда. Изгледите за сполука на тази експедиция за издирване на капитан Грант сякаш се увеличаваха от ден на ден. Един от най-уверените на яхтата беше капитанът. Но неговата вяра се основаваше главно на искреното му желание да види мис Грант щастлива и утешена. Той бе започнал да проявява много голям интерес към младото момиче, но криеше така изкусно чувствата си, че освен Мери Грант и той самият всички на кораба ги забелязаха.

Що се отнася до учения географ, той беше навярно най-щастливият човек на южното полукълбо. По цял ден проучваше карти, които покриваха масата на каюткомпанията. Оттам произлизаха всекидневните му разправии с Олбинет, който не можеше да сложи масата за ядене. На страната на Паганел бяха всички гости на каюткомпанията освен майора, който се отнасяше към географските въпроси с пълно безразличие, особено в часовете за ядене. Освен това Паганел беше открил в сандъците на помощник-капитана цял склад разнообразни книги. Между тях имаше няколко тома на испански и Паганел реши да изучи езика на Сервантес, който никой на яхтата не говореше. Това трябваше да улесни проучванията му по чилийското крайбрежие. Благодарение на вродената си дарба да учи езици той се надяваше да говори свободно испански при пристигането им в Консепсион. Затова учеше упорито и непрекъснато бърбореше непонятни слова.

През свободното си време той не забравяше да се позанимае практически с Робърт и му разказваше историята на бреговете, към които „Дънкан“ се приближаваше толкова бързо.

На 10 септември яхтата се намираше на 5°37′ ширина и 31°15′ дължина. Този ден Гленарван научи нещо, което по всяка вероятност и по-образовани от него не знаеха. Паганел разказваше историята на Америка и за да стигне до великите мореплаватели, чийто път „Дънкан“ следваше сега, той започна с Христофор Колумб и завърши с това, че прочутият генуезец е умрял, без да знае, че е открил нов свят. Слушателите му протестираха, но той настоя на твърдението си.

— Това е самата истина — добави той. — Аз не искам да намалявам славата на Колумб, но фактът е неоспорим. В края на петнадесетия век духовете са били обзети от една-единствена мисъл: да се улеснят съобщенията с Азия и да се достигне до Изтока по западните пътища, с една дума, да се намери най-краткия път до „Страната на подправките“. Това търсеше и Колумб. Той направи четири пътувания и стигна до бреговете на Америка при Кумана, Хондурас, Москитос, Никарагуа, Верагуа, Коста Рика и Панама, които бе взел за земите на Япония и Китай. Той почина, без да подозира за съществуването на големия материк, на който дори не остави името си.

— Готов съм да ви повярвам, драги Паганел — отговори Гленарван, — но съм изненадан от чутото и ви моля да ни кажете кои мореплаватели са установили истината върху Колумбовото откритие.

— Неговите последователи — Охеда, който го бил вече придружавал в пътуванията му, както и Венсент Пинзон, Веспучи, Мендоса, Бастидас, Кабрал, Солис, Балбоа. Тия мореплаватели плували край източните брегове на Америка и очертали границите им, като се спускали на юг, носени и те преди триста и шестдесет години от същото това течение, което носи сега и нас! Вижте, приятели, ние прекосихме екватора на същото място, на което го е пресякъл през последната година на петнадесетия век Пинзон, и сега приближаваме същия осми градус южна ширина, на който той е пристигнал на бразилския бряг. Една година по-късно португалецът Кабрал се спуснал до пристанището Се-гуро. След него Веспучи по време на третата си експедиция през 1502 година отишъл още но на юг. В 1508 година Венсент Пинзон и Солис се съюзили за съвместно изследване на американските брегове, а в 1514 година Солис открил устието на реката Рио де ла Плата, където бил изяден от туземците, и оставил на Магелан славата да обиколи континента. Този велик мореплавател тръгнал през 1519 година с пет кораба, обиколил бреговете на Патагония, открил пристанищата Дезире и Сан Юлиан, където направил продължителни престои, открил при петдесет и два градуса ширина пролива Единадесет хиляди девици, който по-късно бе наречен на негово име, и на 28 ноември 1520 година излязъл в Тихия океан. О, каква ли радост е изпитал той и с какво ли вълнение е затуптяло сърцето му, когато е видял, че на хоризонта под слънчевите лъчи блести ново море!

— О, господин Паганел — извика Робърт Грант, възхитен от думите на географа, — как бих искал да бъда там!

— Аз също, мое момче, и сигурно нямаше да пропусна подобен случай, ако се бях родил триста години по-рано!

— Това щеше да бъде доста неприятно за нас, господин Паганел — отговори леди Елена, — защото нямаше да бъдете сега на яхтата „Дънкан“ и да ни разказвате тази история.

— Друг някой щеше да я разкаже вместо мене, госпожо, и щеше да добави, че западният бряг е бил изследван от братята Пизар. Тия смели авантюристи са основали много градове. Куско, Куито, Лима, Сантияго, Виларика, Валпарайсо и Консепсион, където ни води „Дънкан“, са тяхно дело. По онова време откритията на Пизар допълнили откритията на Магелан и за голямо задоволство на учените от Стария свят картата на Америка започнала да се очертава.

— Аз нямаше да се задоволя с това — каза Робърт.

— Защо? — попита Мери и погледна братчето си, което беше възбудено от разказите за тия открития.

— Да, наистина защо, моето момче? — го запита с насърчителна усмивка лорд Гленарван.

— Защото щях да искам да узная какво има зад Магелановия проток.

— Браво, приятелю мой! — отговори Паганел. — Аз също щях да искам да узная дали материкът продължава до полюса, или съществува свободно море, както предполагал Дрейк, ваш съотечественик, милорде. Няма съмнение, че ако Робърт Грант и Жак Паганел бяха живели в седемнадесетия век, щяха да тръгнат след Шутен и Лемер, двама любознателни холандци, които са искали да разрешат тая географска загадка.

— Те учени ли са били? — запита леди Елена.

— Не. Само смели търговци, които малко се интересували от научната страна на откритията. Тогава съществувала една холандска компания за Източна Индия, която единствена имала право да търгува през Магелановия проток. И понеже по онова време не познавали друг пролив за отиване в Азия през западните пътища, тази привилегия съставлявала истински монопол. Неколцина търговци решили да се борят с този монопол, като открият нов пролив. Един от тях бил Исак Лемер, човек умен и образован. Той дал средства за нова експедиция под командуването на неговия племенник, Жакоб Лемер, и Шутен, добър моряк, родом от Хорн. Тия смели мореплаватели тръгнали през месец юни 1615 година, почти цял век след Магелан. Те открили протока Лемер, между Огнена земя и остров Естадос, а на 12 февруари 1616 година обиколили прочутия нос Хорн, който с повече основание от събрата си нос Добра надежда заслужава да се нарича Нос на бурите!

— Да, наистина бих желал да бъда там! — провикна се Робърт.

— И ти щеше да почерпиш от самия извор най-силни преживявания, мое момче — продължи Паганел с въодушевление. — Какво по-голямо задоволство и по-голяма радост от радостта на мореплавателя, който нанася върху корабната карта своите открития? Той вижда с очите си как се оформят нови земи, остров след остров, нос след нос, сякаш излизат от недрата на океана! Отначало очертанията са смътни, начупени и разкъсани! Тук самотен нос, там някое заливче, по-далече някой залив, който се губи в пространството. После откритията се допълват, линиите се съединяват, щрихите върху картите се заместват с черти. Заливите добиват точни очертания, носовете се опират на установени брегове и най-сетне новият материк със своите езера и реки, със своите планини, долини и равнини, със своите села, градове и столици се разгъва върху глобуса с цялото си великолепие! О, приятели мои, откривателят на нови земи е истински изобретател! Той изпитва същите вълнения и същите изненади! Но сега този извор е почти изчерпан! Всичко е вече видяно, всичко изследвано, няма вече нови материци или нови светове и за нас, които сме дошли последни в географската наука, не е останало нищо!

— И за вас има какво да правите, драги Паганел — отговори Гленарван.

— Какво именно?

— Това, което правим ние!

В това време „Дънкан“ следваше с необикновена бързина пътя на Веспучи и Магелан. На 15 септември той пресече Тропика на Козирога и взе курс по посока на прочутия пролив. На няколко пъти се показаха на хоризонта като едва забележима линия ниските брегове на Патагония. Разстоянието до тях беше повече от десет мили и прочутият Паганелов далекоглед позволи на учения да добие само смътна представа за тия американски брегове.

На 25 септември „Дънкан“ се намираше на ширината на Магелановия пролив и навлезе в него без колебание. Параходите, които отиват в Тихия океан, предпочитат обикновено този път. Точната дължина на пролива е само триста седемдесет и шест мили. В него корабите с по-голям тонаж намират навсякъде дълбочина, дори и покрай самите му брегове, удобно дъно за пускане котва, множество сладководни извори, богати с риба реки, пълни с дивеч гори, на двадесет места леснодостъпни и сигурни котвени стоянки и въобще хиляди удобства, които липсват на пролива Лемер и на страшните скали на нос Хорн, дето вилнеят непрекъснато бури и урагани.

През първите часове на пътуването, т.е. по протежение на шестдесет до осемдесет мили, до нос Грегьри, бреговете са ниски и песъчливи. Жак Паганел не искаше да изтърве нито една гледка, нито една подробност на пролива. Преминаването щеше да трае само тридесет и шест часа и тая подвижна панорама на двата бряга, облени от вълшебната светлина на южното слънце, заслужаваше ученият да й се полюбува. По северното крайбрежие не се показа никакъв човек, само няколко нещастни фуегийци се лутаха по голите скали на Огнена земя[25]. Паганел съжаляваше и дори много се разсърди, че не вижда патагонци, нещо, което развесели спътниците му.

— Патагония без патагонци — казваше той, — това не е вече Патагония.

— Имайте търпение, почитаеми географе — отговори Гленарван, — ще видим и патагонци.

— Не съм уверен в това.

— Но те съществуват — каза леди Елена.

— Много се съмнявам, госпожо, защото не ги виждам.

— Но все пак името патагонец, което на испански значи „големи крака“, не е дадено на въображаеми същества.

— О, името нищо не значи! — отговори Паганел, който упорствуваше само за да оживи спора. — Всъщност истината е, че никой не знае как се наричат!

— Възможно ли е това! — учуди се Гленарван. — Вие знаехте ли това, майоре?

— Не — отговори Мак Набс, — и не бих дал нито една шотландска лира, за да го науча.

— Все пак ще го научите, безразлични майоре! — продължи Паганел. — Ако Магелан е назовал туземците на тази страна „патагонци“, фуегийците ги наричат „тиремени“, чилийците — „каукалу“, карменските колонисти — „теуелчи“, арауканците — „уиличи“, Бугенвил ги нарича „чауа“, Фокнър — „теуелити“! Те самите се наричат с общото наименование „инаки“! Питам ви: какво може да разбере човек от всичко това и може ли народ с толкова много имена да съществува!

— Това е вече аргумент! — отговори леди Елена.

— Така да бъде — каза лорд Гленарван. — Но мисля, нашият приятел Паганел ще признае, че ако има съмнение за името на патагонците, то поне знаем със сигурност какъв е техният ръст.

— Никога няма да се съглася с подобна небивалица — отговори Паганел.

— Те са високи на ръст — каза Гленарван.

— Не знам.

— Дребни ли са? — запита леди Елена.

— Никой не може да го потвърди.

— Тогава имат среден ръст! — каза Макс Набс, за да помири всички.

— И това не знам.

— Това е вече прекалено — извика Гленарван. — Пътешествениците, които са ги видели…

— Пътешествениците, които са ги видели — отговори географът, — не са на едно мнение. Магелан казва, че главата му стигала едва до пояса им!

— Тогава?

— Да, но Дрейк твърди, че англичаните са по-високи и от най-високия патагонец.

— О, англичаните, възможно е — отвърна с презрение майорът. — Но в сравнение с шотландците!

— Кавъндиш уверява, че са едри и здрави — поде Паганел. — За Хоукинз те са великани. Лемер и Шутен им дават единадесет стъпки височина.

— Отлично. Ето хора, на които може да се вярва — каза Гленарван.

— Да, както може да се вярна и на Ууд, Нарборо и Фокнър, за които патагонците имат среден ръст. Вярно е, че Байрон, Ла Жироде, Бугенвил, Уолис и Картере твърдят, че патагонците са високи шест стъпки и шест цола[26], но според д’Орбини — ученият, който познава най-добре тия страни, техният ръст не надвишава пет стъпки и четири цола.

— Но тогава — каза леди Елена — къде е истината всред всички тия противоричия?

— Истината, госпожо — отвърна Паганел, — е следната: патагонците имат къси крака и развиват гръден кош. Шеговито това може да се изрази така, че патагонците са високи шест стъпки, когато са седнали, а само пет, когато са прави.

— Браво, драги географе — отговори Гленарван. — Това е добре казано.

— А може би те не съществуват — поде Паганел — и в такъв случай няма за какво да спорим. Но в заключение, драги приятели, ще добавя следната утешителна забележка: Магелановият пролив е великолепен дори и без патагонци.

В това време „Дънкан“ заобикаляше полуостров Брънсуийк между прекрасни гледки от двете страни на пролива. На седемдесет мили след нос Грегьри яхтата мина покрай затворническата колония Пунта Арена, разположена на десния бряг. Чилийското знаме и камбанарията на черквата се показаха за миг между дърветата. На това място проливът минаваше между два величествени гранитни масива. Планините криеха подножията си сред безкрайни гъсти гори, а върховете им, покрити с вечни снегове, се губеха в облаците. На югозапад се издигаше на шест хиляди и петстотин стъпки във въздуха планината Тарн. След продължителен здрач настъпи нощта. Незабелязано светлината се преля в леки сенки с нежни тонове. Небето се покри с ярки звезди и Южният кръст сочеше на мореплавателите пътя за Южния полюс. Посред тази осеяна от светлини тъмнина и под блясъка на звездите, които тук заместваха бреговите фарове в цивилизованите страни, „Дънкан“ продължи смело пътя си, без да пусне нито веднъж котва в някой от удобните заливи, с които изобилствуваше крайбрежието. Често краищата на напречниците докосваха клоните на надвисналите над водата южни букаци. Понякога пък витлото разпенваше водите на големи реки, като събуждаше диви гъски, диви патици, бекасини, бърнета и цялото пернато царство край блатистите места. Скоро се показаха развалини и няколко срутвания, на които нощта придаваше грандиозен вид. Това бяха тъжни останки от една изоставена колония, чието име ще отрича вечно плодородието на тия брегове и богатите с дивеч гори. „Дънкан“ минаваше покрай Пристанището на глада.

На същото това мясго в 1581 година испанецът Сармиенто се заселил с още четиристотин емигранти. Той основал града Сен Филип. Но голяма част от колонистите измрели от необикновените студове, а гладът довършил тия, които студът пощадил. В 1587 година корсарят[27] Кавъндиш намерил последния от тия четиристотин нещастници, който умирал от глад сред развалините на града. Само след шестгодишно съществуване този град имал вид, сякаш е съществувал шест века.

„Дънкан“ мина покрай тия пустинни брегове и на разсъмване навлезе в теснини, оградени с букови, ясенови и брезови гори, от чиито недра се издигаха тук-там зелени куполи, хълмове, покрити с гъсталаци от див чемшир и остри върхове, между които се открояваше обелискът на Бъкланд. След това „Дънкан“ премина покрай залива Свети Никола, който Бугенвил бе нарекъл по-рано Залив на французите. В далечината играеха стада тюлени и китове, вероятно доста големи, ако се съди по струята вода, която изхвърляха и която се виждаше на разстояние четири мили. Най-сетне корабът заобиколи нос Фроуърд, покрит още с последните ледове на зимата. На другата страна на пролива, на Огнена земя, се издигаше на шест хиляди стъпки планината Сармиенто — огромно натрупване на скали, отделени една от друга с ивици облаци и образуващи в небето нещо като въздушен архипелаг. Всъщност американският континент завършва с нос Фроуърд, защото нос Хорн е само една скала, загубена в океана на петдесет и шестия градус ширина.

Оттук проливът се стеснява между полуострова Брънсуийк и Земята на отчаянието, продълговат остров, заседнал между множество малки островчета като огромен кит, изхвърлен на бряг, покрит с дребни камъчета. Каква разлика между този толкова разпокъсан завършек на Америка и южните краища на Африка, Австралия или Индия, закръглени и добре очертани! Каква ли неизвестна стихия е разбила този огромен нос, захвърлен между два океана?

Вместо плодородни брегове тук се простираха голи чукари с див поглед, прорязвани от хилядите тесни проходи на този лабиринт. „Дънкан“ следваше безпогрешно и без колебание капризните извивки на пролива, като смесваше кълбата дим, изпускани от неговия комин, с разкъсаните от скалите мъгли. Той премина, без да намалява хода си, покрай няколко испански колониални агенции, установени на тия изоставени брегове. При нос Тамар проливът се разшири и яхтата можа да завие, за да заобиколи стръмните брегове на островите Нарборо и се приближи до южното крайбрежие. Най-сетне, тридесет и шест часа след навлизането в пролива, се показаха скалите на нос Пиларес, на самия край на Земята на отчаянието. Пред яхтата се откриваше грамадно, свободно и блестящо море и Жак Паганел, приветствувайки го с възторжен жест, се почувствува не по-малко развълнуван от самия Фердинанд де Магелан в момента, когато „Тринидад“[28] се наклонил от повея на Тихия океан.

Глава X
ТРИДЕСЕТ И СЕДМИЯТ ПАРАЛЕЛ

Осем дни след като обиколи нос Пиларес, „Дънкан“ влезе с пълен ход във великолепния залив Талкауано, дълъг дванадесет мили и широк девет. Времето беше чудесно. Небето на тази страна е безоблачно от ноември до март, а по бреговете, защитени от Андите духат само южни ветрове. По заповед на Едуард Гленарван Джон Манглс мина близо до бреговете на архипелага Чилое и на другите безбройни отломки от Американския материк. Всеки остатък от разбит кораб, парче счупена мачта или какъвто и да е къс дърво, обработено от човешка ръка, можеше да насочи „Дънкан“ по следите на корабокрушението, но нищо такова не се виждаше и яхтата продължи своя път до пристанището Талкауано, където хвърли котва четиридесет и два дни след като бе напуснала мъгливите води на Клайдския залив.

Гленарван заповяда веднага да спуснат лодка и придружен от Паганел, излезе на пристана. Ученият географ използува случая да си послужи с испанския, който така старателно бе учил. Но за негово голямо учудване туземците не можаха да го разберат.

— Липсва ми произношението — каза той.

— Да отидем в митницата — предложи Гленарван.

Там с помощта на няколко английски думи, придружени от изразителни ръкомахания, им обясниха, че английският консул живее в Консепсион, докъдето имаше един час път. Гленарван намери лесно два бързи коня и скоро двамата с Паганел стигнаха в този голям град, създаден от предприемчивия Валдивия, смелия спътник на братята Пизар.

Колко много бе западнал този някога величествен град! Често ограбван от туземците, опожарен в 1819 година, опустошен и целият в развалини, със стени, почернели от разрушителния огън и засенчен вече от Талкауано, тоя град имаше едва осем хиляди жители. Под мързеливите стъпки на обитателите му улиците се бяха превърнали в ливади. Никаква търговия, никаква дейност, никакви сделки или работа. От всеки балкон се чуваха звуци на мандолина, а през жалузите на прозорците долитаха тъжни песни. Консепсион, древният град на мъжете, се бе превърнал в село от жени и деца.

Гленарван нямаше голямо желание да търси причините за този упадък, макар че Жак Паганел се опита да го занимае с това. Без да губи време, той отиде у консула на нейно британско величество Ж. Р. Бентък. Тази важна личност го прие много любезно и като узна историята на капитан Грант, обеща да събере сведения по цялото крайбрежие.

Въпросът дали тримачтовият кораб „Британия“ се е разбил някъде около тридесет и седмия паралел по протежение на чилийското или арауканското крайбрежие бе решен отрицателно. Нито консулът, нито колегите му от другите държави бяха получавали донесения за подобна злополука. Гленарван не се отчая. Той се върна в Талкауано и без да жали усилия, грижи или пари, изпрати по цялото крайбрежие хора за проверка. Търсенето се оказа напразно. И най-грижливите проверки, направени всред крайбрежното население, не дадоха резултат. Трябваше да се заключи, че потъването на „Британия“ не е оставило никакви следи.

Гленарван уведоми спътниците си, че издирванията му не са успели. Мери Грант и братчето й не можаха да скрият скръбта си. Това се случи на шестия ден от пристигането на „Дънкан“ в Талкауано. Пътниците бяха събрани в каюткомпанията. Леди Елена утешаваше децата на капитан Грант, но не с думи — какво можеше да им каже? — а с нежности. Жак Паганел наново бе взел документа и го разглеждаше с такова напрегнато внимание, като че ли искаше да изтръгне от него някои нови тайни. Той се занимаваше с документа вече цял час, когато Гленарван го запита:

— Паганел, обръщам се към вашата проницателност. Мислите ли, че тълкованието, което дадохме на документа, е погрешно? Правилно ли сме разбрали смисъла на думите?

Паганел не отговори. Той размишляваше.

— Може би се лъжем за предпологаемото място на катастрофата? — поде Гленарван. — Нима думата „Патагония“ не боде в очите дори и на хора, по-малко проницателни?

Паганел продължаваше да мълчи.

— Най-сетне — каза Гленарван — думата „индианци“ не потвърждава ли нашето заключение?

— Напълно — отговори Мак Набс.

— Е, тогава не е ли ясно, че когато са писали тия редове, корабокрушенците са се опасявали, че ще бъдат пленени от индианци?

— Тук ще ви прекъсна, драги лорде — отговори най-сетне Паганел. — Ако всички други ваши заключения са правилни, последното все пак не ми изглежда разумно.

— Какво искате да кажете? — запита леди Елена. Всички погледи се насочиха към графа.

— Искам да кажа — отговори Паганел, като натъртваше думите си, — че капитан Грант е сега пленник на индианците, и ще добавя, че по този въпрос документът не буди никакво съмнение.

— Изяснете се, господине — каза мис Грант.

— Нищо по-лесно, скъпа Мери. Вместо да се чете в документа ще бъдат п л е н е н и, да го прочетем са пленени и всичко става ясно.

— Но това е невъзможно! — отговори Гленарван.

— Невъзможно! А защо, мой благородни приятелю? — запита Паганел, като се усмихна.

— Защото бутилката е могла да бъде хвърлена в морето само в момента, когато корабът се е разбивал в скалите. Оттам иде и заключението, че отбелязаните градуси за ширина и дължина сочат мястото на крушението.

— Нищо не доказва това — възрази живо Паганел. — И аз не виждам защо корабокрушенците, след като са били отвлечени от индианци във вътрешността на материка, да не се опитат с помощта на тая бутилка да съобщят мястото, дето се намират в плен.

— Много просто, драги Паганел: защото, за да хвърлиш една бутилка в морето, трябва поне да имаш море.

— Или при липса на море — отвърна бързо Паганел — реки, които се вливат в него.

Този неочакван, но приемлив отговор се посрещна от присъствуващите с безмълвно учудване. От блясъка в очите на всички Паганел разбра, че всеки поотделно бе озарен от нова надежда. Леди Елена заговори първа.

— Какво хрумване! — извика тя.

— И какво добро хрумване — добави наивно географът.

— В такъв случай какво е вашето мнение? — запита Гле-нарван.

— Моето мнение е да потърсим мястото, дето тридесет и седмият паралел среща американския материк, и да вървим по него без никакво отклонение дори и с половин градус до точката, от която той навлиза в Атлантическия океан. По неговото протежение може би ще намерим корабокрушенците от „Британия“.

— Малка надежда! — отговори майорът.

— Колкото и малка да е — поде Паганел, — не трябва да я пренебрегваме. Ако случайно изляза прав, че бутилката е попаднала в морето, носена от течението на някоя река, непременно ще попаднем в следите на пленниците. Погледнете, драги приятели, вижте картата на тази страна и аз ще ви убедя напълно!

При тия думи Паганел разгъна на масата една карта на Чили и съседните аржентински провинции.

— Гледайте — каза той — и ме следвайте в тази разходка през американския материк. Прекрачваме тясната чилийска ивица. Прекосяваме Андските Кордилери. Спускаме се в пампасите. Липсват ли тук реки, рекички и потоци? Не! Ето Рио Негро, ето Рио Колорадо, ето техните притоци, които тридесет и седмият паралел сече, и всички те са могли да пренесат документа. Може би там, в центъра на някое индианско селище, в ръцете на уседнало по брега на една от тия малко познати реки туземно население, в планинските клисури, тия, които с право мога да назова наши приятели, очакват чудотворно избавление. Бива ли да измамим техните надежди? Не сте ли съгласни всички с мене, че трябва да следваме по тия места правата линия, която сега моят пръст чертае върху картата? И ако въпреки всяко очакване аз пак се излъжа, не е ли наш дълг да стигнем до края на тридесет и седмия паралел и дори ако това се наложи, да обиколим по него цялото земно кълбо, за да открием корабокрушенците.

Тия думи, произнесени с благородно въодушевление, дълбоко трогнаха слушателите на Паганел. Всички станаха и дойдоха да му стиснат ръката.

— Да! Моят баща е там! — провикна се Робърт Грант, който поглъщаше картата с очи.

— Където и да е, мое дете — отговори Гленарван, — ние ще го намерим! Тълкованието на нашия приятел Паганел е много логично и трябва без колебание да следваме пътя, който той ни сочи. Капитанът се намира или в ръцете на някое многобройно индианско племе, или е пленник на слабо племе. В последния случай ние ще го освободим. А в първия, като разберем къде е, ще се срещнем на източния американски бряг с „Дънкан“, ще отидем с него до Буенос Айрес и тогава отрядът, който майор Мак Набс ще организира, ще се справи с всички индианци от аржентинските провинции.

— Добре, добре, ваша светлост — отговори Джон Манглс, — и дори ще добавя, че преминаването през американския материк ще стане без никакви опасности.

— Без никакви опасности и без умора — добави Паганел. — Мнозина са го преминали преди нас, и то без да разполагат с нашите материални възможности и без да имат пред себе си нашата велика цел, която да ги въодушевява. Нима в 1872 година някой си Базилио Вилармо не е преминал от Кармен до Кордилерите? Нима в 1806 година чилиецът дон Луис де ла Крус, общински съдия в провинцията Консепсион, тръгнал от Антуко и вървял по тридесет и седмия паралел, не е прекосил Андите и стигнал в Буенос Айрес след един преход от четиридесет дни? И най-сетне нима полковник Гарсиа Алсид д’Орбини и моят по-читаем колега доктор Мартен дьо Муси не кръстосоха тази страна надлъж и нашир и не направиха за науката това, което ние ще извършим в името на човеколюбието?

— Ах, господин Паганел — възкликна Мери Грант с глас, който трепереше от вълнение, — как ще можем да ви се отблагодарим за самоотвержеността, която ви излага на толкова опасности?

— Опасности! — извика Паганел. — Кой каза думата „опасност“?

— Не аз! — извика Робърт Грант, чиито очи блестяха от решителност.

— Опасности! — продължи Паганел. — Нима те съществуват?… Но всъщност за какво става дума? За едно пътуване от някакви триста и петдесет мили, защото ще се движим все по права линия. Едно пътуване, което ще стане по ширината, на която се намират Испания, Сицилия и Гърция в другото полукълбо, и следователно при почти същите климатични условия. И най-сетне, едно пътуване, което ще продължи най-много месец! Та това е чисто и просто разходка!

— Господин Паганел — запита тогава леди Елена, — мислите ли, че ако корабокрушенците са паднали в плен на индианците, животът им е бил пощаден?

— Дали мисля, госпожо! Но индианците не са човекоядци! Съвсем не! Един мой сънародник, когото познавам от Географското дружество, Гинар, е прекарал три години в плен на индианците от пампасите. Той е страдал, с него са се отнасяли много зле, но е излязъл победител от това изпитание. По тия места европеецът е много полезен. Индианците знаят неговата цена и го гледат като породисто животно.

— Тогава няма защо да се колебаем — каза Гленарван, — трябва да тръгваме, и то веднага. Кой път ще следваме?

— Път лек и приятен — отговори Паганел. — Отначало ще има малко изкачване, после леко спускане по източните склонове на Андите и накрая — гладка равнина, покрита с пясък и трева като истинска градина.

— Да погледнем картата — каза майорът.

— Ето я, драги Мак Набс. Ние ще отидем до чилийския бряг между нос Румена и залива Карнеро, откъдето ще поемем но тридесет и седмия паралел. След като прекосим столицата на Араукания, ще пресечем Кордилерите през прохода Антуко, като оставим вулкана южно от нас. След това ще се спуснем по дългите склонове на планината, ще преминем Неукуем, Рио Колорадо, ще стигнем пампасите, Салинас, реката Гуамини, сиера Тапалкуем. Тук минават границите на провинцията Буенос Айрес, които ще прекосим. Оттам ще изкачим сиера Тандил и ще продължим търсенето до нос Медано на Атлантическия бряг.

Като говореше така и чертаеше маршрута на експедицията, Паганел дори не поглеждаше картата, която лежеше пред очите му. Тя му беше ненужна. Неговата памет, подхранена от трудовете на Фрезие, Молина, Хумболт, Миерс и д’Орбини, не можеше нито да му измени, нито да го изненада. След като изброи тези географски имена, той добави:

— И така, драги приятели, нашият път е прав. Ще го изминем за тридесет дни и ще стигнем до източния бряг преди „Дънкан“, особено ако западните ветрове забавят неговия ход.

— Значи „Дънкан“ ще трябва да се движи между нос Кориен-тес и нос Свети Антоан? — каза Джон Манглс.

— Точно така.

— А как бихте подбрали състава на експедицията? — запита Гленарван.

— Много лесно. За нас е важно да узнаем де се намира капитан Грант, а не да водим война с индианците. Естествено, наш началник ще бъде лорд Гленарван, после майорът, който няма да отстъпи никому мястото си, моята скромна личност, Жак Паганел…

— И аз! — провикна се младият Грант.

— Робърт! Робърт! — смъмра го Мери.

— А защо не? — отговори Паганел. — Пътешествията каляват младежта. Значи ние четиримата и трима моряци от „Дънкан“…

— Как? — обърна се Джон Манглс към Гленерван. — Аз няма ли да дойда с вас?

— Драги Джон — отговори Гленарван, — ние оставяме на яхтата нашите пътнички, т.е. най-скъпото, което имаме на света. Кой ще бди над тях, ако не преданият капитан на „Дънкан“?

— Значи ние не можем да ви придружим? — каза леди Елена, чийто поглед се помрачи от тъга.

— Скъпа Елена — отговори Гленарван, — пътуването ни трябва да стане при изключителна бързина. Нашата раздяла няма да трае дълго и…

— Да, приятелю мой, разбирам ви — отговори леди Елена. — Тръгвайте и дано мисията ви бъде успешна.

— Но това не е пътешествие — каза Паганел.

— А какво е? — запита леди Елена.

— Само едно преминаване и нищо повече. С една дума, ще преминем като честния човек на земята, вършейки колкото се може повече добрини. Нашият девиз ще бъде: Transire benefaciendo[29].

След тия думи на Паганел разискването завърши, ако изобщо може да се нарече разискване разговорът, в който всички бяха на едно мнение. Приготовленията започнаха още същия ден. Решено бе експедицията да се пази в тайна, за да не се привлече вниманието на индианците.

Тръгването бе определено за 14 октомври. Когато трябваше да се определят моряците, които да придружат експедицията, всички предложиха услугите си и Гленарван се намери в затруднение. За да не наскърби нито един от тия предани хора, той реши да хвърлят жребий. Така и направиха. Щастието се усмихна на помощник-капитана Том Остин, на Уйлсън, един здравеняк, и на Мълреди, който би предизвикал на бокс и самия Том Сейърз[30].

Гленарван прояви необикновена енергия в приготовленията. Той искаше да бъде готов за определения ден и така стана. Едновременно с него Джон Манглс се запасяваше с въглища, за да може да отплава незабавно. Той държеше да пристигне на аржентинския бряг преди пътешествениците. Ето защо между Гленарван и младия капитан възникна истинско съревнование, което беше от полза за всички.

И наистина на 14 октомври в уречения час всички бяха готови. Преди тръгването пътниците на яхтата се събраха в каюткомпанията. „Дънкан“ бе готов да отпътува и перките на витлото вече размътваха прозрачните води на Талкауано. Гленарван, Паганел, Мак Набс, Робърт Грант, Том Остин, Уйлсън и Мълреди, въоръжени с карабини и револвери „Колт“, се готвеха да напуснат яхтата. Водачите и мулетата ги очакваха на края на кея.

— Време е вече — каза най-сетне лорд Едуард.

— На добър час, мой скъпи — отвърна леди Елена, като сдържаше вълнението си.

Лорд Гленарван я притисна до сърцето си, а Робърт се хвърли на шията на Мери Грант.

— А сега, драги приятели — каза Паганел, — едно последно ръкостискане, което да трае до бреговете на Атлантика!

Това искане беше прекалено. Но имаше и прегръдки, които можеха да осъществят пожеланията на достойния учен.

Всички се изкачиха на мостика и седемте пътешественици напуснаха „Дънкан“. Те скоро стигнаха брега, а яхтата се доближи до него на по-малко от половин кабелт[31].

От кърмовия дек леди Елена извика за последен път:

— Приятели мои, господ да ви помага!

— И ще ни помогне, госпожо — отговори Жак Паганел, — защото, бъдете уверени, ние сами ще си помогаем!

— Пълен напред! — извика Джон Манглс на механика си.

— На път — отговори лорд Гленарван.

И в момента когато пътниците препуснаха на мулетата по крайбрежния път „Дънкан“ под действието на витлото си пое с пълен ход своя път в океана.

Глава XI
ПРЕЗ ЧИЛИ

Групата туземци мулетари, които Гленарван бе наел, се състоеше от трима мъже и едно момче. Главният мулетар беше англичанин, който живееше от двадесетина години в страната. Той изкарваше прехраната си, като даваше под наем мулета на пътешественици и им служеше за водач през разните проходи на Кордилерите. Оттам той ги предаваше на някой „бакуеано“, аржентински водач, който познаваше пътищата през пампасите. Този англичанин не бе забравил сред своите мулета и индианците родния си език дотолкова, че да не може да разговаря с пътешествениците. Благодарение на това заповедите се даваха и изпълняваха по-лесно, нещо, което Гленарван побърза да използува, защото Жак Паганел все още не успяваше със своя испански да се изрази така, че да бъде разбран.

Главният мулетар — „катапас“ по чилийски — имаше за помощници двама пеони[32] индианци и едно дванадесетгодишно момче. Пеоните се грижеха за мулетата, натоварени с багажите на отряда, а детето водеше една „мадрина“, малка кобила, накачена със звънчета, която вървеше напред и увличаше след себе си десетте мулета. Пътешествениците яздеха седем от тях, катапасът едно, а останалите две бяха натоварени с хранителни припаси и няколко топа плат, предназначени да осигурят благоволението на кациките[33] в равнината. Според обичая си, пеоните вървяха пеша. Така това прекосяване на Южна Америка трябваше да се извърши при най-голяма сигурност и бързина. Преминаването на планинската верига на Андите не е обикновено пътуване. То не може да се извърши без тия здрави мулета, най-добрите от които са от аржентински произход. У тия отлични животинка се развили на местна почва качества, които липсват на основната раса. Те не са придирчиви за храна, пият вода само веднъж на ден, лесно извървяват по десет мили за осем часа и носят до четиринадесет ароба[34] товар, без да се оплакват.

По този път, свързващ единия океан с другия, няма странноприемници. Яде се сушено месо, ориз, подправен с пипер, и дивеч, убит из пътя. Вода се пие в планината от горските потоци, а в полето — от ручеите. Към нея се добавят няколко капки ром, питие, с което всеки пътник е запасен и го носи в нещо като манерка от волски рог, наречена „чифл“. Но трябва да се внимава да не се злоупотребява със спиртни питиета, които са особено вредни в една област, в която нервната система на човека е крайно възбудена. Що се отнася до постелките за спане, те се съдържаха изцяло в туземните седла, наречени „рекадо“. Тия седла, направени от „пелион“ — овчи кожи, щавени само от едната страна, а от другата покрити с вълна, се пристягат с широки, богато украсени ремъци. Завит в тия топли завивки, пътникът не рискува нищо, дори и през най-влажните нощи и спи отлично.

Гленарван като човек, който знае да пътува и да се съобразява с обичаите на разни страни, бе избрал за себе си и другарите си чилийското облекло. Паганел и Робърт — две деца, едното голямо, другото малко — не сдържаха радостта си, когато провряха глава през националното „пънчо“ — широк вълнен плащ с дупка в средата, и нахлузиха ботуши от кожа от задните крака на млад кон. Трябваше да се видят техните мулета с богато украсена сбруя, с арабски мундщуци в устата, с дълги, изплетени от кожи поводи, които служеха и за бич, с оглавник, украсен с металически пулове, и „алфорхас“ — дисаги от плат с ярки цветове, които съдържаха провизиите за деня. Паганел, винаги разсеян, щеше за малко да получи няколко ритника от своето прекрасно муле, когато го възсядаше. Настанен най-сетне на седлото, с вечния си далекоглед през рамо, стъпил здраво на стремената, той се довери на опитността на животното и не стана нужда да съжалява за това. Колкото до Робърт, той прояви от самото начало заложби на отличен ездач.

Тръгнаха. Времето беше великолепно, небето кристално чисто, а въздухът достатъчно разхладяван от морския вятър въпреки силното слънце. Малката група тръгна с бърза крачка по криволичещия бряг на залива Талкауано, за да стигне тридесет мили по на юг до началото на тридесет и седмия паралел. През целия този първи ден те вървяха бързо през тръстиките на пресушени блата, но говореха малко. Съвсем живи бяха още силните впечатления от раздялата. Пътниците виждаха още дима на „Дънкан“, който се губеше на хоризонта. Всички освен Паганел мълчаха. Ученолюбивият географ си задаваше въпроси по испански и сам си отговаряше на тоя нов език. Катапасът беше доста мълчалив, а и занаятът му го правеше такьв. Той почти не говореше с пеоните си, които от дълга практика познаваха много добре работата си. Ако някое муле спираше, те го подкарва-ха с гърлен вик, а когато това не помагаше, един камък, отпратен от сигурна ръка, надвиваше упорството на животното. Ако се разкопчееше някоя каишка или паднеше поводът, неонът сваляше пънчото си и покриваше с него главата на мулето, което след поправката тръгваше веднага.

Мулетарите имат навик да тръгват в осем часа сутринта, след закуска, и да вървят без спиране до времето за нощуване, т.е. до четири часа след пладне. Гленарван се съобразяваше с този обичай. Когато катапасът даде знак за спиране, пътниците, които бяха вървели през всичкото време по брега на пенливия океан, влизаха в град Арауко, разположен на южния край на залива. За да стигнат до края на тридесет и седмия паралел, трябваше да извървят на запад още около двадесетина мили до залива Карнеро. Но изпратените по-рано от Гленарван хора бяха обходили вече тази част от крайбрежието, без да намерят каквито и да било следи от корабокрушение. Тъй че нямаше нужда от нови търсения и затова се реши изходната точка на експедицията да бъде Арауко. Оттук те трябваше да вървят по съвсем права линия на изток.

Малката група влезе в града, за да прекара нощта, и се настани за спане в двора на една странноприемница, чиито удобства бяха още първобитни.

Арауко е столицата на Араукания, държава, дълга сто и петдесет мили, широка тридесет и населена с молучи, тия по-големи деца на чилийската раса, възпети от поета Ерсийя. Това гордо и мъжествено племе, единствено от двете Америки, никога не бе попадало под чуждо владичество. Макар че някога град Арауко е принадлежал на испанците, населението не е било никога покорявано. То се е съпротивлявало и тогава, както се бори и сега, срещу завоевателните стремежи на Чили и тяхното независимо знаме — бяла звезда върху лазурно поле — все още се вее на върха на укрепения хълм, който закриля града.

Докато приготвяха вечерята, Гленарван, Паганел и катапасът се поразходиха между покритите със слама къщи. Освен една църква и развалините на един францискански манастир в Арауко нямаше нищо забележително. Гленарван се опита да събере някои сведения за съдбата на „Британия“, но не успя. Паганел беше отчаян, че не може да се разбере с местните жители и понеже те говореха араукански — език, който се говореше чак до Магелановия проток, — испанският на Паганел му служеше толкова, колкото би му послужил староеврейският. Ето защо, като не можеше да използува ушите си, той използува очите си да гледа и изпита истинска радост на учен, наблюдавайки различните типове на расата на молучите, които се явяваха пред него. Мъжете бяха високи, с плоски лица, с меден цвят на кожата, голобради, с недоверчив поглед и широка глава, потънала в дълги черни коси. Те изглеждаха обречени на оная особена леност, присъща на бойците, които не знаят какво да правят в мирно време. Жените им, жалки на вид, но енергични, вършат цялата тежка работа в домакинството — грижат се за конете, почистват оръжието, орат, ходят на лов, за да хранят мъжете си, и все пак намират време да тъкат смарагденосини пънчос, които изискват две години труд и струват най-малко сто долара едното.

Изобщо молучите са едно не много интересно племе с доста диви нрави. Те имат почти всички човешки пороци и само една добродетел — любов към независимостта.

— Истински спартанци — повтаряше Паганел, когато след разходката седна да вечеря.

Достойният учен преувеличаваше и много изненада събеседниците си, когато заяви, че неговото френско сърце затуптяло силно при посещението му в Арауко. На въпроса на майора кои са причините за това неочаквано „сърцебиене“ той отговори, че вълнението му било напълно естествено, защото един от неговите съотечественици заемал някога трона на Араукания. Майорът го помоли да каже името на този монарх. Жак Паганел произнесе с гордост името на господин дьо Тонеинс, един прекрасен човек, бивш прошенописец от Перигьо, доста брадат, изживял онова, което детронираните владетели охотно наричат „неблагодарност на поданиците“. На леката усмивка, с която майорът посрещна мисълта, че един бивш прошенописец е могъл да бъде свален от престол, Паганел отвърна много сериозно, че е може би по-лесно за един прошенописец да бъде добър крал, отколкото за един крал да бъде добър прошенописец. На тая забележка всички се засмяха и пиха по няколко глътки „чича“[35] за здравето на Орели Антоан I, бивш крал на Араукания. Няколко минути по-късно пътниците, обвити в своите пънчос, спяха вече дълбок сън. На другия ден в осем часа с мадри-ната начело и с пеоните на опашката малкият отряд пое на изток по тридесет и седмия паралел. Пътят минаваше през плодородната територия на Араукания, богата с лозя и стада. Но постепенно тя започна да става безлюдна. Само от миля на миля се виждаше по някоя колиба на „растреадорес“ — известните в цяла Америка индианци, укротители на коне. Понякога се срещаха изоставени пощенски станции за смяна на коне, които служеха за убежище на скитащи по степите туземци. През този ден две реки се изпречиха на пътя на отряда — Рио де Ракве и Рио де Тубал. Но катапасът намери бродове, които улесниха преминаването. На хоризонта се простираше веригата на Андите, която издуваше своите закръглени хълмове и продължаваше на север с все повече и повече върхове. Но това бяха само крайните прешлени на огромния гръбнак, на който се крепи скелетът на Новия свят.

В четири часа привечер след един преход от тридесет и пет мили спряха сред полето под една група огромни миртови дървета. Мулетата бяха разседлани и пуснати да пасат на свобода в гъстата степна трева. От дисагите извадиха обичайната храна, месо и ориз. Постлаха на земята „пелионите“, които служеха за завивки и за възглавници, и в тия импровизирани легла всеки намери почивка, необходима за възстановяване на силите. През това време пеоните и катапасът се редуваха на стража.

Понеже времето беше хубаво и всички пътници, в това число и Робърт, се чувствуваха здрави и понеже пътуването започваше при толкова благоприятни обстоятелства, те трябваше да се възползуват от това и да бързат, както прави картоиграчът, когато му върви. На това мнение бяха всички. На следния ден ускориха хода, преминаха без приключения бързея де Бел и вечерта, когато спряха за нощуване на брега на Рио Биобио, която разделя Испанско Чили от Независимо Чили, Гленарван можеше да впише към актива на експедицията още тридесет и пет мили път. Местността не беше се променила. Тя беше плодородна и богата с амарилис, диви теменуги, които растат като дърво, татул и кактуси със златисти цветове. Различни животни се криеха в гъсталаците. Но туземци се срещаха рядко. Само понякога някои и други „гуасос“ — изродени потомци на индианци и испанци — препускаха на коне, окървавени от огромните, прикрепени на бос крак шпори и минаваха като сенки. По пътя не се срещаше никой, с когото да поговорнш и от когото да събереш сведения. Гленарван се примиряваше с това, като си казваше, че ако капитан Грант е наистина пленен от индианците, те сигурно са го отвлекли отвъд Андите. Търсенето можеше да бъде успешно само в пампасите, а не от тази страна на Андите. Тъй че нужно беше търпение и да се върви бързо напред и все напред.

На 17 тръгнаха в обичайния час и в установения ред. Ред, който Робърт мъчно спазваше, защото неговата пламенност го увличаше и той изпреварваше мадрината за голям ужас на мулето му. Но стигаше само една строга забележка от страна на Гленарван и момчето се връщаше веднага на мястото си.

Местността почна да става по-пресечена. Няколко хълма показваха близостта на планини. Увеличаваха се и реките, които се спускаха шумно по наклоните. Паганел поглеждаше често картата и когато някоя от тия рекички не беше отбелязана на нея, а това се случваше често, неговата кръв на географ кипваше и той се сърдеше най-добродушно.

— Ручей, който няма име — казваше той, — е все едно, че няма гражданско състояние! От гледище на географските закони той не съществува.

И без никакво стеснение той кръщаваше тия безименни рекички с най-гръмки испански наименования и ги нанасяше на картата.

— Какъв език! — повтаряше той. — Какъв богат и звучен език! Език от метал! И аз съм убеден, че той съдържа седемдесет и осем части мед и двадесет и две части калай като бронза на камбаните!

— Но поне напредвате ли в езика? — запита го Гленарван.

— Разбира се, драги лорде! Но само този проклет акцент! Ах, този проклет акцент!

И като се надяваше, че ще добие по-добър акцент, Паганел не жалеше гърлото си и както пътуваше, се упражняваше да превъзмогна мъчнотиите на испанското произношение, без да забравя своите географски наблюдения. В тия наблюдения той беше необикновено силен и никой не можеше да го надмине. Когато Гленарван питаше катапаса за някоя особеност на местността, ученият географ отговаряше винаги преди водача, който го гледаше изненадан.

Този ден към десет часа стигнаха до един път, който пресичаше следваната дотогава посока. Гленарван, естествено, запита за името на този път и отговори, разбира се, пак Паганел:

— Това е пътят от Юмбел за Лос Анджилиз.

Гленарван погледна катапаса.

— Точно така — отговори водачът. После се обърна към географа:

— Вие значи сте пътували по тия места?

— Разбира се! — отговори сериозно Паганел.

— На муле ли?

— Не, в кресло.

Катапасът не разбра нищо, вдигна рамене и застана отново начело на колоната. В пет часа привечер отрядът спря в една не много дълбока клисура, на няколко мили над градчето Лоха. Тази нощ пътешествениците прекараха в полите на планината, първите възвишения на огромните Кордилери.

Глава XII
НА ДВАНАДЕСЕТ ХИЛЯДИ СТЪПКИ ВИСОЧИНА

Досега пътуването през Чили бе преминало без сериозни затруднения. Но сега, когато трябваше да се минават планини, препятствията и опасностите бяха неизбежни. Борбата с мъчнотиите на природата наистина щеше да започне.

Един важен въпрос трябваше да бъде решен преди тръгването. През кой проход можеха да прекосят Андите, без да се отклонят от начертания път? По този въпрос запитаха катапаса.

— В тази част на Кордилерите — отговори той — познавам само два достъпни прохода.

— Сигурно прохода Арика, който бе открит от Валдивиа Мендоса? — каза Паганел.

— Да, точно той.

— И прохода Виларика, разположен на юг от Невада Виларика?

— Съвършено вярно.

— Но, драги приятелю, тия два прохода имат само едно неудобство, че ни отклоняват на север или на юг повече, отколкото трябва.

— Знаете ли някой друг проход, който да ни предложите? — запита майорът.

— Разбира се — отговори Паганел — прохода Антуко, който е разположен по вулканичния склон и е на ширина тридесет и седем градуса и тридесет минути, т.е. на половин градус от нашия път. Той се намира само на хиляда туаза[36] височина и е бил открит от Замудио де Крус.

— Добре — каза Гленарван, — но вие, катапасе, познавате ли този проход?

— Да, милорде, аз съм минавал през него и ако не ви го предложих, то е, защото той представлява само една пътека за добитък, която се използува от индианците — пастири от източните склонове.

— Е добре, приятелю — отговори Гленарван, — там където минават стада кобили, овце и волове, ще минем и ние. И понеже проходът Антуко не ни отклонява от правата линия, ще минем през него.

Веднага бе даден знак за тръгване и пътешествениците навлязоха в долината на Лас Лехас между огромни блокове кристализиран варовик. Те изкачваха един едва забележим наклон. Към единадесет часа трябваше да заобиколят малко езеро, естествен и живописен водоем, който събираше водите на всички околни рекички. Те се стичаха с шепот и се сливаха тук в едно прозрачно спокойствие. Над езерото се простираха обширните „лянос“, високи тревисти равнини, дето пасяха индиански стада. След това срещнаха едно блато, което се простираше от юг на север и от което се измъкнаха само благодарение инстинкта на мулетата. В един часа се показа на островърха скала форт Баленаре, която той увенчаваше с разрушените си стени. Отминаха. Наклоните ставаха вече стръмни, каменисти и камъните, които копитата на мулетата откъртваха, се търкаляха под техните стъпки и образуваха шумни падове от камъни. Към три часа се появиха нови живописни развалини на един форт, разрушен по време на въстанието в 1770 година.

— Наистина планините не са достатъчни да разделят хората — каза Паганел, — та трябва и да ги укрепяват!

Оттук нататък пътят стана труден, дори опасен. Наклонът на стръмнините се увеличаваше, пътеките ставаха все по-тесни, пропастите зееха страхотно. Мулетата напредваха предпазливо с глави до земята и душеха пътя. Вървяха в колона един след друг. Понякога на някой остър завой мадрината изчезваше и тогава малкият керван се водеше по далечния звън на нейните звънчета. Често капризните криволици на пътеката заставяха колоната да се движи по две успоредни линии, така че катапасът можеше да говори на пеоните, докато помежду им зееше непроходима пропаст, широка само два туаза, но дълбока двеста.

Тук тревистата растителност все още се бореше с нашествието на камънака, но вече се чувствуваше господството на минералното царство над растителното. Близостта на вулкана Антуко личеше по няколко следи от лава с ръждив цвят, осеяна с игловидни жълти кристали. Скалите, струпани едни върху други и сякаш готови да се сринат, се крепяха против всички закони на равновесието. Очевидно катаклизмите[37] щяха лесно да променят техния изглед и като наблюдаваше човек наклонените върхове, неоформените куполи и нестабилните хълмове, ясно беше, че часът за окончателното слягане на тази планинска област не беше още ударил.

При тия условия беше мъчно да се разпознава пътят. Почти непрестанното раздвижване на скелета на Андите променяше често техния релеф и ориентировъчните белези не оставаха по местата си. Колебаеше се катапасът. Той спираше, оглеждаше се, проучваше формата на скалите и търсеше по мекия камък следи от индианци. Ориентирането ставаше невъзможно.

Гленарван следваше водача стъпка по стъпка. Той разбираше, чувствуваше, че колкото пътят ставаше по-труден, толкова повече растеше и забъркването на катапаса. Не се решаваше да го разпитва и си мислеше може би не без основание, че и мулетарите подобно на мулетата са надарени с инстинкт, на който беше най-добре да се доверят.

В продължение на един час катапасът се лута, тъй да се каже, наслуки, но все продължаваше да се изкачва по-високо и по-високо по планината. Най-сетне той бе принуден да спре. Намираха се в дъното на една не много широка долина, в една от ония тесни клисури, които индианците наричат „квебрадас“. Изходът й бе преграден от една отвесна скала от порфир. След като търси напразно проход, катапасът слезе от мулето, скръсти ръце и зачака. Гленарван дойде при него.

— Пътя ли объркахте? — запита той.

— Не, милорде — отговори катапасът.

— Но не сме ли в прохода Антуко?

— В него сме.

— Не грешите ли?

— Не, не греша. Ето остатъци от огън, който е служил на индианците, а ето и следи, оставени от стада кобили и овце.

— Значи някой е минавал по този път.

— Да, но вече няма да минава. Последното земетресение го е направило непроходим…

— За мулета, но не и за хора — отговори майорът.

— Това е вече ваша работа — каза катапасът. — Аз направих, каквото можах. Ако желаете да се върнете назад и да потърсим други проходи през Кордилерите, моите мулета и аз сме готови да ви последваме.

— И колко ще ни забави това?

— Най-малко три дена.

Гленарван слушаше мълчаливо думите на катапаса. Явно беше, че той се придържаше към условията на спазаряването. Мулетата му не можеха да вървят по-нататък. Все пак, когато той направи предложение да се върнат назад, Гленарван се обърна към другарите си и ги запита:

— Искате ли все пак да преминем?

— Ние искаме да ви следваме — отговори Том Остин.

— И дори да вървим пред вас — добави Паганел. — В края на краищата за какво става дума? Да преминем една планинска верига, чиито склонове от другата страна са несравнимо по-леки за слизане! Щом направим това, ще намерим аржентинските водачи „бакуенос“, които ще ни преведат през пампасите, и бързи коне, свикнали да препускат по равнините. Тъй че — напред и без колебание!

— Напред! — провикнаха се спътниците на Гленарван.

— Няма ли да ни придружите? — запита той катапаса.

— Аз съм мулетар — отговори водачът.

— Както желаете.

— Ще минем и без него — каза Паганел. — На отвъдната страна на тази стена ще намерим отново пътеките на Антуко и аз се наемам да ви отведа до подножието на планината така пряко, както би го направил най-добрият водач на Кордилерите.

Гленарван плати на катапаса и освободи него, пеоните и мулетата. Оръжията, инструментите и някои храни бяха разпределени между седемте пътници. По общо съгласие решиха да започнат изкачването веднага и ако трябва, да продължат и през нощта. По склона вляво криволичеше стръмна пътека, по която мулетата не биха могли да минат. Трудностите бяха големи, но след два часа усилия и заобикаляния Гленарван и другарите му излязоха отново на прохода Антуко.

Сега те се намираха в истинската част на Андите, която не е далече от най-горния гребен на Кордилерите. Но тук нямаше нито следа от утъпкана пътека или очертано пасо[38]. Цялата тази област бе разтърсена от последните земетресения и трябваше да се изкачват все по-високо и по-високо по седловините на веригата. Паганел беше много смутен, че пътят не се оказа свободен, и очакваше големи мъчнотии при изкачването до върха на Андите, тъй като средната им височина беше между единадесет хиляди и дванадесет хиляди и шестстотин стъпки. За щастие времето беше спокойно, небето чисто и сезонът благоприятен. През зимата обаче от месец май до месец октомври подобно изкачване би било невъзможно. Големите студове погубват бързо пътниците, а тия, които оцелеят, впоследствие стават жертва на яростните „темпоралес“, вид урагани, присъщи на тия места, които всяка година осяват с трупове пропастите на Кордилерите.

Изкачването продължи през цялата нощ. Катереха се с ръце до почти недостъпни площадки, прескачаха широки и дълбоки пукнатини, хванатите една за друга ръце заместваха въжетата, а раменете служеха за планинарски железни куки. Тия неустрашими хора приличаха на група клоуни, които са се отдали на Икарови лудости[39]. Тук силата на Мълреди и ловкостта на Уйлсън имаха много случаи да се проявят. Двамата безстрашни шотландци надминаха себе си. Много пъти без тяхната самоотверженост и смелост отрядът не би могъл да премине! Гленарван не изпускаше от очи малкия Робърт, чиято възраст и буйност го тласкаха към непредпазливост. Паганел напредваше с чисто френска пламенност. А майорът се движеше колкото трябва, ни повече, ни по-малко, и се изкачваше незабелязано. Даваше ли си той сметка, че се изкачва вече от няколко часа? Едва ли. А може би си мислеше, че слиза.

В пет часа сутринта пътешествениците бяха достигнали, както сочеше барометърът, височина седем хиляди и петстотин стъпки. Намираха се на вторични плата, последната граница на дървовидните растения. Тук подскачаха животни, които биха доставили радост или богатство за ловеца. Но тия пъргави жи-вотни знаеха това и с приближаването на човека бягаха далеч от него. Това беше ламата, ценно планинско животно, което замества овцата, вола и коня и живее там, където не би могло да живее и мулето. Това беше чинчилата, малък гризач, кротък и боязлив, с ценна кожа, нещо средно между заек и скоклива мишка и чиито задни крака напомнят кенгуруто. Много е забавно да се гледа как това леко животинче скача по върховете на дърветата като катеричка.

— Това още не е птица — казваше Паганел, — но не е вече и четириного.

Но тия животни не бяха последните обитатели на планината. На девет хиляди стъпки, на границата на вечните снегове, живеят още на стада чудно красивите преживни животни алпака, с дълъг и мек косъм, а също и оня вид безрога коза, стройна и горда, с мека вълна, която естествениците са нарекли вигон. Но човек не трябваше и да помисли да се приближи до нея: дори едва му се удаваше да я види. Тя побягваше, тъй да се каже, като стрела и безшумно се плъзгаше по ослепително бялата снежна покривка.

По тоя час изгледът на местността беше съвсем променен. Големи блестящи ледени блокове на места със синкави оттенъци се издигаха от всички страни и отразяваха първите лъчи на деня. Изкачването стана много опасно. Никой не напредваше, преди да проучат внимателно пукнатините. Уйлсън вървеше начело на колоната и изпитваше с крак ледниците. Другарите му вървяха точно по отпечатъците от стъпките му и избягваха да говорят високо, защото и най-малкият шум можеше да раздвижи въздушните пластове и да предизвика срутване на снежните маси, надвиснали на седемстотин или осемстотин стъпки над главите им.

Тук пътешествениците бяха стигнали зоната на храстовите растения, коита на двеста и петдесет туаза по-горе отстъпваха място на тревите и кактусите. На единадесет хиляди стъпки изчезнаха дори и тия растения и по безплодната почва нямаше нито следа от растителност. Пътниците спряха само веднъж в 8 часа, за да подкрепят силите си с малко храна, и със свръхчовешки усилия продължиха изкачването, като преодоляваха постоянно растящите опасности. Трябваше да прехвърлят островърхи гребени и да преминат над дълбоки пропасти, в които човек не смее да погледне. На много места дървени кръстове очертаваха пътя и отбелязваха мястото на множество злополуки. Към два часа едно огромно плато, лишено от всяка растителност, нещо като пустиня, се откри между голи върхове. Въздухът бе сух, небето яркосиньо. На тази височина дъждовете са непознати, а изпаренията се превръщат само в сняг и град. Тук-таме порфирови или базалтови островърхи скали пробиваха белия саван като кости на скелет. Понякога отломки от кварц или гнайс, разпаднати от действието на въздуха, се събаряха с глух шум, който при разредената атмосфера ставаше почти недоловим.

Но въпреки смелостта си пътешествениците бяха капнали от умора. Като виждаше изтощението на другарите си, Гленарван съжаляваше, че бе навлязъл толкова навътре в планината. Малкият Робърт се бореше мъжки с умората, но не можеше да върви по-нататък. В три часа Гленарван спря.

— Трябва да починем — каза той, защото разбра, че никой друг няма да направи такова предложение.

— Да починем ли? — отговори Паганел. — Но ние нямаме подслон.

— Все пак това е наложително, па било и само за Робърт.

— О не, милорде — отговори смелото момче, — аз мога още да вървя… недейте спира.

— Ще те носим, момчето ми — отвърна Паганел, — но трябва на всяка цена да стигнем до източния склон. Там може би ще намерим някоя колиба да се подслоним. Аз настоявам да вървим още два часа.

— Такова ли е мнението на всички? — запита Гленарван.

— Да — отговориха спътниците му. Мълреди добави:

— Аз ще се грижа за детето.

И те тръгнаха отново на изток. Това бяха още два часа страхотно изкачване. Качваха се непрекъснато, за да достигнат последните върхове на планината. Разредяването на въздуха предизвикваше онази болезнена потиснатост, известна под името „пуна“. От венците и устните сълзеше кръв поради нееднаквото налягане, а може би и под влиянието на снеговете, които на голяма височина покваряват въздуха. За да превъзмогнат разредения въздух, трябваше да засилят кръвообращението си чрез ускорено дишане, което ги изтощаваше не по-малко от отражението на слънчевите лъчи върху снега. Колкото и да беше силна волята на тия храбри мъже, настъпи момент, когато и най-смелите бяха сломени. Виенето на свят, тази страшна планинска болест, унищожи не само физическите им сили, но и духовната им мощ. Човек не може да се бори безнаказано срещу такава умора. Паданията зачестиха и тия, които падаха, продължаваха да напредват, влачейки се на колене.

Но изтощението щеше да тури край на толкова продължилото изкачване. Гленарван бе ужасен от безкрайните снежни простори, от студа, с който те просмукваха тая зловеща местност, от сянката, която възлизаше към тия печални върхове, от липсата на подслон за през нощта, когато майорът го спря и спокойно му каза:

— Една колиба!

Глава XIII
СПУСКАНЕ ПО КОРДИЛЕРИТЕ

Всеки друг на мястото на Мак Набс би минал сто пъти край колибата, около или дори върху самата нея, без да подозре нейното съществуване. Само една подутина върху снежната покривка едва я отличаваше от околните скали. Трябваше да я разринат. След половин час упорит труд Уйлсън и Мълреди разчистиха входа на „казучата“ и малкият отряд побърза да се сгуши в нея.

Тази казуча, построена от индианците, бе иззидана от „адобес“ — кирпичи. Тя имаше форма на куб със страни от по дванадесет стъпки и се издигаше на върха на един базалтов блок. Каменна стълба водеше до входа й, единствен отвор на казучата, но колкото и тесен да беше той, ураганите, снегът или градушката успяваха да проникнат през него, когато „темпоралесите“ ги развихряха в планината.

В казучата можеха да се настанят свободно десет души и ако стените й не бяха достатъчно непромокаеми през сезона на дъждовете, сега поне през това годишно време предпазваха горе-долу от силния студ, който според термометъра беше десет градуса под нулата. Освен това нещо като огнище с комин от лошо замазани тухли позволяваше да запалят огън и да се борят успешно с външния студ.

— Ето едно задаволително жилище — каза Гленарван, — макар и неудобно. Самото провидение ни доведе до него и не ни остава нищо друго, освен да му благодарим.

— Какво говорите — възкликна Паганел. — Та това е дворец! Липсват му само дворцовият караул и придворните дами и господа. Тук ще бъдем великолепно.

— Особено като пламне хубав огън в огнището — каза Том Остин, — защото, струва ми се, че не само сме гладни, а сме и премръзнали и колкото се отнася до мене, вързоп дърва би ме зарадвал повече, отколкото къс месо от дивеч.

— Добре, Том — отговори Паганел, — ще се постараем да намерим гориво.

— Гориво на върха на Кордилерите? — каза Мълреди, като поклати недоверчиво глава.

— Щом като са направили в казучата огнище — отговори майорът, — навярно се намира и какво да се гори.

— Нашият приятел Мак Набс има право — каза Гленарван. — Пригответе всичко за вечеря, а аз ще отида за дърва.

— Ние с Уйлсън ще ви придружим — отговори Паганел.

— Имате ли нужда и от мен?… — запита Робърт и стана.

— Не, ти си почини, момчето ми — отговори Гленарван. — Ти ще бъдеш мъж на възраст, когато другите са още деца!

Гленарван, Паганел и Уйлсън излязоха от казучата. Беше шест часа вечерта. Студът щипеше силно въпреки пълното спокойствие на въздуха. Синевината на небето вече потъмняваше и слънцето галеше с последните си лъчи високите върхове на андските плата. Паганел, който носеше барометъра си, го погледна и видя, че живакът бе спрял на 0,495 милиметра. Спадането на живачната стълбица отговаряше на височина единадесет хиляди и седемстотин стъпки. Значи тази част на Кордилерите бе по-ниска от Монблан само с деветстотин и десет метра. Ако тия планини създаваха мъчнотиите, които изобилствуват около швейцарския гигант, и ако срещу пътешествениците се разразяха урагани и вихрушки, нито един не би преминал през голямата планинска верига на Новия свят.

Гленарван и Паганел се изкачиха на една порфирова чука и започнаха да оглеждат на всички страни хоризонта. В този момент те се намираха на самия връх на кордилерските планини и обхващаха с поглед едно пространство от четиридесет хиляди квадратни мили. На изток склоновете се снишаваха в леки стръмнини с проходими наклони, по които пеоните се свличаха, хлъзгайки се на разстояния няколкостотин туаза. В далечината продълговати ивици от камъни и ератически блокове[40], довлечени от свличането на лавини, образуваха огромни линии от морени. Долината на Колорадо вече потъваше във възлизащата сянка на залязващото слънце. Планинските очертания, изда-тините, зъберите и върховете, осветени от слънчевите лъчи, постепенно гаснеха и сумракът застилаше малко по малко целия източен склон на Андите. На запад слънцето все още осве-тяваше предпланините, които подпираха отвесните западни склонове. Гледката на скалите и глетчерите, потънали в сиянието на дневното светило, беше замайваща. Към север се простираше вълнообразно един низ от върхове, които се сливаха незабележимо и образуваха нещо като несигурна линия от молив, прокарана от несръчна ръка. Погледът се объркваше в нея. По на юг зрелището ставаше великолепно и с падането на нощта щеше да вземе величествени размери. И наистина погледът потъваше в дивата долина на Торбидо и обхващаше Антухо, чийто зеещ кратер се намираше на две мили оттам. Вулканът ревеше като огромно чудовище подобно на Левиатан[41] от апокалипсиса и изриташе нажежен дим, примесен с потоци саждив пламък. Кръгът от планини, който го заобикаляше, сякаш гореше. Градушка от нажежени камъни, облаци от червеникави пари и къдели лава, подобни на ракети, се смесваха в искрящи снопове. Един огромен блясък, който се разрастваше всеки миг, един ослепителен пожар изпълваше цялата околност с огнени зари — докато слънцето, лишавано малко по малко от сиянието на своя залез, изчезваше като изгаснало светило в сенките на хоризонта.

Паганел и Гленарван щяха да останат още дълго време да съзерцават тази величествена борба между земния огън и огъня на небето. Случайните дървари се бяха превърнали в художници. Но Уйлсън, не по-малко възторжен от тях, ги върна към действителността. Наистина дърва нямаше, но за щастие скалите бяха покрити с тънки сухи лишеи. Набраха голямо количество, а също и едно растение, наречено „лярета“, чиито корени можеха да горят задоволително. Когато ценното гориво бе донесено в казучата, натрупаха го в огнището. Трудно бе да запалят огъня, а още по-трудно да го поддържат. Силно разреденият въздух не съдържаше достатъчно кислород, необходим за горенето. Поне така обясни майорът.

— В замяна на това — добави той — водата няма да има нужда от сто градуса, за да заври. Тия, които обичат кафе, направено с вода, завряла при сто градуса, няма да имат това удоволствие, защото на тази височина водата завира при по-малко от деветдесет градуса[42].

Мак Набс не се лъжеше и когато водата завря в чайника, потопеният в нея термометър показваше осемдесет и седем градуса. Всички пиха с наслада по няколко глътки горещо кафе. Сушеното месо обаче им се стори малко безвкусно, нещо, което предизвика у Паганел едно колкото разумно, толкова и безполезно разсъждение.

— Дявол да го вземе — каза той, — трябва да призная, че парче печено месо от лама не е за пренебрегване! Казват, че това животно замествало и говеждото, и овцата, но много бих искал да зная дали и от хранителна гледна точка.

— Как? — рече майорът. — Не сте ли доволен от нашата вечеря, учени Паганел?

— Във възторг съм, мой храбри майоре! Но признавам, едно ядене от дивеч щеше да бъде добре дошло.

— Вие сте чревоугодник — каза Мак Набс.

— Приемам епитета, майоре. Но каквото и да казвате, и вие самият не бихте се начумерили пред някой бифтек.

— Възможно е — отговори майорът.

— А ако ви помолят да отидете на пусия въпреки студа и тъмнината, бихте ли отишли без възражения?

— Разбира се, стига това да ви прави удоволствие… Другарите на Мак Набс не бяха успели да му благодарят и да възпрат обичайната му любезност, когато се чу далечен и продължителен вой. Това не бяха викове на отделни животни, а вой на цяло стадо, което бързо се приближаваше. Дали провидението, след като им бе изпратило казучата, не им изпращаше и вечеря? Това каза географът. Но Гленарван намали малко радостта му, като забеляза, че кордилерските четириноги не се срещат никога на такава голяма височина.

— Тогава откъде иде този шум? — запита Том Остин. — Чувате ли как се приближава?

— Да не е лавина? — каза Мълреди.

— Невъзможно! Това е истински вой — отвърна Паганел.

— Да видим — каза Гленарван.

— Но да видим като ловци — отговори майорът и взе карабината си.

Всички се втурнаха навън. Нощта бе настъпила, тъмна и звездна. Луната, която беше в последната си фаза, още не показваше полунащърбения си диск. Върховете на север и на изток изчезваха в мрака и погледът можеше да различи само фантастичните силуети на някои по-високи зъбери. Воят — вой на подплашени животни — се засилваше. Той идеше от тъмната част на Кордилерите. Какво ставаше? Изведнъж се появи бясна лавина, но лавина от живи същества, обезумели от ужас. Сякаш цялото плато се раздвижи. Стичаха се стотици, може би хиляди животни, които въпреки разредения въздух правеха оглушителен шум. Дали бяха диви животни от пампасите, или само стадо лами и вигони? Гленарван, Мак Набс, Робърт, Остин и двамата моряци едва успяха да се хвърлят на земята, докато тази жива вихрушка минаваше само няколко стъпки над тях. Паганел, който беше никталоп и остана прав, за да гледа по-добре, бе мигновено повален.

В точи миг се чу пушечен изстрел. Майорът бе стрелял напосоки. Стори му се, че на няколко крачки от него падна животно, докато цялото стадо, увлечено от неудържимия си устрем и с удвоен вой, изчезваше по стръмнините, осветени от отражението на вулкана.

— А! Тука са! — каза един глас, гласът на Паганел.

— Кое е тука? — запита Пленарная.

— Очилата ми, дявол да ги вземе! В такава бъркотия естествено е човек да си загуби очилата!

— Да не сте ранен?

— Не, само малко постъпкан. Но от кого?

— От него — отговори майорът, като влачеше подире си животното, което бе убил.

Всички побързаха да се върнат в колибата и при светлината на огнището заразглеждаха „слуката“ на Мак Набс.

Беше едно красиво животно, приличащо на малка камила без гърбица. Главата му беше тънка, тялото сплеснато, краката дълги и тънки, козината мека, с бледокафяв цвят и бели петна по корема. Паганел щом го погледна, и се провикна:

— Та това е гуанако[43]!

— Какво е това гуанако? — запита Гленарван.

— Животно, което се яде — отговори Паганел.

— А вкусно ли е?

— Много. Олимпийско ядене. Знаех си, че ще имаме прясно месо за вечеря. И какво месо! Но кой ще одере животното?

— Аз — каза Уйлсън.

— Отлично! А аз се наемам да го опека — отвърна Паганел.

— Вие значи сте и готвач, господин Паганел? — запита Робърт.

— Разбира се, момчето ми, защото съм французин. Всеки французин е и добър готвач.

След пет минути Паганел сложи големи парчета месо от дивеча да се пекат върху жар от корени на „лярета“. Десет минути по-късно той раздаде на другарите си от това толкова апетитно на вид месо, като го назова „филе от гуанако“. Без много увещания всички започнаха да ядат лакомо.

Но за голямо учудване на географа още при първата хапка по лицата на всички се изписа гримаса, придружена от едно общо „фуу“.

— Ужасно! — каза някой.

— Не може да се яде! — добави друг.

Въпреки старанието си бедният учен трябваше да се съгласи, че това печено нямаше да го яде дори и гладен човек. Почнаха да му подхвърлят шега, на които той не се сърдеше, и да осмиват неговото „олимпийско“ ядене. Самият той търсеше причината защо това иначе вкусно и ценено месо бе станало в неговите ръце отвратително, когато неочаквано му мина през ума една мисъл.

— Разбрах! — провикна се той. — Разбрах, дявол да го вземе!

Открих!

— Да не би месото да е много престояло! — попита спокойно майорът.

— Не, нетърпеливи майоре, месото само много е бягало! Как можах да забравя това?

— Какво искате да кажете, господин Паганел? — запита Том Остин.

— Искам да кажа, че гуанакото е вкусно само ако е убито в покой. Ако са го преследвали и то е бягало дълго, месото му не може вече да се яде. От неговия вкус заключавам, че животного идва отдалеч, а с него и цялото стадо.

— Уверен ли сте в това? — запита Гленарван.

— Напълно уверен.

— Но какво събитие, какво явление е могло така да изплаши гия животни и да ги подгони но време, когато трябваше спокойно да спят в леговищата си?

— На това, драги Гленарван — каза Паганел, — ми е невъзможно да отговоря. Ако ми вярвате, хайде да спим, без да разсъждаваме повече. Що се отнася до мене, аз умирам за сън. Да спим ли, майоре?

— Да спим.

След това всеки се загърна в своето пънчо, огънят бе засилен аа през нощта и скоро се разнесоха на всички тонове и във всички тактове страхотни хъркания, всред които басът на учения географ поддържаше хармонията.

Само Гленарван не спеше. Някакво тайнствено мъчително безпокойство не му позволяваше да спи. Той мислеше неволно за това стадо, което бягаше в едно направление, за неговата не-обяснима уплаха. Гуанаките не можеха да бъдат преследвани от хищни зверове. На тази височина хищни зверове не се срещат, а още по-малко — ловци. Какъв ужас ги тласкаше към пропастите на Антуко и каква можеше да бъде причината? Гленарван предчувствуваше някакво близко нещастие.

Все пак под влиянието на дрямката малко по малко мислите му взеха друга насока и опасенията отстъпиха място на надеждата. Той се видя на другия ден в равнината на Андите. Всъщност там трябваше да започнат неговите издирвания и успехът им може би не беше далече. Той видя капитан Грант и неговите двама моряци вече освободени от тежко робство. Тия картини преминаваха бързо през мозъка му, вниманието му всеки миг се отвличаше ту от пращенето на огъня, ту от летяща искра, ту от избухване на пламък, който осветяваше лицата на спящите му другари и раздвижваше някаква бягаща сянка по стените на казучата. После предчувствията му го завладяха отново и с по-голяма сила. Той долавяше смътно външните шумове, мъчно обясними по тия самотни върхове.

В един момент му се стори, че чува далечни тътнежи, глухи и застрашителни, подобни на гръмотевица, която не идва от небето. А тия тътнежи можеха да произлизат само от буря, която се е развихрила по склоновете на планината на около хиляда стъпки по-долу от върха. Гленарван поиска да се убеди в това и излезе.

Луната тъкмо изгряваше. Въздухът бе чист и спокоен. Никакъв облак, нито на небето, нито в низината. Тук-таме по някой подвижен отблясък от огъня на Антуко. Никаква буря, никаква светкавица. Висохо в небето блестяха хиляди звезди. Тътнежите обаче продължаваха. Те сякаш се приближаваха и се носеха от единия до другия край на Андите. Гленарван се върна още по-тревожен и се питаше каква е връзката между тия подземни тътнежи и бягството на гуанаките. Едното не беше ли последица от другото? Той погледна часовника си. Беше два часът сутринта. Нищо не му подсказа близка опасност и той не събуди другарите си, които, уморени, спяха дълбоко, а и самият той бе обхванат от дълбока дрямка, която трая няколко часа.

Изведнъж ужасен трясък го накара да скочи на крака. Това беше оглушителен шум, подобен на неравномерния грохот на безкраен артилерийски ешелон от сандъци със снаряди, който минава по каменен паваж. Неочаквано Гленарван усети, че почвата изчезва под краката му и видя как казучата се разклати и в сгените й се появиха отвори.

— Тревога! — извика той.

Другарите му, събудени и струпани един върху друг, бяха повлечени по един стръмен наклон. Съмваше и гледката беше страшна. Формата на планините се промени внезапно. Конусите на някои върхове се пречупваха, а друга, сякаш под тях се отваряше някаква яма, се разклащаха и потъваха. Вследствие на едно особено явление, присъщо на Кордилерите[44], един огромен масив, широк няколко мили, се местеше изцяло и се спускаше към равнината.

— Земетресение! — извика Паганел.

Той не се лъжеше. Това беше едно от честите стихийни бедствия в чилийските погранични планини, и по-специално за тази област, в която Копиапо бе разрушаван два пъти, а Сантяго за четиринадесет години четири пъти. Тази част от земното кълбо е разяждана от подземния огън, а вулканите на тая сравнително млада планинска верига нямат достатъчно широки кратери, през които да излизат подземните пари. На това се дължат и тия непрекъснати трусове, познати под името „тремблорес“. В това време платото, което влачеше седемте човека, заловили се за туфи лишеи, замаяни и ужасени, се хлъзгаше със скоростта на бърз влак, т.е. с петдесет мили в час. Те не можеха да викат, нито да направят движение да бягат или да се спрат. А и не биха могли да се чуят. Подземните тътнежи, трясъкът на лавините, блъскането на гранитните и базалтовите маси и вихрушките от ситен сняг не позволяваха никаква връзка помежду им. Каменният масив ту се спускаше без скокове и сътресения, ту се люшкаше встрани и отпред-назад като кораб в бурно море. Той минаваше покрай пропасти, в които изчезваха късове от планината, къртеше вековни дървета и подобен на гигантска коса, изравняваше всички издатини на източния склон.

Трудно можеше да си представи човек силата на тази каменна маса от милиарди тонове, която летеше под наклон петдесет градуса с непрекъснато растяща скорост.

Никой не би могъл да определи колко трая това неописуемо падане. Никой не би посмял да предвиди до каква пропаст щеше да стигне. Всички ли бяха тук, живи, или някой от тях вече лежеше на дъното на някоя бездна? Никой не можеше още да каже. Задъхани от бързината на спускането, пронизани от студ и заслепени от снежната вихрушка, те дишаха тежко, бяха съкрушени, почти в безсъзнание, и се вкопчваха в скалите само по някакъв върховен инстинкт за самосъхранение.

Изведнъж някакъв удар с невероятна сила ги изтръгна от хлъзгащата се маса. Нещо ги тласна напред и те се затъркаляха по последните стъпала на планината. Каменният блок бе спрял изведнъж.

В продължение на няколко минути никой не се помръдна.

Най-сетне един се надигна — зашеметен от удара, но още здрав — майорът. Той отърси снежния прах, хойто го заслепяваше, и се огледа наоколо. Неговите другари, налягали в тесен кръг, като изстрел сачми от упор, повалени един върху друг, лежаха неподвижно.

Майорът ги преброи. Тук бяха всички освен един. Липсваше Робърт Грант.

Глава XIV
ИЗСТРЕЛ, ИЗПРАТЕН ОТ ПРОВИДЕНИЕТО

Източната страна на Андите е образувана от дълги полегати склонове. Те незабелязано се губят в равнината, върху която бе спрял откъснатият от планината блок. В тази нова местност, покрита с тучни пасбища и великолепни дървета, неизброимо количество ябълкови дървета, посадени по времето на завоеванията, блестяха със златни плодове и образуваха истински гори. Това беше сякаш кътче от богатата Нормандия, захвърлено в тази страна на изобилие, и при всички други обстоятелства окото на пътника щеше да бъде поразено от внезапния преход от пустиня в оазис, от снежни върхове в зелени ливади и от зима в лято.

Почвата бе станала отново съвършено неподвижна. Земетресението бе престанало, но разрушителното действие на подземните сили сигурно продължаваше другаде. Веригата на Андите е непрекъснато в движение или се тресе на едно или друго място. Но този път сътресението бе извънредно силно. Очертанията на планините бяха коренно променени. На синия фон на небето се рисуваха нови върхове, нови гребени, нови зъбери и водачът от пампасите напразно щеше да търси обичайните точки за ориентиране.

Денят обещаваше да бъде великолепен. Слънчевите лъчи, напуснали влажното си тихоокеанско леговище, се плъзгаха по аржентинските равнини и вече се потапяха във водите на другия океан. Беше осем часът сутринта.

Лорд Гленарван и спътниците му, свестени от грижите на майора, идваха малко по малко на себе си. Всъщност те бяха само силно зашеметени и нищо повече. Бяха слезли от Кордилерите и трябваше да бъдат доволни от превозното си средство, от което бе пострадала само природата, ако един от тях, най-слабият, едно дете, Робърт Грант, не бе изчезнал.

Всички обичаха това смело момче — Паганел, който се беше много привързал кьм него, майорът, въпреки студенината си, и най-вече Гленарван. Когато научи за изчезването на Робърт, лордът беше отчаян. Той си представяше нещастното дете в дъното на някоя пропаст да вика напразно за помощ този, когото то наричаше свой втори баща.

— Приятели мои, приятели мои — каза той, като едва сдържаше сълзите си, — трябва да го търсим, трябва да го намерим! Не можем да го оставим така. Нито една долина, нито една урва, нито една пропаст не трябва да останат непретърсени до дъно! Ще ме вържете с въже! Ще ме спуснете! Искам го, чувате ли! Искам го! Дано господ ни помогне Робърт да е още жив! Без него как ще посмеем да търсим баща му и с какво право ще спасяваме капитан Грант, ако неговото спасение е коствало живота на детето му!

Другарите на Гленарван го слушаха мълчаливо. Те чувствуваха, че той търсеше в погледите им някакъв лъч на надежда, и навеждаха очи.

— Е, какво! — поде Гленарван. — Вие ме чувате, а мълчите! Нима нямате вече никаква надежда? Никаква?

Настъпи няколкоминутна тишина, след което Мак Набс каза:

— Кой от вас, приятели мои, си спомня в кой момент изчезна Робърт?

Никой не отговори на този въпрос.

— Поне кажете ми — продължи майорът, — близо до кого беше детето по време на спускането?

— До мене — отговори Уйлсън.

— Е добре, кога за последен път го видя до себе си? Помъчи се да си спомниш! Говори!

— Ето какво си спомням — отговори Уйлсън. — Робърт Грант беше още до мене, вкопчан за една туфа лишеи, по-малко от две минути преди удара, с който завърши нашето спускане.

— По-малко от две минути! Внимавай, Уйлсън, да не би минутите да са ти се сторили дълги! Не се ли лъжеш?

— Не вярвам да се лъжа… Да, точно така… по-малко от две минути!

— Добре! — каза Мак Набс. — А къде беше Робърт, от дясната ти страна или от лявата?

— От лявата. Спомням си, че пънчото му шибаше лицето ми.

— А ти самият по отношение на нас от коя страна беше?

— Също от лявата.

— Значи Робърт е могъл да изчезне само на тази страна — каза майорът, като се обърна към планината и показа вдясно. — Ще добавя, че като вземем предвид времето, изтекло от изчезването му, детето трябва да е паднало в онази част на планината, която се намира на не повече от две мили височина. Там трябва да го търсим, след като си разпределим отделни зони, и там ще го намерим.

Никой нищо не добави. Шестимата мъже се изкачиха по склоновете на Кордилерите, разпръснаха се по тях на различна височина и започнаха да търсят. Те се придържаха винаги вдясно от линията на спускането, претърсваха и най-малките пукнатини, слизаха в дъното на пропасти, отчасти запълнени с отломки от масива, и излизаха оттам, след като бяха рискували живота си, с изпокъсани дрехи и разкървавени ръце и крака. Цялата тази област от Андите освен някои недостъпни площадки бе претърсена най-добросъвестно в течение на дълги часове. Никой от тия добри хора не помисли за почивка, но всичко бе напразно. Детето бе намерило в планината не само смъртта си, но и гроб, чийто камък, образуван от някоя огромна скала, се беше завинаги затворил над него.

Към един часа Гленарван и другарите му, капнали и пребити, се събраха отново в долината. Гленарван бе обзет от силна скръб. Той едва говореше. От устата му се отронваха само тия думи, пресичани от въздишки:

— Няма да си отида! Няма да си отида!

Всички разбираха упорството му, превърнало се в идея фикс, и се отнесоха към него с уважение.

— Да почакаме — каза Паганел на майора и на Том Остин, — да си починем и подкрепим силите си. Те ще ни трябват било за да продължим търсенето, било за да продължим пътя си.

— Да — отговори Мак Набс, — да останем, щом Едуард иска да остане. Той се надява! Но на какво се надява?

— Само господ знае — каза Том Остин.

— Бедният Робърт — отговори Паганел, като си бършеше очите.

В долината растяха много дървета. Майорът избра една група високи рошкови и под тях устрои временен лагер. Няколко завивки, оръжията и малко сушено месо и ориз бе всичко, което оставаше на пътешествениците. Наблизо течеше рекичка, от която вземаха вода, още размътена от лавината. Мълреди накладе огън върху тревата и скоро поднесе на господаря си топло, подкрепително питие. Но Гленарван отказа да го пие и обзет от някаква крайна отпадналост, остана да лежи, проснат върху пънчото си.

Така премина денят. Настъпи нощта, тиха и спокойна като предишната. Докато другарите му лежаха неподвижно, макар че не спяха, Гленарван се изкачи отново по склоновете на планината. Напрягаше слуха си непрекъснато с надеждата да чуе някой последен повик на Робърт. Той отиде далече, високо и сам, прилепил ухо към земята, се вслушваше с притаен дъх и зовеше с отчаян глас.

Нещастният лорд се лута из планината цялата нощ. Зад него вървяха ту Паганел, ту майорът, готови да му се притекат на помощ по хлъзгавите гребени или по края на пропастите, където го водеше неговата безполезна непредпазливост. Но и последните му усилия останаха напразни. На неговите повици, хиляда пъти повтаряни: „Робърт! Робърт!“ — отговори само ехото, повтаряйки това непрежалимо име.

Съмна се. Трябваше да потърсят Гленарван по отдалечените плата и въпреки волята му да го доведат в лагера. Отчаянието му беше ужасно. Кой би посмял да му заговори за тръгване и че е време да напущат тая зловеща долина? Храна вече нямаха. Наблизо трябваше да срещнат аржентинските водачи, за които бе говорил мулетарят, и да намерят конете, нужни за преминаването на пампасите. Да се върнат бе по-трудно, отколкото да продължат напред. А и срещата с „Дънкан“ бе на атлантическия бряг. Тия важни съображения не позволяваха да се бавят повече и в интерес на всички трябваше да тръгнат час по-скоро.

Мак Набс се опита да изтръгне Гленарван от скръбта му. Той говори дълго, но приятелят му сякаш не го чуваше. Гленарван клатеше глава. Все пак няколко думи се отрониха от устата му.

— Да тръгнем ли? — каза той.

— Да, да тръгнем.

— Още един час.

— Добре, още един час — съгласи се майорът.

Но след като изтече часът, Гленарван помоли за още един. Той приличаше на осъден, който моли за продължение на живота си. Това трая почти до пладне. Тогава майорът със съгласието на всички, без да се поколебае, каза на Гленарван, че трябва да тръгнат и че от неговото бързо решение зависи животът на другарите му.

— Да, да! — отговори Гленарван. — Да тръгваме! Да тръгваме!

Но както говореше, той отвърна очи от Мак Набс и погледът му се устреми към една черна точка на небето. Изведнъж ръката му се вдигна и остана неподвижна, като вкаменена.

— Там, там! — каза той. — Гледайте! Гледайте!

Всички отправиха погледите си към небето в посоката, която той така настойчиво сочеше. Черната точка видимо се уголемяваше. Това беше птица, които летеше на неизмерима височина.

— Кондор — извика Папшел.

— Да, кондор — отговори Глснарван. — Кой знае? Той се приближава! Спуска се! Да почакаме!

На какво се надяваше Гленарван? Разсъдък ли губеше?… „Кой знае?“ — бе казал той. Паганел не се беше излъгал и от миг на миг кондорът се виждаше все по-ясно. Тази великолепна птица, пред която някога са благоговеели инките[45], е цар на Южните Анди. По тия места тя достига до удивителни размери. Силата й е необикновена и тя често тласка говеда в дъното на пропасти, напада скитащи из полето овци, коне и телета и ги издига в ноктите си на голяма височина. Често тя лети на двадесет хиляди стъпки над земята, т.е. на височина, недостъпна за човека. Оттам, невидим и за най-силните очи, този цар на въздуха зорко оглежда земята и различава и най-дребните предмети със сила на взора, която удивява учените.

Но какво беше видял кондорът? Труп, трупа на Робърт Грант! „Кой знае?“ — повтаряше Гленарван, без да го изпуша от очи. Грамадната птица се приближаваше, като ту планираше, ту падаше надолу като неодушевен предмет, изоставен в пространството. Но скоро започна да описва на по-малко от сто туаза от земята широки кръгове. Сега кондорът се виждаше много ясно. Широчината на разперените му криле беше повече от петнадесет стъпки. Мощните криле го носеха по небесната шир почти без да се движат, защото на големите птици е присъщо да летят с величествено спокойствие, докато насекомите, за да се задържат във въздуха, трябва да махат с крила хиляди пъти в секунда. Майорът и Уйлсън бяха грабнали карабините си, но Гленарван им направи знак да спрат. Кондорът описваше кръгове над някаква недостъпна площадка, разположена на около четвърт миля по склоновете па Кордилерите. Той се въртеше с шеметна бързина, като разтваряше и прибираше страшните си нокти и разтърсваше хрущялния си гребен.

— Там! Там е! — провикна се Гленарван.

После изведнъж една мисъл премина прел главата му.

— Ами ако Робърт е още жив? — извика той ужасен. — Тази птица… Стреляйте, приятели, стреляйте!

Но беше много късно. Кондорът се бе скрил зад високите издатини на скалата. Измина секунда, която се стори на всички цяла вечност! После огромната птица се появи наново. Тя носеше тежък товар и се издигаше бавно. Чу се вик на ужас. В ноктите на кондора висеше и се клатушкаше безжизнено тяло, тялото на Робърт Грант. Птицата го бе сграбчила за дрехите и се люлееше във въздуха на по-малко от сто и петдесет стъпки над лагера. Тя бе забелязала пътешествениците и като се мъчеше да избяга с тежката си плячка, биеше силно въздуха с крилата си.

— Ах! — извика Гленарван. — По-добре трупът на Робърт да се разбие в скалите, отколкото да послужи…

Той не довърши, сграбчи карабината на Уйлсън и започна да се цели в кондора. Но ръката му трепереше. Не успяваше да насочи оръжието. Очите му се премрежваха.

— Оставете на мене! — каза майорът.

И със спокоен поглед, със сигурна ръка, застанал неподвижно, той се прицели в птицата, която се намираше вече на триста стъпки от него.

Още не беше натиснал спусъка на карабината, когато в дъното на долината се разнесе изстрел. Между два базалтови блока премина бял дим и кондорът, ударен в главата, започна бавно да пада, като се въртеше, подкрепян от големите си разперени крила, които образуваха парашут. Без да изпуска плячката си, той падна на земята бавно, на десетина крачки от рекичката.

— С мене! С мене! — извика Гленарван.

И без да се запита откъде дойде този чудотворен изстрел, той се втурна към кондора. Другарите му го последваха тичешком.

Когато се доближиха, птицата бе мъртва, а тялото на Робърт се губеше под широките й крила. Гленарван се хвърли върху трупа на детето, изтръгна го от ноктите на кондора, просна го на тревата и прилепи ухото си до гърдите на това безжизнено тяло.

Никога човешко гърло не е надавало по-страшен вик на радост от този на Гленарван, когато се изправи и извика:

— Жив се! Той е още жив!

За миг Робърт бе съблечен и лицето му наквасено със студена вода. Той се раздвижи, отвори очи, погледна и произнесе няколко думи:

— Ах! Вие, милорде… татко мой!

Гленарван не можа да отговори. Вълнението го задушаваше и коленичил пред това по чудо спасено дете, той зарида.

Глава XV
ИСПАНСКИЯТ ЕЗИК НА ПАГАНЕЛ

След огромната опасност, от която току-що се бе отървал, Робърт бе заплашен от друга, не по-малка от първата — да бъде разкъсан от прегръдки. Макар че бе още много слаб, нито един от тия добри хора не устоя на желанието да го притисне до сърцето си. Но изглежда силните прегръдки не са фатални за болните, защото детето не умря. Напротив — то се съвзе.

След спасения помислиха и за спасителя. И, разбира се, именно майорът се сети да се огледа наоколо. На петдесетина крачки от рекичката един много едър човек бе застанал неподвижно върху едно от първите стъпала на планината. Той държеше до нозете си дълга пушка. Този човек, появил се изневиделица, беше широкоплещест и имаше дълги коси, преплетени с кожени ремъчета. Ръстът му надвишаваше шест стъпки. Мургавото му лице беше червено между очите и устата, черно при долните клепачи и бяло на челото. Облечен като пограничните патагонци, туземецът носеше великолепно наметало, украсено с червени арабески. То бе от кожа от долната част на врата и краката на гуанако, чиято мека вълна бе обърната навън, и бе зашито с жили от щраусова птица. Под наметалото се подаваше дреха от лисича кожа, пристегната в кръста и завършваща отпред на клин. На пояса му висеше торбичка с бои, с които боядисваше лицето си. Ботушите му бяха направени от парче говежда кожа и прикрепени о глезените с правилно кръстосани ремъци.

Лицето на патагонеца беше прекрасно и въпреки шарките по него издаваше буден ум. Той беше заел величествена поза и чакаше. Така както бе застанал, неподвижен и строг, на своя пиедестал от скали, човек би го взел за статуя на хладнокръвието.

Щом го забеляза, майорът го показа на Гленарван, който изтича към него. Патагонецът направи крачка напред Гленарван взе ръката му и я стисна с две ръце, В погледа на лорда, в радостта, изписана по лицето му, в целия му израз се четеше такава благодарност, толкова признателност, че туземецът не можеше да не я забележи. Той наведе леко глава и произнесе няколко думи, които нито майорът, нито Гленарван можаха да разберат.

Тогава патагонецът, след като разгледа внимателно чужденците, заговори на друг език. Но това ново наречие бе също така непознато, както и първото. Все пак някои изрази, с които си послужи индианецът, обърнаха вниманието на Гленарван. Сториха му се, че са на испански език, от който той знаеше няколко обикновени думи.

— Espanol? — запита той.

Патагонецът поклати глава отгоре надолу, движение, което у всички народи означава потвърждение.

— Добре — каза майорът, — ето работа за нашия приятел Паганел. Имали сме щастие, че му хрумна да учи испански.

Повикаха Паганел. Той дотърча веднага и поздрави патаго-неца с чисто французка любезност, от която туземецът сигурно нищо не разбра. Разправиха на учения географ в какво се състои работата.

— Чудесно! — възкликна той.

И като отвори широко уста, за да произнася по-добре, каза:

— Vos sois um homen de bem![46]

Туземецът го изслуша внимателно, но не отговори.

— Той не разбира — каза географът.

— Може би не произнасяте добре! — отвърна майорът.

— Сигурно. Ах, това дяволско произношение!

И Паганел повтори отново своята любезност, но резултатът беше същият.

— Да променим фразата — каза той и произнесе бавно и важно: Sem duvida, um Patagao.[47]

Патагонецът мълчеше като преди.

— Dizeime![48] — добави Паганел. Патагонецът пак не отговори.

— Vos compriendeis?[49] — извика Паганел толкова силно, че една не си скъса гласните струни.

Ясно беше, че индианецът не разбира, защото отговори, но на испански.

— No comprendo.[50]

Сега на свой ред Паганел се слиса и видимо раздразнен, бързо свали очилата от челото на очите си.

— Да ме обесят — каза той, — ако разбирам дума от това дяволско наречие! Това е сигурно араукански.

— Съвсем не — забеляза Гленарван. — Този човек отговори положително на испански.

И като се обърна към патагонеца, запита:

— Espanol?

— Si, si![51] — отговори туземецът.

Объркването на Паганел се превърна в изумление. Майорът и Гленарван се погледнаха с крайчеца на окото.

— Я гледай, мой учени приятелю — каза майорът, който едва сдържаше усмивката си, — да не би това да е пак някоя от разсеяностите, за които изглежда имате монопол!

— Какво? — отвърна географът и наостри уши.

— Да! Ясно е, че патагонецът говори испански…

— Той ли?

— Да, той! Да не би случайно да сте учили друг език, мислейки, че учите…

Мак Набс не довърши. Едно гръмко „О!“ на учения, придружено от вдигане на рамене, го пресече.

— Майоре, вие отивате малко далече — каза Паганел доста остро.

— Ами щом не разбирате! — отговори Мак Набс.

— Не разбирам, защото този индианец говори лошо! — отвърна географът, който бе започнал да губи търпение.

— Значи той говори лошо, защото вие не го разбирате — каза спокойно майорът.

— Мак Набс — намеси се Гленарван, — вашето предположение е неприемливо. Колкото и да е разсеян нашият приятел Паганел, не може да се допусне, че разсеяността му е отишла дотам да учи един език вместо друг!

— Тогава, драги Едуард, или no-скоро вие, любезни Паганел, обяснете ми какво става тук?

— Аз не обяснявам — отговори Паганел, — а само констатирам. Ето книгата, по която се упражнявам всеки ден по испански! Прегледайте я, майоре, и ще разберете, че съм прав.

Като каза това, Паганел започна да рови из многобройните си джобове. След като търси няколко минути, извади една доста разкъсана книга и самоуверено я поднесе на майора.

Майорът я погледна.

— Но каква е тази книга? — запита той.

— Това са „Луизиади“ — отговори Паганел. — Една прекрасна епопея, която…

— „Луизиади“ ли! — се провикна Гленарван.

— Да, приятелю мой, „Луизиади“ от великия Камоенс.

— Камоенс? — повтори Гленарван. — Но, нещастни човече, Камоенс е португалец! А това значи, че от шест седмици учите португалски!

— Камоенс! „Луизиади“! Португалски!

Паганел не можа да продължи. Очите му потъмняха под очилата, а около него се разнесе гръмкият смях на другарите му, които го бяха наобиколили.

Патагонецът дори не трепна. Той чакаше търпеливо обяснението на тази напълно непонятна за него сцена.

— Ах! Глупак! Луд! — каза най-сетне Паганел. — Как? Така ли е? И не е шега? Аз, аз да направя такова нещо? Но това е вавилонско смешение на езиците! Ах, приятели мои. Да тръгнеш за Индия и да стигнеш в Чили! Да учиш испански и да говориш португалски! Но това е вече прекалено и ако продължава така, някой ден ще ми се случи да се хвърля от прозореца, вместо да хвърля пурата си!

Като слушаше човек как Паганел говори за своята злополука и като гледаше неговото комично смущение, невъзможно беше да не се разсмее. Впрочем сам той даде пример.

— Смейте се, приятели мои, смейте се от сърце! — каза той. — Аз сам се смея над себе си повече от вас.

И той избухна в такъв силен смях, какъвто никога не е излизал от устата на един учен.

— Както и да е, но ние останахме без преводач — каза майорът.

— О, недейте се отчайва — отговори Паганел. — Португалският и испанският си приличат толкова, че се забърках. Но това им сходство ще ми помотае бързо да изправя грешката си и много скоро ще бъда в състояние да благодаря на храбрия патагонец на езика, който той така добре говори.

Паганел имаше право, защото след малко той успя да размени няколко думи с индианеца. Научи дори, че патагонецът се нарича Талкав, което на араукански значело „Гърмящият“.

Навярно този прякор идеше от ловкостта му да стреля с пушка.

Но онова, което най-много зарадва Гленарван, беше, че патагонецът бе по професия водач, и то водач из пампасите. В тази среща имаше нещо толкова чудотворно, че всички сметнаха успехът на експедицията осигурен и никой вече не се усъмни в спасението на капитан Грант. Пътешествениците и патагонецът отидоха при Робърт. Той протегна ръка към туземеца, който, без да продума, сложи ръката си на главата му, прегледа детето и попипа натъртените му членове. После усмихнат отиде и набра край брега на рекичката няколко стръка див кервиз и с него разтри тялото на болния. Благодарение на този масаж, направен много деликатно, детето почувствува как се връщат силите му. Ясно беше, че няколко часа почивка щяха да бъдат достатъчни да се възстанови.

Решиха да прекарат деня и следващата нощ тук в лагера. При това оставаха да се решат два важни въпроса — за храната и превоза. Липсваха и храна, и мулета. За щастие Талкав беше тук. Индианецът, свикнал да води пътешественици покрай патагонските граници, бе един от най-умните „бакианос“ по тия места и се нае да достави на Гленарван всичко, което липсваше на отряда му. Той му предложи да го заведе в една индианска „тол-дерия“[52], отстояща най-много на четири мили, където можеха да намерят всичко необходимо за експедицията. Предложението бе направено отчасти с жестове и отчасти с испански думи, които Паганел успя да разбере. То бе прието и веднага Гленарван и неговият приятел ученият се сбогуваха с другарите си и предвождани от патагонеца, тръгнаха нагоре по рекичката.

Те вървяха здраво час и половина с големи крачки, за да могат да следват великана Талкав. Цялата тая област от Андите е очарователна и много плодородна. Тучни пасбища, които биха могли да изхранят стотици хиляди глави добитък, следваха едно след друго. Големи блата, свързани помежду си с цяла мрежа от потоци, напояваха тия зелени равнини. Лебеди с черни глави игриво пляскаха във водите и оспорваха това водно царство на множество щраусови птици, които подскачаха в ляносите[53]. Пернатото царство беше блестящо, много шумно и с великолепно разнообразие. „Исакас“, грациозни сиви гургулици, покрити с ивици бели пера, и жълти „кардинали“ стояха по клоните на дърветата като живи цветя. В простора се носеха прелетни гълъби, а цялата перната фамилия на врабците — „чинголос“, „илгуерос“ и „монхитас“ — се гонеше много бързо и изпълваше въздуха със звънко чуруликане.

Жак Паганел се възхищаваше на всяка стъпка. От устата му се изтръгваха непрекъснато възклицания за почуда на патагонеца, който намираше напълно естествено да има птички във въздуха, лебеди в блатата и трева по ливадите. Ученият не съжаляваше за тази разходка, нито пък имаше защо да се оплаква, че е продължила дълго. Когато се показа лагерът на индианците, на него му се струваше, че току-що е тръгнал.

„Толдердията“ бе разположена в дъното на една долина, притисната от предпланините на Андите. Там живееха в колиби от клони тридесетина индианци чергари, които пасяха големи стада от млечни крави, овци, говеда и коне. Те скитаха така от пасбище на пасбище и намираха навсякъде обилна храна за своите четириноги питомци.

Смесица от арауканци, пеуенчес и аукас, тия андо-перуанци с маслинена кожа, среден ръст, набито телосложение, ниско чело, обло лице, тънки устни, изпъкнали скули, женствени черти и студен израз не биха поднесли на един антрополог отличителните черти на чистите раси. Общо взето, тия индианци не бяха и много интересни. Но Гленарван се интересуваше от стадата им, а не от тях. Щом като имаха коне и говеда, друго не му трябваше.

Талкав се нагърби със спазаряването, което не трая дълго. В замяна на седем дребни кончета от аржентинска порода с пълна сбруя, стотина ливри „чарки“ — сушено месо, няколко мерки ориз и кожени мехове за вода, индианците поради липса на вино или ром, които предпочитат, получиха двадесет унции[54] злато, чиято стойност познаваха много добре. Гленарван пожела да купи и един осми кон за патагонеца, но той му даде да разбере, че това не е нужно.

След като свършиха спазаряването, Гленарван се сбогува със своите нови „доставчици“, както се изрази Паганел, и за по-малко от половин час се върнаха при другарите си. Пристигането им бе поздравено с радостни викове, които Гленарван счете, че се отнасят по-скоро до храната и конете. Всички ядоха с апетит. Хапна нещо и Робърт. Силите му бяха почти напълно възстановени.

Останалата част от деня премина в пълна почивка. Говориха за какво ли не, за близките, които бяха останали на яхтата, за „Дънкан“, за капитан Джон Манглс, за неговия славен екипаж, за Хари Грант, който може би се намираше близо до тях.

Паганел не се отделяше от индианеца. И се бе превърнал в негова сянка. Бе възхитен, че вижда истински патагонец, пред когото той изглеждаше джудже: патагонец, който почти можеше да съперничи с мексиканския император Максимилиан и учения негър от Конго, когото с Ван дер Брок бе видял, и двамата високи по осем стъпки! Паганел досаждаше на сериозния Талкав със своите испански изрази, но той не му се сърдеше. Този път географът учеше без книга. Чуваха го да срича звучни думи, напрягайки гърло, език и челюсти.

— Ако не усвоя произношението — повтаряше той на майора, — не бива да ми се сърдите! Кога съм могъл да предполагам, че някой ден патагонец ще ме учи на испански?

Глава XVI
РИО КОЛОРАДО

На другия ден, 22 октомври, в осем часа сутринта Талкав даде знак за тръгване. Между двадесет и втория и четиридесет и втория градус аржентинската равнина се снишава от запад към изток. До морето пътешествениците щяха само да се спускат по един слаб наклон.

Когато патагонецът отказа коня, който му предлагаше, Гленарван помисли, че индианецът предпочита да върви пеша, което е обичайно у някои водачи, и, разбира се, неговите дълги крака щяха да улеснят вървежа му. Но Гленарван се беше излъгал. В момента на тръгването Талкав изсвири по особен начин, веднага от близката горичка излезе великолепен аржентински кон и се спусна към господаря си. Конят беше извънредно красив. Кафявият му цвят показваше, че животното е бързо, гордо, смело и живо. То имаше малка, изящно прикрепена глава, широки ноздри, огнени очи, здрави бедра, гъста грива, високи гърди и дълги глезени, т.е. всичко, което дава сила и гъвкавост. Майорът като истински познавач не скри възхищението си от този представител на пампаската порода и му намери известни сходства с английските „хънтър“[55]. Това красиво животно се наричаше „Таука“, което на патагонски значи „птица“, и напълно заслужаваше името си.

Когато Талкав се метна на седлото, конят подскочи под него. Патагонецът, първокласен ездач, представляваше великолепна гледка. В сбруята на коня бяха включени два ловни инструмента, които се употребяват в аржентинската равнина — „бола“ и „ласо“. Болата се състои от три топки, скачени помежду си с кожен ремък, и се закачва отпред на седлото. Често пъти индианците я хвърлят на повече от сто стъпки върху животното или неприятеля, когото преследват, и то с такава точност, че тя се заплита около краката му и го поваля веднага. В ръцете на туземеца болата е страшно оръжие и той действува удивително ловко с нея. Ласото, напротив, не напуска ръката, която го хвър-ля. То се състои само от въже, дълго тридесет стъпки, образувано от два добре изплетени ремъка, и завършва с примка, която преминава през желязна халка. Тази примка се хвърля с дясната ръка, а лявата държи останалото въже, чийто край е здраво вързан за седлото. Дълга пушка, преметната през рамо, допълваше нападателното въоръжение на патагонеца.

Талкав, без да забелязва възхищението, предизвикано от неговото природно обаяние, от леката му и горда непринуденост, застана начело на отряда. Тръгнаха. Конете, които изглежда не познаваха тръс, ту галопираха, ту вървяха ходом. Робърт яздеше доста смело и скоро успокои Гленарван със способността си да се държи на седлото.

Равнината на пампасите започва от самото подножие на Кордилерите. Тя може да се раздели на три части. Първата се простира от веригата на Андите по протежение на двеста и петдесет мили и е покрита с нискостеблени дървета и храсталаци. Втората, широка четиристотин и петдесет мили, е покрита с великолепна трева и достига на сто и осемдесет мили от Буенос Айрес. Оттук до самото море пътникът минава през обширни равнини, обрасли с люцерна и магарешки бодил. Това е третата част от пампасите.

Като напусна кордилерските теснини, отрядът на Гленарван срещна най-напред множество пясъчни дюни, наречени „меданос“. Тия дюни, когато не са прикрепени към почвата от корените на растенията, се люшкат непрекъснато от вятъра като истински вълни. Пясъкът им е извънредно ситен и при най-малкото подухване се понася на леки облаци или образува истински вихрушки, които се издигат на голяма височина. Гледката на тия вихрушки е едновременно приятна и неприятна за очите. Приятна, защото е много забавно да се гледа как тия стълбове кръстосват равнината, борят се един с друг, смесват се, пропадат и се издигат наново в едно невъобразимо безредие. А неприятна, защото от безкрайните дюни се отделя ситен прах, който прониква в очите, колкото и добре да са затворени клепачите. Поради северния вятър това явление трая почти целия ден. Все пак отрядът вървеше бързо и към шест часа вечерта Кор-дилерите, останали на четиридесет мили назад, смътно се чернееха и се губеха вече във вечерната мъгла.

През деня пътешествениците бяха изминали тридесет и осем мили, чувствуваха се доста изморени и посрещнаха с радост часа за лягане. За нощувка спряха на брега на бурната и бърза рекичка Неукуем, чиито мътни води течаха между високи и отвесни червени скали. Неукуем, наречена от някои географи Рамид или Камое, извира от езера, познати само на индианците. През нощта и на следния ден не се случи нищо, което заслужава да бъде споменато. Движеха се бързо и леко. Равната местност и поносимата температура улесняваха пътуването. Към пладне обаче слъпцето започна да пече силно. А привечер хоризонтът към югозапад се набразди от ивица облаци, сигурен знак, че времето ще се промени. Патагонецът не можеше да се заблуди и с пръст посочи на географа небето на запад.

— Да, знам — каза Паганел и като се обърна към спътниците си, добави: — Ето вижте, времето ще се промени. Ще имаме „памперо“.

И той обясни, че памперо е много често явление в аржентинските равнини. Това е един много сух вятър, който духа от югозапад. Талкав не се беше излъгал и през нощта, която бе доста мъчителна за хора, предпазвани само от леките пънчо, пампе-рото задуха с голяма сила. Конете налягаха по земята, а хората легнаха при тях, плътно притиснати един към друг. Гленарван се опасяваше, че могат да се забавят, ако ураганът продължи, но Паганел погледна барометъра и го успокои.

— Обикновено — каза той — памперото предизвиква бури от по три дни, нещо, което спадането на живака в барометъра определя с точност. Но ако, напротив, барометърът се качва, какъвто е случаят сега, ураганът трае само няколко часа. Затова успокойте се, драги приятелю, на разсъмване небето ще бъде напълно ясно.

— Вие говорите като по книга, Паганел — отговори Гленарван.

— И съм цяла книга — отвърна Паганел. — Можете да ме прелиствате, колкото желаете.

Книгата не се лъжеше. Към един часа вятърът изведнъж престана и пътешествениците можаха да възстановят силите си с малко сън. На другия ден се събудиха бодри и свежи, особено Паганел, който кършеше ставите си и се протягаше като младо куче.

Този ден беше двадесет и четвърти октомври, десетият ден от тръгването от Талкауано. Оставаха още деветдесет и три мили до мястото, където Рио Колорадо сече тридесет и седмия паралел, т.е. още три дни път. През цялото пътуване през американския материк лорд Гленарван чакаше с особено нетърпение появата на индианци. Искаше да ги разпита за капитан Грант чрез патагонеца, с когото Паганел вече разговаряше доста добре. Групата обаче вървеше по един маршрут, малко използуван от индианците, тъй като пътищата през пампасите, които свързват република Аржентина с Кордилерите, минават по на север. Не се срещаха нито скитащи индианци, нито уседнали племена, живущи под властта на кациките. Ако случайно се мернеше в далечината някой конник чергар, той изчезваше бързо, без да прояви желание да влезе във връзка с непознатите. Няма съмнение, че такъв отряд щеше да се види подозрителен на всеки, който минава сам през равнината, и на разбойника, комуто видът на тия осем добре въоръжени хора, яхнали бързи коне, налагаше да бъде предпазлив, а също и на обикновения пътник, който в тия пустинни места можеше да се усъмни в добрите им намерения. Тъй че абсолютно невъзможно беше да се разговаря било с честни хора, било с разбойници. Жалко, че не срещнаха и шайка „растреадорес“[56], па макар разговорът с тях да трябваше да започне с изстрели. В интереса на издирванията Гленарван съжаляваше, че не срещат индианци. Все пак случи се нещо, което потвърди по странен начин тълкованието на документа.

На няколко места пътят, следван от експедицията, пресече пътеки из пампасите, между които и един по-важен път — от Кармен за Мендоса, — който личеше по костите на домашни животни, мулета, коне, овци или говеда, струпани от двете му страни като останки, оглозгани от хищните птици и обезцветени от действието на въздуха. Те бяха хиляди, а сигурно и не един човешки скелет смесваше праха си с праха на огромните животни.

До този момент Талкав не бе казал нищо за посоката, която строго следваха. Той разбираше обаче, че този път, който нямаше връзка с никакъв път за пампасите, не водеше нито до град, нито до село, нито дори до някоя аржентинска провинция. Всяка сутрин тръгваха по посока на изгряващото слънце, без да се отклоняват от правата линия и всяка вечер залязващото слънце се намираше на противоположната страна на тази линия, В качеството си на водач Талкав трябваше да се учудва, че не само не водеше, а него водеха. Но дори и да се учудваше, той го правеше с присъщата на индианците природна сдържаност и никога не спомена нищо по повод на пътеките, които отрядът пренебрегваше. Този ден обаче, като стигнаха до поменатия път, той спря коня си и се обърна към Паганел.

— Пътят за Кармен — каза той.

— Да, драги мой патагонецо — отговори географът на своя най-чист испански, — пътят от Кармен за Мендоса.

— Нямали да тръгнем по него? — понита Талкав.

— Не — отговори Паганел.

— А къде отиваме?

— Все на изток.

— То значи никъде да не отиваш.

— Кой знае!

Талкав замълча и погледна учения с дълбоко учудване. Не допускаше, че Паганел се шегува. Индианците, винаги сериозни, никога не допускат, че може да се говори несериозно.

— Значи вие не отивате в Кармен? — добави той след минутно мълчание.

— Не — отговори Паганел.

— Нито в Мендоса? — Нито там.

В този момент Гленарван се приближи до Паганел и го запита какво казва Талкав и защо е спрял.

— Попита ме дали отиваме в Кармен или Мендоса — отговори Паганел — и се учуди много, че му отговорих отрицателно.

— Всъщност нашият път сигурно му изглежда много странен — поде Гленарван.

— Сигурно. Той казва, че ние не отиваме никъде.

— Е добре, Паганел, не можете ли да му обясните целта на нашата експедиция и какъв интерес имаме да пътуваме все на изток.

— Това ще бъде много мъчно — отговори Паганел, — защото един индианец не разбира нищо от земни градуси, а историята с документа ще му се стори фантастична.

— Но какво няма да разбере — намеси се сериозно майорът, — историята или разказвача?

— Ах, вие, Мак Набс — отвърна Паганел, — ето че пак се съмнявате в моя испански!

— Е добре, опитайте, достойни приятелю.

— Да опитаме.

Паганел се обърна към патагонеца и започна разговор, често прекъсван по липса на някои думи, поради трудности при превеждането на някои особености и поради това, че трябваше да обяснява на един невеж дивак подробности, мъчно разбираеми за него. Забавно беше да се гледа учения. Той ръкомахаше, произнасяше думите сричка по сричка, търсеше сто начина да се поясни и от челото по гърдите му се стичаха ручеи пот. Когато му липсваха думи, прибягваше до жестове. Паганел слезе от коня и начерта върху пясъка географска карта с меридиани и паралели, с двата океана и пътя за Кармен. Никога учител не е изпадал в такова затруднено положение. Талкав гледаше всичко това спокойно, без да показва дали разбира, или не. Урокът на географа продължи повече от половин час. После той млъкна, изтри лицето си, което бе потънало в пот, и погледна патагонеца.

— Дали е разбрал? — попита Гленарван.

— Ще видим — отговори Паганел, — но ако не е разбрал, отказвам се.

Талкав стоеше неподвижен и мълчеше. Очите му бяха приковани към нарисуваните на пясъка фигури, които вятърът малко по малко изличаваше.

— Е? — запита го Паганел.

Талкав като че ли не го чу. Паганел виждаше вече как по устните на майора се рисува иронична усмивка и за да запази честта си, се готвеше да поднови с нови сили урока си по география, когато патагонецът го спря с ръка.

— Вие търсите пленник? — каза той.

— Да — отговори Паганел.

— И то точно по тази линия между слънцето, което залязва, и слънцето, което изгрява — добави Талкав, като се възползува от индианския начин за определяне пътя от запад към изток.

— Да, да, точно така.

— И вашият бог е поверил на вълните на широкото море тайните на този пленник? — запита патагонецът.

— Да, самият бог.

— Тогава да бъде волята му — отговори Талкав с известна тържественост — ще продължаваме на изток и ако трябва, чак до слънцето!

Паганел, който тържествуваше със своя ученик, преведе веднага на другарите си отговорите на индианеца.

— Каква интелигентна раса! — добави той. — О двадесет селяни от моята родина деветнадесет не биха разбрали нищо от обясненията ми.

Гленарван помоли Паганел да попита патагонеца дали не е чувал да се говори за чужденци, пленени от индианци в пампасите.

Паганел зададе въпроса и зачака отговора.

— Може би — каза патагонецът.

При тия думи, преведени веднага, Талкав бе заобиколен от седемте пътешественици, които го разпитваха с очи.

Паганел, развълнуван и едва намиращ думите си, поднови този толкова интересен разпит, а очите му, устремени в сериозния индианец, се мъчеха да отгатнат отговорите, преди да са излезли от устата му.

Всяка испанска дума на патагонеца той повтаряше на английски така, че другарите му имаха чувството, че Талкав говори на техния роден език.

— Какъв е този пленник? — запита Паганел.

— Чужденец — отговори Талкав, — европеец.

— Виждали ли сте го?

— Не, но знам за него от разказите на индианците. Той бил храбрец! Имал сърце на бик!

— Сърце на бик! — възкликна Пагаиел. — Ах, прекрасен патагонски език! Разбирате ли, приятели! Иска да каже смел човек!

— Баща ми! — провикна се Робърт Грант. После се обърна към Паганел и го запита:

— Как се казва на испански „Това е моят Баща“?

— Es mio padre — отговори географът.

Тутакси Робърт хвана ръцете на Талкав и каза с нежен глас:

— Es mio padre!

— Suo padre![57] — отговори патагонецът и очите му светнаха.

Той прегърна детето, свали го от коня му и го загледа с любопитство и симпатия. Умното му лице изразяваше сдържано вълнение.

Но Паганел не бе завършил с разпита. Къде беше пленикът. Какво правеше? Кога Талкав е чул да се говори за него? Всички тия въпроси напираха в главата му.

Отговорите не закъсняха и той научи, че европеецът е пленник на едно от индианските племена, които кръстосват страната между Колорадо и Рио Негро.

— Но къде се е намирал последния път? — запита Паганел.

— При кацика Калфукура — отговори Талкав.

— По линията, която следваме дотук ли? — Да.

— А кой е този кацик?

— Вождът на индианците поючи, човек с два езика и две сърца!

— Това означава фалшив на думи и фалшив на дела — каза Паганел, след като предварително преведе на другарите си образния патагонски израз.

— А ще можем ли да освободим нашия приятел? — добави той.

— Може би, ако е още в ръцете на индианците.

— А кога чухте да се говори за него?

— Това беше отдавна. Оттогава слънцето доведе вече две лета в небето на пампасите!

Радостта на Гленарван бе неописуема. Този отговор съвпада напълно с датата на документа. Но оставаше да се зададе още един въпрос на Талкав и Паганел веднага го стори.

— Вие говорите за един пленник — каза той, — но не са ли били трима?

— Не знам — отговори Талкав.

— А нищо ли не знаете за сегашното му положение?

— Нищо.

С това разговорът завърши. Възможно беше тримата пленници да са били разделени отдавна. От сведенията на патагонеца стана ясно, че индианците са говорили за един европеец, паднал в техен плен. Датата на неговото пленяване, мястото, където трябваше да се намира, всичко, дори и патагонският израз, употребен за обрисуване на храбростта му, се отнасяха несъмнено за капитан Грант. На другия ден, 25 октомври, пътешествениците поеха с ново въодушевление пътя към изток. Равнината продължаваше тъжна и еднообразна и представляваше едно от тия безкрайни пространства, които на местно наречие се наричат „травесиас“. Под действието на вятъра глинестата почва бе станала съвсем гладка. Тук нямаше нито камък, нито дори камъче освен в някои безплодни и сухи дол-чинки или по брега на изкопаните от индианците изкуствени водоеми. На голямо разстояние се появяваха нискостеблени гори с потъмнели върхове. Сред тях се подаваха тук-таме бели рожкови дървета, чиито шушулки съдържат сладка, приятна и разхладителна сърцевина. Срещаха се също малки горички шам-фъстъкови дървета, „чанарес“, див прещип и всевъзможни видове бодливи дървета, чиято хилавост свидетелствуваше за безплодността на почвата.

На 26 денят беше изморителен. Трябваше да достигнат до Рио Колорадо. Но конете, подтиквани от ездачите си, проявиха такова старание, че още същата вечер при 69° и 45 дължина отрядът достигна красивата река на пампасите. Индианското и име, „Кобу-Лейбу“, значи „Велика река“. Тя протича през голяма част от пампасите и се влива в Атлантическия океан. Там към устието й се наблюдава много интересно явление: дали поради просмукване, или поради изпаренията с наближаването на морето намаляват и водите й. Причините на това явление не са още напълно установени.

Като стигнаха до Колорадо, първата грижа на Паганел беше да се окъпе „географски“ в оцветените от червената глина води на реката. Той беше изненадан от тяхната дълбочина, която се дължеше единствено на стопените от първите летни слънчеви лъчи снегове. Освен това реката беше доста широка и конете не можеха да я преплуват. За щастие на няколкостотин туаза нагоре по реката имаше висящ мост, направен по индиански от плет, притегнат с кожени ремъци. Малкият отряд успя да премине на левия бряг на реката и там се установи да нощува.

Преди да си легне, Паганел определи точното нахождение на реката, нанесе го особено грижливо върху картата, тъй като не можеше да стори това за Яру-Дзангбо-Чу, която течеше без него в планините на Тибет.

През следващите два дни — 27 и 28 октомври, пътуването продължи без произшествия. Същото еднообразие и същата безплодност на месността. Рядко можеше да се срещне по-еднообразен и по-незначителен пейзаж. Почвата обаче почна да става много влажна. Трябваше да преминават през „канядас“ — особен вид наводнени падини, и „естерос“ — непресъхващи лагуни, покрити с водни растения. Вечерта конете спряха на брега на голямо езеро, Уре Ланкуем, наречено от индианците „Горчивото езеро“, защото водите му съдържат много минерални вещества. На това място през 1862 година беше станала жестоката разправа на аржентинските войски с индианците. Пътешествениците се установиха за нощуване, както обикновено, и щяха да прекарат спокойна нощ, ако наоколо нямаше маймуни, сапажу и диви кучета. Тия шумни животни изпълниха в чест на европейските си гости и за неудоволствие на техния слух една натуралистична симфония, която би оценил само някой композитор на бъдещето.

Глава XVII
ПАМПАСИТЕ

Аржентинските пампаси се простират между тридесет и четвъртия и четиридесетия градус южна ширина. Думата „пампа“, от араукански произход, значи „тревиста равнина“ и подхожда много добре за тази област. Дървовидните мимози в западната й част и сочните треви в източната й придават своеобразен вид. Тази растителност впива корените си в пласт земя, който покрива глинесто-песъчливата почва с червеникав или жълт цвят. Геологът, който би изследвал тия пластове от терциера, може да открие големи богатства. Тук лежат безброй кости на допотопни животни, които индианците смятат, че са кости на изчезнали раси броненосци[58]. Под тази растителност е погребана праисторията на тия места.

Американските пампаси са една географска особеност като саваните на Великите езера или степите на Сибир. Техният климат е по-континентален и се отличава с по-големи студове и горещини, отколкото в областта на Буенос Айрес, защото, според обясненията на Паганел, топлината, която океанът поглъща и складира през лятото, той връща бавно през зимата. Така се обяснява фактът, че температурата на островите е по-равномерна, отколкото във вътрешността на материците[59]. Затова климатът на Западните пампаси не е така умерен, както е по крайбрежието поради съседството на Атлантическия океан. Той е подложен на внезапни крайности и на резки промени, които карат термометъра да прави непрестанни скокове.

Тук през есента, т.е. април и май, дъждовете са чести и проливни. Сега обаче времето беше много сухо и доста горещо.

Отрядът тръгна на разсъмване, след като свериха посоката. Почвата, скована от храсти и шубраци, беше съвсем твърда. Нямаше вече дюни, нито пясъка, който ги образувате, нито пък пясъчния прах, който вятърът разнасяше из въздуха. Конете вървяха бързо между туфи „паха-брава“, типична пампаска трева, която служи на индианците за убежище във време на бури. На голямо разстояние, но все по-рядко, се срещаха мочури, в които растяха върби и едно друго растение „Gygnerium argenteum“, което вирее в съседство със сладки води. Там конете използуваха да се напият обилно с вода, та да им държи влага по-дълго. Талкав вървеше напред и удряше храстите. Така той гонеше „чолинас“, много опасни усойници, от чието ухапване вол умира за по-малко от час. Пъргавият Таука скачаше през храстите и помагаше на господаря си да отваря път на конете, които вървяха след него.

Пътуването по тия гладки полета беше бързо и леко. Никаква промяна в характера на равнината. Нито камък, нито камъче, дори и на сто мили околовръст. Едва ли другаде може да се срещне такова еднообразие, и то така продължително. Ни помен от пейзажи, приключения, изненади на природата! Човек трябваше да бъде Паганел, един от тези възторжени учени, които виждат неща там, където няма нищо за гледане, за да се любува на подробностите на пътя. Но на какво да се любува?

Самият той не би могъл да каже. В най-добрия случай на някой храст! На някой стрък трева може би! Това беше достатъчно, за да възбуди неговото неизчерпаемо красноречие и да поучи Робърт, който обичаше да го слуша.

През този ден, 29 октомври, равнината се разгъваше пред очите на пътешествениците с цялото си безпределно еднообразие. Към два часа под краката на конете се появиха много останки от животни. Това бяха кости на безбройно стадо говеда, събрани на купища и побелели. Тия останки не образуваха криволици, каквито биха оставили след себе си животни, които, изнемощели и без сили са падали едно след друго из пътя. Никой не знаеше как да обясни това струпване на скелети в такова сравнително малко пространство, дори и Паганел. И той попита Талкав, който му отговори без никакво затруднение.

Едно „не е възможно“ на учения и последвалият утвърдителен жест на патагонеца много заинтригуваха другарите им.

— Какво е това? — запитаха те.

— Небесният огън — отговори географът.

— Какво? Гръмотевицата е могла да причини такова опустошение? — възкликна Том Остин. — Да унищожи цяло стадо от петстотин глави!

— Тъй казва Талкав, а Талкав не се мами. Впрочем аз му вярвам, защото бурите в пампасите са известни като едни от най-страшните. Дано не ги изпитаме някой ден.

— Много е горещо — каза Уйлсън.

— Термометърът показва сигурно тридесет градуса на сянка — отговори Паганел.

— Това не ме учудва — намеси се Гленарван. — Аз чувствувам как електричеството минава през мене. Да се надяваме, че тази горещина няма да продължи.

— Охо! — каза Паганел. — Не трябва да се разчита на промяна на времето, защото на хоризонта няма никаква мъгла.

— Толкова по-зле — отговори Гленарван, — защото конете са много измъчени от горещината. На тебе не ти ли е много топло, момчето ми? — добави той, като се обърна към Робърт.

— Не, милорд — отговори детето. — Аз обичам горещината, тя е хубаво нещо.

— Особено през зимата — забеляза остроумно майорът, като изпусна към небето пушек от пурата си.

Привечер спряха до едно изоставено „ранчо“ — колиба от плет, измазана с пръст и покрита със слама. Колибата опираше до едно оградено с полуизгнили колове място, което все пак бе достатъчно да запази през нощта конете от нападението на лисиците. Не че самите коне можеха да пострадат от лисиците, но тия хитри животни прегризват поводите им и конете използуват случая да избягат.

На няколко крачки от колибата бе изкопан трап, който служеше за кухня и съдържаше още останки от пепел. Вътре имаше пейка, постеля от говежда кожа, тенджера, шиш за печене и чайник за мате. Матето е много разпространено питие в Южна Америка. Това е чаят на индианците. То се приготовлява от изсушени на огън листа, които се варят, и се пие подобно на американските питиета със сламка. По молба на Паганел Талкав приготви няколко чашки от това питие, което чудесно допълни обичайната им храна, и всички го намериха за много вкусно.

На другия ден, 30 октомври, слънцето изгря в червеникава мъгла и изсипа на земята най-жарките си лъчи. И наистина през деня щеше да бъде извънредно горещо, а за нещастие из равнината нямаше къде да се подслони човек. При все това пътешествениците продължиха смело на изток. На няколко пъти срещаха огромни стада, които от горещината нямаха сили да пасат и се излежаваха мързеливо. За пазачи или по-право за пастири не ставаше и дума. Тези безчислени стада от крави, бикове и волове се пазеха само от кучета, които имат навик, когато са жадни, да бозаят мляко от овцете. Впрочем биковете по тия места са по-кротки и нямат този инстинктивен ужас от червеното, който отличава европейските им събратя.

— Без съмнение, това е, защото пасат републиканска трева! — каза Паганел, очарован от своята прекалено френска духовитост.

Към пладне настъпиха някои промени в пампасите, които не можеха да убягнат от очи, изморени от еднообразието им. Тревите станаха по-редки. Те отстъпиха място на мършави репеи и на огромни бодили, високи девет стъпки, които биха ощастливили всички магарета на земята. Тук-там растяха ниски бодливи храсти с тъмнозелен цвят, които обичат сухите места. Досега влагата, задържана от глинестата почва на равнината, подхранваше пасбищата, които приличаха на голям зелен килим, плътен и разкошен. Но оттук нататък килимът, на места изтъркан и проскубан, показваше вътъка си и откриваше пред погледа бедността на почвата. Тия признаци на растяща суша не можеха да не направят впечатление и Талкав ги отбеляза.

— Аз не съм недоволен от тази промяна — каза Том Остин.

— Да гледаш непрекъснато трева и все трева, в края на краищата става непоносимо.

— Да, непрекъснато трева, но и непрекъснато вода — отговори майорът.

— О, вода не ни липсва — каза Уйлсън — и все ще намерим по пътя някоя рекичка.

Ако Паганел бе чул този отговор, нямаше да пропусне да отбележи, че между Колорадо и планините на провинция Аржентина реките са рядкост. Но в този момент той обясняваше на Гленарван едно явление, на което той му бе обърнал внимание.

От известно време въздухът изглеждаше наситен с миризма на пушек. А никъде на хоризонта не се виждаше огън, никакъв дим не издаваше далечен пожар. Това явление не можеше да се отдаде на естествена причина. Скоро миризмата на изгоряла трева стана толкова силна, че учуди всички освен Паганел и Тал-кав. Географът, който имаше отговор за всичко, даде на другарите си следното обяснение.

— Ние не виждаме огън — каза той, — а чувствуваме миризма на пушек. Но няма дим без огън, казва поговорката, която е вярна и за Америка, както и за Европа. Значи някъде гори. Само че пампасите са толкова равни, че нищо не пречи на въздушните течения и често се усеща миризма на запалена трева, която гори на седемдесет и пет мили оттук.

— Седемдесет и пет мили? — отвърна майорът недоверчиво.

— Точно толкова — потвърди Паганел. — Но добавям, че тия пожари обхващат големи пространства и често биват стихийни.

— Кой подпалва равнината? — запита Робърт.

— Понякога гръм, когато тревата е много изсъхнала от горещините. А понякога и самите индианци.

— С каква цел?

— Те твърдят — сам аз не знам доколко това твърдение е основателно, — че след пожар тревата в пампасите растяла по-добре. Това е начин да се засили почвата чрез пепелта. Аз обаче съм склонен да мисля, че с тия пожари те целят да унищожат милиардите кърлежи, тия паразити, които така много безпокоят стадата.

— Но този енергичен способ — каза майорът — сигурно убива и част от добитъка, който скита из равнината.

— Да, много животни изгарят; но какво значение има това в сравнение с общия им брой?

— Малко ме е грижа за тях — каза Мак Набс, — това е тяхна работа, но мисля за пътешествениците, които минават през пампасите. Няма ли опасност те да бъдат изненадани и обгърнати от огъня?

— Как не! — извика Паганел с израз на видимо задоволство. — Това се случва понякога и що се отнася до мене, с удоволствие бих присъствувал на подобно зрелище.

— Това е то нашият учен — отговори Гленарван. — От любов към науката е готов и жив да изгори.

— О, съвсем не, драги Гленарван, но всеки е чел Купер и знае от неговия „Кожен чорап“ как да спира разпространението на пожар, като изскубе тревата в един район от няколко туаза околовръст. Нищо по-просто от това. Затуй не се страхувам от приближаването на пожар и го желая от все сърце.

Но желанието на Паганел не можа да се осъществи и ако той се изпече наполовина, то беше само от топлината на слънцето, което излъчваше непоносима горещина. Конете се задъхваха от тази тропическа температура. За сянка нямаше никаква надежда освен от някое случайно облаче, което за момент закриваше огнения диск. Тогава сянката бягаше по гладката земя, а ездачите подтикваха конете и се стараеха да се задържат в обсега на хладното петно, което западният вятър гонеше пред тях. Но конете, бързо изпреварени, оставаха назад и разбуденото светило започваше наново да ръси със своя огнен дъжд обгорената почна на пампасите.

Когато Уйлсън каза, че няма да останат без вода, той не бе държал сметка за неутолимата жажда, която измъчваше другарите му през този ден. А когато добави, че по пътя ще срещнат рекичка, той бе малко прибързан. И наистина не само липсваха рекички, защото напълно равната почва не им даваше възможност да образуват корита, но и изкопаните от индианците изку-ствени водоеми бяха пресъхнали. Като виждаше как признаците на сушата се увеличават от миля на миля, Паганел обърна внимание на Талкав и го запита къде мисли да намери вода.

— В езерото Салинас — отговори индианецът.

— А кога ще стигнем там?

— Утре вечер.

Привечер пътешествениците спряха след един преход от тридесет мили. Всички разчитаха на спокоен сън, за да възстановят силите си след дневната умора. Но тъкмо това не стана поради облаците комари и папатаци. Присъствието на тези насекоми предвещаваше промяна на вятъра, който наистина скоро промени посоката си и задуха от север. Тези проклети животинки обикновено изчезват, когато задуха южен или югозападен вятър.

Ако майорът запазваше спокойствие дори и всред дребните несгоди на живота, Паганел, обратното, негодуваше против закачките на съдбата. Той проклинаше и комари, папатаци, и много съжаляваше, че няма кисела вода, за да облекчи сърбежите от многобройните ухапвания. Макар че майорът се опитваше да го успокои, казвайки му, че трябва да е щастлив, понеже от тристата хиляди различни видове насекоми, които познават естествениците, има разправия само с два от тях, Паганел се събуди в лошо настроение. Все пак той не остави да го молят, за да тръгне рано сутринта, трябваше още същия ден да стигнат до езерото Салинас. Конете бяха много уморени. Те умираха от жажда и макар че ездачите се лишаваха от вода, за да има за тях, дажбата им бе съвсем ограничена. Сушата беше още по-голяма, а горещината с облаците прах, носени от северния вятър, този самум на пампасите, още по-нетърпима.

През деня еднообразието на пътуването бе прекъснато за момент. Мълреди, който яздеше напред, се върна и съобщи, че към тях се приближава група индианци. Тази среща бе оценена различно. Гленарван помисли за сведенията, които туземците можеха да му дадат за корабокрушенците от „Британия“. Талкав, от своя страна, никак не се зарадва, че ще се срещне с индианци чергари. Той ги смяташе за разбойници и крадци и предпочиташе да ги избегне. По негова заповед малкият отряд се групира и оръжията бяха заредени. Трябваше да бъдат подготвени за всичко.

Скоро се показа и групата индианци. Тя се състоеше само от десетина туземци, което успокои патагонеца. Индианците се приближиха на стотина крачки и се виждаха много ясно. Те принадлежаха към оная раса пампаски индианци, която генерал Розас бе изтребил в 1833 година. С високи изпъкнали чела, едри и с маслинен цвят на кожата, те бяха красиви представители на индианската раса. Бяха облечени в кожи от гуанако и муфети[60] и въоръжени с копия, дълги до двадесет стъпки, ножове, прашки, бола и ласо. Ловкостта, с която управляваха конете си, показваше, че са отлични ездачи.

Те спряха на стотина крачки и изглежда се съвещаваха, като викаха и ръкомахаха. Гленарван тръгна към тях. Но не бе изминал и няколко метра, когато групата обърна конете си и изчезна невероятно бързо. Изтощените коне на пътешествениците не биха могли да ги стигнат.

— Страхливци! — се провикна Паганел.

— Не са много честни, щом като бягат така бързо — каза Мак Набс.

— Какви са тия индианци? — попита Паганел.

— Гаучо — отговори патагонецът.

— Гаучо — поде Паганел, като се обърна към другарите си. — Гаучо! Нямаше нужда да взимаме толкова предпазни мерки. Не е имало нищо страшно.

— Защо? — попита майорът.

— Защото гаучото са безобидни селяни.

— Така ли мислите, Паганел?

— Разбира се, те са ни взели за разбойници и побягнаха.

— Аз мисля по-скоро, че не посмяха да ни нападнат — отговори Гленарван, много огорчен, че не можа да влезе във връзка с тия туземци, па каквито и да бяха те.

— Това е и моето мнение — каза майорът, — защото, ако се не лъжа, тия гаучо не само не са безобидни, а, напротив, явни и опасни разбойници.

— А, само това не! — извика Паганел.

И той започна живо да спори по този етнологически въпрос, толкова живо, че предизвика дори майора и си навлече една забележка, напълно необичайна за споровете на Мак Набс.

— Мисля, че се лъжете, Паганел.

— Да се лъжа? — отвърна ученият.

— Да. Самият Талкав взе тия индианци за разбойници, а Талкав познава добре работите.

— Но този път Талкав се излъга — възрази Паганел доста рязко. — Гаучо са земеделци, пастири и нищо повече. Аз самият съм го писал в една доста известна брошура върху индианците от пампасите.

— Е, добре, направили сте грешка, господин Паганел.

— Аз да направя грешка, господин Мак Набс?

— От разсеяност може би — отвърна майорът настоятелно — и ще се коригирате, като внесете поправки в следващото издание.

Паганел, много засегнат, че оспорват и дори се шегуват с неговите географски познания, започна да се дразни.

— Знайте, господине — каза той, — че моите книги нямат нужда от подобни поправки.

— Имат нужда поне в този случай — заинати се на свой ред Мак Набс.

— Господине, днес ми изглеждате доста заядлив! — сопна се Паганел.

— А аз намирам, че сте малко кисел! — отвърна майорът.

Спорът вземаше неочаквани размери, и то за дреболия, която не си заслужаваше. Гленарван реши, че е време да се намеси.

— Ясно е — каза той, — че единият от вас е заядлив, а другият придирчив, нещо, което ме учудва и у двама ви.

Патагонецът, без да разбира причината за спора, лесно схвана, че двамата приятели се разправят. Той се усмихна и каза спокойно.

— Това е от северния вятър.

— От северния вятър ли! — провикна се Паганел. — Какво общо има северният вятър с нашия спор?

— Точно така е — отговори Гленарван. — Северният вятър е причина за вашето лошо настроение. Чувал съм, че в Южна Америка той действувал много раздразнително върху нервната система.

— Кълна се в свети Патрик, Едуард, че вие сте прав! — каза майорът и избухна в силен смях.

Но Паганел, наистина възбуден, не искаше да прекрати спора и се нахвърли върху Гленарван, чиято намеса му се стори доста шеговита.

— Значи така, милорде — каза той, — нервната ми система била раздразнена?

— Да, Паганел, причината е северният вятър, един вятър, който подобно на „трамонтано“ в околностите на Рим кара да се вършат доста престъпления в пампасите.

— Престъпления! — възмути се ученият. — Нима имам вид на човек, който иска да извърши престъпление.

— Не казвам точно това.

— Кажете тогава, че искам да ви убия!

— О — Гленарван не можа да сдържи смеха си, — страх ме е. За щастие северният вятър не трае повече от един ден.

Този отговор предизвика общ смях. Тогава Паганел пришпори коня си и препусна напред, за да разсее лошото си настроение. Четвърт час по-късно той бе забравил всичко.

В осем часа вечерта Талкав, който бе избързал напред, съобщи, че се забелязват очертанията на толкова желаното езеро. Четвърт час след това пътешествениците се спускаха по брега на Салинас. Но тук ги очакваше пълно разочарование. Езерото беше пресъхнало.

Глава XVIII
ТЪРСЕНЕ НА ВОДА

Езерото Салинас завършва цяла редица лагуни, които са свързани с планините Вентана и Гуамини. По-рано тук са идвали от Буенос Айрес многобройни експедиции, за да се снабдяват със сол, която водите на езерото съдържат в голямо количество. Сега обаче водата се бе изпарила от палещата жега и всичката сол, която тя съдържаше, бе заседнала на дъното. Езерото представляваше едно огромно лъскаво огледало.

Когато Талкав говореше за вода за пиене от езерото Салинас, той всъщност имаше предвид сладководните рекички, които на много места се спускаха в него. Но в този момент и притоците бяха пресъхнали. Жаркото слънце бе изпило всичко. Оттук и общото униние, когато ожаднелият отряд стигна до сухите брегове на Салинас. Трябваше да се вземе някакво решение. Малкото вода, останала в меховете, беше полуразвалена и не можеше да се пие. Жаждата започна да се чувствува жестоко. Гладът и умората изчезваха пред тази насъщна нужда. Една „рука“, нещо като палатка от кожа, изпъната в една долчинка и изоставена от туземците, послужи на изтощените пътници за подслон, докато конете, налягали по тинестия бряг на езерото, дъвчеха с отвращение морските треви и изсъхналата тръстика.

Когато всички се настаниха в палатката, Паганел заговори с Талкав и го запита какво, според него, следва да се предприеме. Между географа и индианеца се поведе бърз разговор, от който Гленарван разбра някои думи. Талкав говореше спокойно. Паганел ръкомахаше за двама. Диалогът продължи няколко минути и когато завърши, патагонецът скръсти ръце.

— Какво каза? — запита Гленарван. — Доколкото разбрах, той ни съветва да се разделим.

— Да, на две групи — отговори Паганел. — Тия от нас, чиито коне, смазани от умора и жажда, едва се движат, да продължат, криво-ляво, пътя по тридесет и седмия паралел. А останалите, чиито коне са в по-добро състояние, ще избързат в същата посока до реката Гуамини, която се влива в езерото Сан Лукас, на тридесет и една миля оттук. Ако там има достатъчно вода, ще дочакат другарите си на брега на Гуамини. Ако пък и там няма вода, тогава ще се върнат да пресрещнат другите, за да им спестят едно излишно пътуване.

— А тогава? — запита Том Остин.

— Тогава ще бъдем принудени да се спуснем седемдесет и пет мили на юг до първите разклонения на сиера Вентана, където има много реки.

— Съветът е добър — отговори Гленарван — и ще го последваме незабавно. Моят кон не страда много от липсата на вода и предлагам аз да придружа Талкав.

— О, милорде, вземете ме с вас — каза Робърт, сякаш ставаше дума за приятна разходка.

— Но ще можеш ли да ни следваш, дете мое?

— Да! Аз имам добър кон, който само чака да върви напред. Вземете ме…милорде… Много ви моля.

— Добре, тогава ела с нас, моето момче — каза Гленарван, зарадван, че няма да се раздели с Робърт. — Ние тримата — добави той — ще бъдем много несръчни, ако не открием прясна и бистра вода.

— Ами аз? — попита Паганел.

— О, вие, драги Паганел — отговори майорът, — вие трябва да останете с резервния отряд. Познавате много добре тридесет и седмия паралел, реката Гуамини, целите пампаси и не бива да ни изоставяте. Нито Мълреди, нито Уйлсън, нито аз сме в състояние да намерим сами Талкав на определеното място, а под знамето на храбрия Жак Паганел ще вървим с доверие.

— Примирявам се — отговори географът, много поласкан, че му поверяват върховно командуване.

— Но никаква разсеяност! — добави майорът. — Да не ни отведете някъде, където няма какво да правим, например да ни върнете на брега на Тихия океан!

— Впрочем вие го заслужавате, непоносими майоре — отговори Паганел, смеейки се. — Но, драги Гленарван, кажете ми, как ще разговаряте с Талкав?

— Мисля — отговори Гленарван, — че патагонецът и аз не ще имаме нужда да говорим. Впрочем с няколкото испански думи, които знам, ще съумея в случай на нужда да му кажа какво мисля и да разбера отговора му.

— Тогава вървете, достойни ми приятелю — отговори Паганел.

— Но преди това да вечеряме и ако е възможно, да поспим до часа на тръгването — каза Гленарван.

Вечеряха, без да пият, което не беше много освежително, и след това по липса на друго спаха. Паганел сънува потоци, водопади, рекички, реки, езера, ручеи, та дори и пълни кани, с една дума, всичко, което обикновено съдържа вода за пиене. Това бе истински кошмар.

На другия ден в шест часа сутринта конете на Талкав, Гленарван и Робърт бяха оседлани. Дадоха им да изпият последната дажба вода, която те погълнаха повече от добро желание, отколкото с доволство, защото водата бе много вмирисана. След това тримата ездачи яхнаха конете.

— До скоро виждане! — извикаха майорът, Остин, Уйлсън и Мълреди.

— И най-вече гледайте да не се върнете! — добави Паганел.

Скоро патагонецът, Гленарван и Робърт със свити сърца загубиха от погледа си останалата част от отряда, поверена на прозорливостта на географа.

Пустинята на езерото Салинас — „Desertio de las Salinas“, през която минаваха, е глинеста равнина, покрита с хилави храсталаци, високи десетина стъпки, дребни мимози, които индианците наричат „курамамел“ и „юмес“, малки храсти, богати със сода. Тук-таме широки петна кристализирана сол отразяваха с необикновена сила слънчевите лъчи. Окото можеше лесно да се излъже и да вземе тия „баресос“[61] за повърхности, сковани от страшен студ, но палещото слънце бързо разсейваше тази заблуда. Все пак контрастът между безплодната и изгоряла от слънцето почва и тия искрящи петна придаваше на тази пустиня много особен вид, който беше интересен за очите.

На осемдесет мили по на юг изгледът на сиера Вентана, към която при евентуално пресъхване на Гуамини може би пътешествениците щяха да се принудят да тръгнат, беше съвсем различен. Тази местност, изследвана в 1835 година от капитан Фин Рой, който командуваше тогава експедицията на „Бигл“, е необикновено плодородна. Тук се намират най-хубавите пасбища от цялата индианска земя. Северозападните склонове на планините са покрити с буйна трева и се спускат сред гори, богати с различни видове дървета. Тук има „алгаробо“, един вид рожково дърво, чийто плод, изсушен и смлян, служи за приготвяне на хляб, който индианците много обичат: бяло „кебрачо“ с дълги и гъвкави клони, които падат подобно на плачущите върби в Европа; червено „кебрачо“, чието дърво е необикновено твърдо; „наудубай“, което се запалва извънредно лесно и често причинява страшни пожари; „вираро“, чиито виолетови цветове са разположени във форма на пирамида, и най-сетне „тимбо“, короната на което се издига до осемдесет стъпки височина и образува нещо като огромен чадър, под който могат да се скрият от слънцето цели стада. Много пъти аржентинците са опитвали да колонизират тази богата област, но нито веднъж не са успели да победят враждебността на индианците.

Бездруго трябваше да се предполага, че от склоновете на планината се спускат пълноводни реки, които докарват необходимата за такова плодородие влага. И наистина и при най-голяма суша тия реки не пресъхват. Но за да стигне човек до тях, трябва да слезе на сто и тридесет мили на юг. Талкав имаше право, като се насочваше първо към Гуамини, която, без да го отклонява от пътя, се намираше на много по-малко разстояние.

Трите коня препускаха бързо. Тия прекрасни животни чувствуваха по инстинкт къде ги водят господарите им. Особено Таука проявяваше едно юначество, което нито умората, нито жаждата можеха да сломят. Той прелиташе като птица над пресъхналите ручеи и храстите „кура-мамел“ и весело цвилеше. Конете на Гленарван и Робърт, макар и по-тромави, но увлечени от неговия пример, го следваха смело. Талкав, неподвижен на седлото, даваше на спътниците си примера, който Таука даваше на своите събратя.

Патагонецът често извръщаше глава, за да погледне Робърт.

Като виждаше момчето, седнало здраво на седлото, с гъвкави хълбоци, наведени рамене, краката естествено отпуснати и коленете притиснати до седлото, той изразяваше задоволство си с насърчителни възгласи. И наистина Робърт Грант се проявяваше като отличен ездач и заслужаваше похвалите на индианеца.

— Браво, Робърт — казваше Гленарван, — изглежда, че Талкав те поздравява! Той ти се възхищава, момчето ми!

— За какво, милорде?

— За добрата ти езда.

— О, аз само се държа здраво и това е всичко — отвърна Робърт и се изчерви от удоволствие, че го хвалят.

— Това е най-важното, Робърт — отговори Гленарвап, — но ти си много скромен и аз ти предсказвам, че ще станеш отличен спортист.

— Добре — отвърна Робърт, като се смееше, — а какво ще каже татко, който иска да ме прави моряк?

— Едното не пречи на другото. Ако всички ездачи не могат да бъдат добри моряци, всички моряци могат да станат добри ездачи. Като седиш на напречниците, свикваш да се държиш добре. А умението да научиш коня да ти се подчинява, да прави странични и кръгови движения, това е напълно естествено и идва от само себе си.

— Горкият татко — отговори Робърт. — Ах, колко много ще ви бъде той признателен, милорде, когато го спасите!

— А ти много ли го обичаш, Робърт?

— Да, милорде. Татко беше толкова добър със сестра ми и с мене! Той мислеше само за нас! От всяко свое пътуване ни донасяше спомени от страните, които посещаваше, и което беше по-скъпо от всичко, милувки и нежни думи. О, когато го опознаете, вие също ще го обикнете! Мери прилича на него. И той говори сладко като нея. За моряк това е странно, нали?

— Да, Робърт, доста странно — отговори Гленарван.

— Аз още го виждам — продължи детето, сякаш говореше на себе си. — Добрият и славен татко! Когато бях малък, той ме приспиваше на коленете си и ми тананикаше винаги една стара шотландска мелодия, която възпява езерата в нашата страна. Понякога си припомням мелодията, но смътно. И Мери също. Ах, милорде, колко много го обичахме! Струва ми се, че човек трябва да бъде малък, за да обича така силно баща си!

— И голям, за да го почита, мило дете — отговори Гленарван, трогнат от думите, бликнали от това младо сърце.

По време на тоя разговор конете бяха спрели да препускат и вървяха ходом.

— Нали ще го намерим? — каза Робърт след няколко минути мълчание.

— Да, ще го намерим — отговори Гленарван. — Талкав ни насочи по следите му, а аз имам доверие в него.

— Прекрасен индианец е Талкав — каза детето.

— Несъмнено.

— А знаете ли още нещо, милорде?

— Кажи какво и после ще ти отговоря.

— То е, че с вас има само чудесни хора! Мисис Елена, която толкова много обичам, майорът със спокойния си израз, капитан Манглс, господин Паганел и моряците на „Дънкан“, толкова смели и толкова предани!

— Да, зная това, момчето ми — отговори Гленарван.

— А знаете ли, че вие сте най-добрият от всички?

— А, виж, това не знам!

— Е добре, трябва да го научите, милорде — отговори Робърт, като хвана ръката на лорда и я целуна.

Гленарван поклати леко глава, но разговорът не продължи, защото Талкав им направи знак да побързат. Те бяха изостанали, а нямаше време за губене и трябваше да се помисли за тия, които ги чакаха.

Засилиха хода, но скоро стана ясно, че освен Таука другите коне не ще издържат дълго на това темпо. На пладне трябваше да им се даде един час почивка. Бяха капнали и отказваха да ядат алфафарес, нещо като люцерна, но слаба и изгоряла от слънцето.

Гленарван започна да се тревожи. Признаците на сушата не намаляваха и липсата на вода можеше да има катастрофални последици. Талкав не казваше нищо и навярно си мислеше, че преди да види дали Гуамини е пресъхнала, няма защо да се отдава на отчаяние, ако въобще някога индианец е изпитвал това чувство.

Тръгнаха наново и конете, волею-неволю, с помощта на шпорите и камшика трябваше да продължат напред, но само ходом. Повече от това те не бяха в състояние да направят.

Талкав можеше лесно да избърза, защото за няколко часа Таука би го отнесъл до брега на реката. И той сигурно беше помислил за това, но не искаше да изостави двамата си спътници сами всред тази пустиня и за да не ги изпревари, принуди коня си да намали хода.

Конят на Талкав се съгласи да тръгне ходом не без съпротива. Той се изправяше на задните си крака и силно цвилеше. За да го подчини, господарят му трябваше да употреби не толкова сила, колкото думи. Талкав говореше на коня си като на човек и Таука, ако не му отговаряше, поне го разбираше. Трябва да се предполага, че патагонецът бе изтъкнал много сериозни съображения, защото, след като „поспори“ известно време, Таука се съгласи с неговите доводи и се подчини, но продължи да гризе юздата си.

Ако Таука бе разбрал Талкав, Талкав също разбираше коня си. Умното животно, подтиквано от някакъв висш инстинкт, бе почувствувало влага във въздуха. То я вдишваше жадно, мляскаше и движеше езика си, като че ли беше го потопил в някаква живителна течност. Патагонецът не можеше да се излъже: водата не беше далеч!

И той насърчи спътниците си, като им обясни нетърпението на Таука, което скоро и другите два коня разбраха. Те напрегнаха последни сили и препуснаха в галоп след индианеца. Към три часа в една падина се показа бяла ивица. Тя трептеше под слънчевите лъчи.

— Вода! — възкликна Гленарван.

— Вода! Да, вода! — извика Робърт.

Нямаше вече нужда да подканват конете си. Бедните животни бяха почувствували прилив на нови сили и се втурнаха стремглаво напред. Само за няколко минути те достигнаха Гуамини и както бяха оседлани, се потопиха в живителните води.

Макар и не по собствено желание господарите им ги последваха и се окъпаха, без да искат, нещо, от което не мислеха да се оплакват.

— Ей, че е хубаво! — казваше Робърт, като жадно пиеше вода от самата река.

— Бъди въздържан, момчето ми! — съветваше го Гленарван, който сам не даваше пример за това.

Чуваше се само шумът от бързи глътки.

Самият Талкав пи спокойно, без да бърза, на малки глътки, но „дълги като ласо“, както се изразяват патагонците. Той не спираше и имаше опасност, че ще изпие цялата река.

— Най-сетне — каза Гленарван — нашите приятели няма да бъдат измамени в надеждите си. Сега е сигурно, че като дойдат тук, ще намерят прясна вода в изобилие, ако, разбира се, Талкав не я изпие всичката.

— Не можем ли да ги пресрещнем! — запита Робърт. — Така ще им спестим няколко часа тревога и страдание.

— Безспорно, моето момче, но как ще пренесем водата? Меховете останаха у Уйлсън. Не, по-добре да ги дочакаме, както е уговорено. Като се пресметне необходимото време и като се има предвид, че конете можеха да вървят само ходом, нашите приятели ще бъдат тук през нощта. Трябва да им приготвим добра вечеря и добро място за спане.

Талкав не дочака предложението на Гленарван, за да потърси място за нощуване. Той има щастието да намери на самия бряг на реката една „рамада“, нещо като кошара за добитък, оградена от трите страни. Мястото беше удобно, ако не се страхуваш да спиш на открито, а това бе най-малката грижа на спътниците на Талкав. Те и не потърсиха по-добро място и се излегнаха на слънце да изсушат прогизналите си дрехи.

— Е добре — каза Гленарван, — понеже вече си имаме убежище, трябва да помислим за вечерята. Приятелите ни трябва да бъдат доволни от разузнавачите, които изпратиха напред, и съм сигурен, че няма да има от какво да се оплакват. Мисля, че един час лов няма да е загубено време. Готов ли си, Робърт?

— Да, милорде — отговори момчето, като стана с пушка в ръка.

Тази идея дойде на Гленарван, защото бреговете на Гуамини сякаш бяха сборно място на дивеча от цялата околност. Виждаха се как излитат цели ята „тинамус“, един вид червени яребици, които живеят само в пампасите, черни лещарки, една разновидност на дъждосвирец, наречен „теру-теру“, жълти дърдавци и водни кокошки с великолепни зелени пера. Четириноги не се показваха, но Талкав посочи близките високи треви и гъсти бранища и даде да се разбере, че се крият там. Ловците трябваше да направят само няколко крачки и да се озоват в най-богатото с дивеч място на света.

Ловът започна и като изоставиха на първо време пернатите в полза на четириногите, насочиха първите изстрели по едрия дивеч на пампасите. Много скоро наизскачаха пред тях стотици сърни и гуанако, подобни на ония, които бяха връхлетели върху тях на върха на Кордилерите. Но тези страхливи животни побягнаха с такава бързина, че бе невъзможно да се приближат до тях на един изстрел. Ловците тогава се обърнаха към друг, по-малко бърз дивеч, но който по вкус не отстъпваше на останалия. Бяха убити дванадесетина червени яребици и дърдавци, а Гленарван много сръчно улучи едно пекари или „тай-тетр“, дебелокожо с кафеникава козина, което си струваше труда, защото месото му е много вкусно.

За по-малко от половин час, без да се уморят, ловците убиха толкова дивеч, колкото им трябваше. Робърт също не изостана и уби едно интересно животно от рода на непълнозъбите бозайници, едно „армадийо“, нещо като броненосец, покрит с черупка от подвижни костени пластинки, което бе дълго стъпка и половина. Талкав пък даде на другарите си възможност да видят как се лови „нанду“, един вид щраусова птица, която живее само в пампасите и чиято бързина е изключителна.

Индианецът не се опита да хитрува с това толкова бързо животно. Той впусна Таука в галоп право срещу него, за да го достигне веднага, защото, ако първата атака не успееше, птицата щеше скоро да измори и кон, и ездач със своите бързи криволичения. Като достигна на необходимото разстояние, Талкав метна силно своите болас, и то толкова сръчно, че те се усукаха около краката на щрауса и парализираха движенията му. След няколко секунди птицата лежеше мъртва.

Пренесоха в рамадата яребиците, щрауса на Талкав, пекарито на Гленарван и армадийото на Робърт. Щраусът и пекарито бяха приготвени веднага, т.е., одраха им твърдите кожи и ги нарязаха на тънки парчета. А армадийото, ценно животно, защото носи скарата със себе си, бе поставено в собствената му черупка на жарта.

Тримата ловци изядоха за вечеря само яребиците, като запазиха за приятелите си останалото месо.

Не забравиха и конете. В рамадата имаше голямо количество суха трева, която им послужи и за храна, и за постелка. Когато всичко беше готово, Гленарван, Робърт и индианецът се обвиха в своите пънчос и се излегнаха върху една постелка от алфафарес, обикновеното легло на ловците в пампасите.

Глава XIX
ЧЕРВЕНИТЕ ВЪЛЦИ

Настъпи нощта. Нощ на новолуние, в която месецът е невидим за всички обитатели на земята. Равнината бе озарена само от трепкащата светлина на звездите. На хоризонта съзвездията на Зодиака гаснеха в по-тъмна мъглявост. Водите на Гуамини течаха безшумно като дълга ивица дървено масло, която се хлъзга по мраморна повърхност. Птици, четириноги и влечуги си почиваха от дневната умора и над необятното пространство на пампасите цареше пустинно мълчание.

Гленарван, Робърт и Талкав се бяха подчинили на общия закон. Изтегнати върху дебел пласт люцерна, те спяха дълбок сън. Конете, капнали от умора, бяха легнали на земята. Само Таука, като истински чистокръвен кон, спеше прав, стъпил здраво на четирите си крака, горд в покой, както и в движение, и готов да полети при първия знак на своя господар. Пълно спокойствие цареше в рамадата. Главните на нощния огън малко по малко гаснеха и хвърляха последни светлини в мълчаливата тъмнина.

Към девет часа след кратък сън индианецът се събуди. Очите му се втренчиха под свитите вежди и слухът му се насочи към равнината. Ясно беше, че той търсеше да долови някакъв недоловим звук. Скоро на лицето му, обикновено равнодушно, се изписа смътно безпокойство. Беше ли усетил приближаването на скитници индианци, или близостта на ягуари, водни тигри или други опасни хищници, които не са рядкост около реките? Последното предположение, изглежда, му се стори най-възможно, защото хвърли бърз поглед към натрупаните в кошарата запаси от гориво, и безпокойството му се увеличи. И наистина постланата по земята суха люцерна щеше да изгори бърже и не би могла да спре за дълго време дръзки хищници.

При това положение на Талкав оставаше само да чака събитията и той зачака. Полуизтегнат, с глава подпряна на ръцете, с лакти на коленете, с втренчен поглед, той бе застанал в позата на човек, току-що събуден от внезапна тревога.

Измина цял час. Всеки друг на мястото на Талкав, успокоен от околната тишина, би легнал отново да спи. Но там, където чужденецът не би заподозрил нищо, свръхвъзбудените сетива и природният инстинкт на индианеца предугаждаха близка опасност.

Докато Талкав се вслушваше и дебнеше, Таука изцвили глухо и насочи ноздрите си към отвора на оградата. Патагонецът се изправи изведнъж.

— Таука подуши някакъв неприятел — каза той.

Индианецът стана и отиде да разгледа внимателно равнината.

Тишината продължаваше да цари, но не и спокойствието. Талкав забеляза сенки, които безшумно се хлъзгаха между храсталаците на „кура-мамел“. Тук-таме блестяха светли точки, които се кръстосваха във всички посоки, и ту гаснеха, ту се запалваха наново. Би казал човек, танц на фантастични лампио-ни върху огледалната повърхност на огромна лагуна. Чужденец би взел сигурно тия хвърчащи искри за светулки, които блестят през нощта на много места из пампасите, но Талкав не се излъга. Той разбра какви врагове имаше насреща си, напълни карабината и застана на пост до първите колове на оградата.

Не чака дълго. Изведнъж в пампасите се разнесе странен вик, смес от лай и вой. Отговори му гърмежът на карабината, който бе последван от стотици ужасни ревове.

Гленарван и Робърт, внезапно събудени, скочиха.

— Какво има? — извика младият Грант.

— Индианци ли? — попита Гленарван.

— Не — отговори Талкав, — „агуарас“, Робърт погледпа Гленарван.

— Агуарас? — повтори той.

— Да — отговори Гленарван, — червените вълци на пампасите.

И двамата сграбчиха оръжията си и се присъединиха към индианеца. Той им показа равнината, откъдето се чуваше страхотен концерт от виене.

Робърт неволно се дръпна крачка назад.

— Страхуваш ли се от вълците, момчето ми? — завита го Гленарван.

— Не, милорде — отговори решително Робърт. — Впрочем до вас от никого не ме е страх.

— Толкова по-добре. Агуарите не са много опасни животни и ако не беше големият им брой, нямаше дори да им обърна внимание.

— Какво значение има това! — отговори Робърт. — Ние сме добре въоръжени, нека дойдат!

— И ще бъдат добре посрещнати!

Говорейки така, Гленарван искаше да успокои момчето, но мислеше със скрита тревога за тази глутница хищници, разбесували се през нощта. Те може би бяха стотици, а трима души, колкото и добре да бяха въоръжени, не можеха да се борят успешно с такъв голям брой зверове.

Когато патагонецът произнесе думата „агуарас“, Гленарван позна веднага името, с което индианците от пампасите наричат червените вълци. Този хищник, „canis jubatus“, е голям колкото куче и има глава на лисица. Козината му е червена като канела, а на гърба му, от главата до опашката, се проточва черна грива. Това животно е много пъргаво и много яко. То живее главно по блатистите места и преследва с плаване водния дивеч. През деня спи в леговището си и излиза на лов нощем. От него се боят особено много в „естанциите“[62], където се отглеждат стада, защото, когато изгладнее, напада и едър добитък и нанася големи яреди. Когато е сам, агуарът не е опасен. Но когато са на глутница и са изгладнели, агуарите са по-опасни от кугуарите или ягуарите, с които човек може да се бори лице срещу лице.

По воя, който се разнасяше из пампасите, и по множеството сенки, които подскачаха в равнината, Гленарван не можеше да се мами за броя червени вълци, събрани на брега на Гуамини. Животните бяха подушили сигурна плячка, конско или човешко месо, и никое от тях нямаше да се прибере в леговището си, преди да е получило своя дял. Положението беше извънредно тревожно.

Вълците постепенно стягаха обръча. Конете се бяха събудили и проявяваха признаци на голям страх. Само Таука биеше земята с крак и се мъчеше да скъса юлара си, готов да избяга. Господарят му успяваше да го усмири само като му подсвиркваше продължително.

Гленарван и Робърт бяха застанали така, че да пазят входа на рамадата. С пълни карабини те се готвеха да стрелят върху първата редица агуари и се прицелваха вече, когато Талкав им дръпна пушките.

— Какво иска Талкав? — запита Робърт.

— Забранява ни да стреляме! — отговори Гленарван.

— Защо?

— Може би смята, че още не е настъпил моментът.

Но не това беше съображението, което заставяше индианеца да действува така, а една по-важна причина, която Гленарван разбра, щом Талкав вдигна и обърна барутницата си и показа, че е почти празна.

— Тогава? — попита Робърт.

— Тогава трябва да пестим мунициите. Днешният лов ни струва скъпо и сега нямаме достатъчно барут и куршуми. Не ни остава и за двадесетина изстрела.

Момчето не отговори.

— Страхуваш ли се, Робърт?

— Не, милорде.

— Добре, момчето ми.

В този момент се разнесе нов изстрел. Талкав бе повалил един от по-дръзките неприятели. Вълците, които напредваха в гъсти редици, се отдръпнаха и се струпаха на стотина крачки от оградата.

Веднага по даден от индианеца знак Гленарван зае мястото му, а Талкав събра постилките, тревата, с една дума, всичко, което можеше да гори, натрупа ги на входа на рамадата и хвърли върху тях горящ въглен. Скоро върху черния фон на небето се издигна завеса от пламъци, през чиито пролуки се показа равнината, ярко осветена от големи подвижни отблясъци. Сега Гленарван можа да прецени с какво безбройно число хищници трябваше да се борят. Никога толкова много вълци не се бяха събирали заедно, нито така озверени за плячка. Огнената преграда, която Талкав им противопостави, ги спря, но и удвои яростта им. Някои от тях се приближиха до самия огън, но си изгориха лапите.

От време на време трябваше по някой нов изстрел, за да се спре тази виеща глутница, и след час на земята лежаха петнадесетина трупа.

За момента положението на обсадените беше сравнително по-малко опасно. Докато имаха муниции и докато огнената преграда закриляше входа на рамадата, нападателят не беше опасен. Но какво щеше да стане по-късно, когато тия средства за отблъскване на глутницата щяха да липсват?

Гленарван погледна Робърт и сърцето му се сви. Той не мислеше за себе си, а само за нещастното дете, което проявяваше неприсъщо за годините му мъжество. Робърт беше бледен, но ръцете му не изпущаха оръжието и той чакаше смело настъплението на раздразнените вълци.

Като обмисли хладнокръвно положението, Гленарван реши, че трябва да се предприеме нещо решително.

— След един час — каза той — няма да имаме вече нито барут, нито куршуми, нито огън. Но ние не трябва да чакаме този момент, за да решим какво да правим.

Той се върна при Талкав и като си припомни няколкото испански думи, които знаеше, започна с него разговор, често прекъсван от изстрели.

Двамата мъже успяха да се разберат, но не без мъка. За щастие Гленарван познаваше навиците на червените вълци, иначе нямаше да може да изтълкува думите и жестовете на патагонеца.

Все пак мина четвърт час, преди той да може да предаде на Робърт отговора на Талкав. Гленарван бе разпитал индианеца върху тяхното почти безнадеждно положение.

— И какво отговори той? — запита Робърт Грант.

— Той каза, че на всяка цена трябва да удържим до съмване. Агуарът излиза само нощем и щом съмне, се прибира в леговището си. Това са вълци на мрака, подло животно, което се страхува от дневната светлина, един четириног бухал!

— Добре, да се отбраняваме до разсъмване!

— Да, момчето ми, и с ножове, когато свършим куршумите.

Талкав вече бе показал това на дело и щом някой вълк се доближаваше до огъня, патагонецът протягаше дългата си въоръжена ръка през пламъците и я издърпваше червена от кръв.

Но защитните средства бяха на привършване. Към два часа сутринта Талкав хвърли в огъня последния наръч гориво и на обсадените оставаше пълнеж само за още пет изстрела.

Гленарван се огледа наоколо отчаян.

Той помисли за детето до него, за другарите си, за всички, които обичаше. Робърт не казваше нищо. Може би в доверчивото му въображение опасността не изглеждаше така неизбежна. Но Гленарван мислеше и за него и си представяше ужасната картина, вече неизбежна, да бъде разкъсан жив! Той не сдържа вълнението си, притегли детето до себе си, притисна го до гърдите си и го целуна по челото, а в това време от очите му неволно потекоха сълзи.

Рооърт го погледна и се усмихна.

— Аз не се боя! — каза той.

— Не, детето ми, не — отвърна Гленарван, — и имаш право. След два часа ще съмне и ние ще бъдем спасени! — Браво, Тал-кав, браво, храбри патагонецо! — провикна се той в момента, когато индианецът повали с приклада на пушката си два огромни вълка, които се опитваха да прекосят огнената преграда.

Но в този момент замиращата в огнището светлина му откри глутницата агуари, които в гъсти редици се готвеха да нападнат рамадата.

Развръзката на тази кървава драма наближаваше. Огънят поради липса на гориво гаснеше малко по малко. Пламъците намаляваха. Осветената досега равнина започна да тъмнее и в мрака се появиха отново святкащите очи на червените вълци. Още няколко минути и цялата глутница щеше да се втурне в рамадата.

Талкав изпразни за последен път карабината си и повали още един неприятел. Той нямаше муниции, скръсти ръце и отпусна глава на гърдите си. Изглежда, размишляваше мълчаливо. Дали търсеше някакъв смел, неосъществим, отчаян начин за отблъскване на бясната глутница? Гленарван не смееше да го запита.

В този момент настъпи някаква промяна в нападението на вълците. Те сякаш се отдалечаваха и толкова заглушителният им досега вой престана внезапно. Равнината потъна в мъчително мълчание.

— Те си отиват! — каза Робърт.

— Може би — отговори Гленарван, като се ослуша.

Но Талкав отгатна мисълта му и поклати глава. Той знаеше, че животните нямаше да изпуснат такава сигурна плячка, докато зората не ги прогони в тъмните им леговища.

Все пак тактиката на неприятеля бе очевидно променена.

Вълците вече не опитваха да насилят входа на рамадата, но тяхната нова маневра бе още по-опасна. Като се отказаха от входа, упорито защищаван с огън и изстрели, агуарите заобиколиха рамадата и по общо съгласие опитаха да я нападнат от противоположната страна.

Скоро се чу как ноктите им се впиваха в полуизгнилото дърво на оградата. В процепите между гредите се провираха вече здрави лапи и кървави муцуни. Изплашените коне бяха скъсали поводите си и тичаха в рамадата, обезумели от ужас. Гленарван прегърна детето, за да го брани до последния миг. А може би дори, опитвайки едно невъзможно бягство, той се готвеше да се втурне навън, когато погледът му се спря върху индианеца.

Талкав, след като се въртя като див звяр в рамадата, се приближи внезапно до коня си, който трепереше от нетърпение, и почна да го оседлава грижливо, като не забравяше нито един ремък, нито една тока. Той сякаш бе престанал да се безпокои от вълчия вой, който в това време бе двойно по-силен. Гленарван го гледаше със смъртен ужас.

— Той ни напуска! — извика, като видя, че Талкав събира по-водите като ездач, който се готви да се метне на седлото.

— Той! Никога! — каза Робърт.

И наистина индианецът щеше да се опита не да напусне приятелите си, а да ги спаси, като се жертвува за тях.

Таука беше готов. Той хапеше юздата си, изправяше се на задните си крака, очите му, пълни с прекрасен огън, мятаха мълнии. Той бе разбрал господаря си.

В момента, в който индианецът хвана гривата на коня, Гленарван с трепереща ръка го улови за лакътя.

— Заминаваш ли? — каза той, като посочи свободната в това време равнина.

— Да — отвърна индианецът, който разбра жеста на своя спътник.

После добави няколко испански думи, които значеха: „Таука! Добър кон! Бърз! Ще повлече вълците подире си.“

— Ах! Талкав! — извика Гленарван.

— По-скоро! По-скоро — отговори индианецът, докато Гленарван казваше на Робърт с прекъсван от вълнение глас:

— Робърт, детето ми, чуваш ли го? Той иска да се жертвува за нас! Той иска да се впусне в пампасите и да отклони беса на вълците, като ги привлече върху себе си!

— Приятелю Талкав — отговори Робърт и се хвърли в краката на патагонеца, — приятелю Талкав, не ни напускай!

— Не — каза Гленарван, — той няма да ни напусне. След това се обърна към индианеца:

— Да тръгнем заедно — и той посочи ужасените и притиснати до гредите коне.

— Не — отвърна индианецът, който схвана правилно смисъла на тия думи. — Лоши коне! Изплашени! Таука! Добър кон!

— Така да бъде! — каза Гленарван. — Талкав няма да те на-пусне, Робърт! Той ми подсказа какво трябва да правя! Аз трябва да тръгна, а той да остане при тебе!

После, като хвана юздите на Таука, той каза:

— Аз ще тръгна!

— Не! — отговори спокойно патагонецът.

— Аз, казвам ти — извика Гленарван, като дръпна юздите от ръцете му, — аз ще тръгна! Спаси това дете! Поверявам ти го, Талкав!

Но Талкав се противеше. Спорът продължаваше, а в това време опасността растеше от секунда на секунда. Изгризаните греди вече се поддаваха на вълчите зъби и нокти. Никой от двамата не искаше да отстъпи. Индианецът бе отвел Гленарван до изхода на рамадата и му сочеше свободната от вълци равнина. Със своя образен език той искаше да му обясни, че не трябваше да се губи нито миг, че ако маневрата не сполучеше, опасността за тия, които оставаха, щеше да бъде по-голяма, и най-сетне, че само той познаваше достатъчно Таука, за да използува за спасението на всички неговите прекрасни качества на бързина и лекота. Гленарван, заслепен, упорствуваше и искаше да се жертвува, когато внезапно бе силно тласнат. Таука подскочи, изправи се на задните си крака, с един скок прескочи огнената преграда и купчината убити вълци и полетя напред, а един детски глас извика:

— Господ да ви спаси, милорде!

Гленарван и Талкав едва успяха да зърнат Робърт, който, вкопчил се в гривата на Таука, изчезна в тъмнината.

— Робърт, нещастнико! — извика Гленарван.

Но тия думи не можа да чуе дори и индианецът. Разнесе се страшен вой и червените вълци се впуснаха с неимоверна бързина на запад, по следите на коня.

Талкав и Гленарван изтичаха навън от рамадата. Равнината бе отново спокойна и те едва можаха да забележат в далечината една подвижна лента, която лъкатушеше в сенките на нощта.

Гленарван се строполи на земята, разбит, отчаян, със скръстени ръце. Той погледна Талкав. Индианецът се усмихваше с обичайното си спокойствие.

— Таука. Добър кон! Момчето, храбро! Ще се спаси! — повтаряше той, като кимаше одобрително с глава.

— А ако падне? — каза Гленарван.

— Няма да падне!

Въпреки увереността на Талкав нощта премина в страшни душевни терзания за бедния лорд.

Той искаше да тръгне да търси Робърт, но индианецът го спря. Обясни му, че техните коне не можеха да настигнат Таука, който сигурно е убягнал на вълците, че е невъзможно да го намерят в тъмнината и че трябва да дочакат утрото, за да тръгнат по следите на Робърт.

Към четири часа започна да се зазорява.

Моментът за тръгване беше дошъл.

— На път! — каза индианецът.

Гленарван не отговори, а се метна на коня на Робърт. Скоро двамата ездачи препуснаха на запад, следвайки правата линия, от която другарите им не трябваше да се отклоняват. В течение на цял час те препускаха със страшна бързина, като търсеха с очи Робърт и трепереха на всяка стъпка да не би да открият окьрвавения му труп. Гленарван просто раздираше хълбоците на коня си с шпорите. Най-сетне се чуха пушечни изстрели, които се повтаряха на равни промеждутъци като сигнал.

— Това са те! — извика Гленарван.

Талкав и той пришпориха още по-яростно конете си и след няколко минути срещнаха отряда, воден от Паганел. От гърдите на Гленарван се изтръгна вик. Робърт беше там, жив, напълно жив, яхнал прекрасния Таука, който изцвили от удоволствие, щом видя господаря си.

— Ах, детето ми, детото ми! — извика Гленарван с неизразима нежност.

И двамата скочиха от конете и се хвърлиха в прегръдките си. След това дойде редът на индианеца да притисне до гърдите си смелия син на капитан Грант.

— Жив е! Жив е! — викаше Гленарван.

— Да! — отговори Робърт. — Благодарение на Таука! Индианецът не бе чакал тия думи на признателност, за да благодари на своя кон, той вече го целуваше и му говореше, като че ли в жилите на това достойно животно течеше човешка кръв.

После той се обърна към Паганел и му посочи младия Робърт.

— Храбрец! — каза той.

В това време Гленарван бе прегърнал Робърт и му казваше:

— Защо, дете мое, защо не остави Талкав или мене да опитаме този последен шанс да те спасим?

— Милорде — отговори детето с израз на дълбока признателност, — не беше ли мой ред да се жертвувам? Талкав вече ми спаси живота. А вие, вие ще спасите баща ми!

Глава XX
АРЖЕНТИНСКАТА РАВНИНА

След първите изблици на радост Паганел, Остин, Уйлсън, Мълреди, всички, които бяха останали назад, освен може би майор Мак Набс, почувствуваха, че умират от жажда. За голямо щастие Гуамини течеше наблизо. Всички тръгнаха затам и в седем часа сутринта малкият отряд пристигна в рамадата. Като се гледаха околностите, й, осеяни с трупове на вълци, лесно можеше да се съди за силата на нападението и за упоритостта гга отбраната.

Скоро пътешествениците уталожиха обилно жаждата си и закусиха чудесно в рамадата. Филетата от щраус бяха провъзгласени за великолепни, а армадийото, опечено в собствената си броня, за превъзходно ядене.

— Да яде човек умерено такива вкусни неща — каза Паганел, — би било неблагодарност. Трябва много да яде.

И той яде много, но не му стана тежко благодарение на бистрата вода на Гуамини, която, изглежда, притежаваше отлични храносмилателни качества.

В десет часа сутринта Гленарван, който не искаше да повтори грешките на Анибал в Капуа[63], даде знак за тръгване. Напълниха кожените мехове с вода и потеглиха. Конете с възстановени сили показаха много усърдие и почти през цялото време препускаха в лек ловен галоп. Благодарение на повечето влага местността бе по-плодородна, но все пак пустинна. Дните на 2 и 3 ноември минаха без произшествия и вечерта пътешествениците, привикнали вече на умората от дългите преходи, се установиха за нощуване на края на пампасите, на границата на провинцията Буенос Айрес. Бяха напуснали залива Талкауано на 14 октомври и само за двадесет и два дни бяха преминали благополучно четиристотин и петдесет мили, т.е. близо две трети от цялото разстояние.

На другата сутрин отрядът прекоси условната линия, която отделя аржентинските равнини от областта на пампасите. Тук Талкав се надяваше да срещне кациките, в чиито ръце не се съмняваше, че ще намери капитан Грант и неговите двама другари по съдба.

От четиринадесетте провинции, които съставляват аржентинската република, провинцията Буенос Айрес е едновременно и най-голямата, и най-гъсто населената. Тя граничи между шестдесет и четвъртия и шестдесет и петия градус с южните индиански територии. Почвата й е необикновено плодородна. В тая равнина, която е покрита с житни растения и с дървовидни зеленчукови растения и е почти напълно равна до самите подножия на планините Тандил и Тапалкуем, климатът е извънредно здрав.

Откакто бяха напуснали Гуамини, пътешествениците забелязаха с голямо задоволство, че температурата започва да става значително по-умерена. Благодарение на силните и студени ветрове откъм Патагония, които раздвижваха непрекъснато въздушните пластове, средната температура не надвишаваше седемнадесет градуса. Хора и животни нямаха никаква причина да се оплакват, след като бяха толкова страдали от сушата и горещината. Напредваха бодро и с доверие. Но каквото и да казваше Талкав, местността изглеждаше съвсем необитаема или, да употребим по-точна дума, „обезлюдена“.

Често пътят на изток минаваше край малки лагуни, образувани ту от сладки, ту от соленогорчиви води. По техните брегове под закрилата на храсталаците подскачаха леки синигери и пееха весели чучулиги в компанията на „тангарас“, които съперничат по цветове на бляскавите колибри. Тия красиви птички размахваха весело крилца, без да се плашат от войнолюбивите скорци, които маршируваха по брега като войници с червени еполети и червени пера по гърдите. По бодливите храсти се люшкаха като креолска люлка подвижните гнезда на „ануобис“, а по бреговете на лагуните се разхождаха на групи великолепни фламинго, които разперваха срещу вятъра огненочервени крила. Виждаха се и гнездата им, които имаха форма на пресечен конус, висок една стъпка, и групирани с хиляди, образуваха нещо като малък град. Фламингото не се смугиха много от приближаването на пътешествениците, нещо, което не хареса особено на Паганел.

— Отдавна имам желание да видя как хвърчи фламингото — каза той на майора.

— Добре! — рече майорът.

— Понеже ми се представя случай, ще се възползувам.

— Възползувайте се, Паганел.

— Елате с мене, майоре. Ела и ти, Робърт. Имам нужда от свидетели.

И Паганел, като остави другарите си да продължават напред, се запъти, следван от Робърт Грант и майора, към групата фламинго.

Като ги наближи, той гръмна само с барут, защото никога не би пролял напразно кръвта на една птица, и всичките фламинго излетяха вкупом, а Паганел ги наблюдаваше внимателно през очилата си.

— Е, видяхте ли ги как летят? — каза Паганел на майора, когато ятото изчезна.

— Да, разбира се — отвърна Мак Набс. — Само ако бях слепец, нямаше да ги видя.

— А намирате ли, че като летят, приличат на стрели, покрити с пера?

— Ни най-малко.

— Никак дори — добави Робърт.

— Сигурен бях! — каза ученият със задоволство. — Но това не е попречило на най-горделивия измежду скромните люде, моя именит съотечественик Шатобриан, да направи такова невярно сравнение между фламингото и стрелите! О, Робърт, трябва да знаеш, че сравнението е най-опасната от всички фигури на реториката, които познавам. Предпазвай се от него през целия си живот и го употребявай само в краен случай.

— Значи сте доволен от вашия опит? — каза майорът.

— Възхитен съм.

— И аз също. Но да пришпорим конете, защото заради вашия именит Шатобриан останахме цяла миля назад.

Когато настигнаха другарите си, Паганел завари Гленарван в оживен разговор с индианеца, когото, изглежда, не разбираше. Талкав се бе спирал често, за да наблюдава хоризонта, и всеки път лицето му бе изразявало силно учудване. Не виждайки около себе си своя обичаен преводач, Гленарван се бе опитал да разпита сам индианеца, но напразно. И затова, щом забеляза учения, отдалеч му извика:

— Побързайте, приятелю Паганел, защото Талкав и аз не можем да се разберем!

Паганел поговори няколко минути с патагонеца и след това се обърна към Гленарван.

— Талкав е учуден — каза той — от едно наистина странно обстоятелство.

— От какво?

— Че не срещаме из тия равнини нито индианци, нито следи от индианци, а обикновено те кръстосват непрекъснато по тия места, било че карат стада добитък, който крадат от естанциите, било че отиват до Андите, за да продават постелки от зорило и камшици от плетени кожени ремъци.

— А на какво отдава Талкав това изчезване на индианците?

— Не може да си го обясни и е само учуден.

— Но какви индианци е разчитал да срещне в тая част на пампасите?

— Точно тия, които държат в плен чужденци, индианците, които са под властта на кациките Калфукура, Катриел или Янчетрус.

— Какви са тия хора?

— Предводители на шайки, които преди тридесетина години, т.е. преди да бъдат отхвърлени зад планините, бяха всемогъщи. Оттогава те са се подчинили, доколкото може да се подчини един индианец, и скитат из пампасите и по провинцията Буенос Айрес. И аз като Талкав съм учуден, че не срещаме следи от тях в една област, в която те се занимават главно с разбойничество и грабеж.

— Но тогава — запита Гленарван — какво трябва да правим?

— Сега ще узная — отговори Паганел.

И след кратък разговор с Талкав тай каза:

— Ето мнението на патагонеца, което ми се струва много ра-зумно. Трябва да продължим пътя си на изток от форт Независимост — това е и нашият път — и там, ако не научим нищо за капитан Грант, поне ще разберем какво е станало с индианците от аржентинската равнина.

— Много ли е далеч този форт Независимост? — понита Гленарван.

— Не, той е разположен в сиера Тандил, на около шестдесет мили оттук.

— А кога ще стигнем там?

— Други ден вечерта.

Гленарван бе много смутен от това. Да не срещнат индианец в пампасите това най-малко можеха да очакват. Обикновено се срещат много. Значи някое особено обстоятелство трябва да ги е прогонило. Но най-неприятното би било, че ако Хари Грант бе пленник на едно от тия племена, той е бил отвлечен на север или на юг. Това съмнение не преставаше да тревожи Гленарван. Трябваше на всяка цена да се запазят следите на капитана. Тъй че най-добре беше да се вслушат в съвета на Талкав и да отидат в селището Тандил. Там поне щяха да намерят с кого да говорят.

Към четири часа след пладне на хоризонта се показа хълм, който можеше да мине за планина в една толкова равна местност. Това беше сиера Тапалкуем, в чието подножие пътешествениците спряха да нощуват. На другия ден я преминаха извънредно лесно, като следваха вълнообразните пясъчни склонове на местност с леки наклони. Подобна планина не можеше да затрудни хора, които бяха прекосили Андите, и конете едва намалиха бързия си ход. По пладне минаха покрай изоставения форт Тапалкуем, първото звено на низата фортове, построени покрай южната граница за защита от туземците разбойници. Но и тук за растяща почуда на Талкав нямаше и помен от индианци. Все пак към пладне трима скитници от равнината на хубави коне и добре въоръжени се вгледаха за момент в малкия отряд, но не дочакаха да бъдат доближени и избягаха с неимоверна бързина. Гленарван беше вбесен.

— Гаучо — каза патагонецът, като назова туземците с името, което бе довело до спор между майора и Паганел.

— А, гаучо! — отговори Мак Набс. — Е, Паганел, северният вятър не духа днес. Какво мислите за тия гадини?

— Мисля че приличат на разбойници — отговори Паганел.

— А от приликата до действителността, мой драги учени човече?

— Има само една стъпка, драги майоре!

Признанието на Пагапел бе посрещнато с общ смях, който никак не го смути, и той дори направи много интересна забележка по повод на тия индианци.

— Чел съм някъде — каза той, — че у арабите устата имат рядък израз на свирепост, докато изразът на човечност е в погледа. А у американските диваци е тъкмо обратното. Тия хора имат изключително лоши очи.

И професионален физиономист не би охарактеризирал по-добре индианската раса.

При все това по нареждане на Талкав отрядът се движеше в сгъстени редици. Колкото и пустинен да беше този край трябваше да се пазят от изненади. Но тази предпазливост се оказа излишна и вечерта пътешествениците спряха да нощуват в една изоставена просторна толдерия, дето кацикът Катриел събирал обикновено своите шайки от туземци. Като огледа почвата и не откри скорошни следи, патагонецът реши, че толдерията не е била обитавана от дълго време.

На другия ден Гленарван и другарите му се намериха отново в равнината. Забелязаха се и първите естанции в околностите на сиера Тандил. Но Талкав реши да не спират, а да вървят право към форт Независимост, дето искаше най-вече да се осведоми върху странното обезлюдяване на месността.

Появиха се и дървета, толкова редки от Кордилерите насам повечето посадени след идването на европейците в Америка. Тук имаше азедарачи[64], прасковени дървета, тополи, върби, акации и всички растяха бързо и добре без всякакви грижи. Обикновено те ограждаха „коралес“ — обширни места за добитък, оградени с колове. Тук пасяха и се угояваха хиляди говеда, овци, крави и коне, които носеха печата на стопанина си, отбелязан с нажежено желязо, и се пазеха от многобройни и бдителни големи кучета. Малко солената почва в подножието на планините е много добра за отглеждане на добитък и дава превъзходен фу-раж. Тая почва се предпочита при установяването на естанции.

Те се ръководят от един управител и един надзирател, на които са подчинени четири пеона за всеки хиляда глави добитък.

Тия хора водят живота на великите пастири от библията, техните са са много големи, може би и по-големи от стадата, които са изпълвали равнините на Месопотамия. Но тия пастири са самотни, нямат семейства и затова големите „естанерос“ от пампасите са по-скоро груби търговци на говеда и нямат ни-що обшо с патриарсите от библейските времена. Паганел обясни много добре всичко това на спътниците си и по този повод се впусна в интересни антропологически разсъждения относно сравнението на расите. Той успя да заинтересува дори майора, нещо, което и самият майор призна.

Паганел има също случай да обърне вниманието на спътниците си върху интересен мираж, много често явление в тия равнини.

Отдалеч естанциите изглеждаха като големи острови, а околните тополи и върби сякаш се отразяваха в кристални води, които бягаха пред приближаващите ги пътници. Но илюзията беше толкова пълна, че окото не можеше да свикне с измамата.

През този ден, 6 ноември, пътешествениците срещнаха много естенции и едно или две саладера. Добитъкът, добре угоен в сочните пасбища, се докарва в саладерата, за да бъде заклан. Самото име „саладеро“ показва, че това е място, където месото се осолява. Тази отвратителна работа започва към края на пролетта. Тогава специални хора, наречени, също „саладерос“, отиват да вземат животните от „коралите“[65]. Залавят ги с помощта на ласо, което мятат много сръчно, и ги отвеждат в саладерата. Тук се колят, одират и разпределят със стотици говеда, бикове, крави, овце. Често биковете не се оставят да бъдат хванати без съпротива.

Тогава колачът се превръща в тореадор и този опасен занаят той върши с голяма сръчност, но, трябва да се признае, и с необикновена жестокост. Изобщо това клане представлява отвраитетелно зрелище. Няма нищо по-противно от околностите на едно саладеро. В тия ужасни места въздухът е напоен със смрад и се чуват жестоките крясъци на колачите, зловещият лай на кучетата, продъллжителният вой на издъхващите животни, а в същото време „урубус“ и „аурас“, тия огромни лешояди от аржентинската равнина, дошли с хиляди от двадесет мили околовръст оспорват на колачите още тръпнещите вътрешности на техните жертви. Но сега саладерата бяха безмълвни, спокойни и безлюдни. Часът за масовите кланета не беше още ударил.

Талкав усилваше хода. Той искаше да стигнат във форт Независимост още същата вечер. Конете, подтиквани от господарите си и следвайки примера на Таука, просто летяха сред високите злакове. Срещаха се много ферми, оградени със зъбчати зидове и дълбоки ровове. Главната сграда имаше тераса, от чиято височина обитателите, организирани военно, можеха да се сражават с разбойниците от равнината. Гленарван може би щеше да получи в тия ферми сведенията, които търсеше, но най-сигурно беше да стигнат до селището Тандил. Затова не спряха. Реката Лос Уесос преминаха в брод, а няколко мили по-далеч — и реката Шапалеофу. Скоро конете нагазиха тревата на първите наклони на сиера Тандил и един час по-късно се показа селището, разположено в дъното на тясна клисура, над която господствуваха набраздените с бойници стени на форт Независимост.

Глава XXI
ФОРТ НЕЗАВИСИМОСТ

Сиера Тандил е висока хиляда стъпки над морското равнище. Тя е първична верига, т.е. съществува отпреди появяването на всякакъв органически живот на земята, тъй че нейното съдържание и строеж са се видоизменяли малко по малко под влиянието на подземния огън. Тя представлява полукръгъл низ от гнайсови хълмове, покрити с трева. Окръгът Тандил, на който тя е дала името си, обхваща цялата южна част на провинцията Буенос Айрес и завършва с един склон, който отправя към север извиращите от него реки.

Този окръг има около четири хиляди жители и неговият административен център е селището Тандил, което се намира в подножието на северните възвишения на планината под закрилата на форт Независимост. Самото селище е разположено много щастливо на реката Шапамофу. Една от неговите особености, която Паганел не можеше да не знае, бе, че това селище е било специално заселено от французки баски[66] и италиански колонисти. И наистина първите чуждестранни заселища в долната част на Ла Плата бяха основани от французите. Форт Независимост, предназначен да пази областта от непрестанните нападения на индианците, е бил построен в 1828 г. от французина Паршан. В това начинание той е бил подпомогнат от известния учен Алсид д’Орбини, който най-добре е опознал, проучил и описал всички южни области на Южна Америка.

Селището Тавдил е доста важен пункт. Със своите „галерас“, големи волски коли, пригодени за пътищата из пампасите, то се свързва за дванадесет дни с Буенос Айрес. Благодарение на това Тапдил има доста оживена търговия: селището изпраща към града добитък от своите естанции, осолено месо от своите са-ладера и различни, много оригинални индиански произведения като памучни материи, вълнени тъкани, толкова търсените плетени от кожа предмети и други. В Тандил имаше не само добре обзаведени кьщи, а и училища и църкви, в които невежите се подготвяха за живота на този и на онзи свят.

Паганел, след като разправи тези подробности, добави, че в Тандил непременно ще съберат интересуващите ги сведения, още повече че във форта се намира винаги гарнизон от редовна войска. Гленарван нареди да приберат конете в конюшнята на една доста прилична странноприемница, наречена „фонда“, а той, Паганел, майорът и Робърт, водени от Талкав, се запътиха към форт Независимост. След няколко минути изкачване по един от склоновете на планината стигнаха до входа на форта, който беше много слабо охраняван от аржентински часови. Те минаха през него съвсем свободно, което говореше за голямо нехайство или за абсолютна сигурност.

Няколко войници имаха учение на площадката пред форта. Най-възрастният от тия войници беше на двадесет години, а най-младият едва на седем. Всъщност това бяха една дузина деца и млади момчета, които се фехтоваха доста ловко. Униформата им се състоеше от дълга блуза на черти, пристегната в кръста с кожен колан. За панталони, за бричове или за къси шотландски гащи и дума не ставаше. Впрочем горещината оправдаваше относителната лекота на това облекло. Паганел си състави веднага добро мнение за правителството, което не се ра-зоряваше от излишни разходи за униформи. Всяко от тия момчета носеше евзалия пушка и сабя, но пушката беше твърде тежка, а сабята твърде дълга за малките. Всички бяха обгорели от слънцето и имаха някаква прилика. Приличаше на тях и ефрейторът инструктор, който ги командуваше. Те навярно бяха, и наистина бяха дванадесет братя, които правеха учение под командата на тринадесетия.

Паганел не се учуди. Той познаваше аржентинската статистика и знаеше, че в тази страна на всяко семейство се падат повече от девет деца. Но това, което много го изненада, бе, че тия малки войници маневрираха по французки и изпълняваха с абсолютна точност главните движения на дванадесеттактовото пълнене. Често дори командите на ефрейтора биваха давани на родния език на учения географ.

— Ето нещо много интересно — каза той.

Но Гленарван не беше дошъл във форт Независимост, за да гледа как деца правят учение, а още по-малко да се занимава с тяхната народност или техния произход. Той не даде на Паганел време да се доначуди и го помоли да каже да повикат началника на гарнизона. Паганел изпълни молбата му и един от аржентинските войници се запъти към малка къща, която служеше за казарма.

След няколко минути се появи и самият комендант. Той беше петдесетгодишен здравеняк, с войнишка стойка, с дебели и щръкнали мустаци, с изпъкнали скули, с прошарени коси и властен поглед, поне доколкото можеше да се види през облаците дим, които излизаха от късата му лула. Походката му напомни на Паганел особената походка на старите французки подофицери.

Талкав се обърна към коменданта и му представи лорд Гленарван и спътниците му. Докато патагонецът говореше, комендантът не престана да гледа Паганел с доста досадна настойчивост. Ученият не проумяваше какво означава това и се готвеше да го запита, когато офицерът му хвана безцеремонно ръката и радостно го запита на родния му език:

— Французин, нали?

— Да, французин! — отговори Паганел.

— Ах, много ми е драго! Добре дошли! Добре дошли! Аз също съм французин — каза комендантът, като затръска застрашително ръката на учения.

— Някой ваш приятел ли? — запита майорът Паганел.

— То се знае! — отговори той с известна гордост. — Имаме си приятели по петте части на света.

И след като освободи не без усилия ръката си от ръката клещи на здравеняка комендант, Паганел поведе разговор с него. Гленарван много искаше да заговори за своите работи, но военният разправяше историята си и не изглеждаше разположен да я прекъсне по средата. Личеше, че този добродушен човек отдавна бе напуснал Франция. Той бе отвикнал да говори родния си език и бе забравил ако не думите, то поне начина да ги свързва. Говореше горе-долу като негрите от френските колонии. И наистина, както скоро узнаха, комендантът на форт Независимост беше бивш френски подофицер, стар другар по експедиция на Паршап.

От основаването на форта, тоест от 1828 г., той не го бе напускал и сега беше негов комендант по разпореждане на аржентинското правителство. Беше човек на петдесет години, по произход баск, и се наричаше Мануел Ифарагер. Ясно беше, че му трябваше много малко, за да бъде испанец. Една година след пристигането си в страната той се натурализирал, постъпил в аржентинската армия и се оженил за една добра индианка, която в момента кърмеше две шестмесечни близначета — две момчета. Момчета, разбира се, защото достойната съпруга на подофицера не би си позволила да му роди момичета. Мануел не признаваше друга професия освен военната и се надяваше, че с времето и божията помощ ще даде на републиката цяла рота млади войници.

— Видяхте ли ги? — запита той. — Юначаги! Добри войници! Хосе! Хуан! Микеле! Пепе! Пепе е само на седем години и вече умее да стреля.

Като чу, че го хвалят, Пепе събра малките си крачета и много грациозно взе за почест.

— Далече ще отиде! — добави подофицерът. — Един ден ще бъде полковник или бригаден генерал.

Подофицерът Мануел беше толкова въодушевен, че нямаше как да му се противоречи нито по въпроса за превъзходството на военната професия, нито по бъдещето, което той готвеше на своето войнствено поколение. Той беше щастлив и както казва Гьоте: „Нищо от онова, което ни прави щастливи, не е илюзия“.

Тази история трая цял четвърт час за голямо учудване на Талкав. Индианецът не можеше да разбере как от едно гърло излизат толкова много думи. Никой не прекъсна коменданта. Но тъй като идва момент, когато всеки подофицер, па бил той и френски, трябва да млъкне, млъкна най-сетне и Мануел, без да пропусне да покани гостите да го придружат до жилището му. Нямаше как, трябваше да приемат да бъдат представени на госпожа Ифарагер, която им се стори „мила женица“, ако изобщо този израз от стария свят може да се употреби за една индианка.

После, след като изпълниха всичките му желания, подофицерът запита гостите си на какво дължи честта на тяхното посещение. Сега беше благоприятният момент да му обяснят и Паганел му разказа на френски цялото пътуване из пампасите и завърши с въпроса, защо индианците са напуснали страната.

— Да… няма никой!… — отговори подофицерът, като сви рамене. — Наистина!… Няма никой!… Дори ние самите… със скръстени ръце… няма какво да правим!

— Но защо?

— Война.

— Война ли?

— Да! Гражданска война…

— Гражданска война?… — повтори Паганел, който, без да забележи, започваше да говори „като негрите“.

— Да, война между парагвайците и провинцията Буенос Айрес — отговори подофицерът.

— Е, та какво от това?

— Как какво? Индианците всички на север, в тила на генерал Флорес. Индианците разбойници грабят.

— А кациките?

— Кациките с тях.

— Какво! И Катриел?

— И Катриел.

— А Калфукура?

— Няма Калфукура!

— А Янчетрус?

— Няма вече Янчетрус!

Отговорът бе предаден на Талкав, който кимна с глава одобрително. И наистина Талкав не знаеше или беше забравил че между двете части на републиката бе избухнала гражданска война, в която по-късно се намеси и Бразилия. За индианците тия вътрешни крамоли са много изгодни и, разбира се, те не биха пропуснали такъв изгоден случай за грабеж. Така че подофицерът не се лъжеше, като отдаваше обезлюдяването на пампасите на гражданската война, която се водеше в северните провинции на Аржентина.

Но това събитие объркваше изцяло сметките на Гленарван, чиито планове се осуетяваха. Ако наистина Хари Грант беше в плен у кациките, те сигурно са го отвлекли със себе си по северните граници. При това положение къде и как да го намериш? Трябваше ли да предприемат нови рисковани и почти безполезни издирвания до северната граница на пампасите? Това беше важно решение, което трябваше да се обмисли сериозно.

На подофицера можеше да се зададе още един въпрос, за което помисли майорът, докато другарите му се гледаха мълчаливо.

— Подофицерът чул ли е да се говори за европейци, които са били пленени от пампаските кацики?

Мануел се замисли няколко секунди като човек, който иска да си спомни нещо, и след това каза:

— Да.

— А! — възкликна Гленарван, у когото блесна нова надежда. Паганел, Мак Набс, Робърт и той заобиколиха подофицера.

— Говорете! Говорете! — повтаряха те, като го гледаха с жадни очи.

— Преди няколко години — отговори Мануел, — да… така е… европейци пленници… но никога видял…

— Няколко години — поде Гленарван, — вие се лъжете… Датата на корабокрушението е точна… „Британия“ е изчезнал през юни 1862 година… Има значи по-малко от две години.

— О, повече, милорде!

— Невъзможно — извика Паганел.

— Така е! Това беше, когато се роди Пепе… Ставаше дума за двама души.

— Не, трима! — каза Гленарван.

— Двама! — възрази подофицерът с увереност.

— Двама? — повтори Гленарван много изненадан. — Двама англичани ли?

— Не — отговори подофицерът. — Кой говори за англичани? Не… Един французин и един италианец.

— Един италианец, който бе убит от племето поючи! — провикна се Паганел.

— Да! И узнах после… французин спасен.

— Спасен! — провикна се младият Робърт, чийто живот сякаш зависеше от думите на подофицера.

— Да, спасил се от ръцете на индианците — отговори Мануел. Всички загледаха Паганел, който се удряше отчаяно по челото.

— Ах, сега разбирам — каза най-сетне той. — Всичко е ясно! Всичко се обяснява!

— Но за какво става дума? — попита Гленарван колкото разтревожен, толкова и нетърпелив.

— Приятели — отговори Паганел, като хвана ръцете на Робърт, — трябва да се примирим с една голяма несполука! Ние вървяхме по лъжливи следи! Тук не става въпрос за капитан Грант, а за един мой сънародник, чийто спътник, италианецът Марко Вазело, бе действително убит от поючите; един французин, който много пъти е придружавал жестоките индианци до бреговете на Колорадо и след като се избавил щастливо от техния плен, се завърна във Франция. Ние бяхме уверени, че вървим по следите на Хари Грант, а всъщност попаднахме в следите на младия Гинар[67].

Това обяснение бе посрещнато с дълбоко мълчание. Грешката беше очевидна. Подробностите, дадени от подофицера, народността на пленника, убийството на неговия другар, бягството му от индианците, всичко съвпадаше и я потвърждаваше.

Гленарван гледаше Талкав съвсем объркан. Тогава индианецът се обърна към подофицера и го запита:

— Вие никога ли не сте чували за трима пленени англичани?

— Никога… — отговори Мануел. — В Тандил щяха да научат… аз щях да зная… Не, това не е било…

След този категоричен отговор Гленарван нямаше какво повече да прави във форт Независимост. Той и приятелите му си тръгнаха, след като се ръкуваха с подофицера и му благодариха. Гленарван беше отчаян от това пълно рухване на надеждите му. Робърт вървеше до него мълчаливо, със сълзи в очите. Гленарван не намираше нито една дума да го утеши. Паганел ръкомахаше и говореше сам на себе си. Майорът бе стиснал зъби и мълчеше. Колкото се отнасяше до Талкав, неговото индианско честолюбие изглеждаше оскърбено, че се е заблудил по лъжливи следи. Никой, разбира се, не мислеше да го упреква за една толкова извинителна грешка.

Върнаха се в страноприемницата.

Вечерята премина тъжно. Никой от тия смели и предани хора не съжаляваше за многото напразни усилия, за опасностите, на които се бяха излагали ненужно. Но всеки от тях виждаше как за миг рухнаха всички надежди за успех. И наистина можеха ли да срещнат капитан Грант между сиера Тандил и морето? Не! Ако някой европеец бе пленен от индианците по атлантическото крайбрежие, подофицерът Мануел щеше непременно да знае. Едно такова събитие не можеше да убегне от вниманието на туземците, които постоянно търгуват между Тандил и Кармен, разположен на устието на Рио Негро. Освен това между търговците из аржентинската равнина всичко се знае, всичко се казва. Тъй че на пътешествениците не оставаше нищо друго, освен да се върнат колкото може по-скоро на „Дънкан“, който щеше да ги чака при нос Медано.

Все пак Паганел бе поискал от Гленарван документа, въз основа на който бяха провели толкова нещастно издирванията си. Той го препрочиташе, като не скриваше гнева си, и се мъчеше да му намери някое ново тълкование.

— Но този документ е много ясен — повтаряше Гленарван. — Той сочи по най-категоричен начин не само мястото, където капитанът е претърпял корабокрушение, но и мястото, където се намира в плен.

— А аз казвам, не! — отговори географът, като удари с юмрук по масата. — Сто пъти не! Щом Хари Грант не е в пампасите, значи не е в Америка. А къде е? Тоя документ трябва да го каже и ще го каже, драга приятели, иначе аз вече няма да се наричам Жак Паганел!

Глава XXII
НАВОДНЕНИЕТО

Форт Независимост беше на сто и петдесет мили от бреговете на Атлантическия океан. Ако не се случеха непредвидени забавяния, които бяха малко вероятни, Гленарван щеше да бъде на „Дънкан“ след четири дни. Но да се върне на яхтата без капитан Грант след пълния неуспех на издирванията, с тази мисъл Гленарван не можеше да свикне. Затова на другия ден той и не мислеше да дава заповед за тръгване. Майорът обаче но своя инициатива нареди да се оседлаят конете, да се възобновят запасите от храна и да се проучи пътят. Благодарение на него в осем часа сутринта малкият отряд вече се спускаше по тревистите склонове на сиера Тандил.

Гленарван с Робърт до себе си яздеше, без да продума. Неговият смел и решителен характер не му позволяваше да приеме неуспеха със спокойна съвест. Сърцето му биеше до пръсване, а главата му беше в огън. Паганел, раздразнен от мъчнотията, разместваше думите на документа по всички начини с цел да извлече ново указание. Талкав мълчеше и бе оставил на Таука да го води. Майорът, който никога не губеше надежда, стоеше бодро на поста си като човек, който не знае какво значи да паднеш духом. Том Остин и двамата моряци споделяха настроението на господаря си. По едно време плах заек им пресече пътя. Суеверните шотландци се спогледаха.

— Лошо предзнаменование — каза Уйлсьн.

— Да, в Горна Шотландия — отговори Мълреди.

— Това, което с лошо в Горна Шотландия, не е по-добро тук — отговори поучително Уйлсън.

Към обед пътешествениците бяха прекосили сиера Тандил и се намериха отново в широко накъдрените равнини, които се простират до морето. На всяка крачка се срещаха бистри рекички, които напояваха тази плодородна област и се губеха някъде из високите пасбища. Земята ставаше наново равна като океана след буря. Преминаха и последните възвишения на аржентинските пампаси и еднообразната равнина разстилаше под нозете на конете своя дълъг килим от зеленина.

Дотук времето беше хубаво. Но този ден небето почна да става несигурно. Изобилните изпарения, предизвикани от горещините през последните дни, се бяха натрупали на небето в гъсти облаци и заплашваха да се разразят в проливни дъждове. Освен това съседството на Атлантическия океан и западния вятър, който е господар тук, правеха климата на тази област извънредно влажен. Това личеше от нейното плодородие, от тучността на нейните пасбища и от техния тъмнозелен цвят. Все пак поне този ден големите тъмни облаци не се изляха в дъжд. Привечер конете, които бяха изминали бодро един преход от четиридесет мили, спряха на брега на дълбоки „канядас“ — огромни естествени ровове, пълни с вода. Липсваше всякакъв подслон. Пънчото послужиха едновременно за палатка и за завивка и всички заспаха под заплашващото небе, което за щастие си остана само със заплахите.

На другая ден със снишаването на равнината започна да се забелязва все повече и присъствието на подпочвена вода. Вода се процеждаше от всички пори на земята. Появиха се големи блата, които пресичаха пътя към изток. Едните бяха дълбоки, а другите започваха да се образуват. Докато се срещаха само „ла-гунас“, т.е. добре очертани локви без водорасли, конете се справяха лесно. Но с подвижните тресавища, наречени „пентанос“, беше по-трудно. Те бяха задръстени от висока трева и опасността проличаваше, едва след като навлезе човек в нея.

В тия тресавища са загинали немалко живи същества. И наистина Робърт, който беше избързал напред с около половин миля, се върна галоп и се провикна:

— Господин Паганел! Господин Паганел! Цяла гора от рога!

— Какво? — се учуди ученият. — Намерил си цяла гора от рога ли?

— Да, да, или поне сечище.

— Сечище ли? Ти сънуваш, момчето ми! — отвърна Паганел, като вдигна рамене.

— Не сънувам — поде Робърт, — сам ще видите! Чудна страна! Сеят рога и те растат като жито! Бих искал да имам от това семе.

— Но той говори сериозно — каза майорът.

— Да, господин майор, сам ще видите.

Робърт не се беше излъгал. Скоро се намериха пред огромно поле с правилно наредени рога, което се простираше, додето поглед стига. Това беше истинско сечище — ниско и гъсто, но страшно.

— Е, какво ще кажете? — запита Робърт.

— Много чудно нещо — отговори Паганел, като се обърна към индианеца и го запита какво е това.

— Рогата стърчат над земята — каза Талкав, — но говедата са отдолу.

— Какво? — провикна се Паганел. — Цяло стадо ли е потънало в тази кал?

— Да — отговори патагонецът.

И наистина тук бе намерило смъртта си цяло стадо. Стотици говеда бяха потънали едно до друго, задушени в това огромно тресавище, чиято почва под тежестта на животните се бе раздвижила. Това явление, което се случва понякога в аржентинската равнина, не можеше да не е известно на индианеца. А то беше предупреждение, за което трябваше да се държи сметка. Пътешествениците заобиколиха огромната хекатомба[68], която би задоволила и най-ненаситните богове на древността, и след един час осеяното с рога поле остана две мили назад.

Талкав наблюдаваше с известна тревога това положение, което не му изглеждаше нормално. Той често спираше и се изправяше на стремената. Високият ръст му позволяваше да обгърне с поглед голямо пространство, но като не забелязваше нищо, което да привлече вниманието му, веднага продължаваше прекъснатия път. На една миля по-нататьк той спря отново, отклони се от пътя, свърна няколко мили на север, после на юг, след това се върна и пак застана начело на отряда, без да каже нито какво предполагаше, нито от какво се боеше. Тази маневра, повторена няколко пъти, заинтригува Паганел и обезпокои Гленарван. Той помоли Паганел да запита индианеца и ученият веднага стори това.

Талкав отговори, че е много учуден от изобилието на вода в равнината. Никога досега, доколкото си спомнял и откакто бил водач, краката му не били газели такава влажна земя. Дори и през сезона на големите дъждове в аржентинската равнина имало винаги проходими места.

— Но на какво да се отдаде тази растяща влага? — попита Паганел.

— Не знам — отговори индианецът, — а когато узная…

— Когато планинските реки се препълнят от дъждовете, излизат ли от коритата си?

— Понякога.

— Може би и сега?

— Може би! — отговори Талкав.

Паганел трябваше да се задоволи с този полуотговор и предаде разговора си на Гленарван.

— А какво съветва Талкав? — каза Гленарван.

— Какво трябва да се прави? — запита Паганел патагонеца.

— Да вървим бързо — отговори индианецът.

Съвет, лесен за даване, но труден за изпълнение. Конете се изморяваха бързо от хлъзгавата почва, която се снишаваше все повече и повече. Тази част на равнината можеше да се оприличи на огромна падина, в която щяха да се влеят бързо прииждащите от всички страни води. Налагаше се час по-скоро да излязат от тия ниски места, които едно наводнение би превърнало веднага в езеро.

Ходът бе ускорен, но не достатъчно поради притока на вода, която все повече и повече се разстилате под краката на конете. Към два часа небето сякаш се разтвори и потоци тропически дъжд се изляха над равнината. Никога не се е представял по-добър случай за човека да се покаже философ. Нямаше никаква възможност да се избегне този потоп и не оставаше друго, освен да го понасят стоически. От пънчото течаха реки, а шапките преливаха като покриви, чиито водосточни тръби са запушени. Ресните на седлата приличаха на течни нишки, а пътешествениците, пръскани от конете, които цапаха с копитата в потоци вода, яздеха под двоен дъжд, който идваше едновременно от земята и от небето.

Измокрени, премръзнали и капнали от умора, пътешествениците пристигнаха вечерта до някакво жалко ранчо. Само много непридирчиви хора можеха да назоват тази дупка убежище и само много изпаднали пътници биха приели да се приютят в него. Но Гленарван и другарите му нямаха друг избор и се свряха в изоставената колиба, в която не би се съгласил да нощува и най-бедният индианец от пампасите. С голяма мъка запалиха огън от трева, който изпускаше повече дим, отколкото грейка. Навън дъждът продължаваше да се лее като из ведро и през изгнилата слама на покрива се оцеждаха големи капки вода. Ако огънят не загасна двадесет пъти, то бе, защото Мълреди и Уйлсън двадесет пъти се бориха срещу нахлуването на водата. Вечерята, много оскъдна и неободрителна, премина тъжно. Никой не беше огладнял. Само майорът почете измокреното сушено месо и го изяде докрай. Невъзмутимият Мак Набс бе надраснал събитията. А Паганел, като добър французин, опита да се шегува, но шегите му нямаха успех.

— Шегите ми са измокрени — каза той — и правят засечка.

И понеже в случая единственото приятно нещо беше да спят, всеки потърси в съня временна забрава на умората си. Нощта бе лоша. Дъските на ранчото пращяха до счупване. Самото ранчо се наклоняваше под напъна на вятъра и заплашваше да бъде отнесено от бурята. Нещастните коне жално стенеха навън под поройния дъжд, но и господарите им не бяха по-добре в полуразрушената колиба. Все пак сънят надделя. Пръв затвори очи Робърт, като отпусна глава на рамото на лорд Гленарван, и скоро всички гости на ранчото спяха под закрилата на бога.

Изглежда, че бог ги закриляше добре, защото нощта мина без произшествия. Събуди ги Таука, който, винаги добър страж, цвилеше отвън и удряше силно с копито по стената на колибата. Когато беше нужно, той знаеше да дава вместо Талкав знак за тръгване. Всички му бяха много задължени, не можеха да не му се подчинят, и тръгнаха. Дъждът беше намалял, но непромокаемата почва задържате всичката излята вода. Върху нейната плътна глина локвите, блатата и езерата бяха прелели и образуваха огромни „банадос“ с предателска дълбочина. Паганел погледна картата и помисли не без основание, че Рио Гранде и Рио Виварота, където обикновено се стичат водите от тази равнина, сега сигурно се бяха слели в общо корито, широко много мили.

Наложи се да ускорят хода колкото можеха. Касаеше се за спасението на всички. Ако наводнението се засилеше, кьде ще намерят подслон? По целия огромен кръг, очертан от хоризонта, не се виждаше нито едно възвишение и водата сигурно щеше да залее много бързо тази плоска равнина.

Конете препускаха с всички сили. Таука се носеше начело и повече от много амфибии[69] с мощни перки заслужаваше името морски кон, защото подскачаше във водата като сред родна стихия.

Изведнъж, към десет часа сутринта, Таука започна да проявява необикновена възбуда. Той се обръщаше често на юг към неизмеримите равни пространства, вдишваше силно студения въздух и продължително цвилеше. Изпраняше се буйно на задните си крака и Талкав, който мъчно можеше да падне от скоковете му, го задържаше с мъка. Пяната от устата му се смесваше с кръвта от силно стегнатия мундщук и все пак буйното животно не се умиряваше. Господарят му чувствуваше, че ако го пуснеше свободно, то щеше да хукне с все сипа на север.

— Какво му е на Таука? — запита Паганел. — Да не би да е ухапан от пиявици, които са толкова кръвожадни в аржентинските води.

— Не — отговори индианецът.

— Да не би да се плаши от някаква опасност?

— Да, той чувствува опасността.

— Каква?

— Не знам.

Ако очите оше не виждаха опасността, която чувствуваше Таука, ушите поне можеха да си дадат вече сметка за нея. И наистина, отвъд хоризонта долиташе някакъв глух ропот, подобен на шума на прилив. Духаше силен влажен вятър, който носеше воден прах. Птиците, подгонени от някакво неизвестно явление, прекосяваха небето като стрели. Конете, потънали до колене, чувствуваха първите пристъпи на течението. Скоро на около половин миля на юг се разнесе страхотен шум — мучене, цвилене, блеене — и веднага се показаха огромни стада животни. Те се блъскаха, падаха, ставаха в невъобразим хаос и бягаха със страхотна бързина. Едва можеха да се видят от водните вихрушки, които повдигаха със стремителния си бяг. Сто от най-големите китове не биха развълнували с повече сила повърхността на океана.

— Anda, anda![70] — изкрещя Талкав с мощен глас.

— Какво става? — попита Паганел.

— Водата приижда! — отговори Талкав, като пришпори коня си и го обърна на север.

— Наводнение! — извика Паганел и веднага той и другарите му полетяха по следите на Таука.

Беше крайно време, защото само на пет мили на юг една огромна и широка водна стена заливаше равнината и я превръщаше в истинско море. Високите треви изчезваха като покосени. Цели туфи мимози, изтръгнати от течението, се носеха над водата и образуваха плаващи острови. Водната маса настъпваше на дебели пластове с неудържима сила. Очевидно бентовете на големите реки в пампасите бяха прекъснати и може би водите на Колорадо на север и на Рио Негро на юг се съединяваха в общо корито.

Водната стена, която бе показал Талкав, наближаваше със скорост на бързоходен кон. Пътниците бягаха пред нея като облак, подгонен от вихрушка. Напразно очите им търсеха някакво убежище. Небето и водата се сливаха на хоризонта. Конете, възбудени от опасността, препускаха като бесни и ездачите им едва се крепяха на седлата. Гленарван поглеждаше често назад.

„Водата ни настига“ — мислеше си той.

— Anda, anda! — викаше Талкав.

И пътниците пришпорваха още по-силно нещастните животни. От наранените им от шпорите хълбоци течаха струи кръв, които оставяха по водата дълги червени бразди. Те се препъваха в пукнатините на почвата, краката им се заплитаха в скритата от водата трева. Те падаха. Вдигаха ги. Падаха отново. Отново ги вдигаха. А равнището на водата се издигаше чувствително. Дълги вълни предвещаваха скорошния пристъп на водата, която се пенеше на по-малко от две мили назад. Борбата с водната стихия, най-страшната от всички стихии, продължи четвърт час. Бегълците не си даваха сметка за изминатото от тях разстояние, но ако се съдеше по бързината, с която препускаха, то сигурно беше значително. А конете, потънали вече до гърди, напредваха с голяма мъка. Гленарван, Паганел, Остин — всички се смятаха за загубени и обречени на страшната смърт на изоставени в открито море нещастници. Конете вече губеха почва под себе си, а шест стъпки вода стигаше, за да ги потопи. Смъртната мъка на тия осем души, подгонени от настъпващата маса вода, не подлежи на описание. Те чувствуваха своето безсилие да се борят срещу една природна стихия, пред която човек е безпомощен. Спасението им не зависеше вече от тях.

След пет минути конете плуваха. Течението ги носеше с голяма сила и бързина, равна на най-бързия им галоп, който навярно надминаваше двадесет мили в час.

Всяко спасение изглеждаше невъзможно, когато изведнъж се чу гласът на майора:

— Дърво!

— Дърво ли? — извика Гленарван.

— Там, там! — отговори Талкав.

И показа с пръст на около осемстотин разтега на север някакво огромно орехово дърво, което се издигаше самотно всред водата.

Другарите му нямаха нужда от подканване. Това дърво, което така неочаквано се появи пред тях, трябваше да бъде достигнато на всяка цена. На конете, разбира се, то нямаше да помогне, но поне хората можеха да се спасят. Течението ги носеше. В тоя момент конят на Том Остин изцвили глухо и изчезна. Ездачът успя да се освободи от стремената и заплува силно.

— Хвани се за седлото ми! — му извика Гленарван.

— Благодаря, ваша светлост — отговори Том Остин, — мишците ми са здрави.

— А твоят кон, Робърт? — попита Гленарван, като се обърна към младия Грант.

— Държи се, милорде! Той плува като риба!

— Внимание — извика майорът.

Едва бе произнесена тая дума, й огромната водна стена ги настигна. Една чудовищна вълна, висока четиридесет стъпки, се стовари върху бегълците със страхотен шум. Хора и животни — всичко изчезна във водовъртеж от пяна. Огромна течна маса, тежка няколко милиона тона, ги обгърна в бесните си води. Когато вълната отмина, пътниците изплуваха на повърхността и се преброиха бързо. Но конете освен Таука, който носеше своя господар, бяха изчезнали завинаги.

— По-смело! По-смело! — повтаряше Гленарван, който с една ръка прикрепяше Паганел, а с другата плуваше.

— Всичко е добре! Добре! — отговори достойният учен. — И дори не се сърдя…

За какво не се сърдеше той? Това никой никога не научи, защото нещастникът бе принуден да глътне края на изречението си заедно с доста тинеста вода. Майорът напредваше спокойно, с правилни движения, за които всеки учител по плуване би го похвалил. Моряците плуваха като делфини в своята водна стихия. А Робърт бе сграбчил гривата на Таука и се носеше с него. Таука пореше водата с необикновена енергия и инстиктивно се насочваше към дървото, където го носеше течението.

Дървото не беше на повече от двадесетина разтега. След няколко секунди цялата група го достигна. За щастие, защото, ако изпуснеха това убежище, всяка надежда за спасение угасваше и трябваше да загинат във вълните.

Водата стигаше до върха на дънера, откъдето започваха големите клони. Това улесни изкачването. Талкав пусна коня си, за да повдигне Робърт, изкачи се пръв и скоро здравите му ръце изтеглиха на безопасно място изтощените плувци. Но Таука, носен от течението, се отдалечаваше бързо. Той обръщаше към своя господар умната си глава и като тръскаше дългата си грива, го викаше с цвилене.

— Ще го изоставиш ли? — попита Паганел.

— Аз ли? — извика индианецът.

И като се гмурна в бурните води, той се появи отново на десетина разтега от дървото. След няколко секунди вече се държеше за шията на Таука и кон и ездач се понесоха заедно към мъгливия хоризонт на север.

Глава XXIII
ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ ЖИВЕЯТ КАТО ПТИЦИ

Дървото, върху което Гленарван и спътниците му намериха убежище, приличаше на орех. Имаше лъскави листа и закръглена корона. Всъщност то беше „омбу“, дърво, което расте уединено в аржентинските равнини. Това дърво с огромен усукан дънер се крепи в земята не само с дебелите си корени, а и с яките си издънки, които го държат извънредно здраво. Благодарение на това то устоя на напора на водната стена.

Това омбу беше високо стотина стъпки и можеше да покрие със сянката си окръжност от около шестдесетина туаза. Цялата тая корона почиваше върху три дебели клона, които излизаха от горния край на дънера, широк шест стъпки. Два от клоните се издигаха почти отвесно и крепяха огромния чадър от листа, чиито вейки, кръстосани и преплетени сякаш от ръката на кошничар, образуваха непроницаемо прикритие. Третият клон, напротив, се протягаше почти хоризонтално над бучащите води. Долните му листа се къпеха вече във водите и той приличаше на вдаден в океана нос на остров от зеленина. В клоните на това огромно дърво не липсваше място. Листата, особено гъсти по повърхността, оставяха големи празни пространства, същински полянки, в които изобилно имаше въздух и навсякъде хлад. Като гледаше човек тия клони, които издигаха до небесата безкрайните си вейки, свързани помежду си чрез паразитни лиани, и през пролуките на които се плъзгаха слънчевите лъчи, би помислил, че стъблото на това омбу носеше само цяла гора.

При пристигането на бегълците цял крилат свят побягна на по-горните клони, като протестираше с крясъци против това грубо завладяване на жилището му. Тия птици, които също бяха подирили убежище върху самотното омбу, бяха стотици: косове, скорци, исакас, илгуерос и най-вече никафлорес — колибри с прекрасни цветове. И когато излетяха, сякаш подухване на вятъра отрони от дървото всичките му цветове.

Такъв беше подслонът, който намери групата на Гленарван. Младият Грант и сръчният Уйлсън, щом се качиха на дървото, побързаха да се покатерят на най-високите му клони. Те подадоха глави над зеления свод. От това високо място се откриваше широк простор. Океанът, образуван от наводнението, ги заобикаляше от всички страни и докъдедо стигаше погледът, краят на водата не се виждаше. Никакво дърво не сгърчеше над „водната“ равнина, омбуто единствено сред надигналите се води тръпнеше от техния напън. В далечината, влачени от буйното течение, се носеха от юг на север изтръгнати от корен дървета, извити клони, сламени покриви на разрушени ранчо, греди от покривите на сайванти, които водите бяха отнесли от естанциите, трупове на удавени животни, кървави кожи и върху едно люлеещо се дърво цяло семейство ягуари, които ревяха, вкопчани с нокти в своя несигурен сал. По-далече още една черна точка, почти невидима, привлече вниманието на Уйлсън. Това бяха Талкав и неговият верен Таука, които изчезваха в далечината.

— Талкав, приятелю Талкав! — извика Робърт и протегна ръка към смелия патагонец.

— Той ще се спаси, господин Робърт — отговори Уйлсън. — Но да отидем при негова светлост.

След един миг Робърт Грант и морякът се спуснаха по трите етажа на клоните и се намериха на горната част на дънера, Там Гленарван, Паганел, майорът, Остин и Мълреди се бяха настанили — възседнали клоните или вкопчани в тях кой как можеше. Уйлсън разказа какво са видели от върха на омбуто. Всички споделиха мнението му за съдбата на Талкав, но се питаха само дали Талкав ще спаси Таука или Таука — Талкав. Положението на гостите на омбуто бе безспорно по-обезпокоително. Дървото, разбира се, щеше да устои на напора на течението, но наводнението продължаваше и водата можеше да достигне самия връх на омбуто, защото хлътването на почвата в тази част на равнината образуваше дълбок водоем. Тъй че първата грижа на Гленарван беше да отбележи с нож по стеблото докъде стига водата, за да могат да следят измененията на равнището. По всичко изглеждаше, че наводнението е стигнало до най-високата си точка, защото водата не прииждаше вече. Това беше успокоително.

— А сега какво ще правим? — запита Гленарван, — Ами да си направим гнездо, дявол да го вземе! — отговори весело Паганел.

— Да си направим гнездо ли! — учуди се Робърт.

— Разбира се, момчето ми. И да заживеем като птичките, тъй като не можем да живеем като рибите.

— Много добре! — каза Гленарван. — Но кой ще ни храни?

— Аз — отговори майорът.

Всички погледи се насочиха към Мак Набс. Той бе седнал много удобно в естествено кресло, образувано от два жилави клона, и с едната ръка подаваше дисагите си, които бяха мокри, но пълни.

— Ах, Мак Набс — извика Гленарван, — вие сте си все същият! Винаги мислите за всичко, дори и когато е позволено всичко да се забрави.

— Щом решихме да не се давим — отговори майорът, — ясно е, че не сме имали намерение да умираме от глад!

— И аз можех да помисля това — каза наивно Паганел, — но съм толкова разсеян!

— А какво има в дисагите? — запита Том Остин.

— Храната на седем души за два дни — отговори Мак Набс.

— Добре — каза Гленарван. — Надявам се, че до двадесет и четири часа водата ще спадне достатъчно.

— Или ще намерим начин да се доберем до твърда земя — отвърна Паганел.

— Значи наш пръв дълг е да закусим — каза Гленарван.

— Но след като се изсушим — забеляза майорът.

— А къде ще намерим огън? — запита Уйлсън.

— Трябва да накладем — отговори Паганел.

— Къде?

— Ами на върха на стъблото!

— С какво?

— Със сухи клонки, които ще начупим от дървото.

— А как ще ги запалим? — каза Гленарван. — Праханта ни прилича на напоена гъба.

— Ще минем и без нея! — отговори Паганел. — Малко сух мъх, един слънчев лъч, лещата на моя далекоглед, и ще видите на какъв огън ще се сгрея. Кой ще отиде за дърва в гората?

— Аз! — извика Робърт.

И последван от приятеля си Уйлсън, той изчезна като коте в гъсталака на дървото. В тяхно отсъствие Паганел събра достатъчно сух мъх. Улови и слънчев лъч, което беше лесно, защото в този момент дневното светило сияеше в пълния си блясък. После с помощта на лещата запали много лесно сухия мъх, който сложиха върху мокри листа в основата на трите големи клона. Това бе естествено огнище и нямаше никаква опасност от пожар. След малко се върнаха Уйлсън и Робърт с наръч сухи клони, които натрупаха върху мъха. За да засили въздушното течение, Паганел разкрачи по арабски дългите си нозе над огъня и като започна бързо да се навежда и да се изправя, раздуха пламъка със своето пънчо. Клонките се разпалиха и скоро над импровизираното огнище се издигна хубав огън. Всеки започна да се суши, както намери за добре, а техните пънчо, окачени на дървото, се люлееха на вятъра. След това се нахраниха, но разпределиха продуктите така, че да има и за другия ден. Грамадният водоем щеше да се изпразни по-бавно може би, отколкото мислеше Гленарван, а продуктите бяха твърде малко. Омбуто не даваше никакъв плод, но за щастие в многобройните скътани в клоните гнезда имаше достатъчно пресни яйца, без да се броят пернатите му гости.

Тия източници съвсем не бяха за пренебрегване.

Следователно сега, предвиждайки продължителен престой, трябваше да се настанят удобно.

— Тъй като кухнята и трапезарията са на партера — каза Паганел, — ще трябва да спим на първия етаж. Къщата е голяма, наемът не е скъп и няма защо да се притесняваме. Там горе виждам чудесни естествени хамаци, в които, ако се превържем добре, ще спим като в най-удобните легла на света. Няма от какво да се боим. Впрочем ще имаме часови, а сме и достатъчно, за да отбием флотилии от индианци и други животни.

— Липсва ни само оръжие — каза Том Остин.

— Аз имам револвери — отвърна Гленарван.

— И аз също — добави Робърт.

— Каква полза — поде Том Остин, — ако господин Паганел не намери начин за фабрикуване на барут!

— Това не е нужно — отговори Мак Набс и показа една съвсем суха барутница.

— А откъде я имате, майоре? — запита Паганел.

— От Талкав. Той съобрази, че може да имаме нужда от нея, и ми я подаде, преди да се хвърли да помогне на Таука.

— Какъв великодушен и мъжествен индианец! извика Гленарван.

— Да — отговори Том Остин, — ако всички патагонци са като него, свалям шапка пред Патагония.

— Моля ви да не забравяте и коня! — каза Паганел. — Те двамата са едно и дълбоко съм уверен, че ще ги видим скоро.

— На какво разстояние сме от Атлантическия океан? — запита майорът.

— Най-много на четиридесет мили — отговори Паганел. — А сега, драга приятели, тъй като всеки е свободен да прави, каквото иска, аз ви моля да ми позволите да се оттегля. Отивам на върха да си избера място за наблюдателница и оттам с помощта на далекогледа си ще гледам какво става по света и ще ви държа в течение.

Никой не попречи на учения, който много сръчно, от клон на клон се изкачи горе и изчезна зад дебелата завеса от зеленина. Другарите му се заеха да организират нощуването и да приготвят леглата. Това не беше мъчно и не трая дълго. Нямаше постелки да се оправят, нито мебели да се подреждат и много скоро всички се върнаха и насядаха около огъня. Заговориха, но повече за сегашното си положение, което трябваше да понасят търпеливо, а се върнаха към неизчерпаемата тема за капитан Грант. Ако водите се оттеглеха, само след три дни пътешествениците щяха да бъдат на яхтата „Дънкан“. Но Хари Грант и неговите двама моряци, тия нещастни корабокрушенци, нямаше да бъдат с тях. Дори изглеждаше, че след тази несполука, след това безполезно прекосяване на Америка всяка надежда да ги намерят беше безвъзвратно загубена. Накъде да насочат новите си издирвания? Колко ли щяха да бъдат огорчени леди Елена и Мери Грант, когато разберяха, че няма на какво повече да се надяват!

— Горката ми сестра! — каза Робърт. — Всичко е свършено за нас.

За пръв път Гленарван не намери нито една утешителна дума. Каква нова надежда можеше да даде на това малко момче? Не беше ли следвал най-точно указанията на документа?

— И все пак — каза той — този тридесет и седми градус ширина не е празна цифра! За каквото и да се отнася, за корабокрушението или за плешшчеството на Хари Грант, тя не е измислена, изтълкувана или отгатната! Прочетохме я със собствените си очи!

— Това е вярно, ваша светлост — отговори Том Остин, — и все пак нашите издирвания не успяха.

— Да, и всичко това дразни и отчайва — извика Гленарван.

— Да, дразни, ако искате — отговори спокойно Мак Набс, — но не отчайва. Тъкмо защото имаме една неоспорима цифра, трябва да изчерпим докрай всичко от нея.

— Какво искате да кажете? — запита Гленарван. — Според вас, какво ни остава да правим?

— Нещо много просто и много логично, драги Едуард, когато стигнем на яхтата „Дънкан“, да продължим на изток по тридесет и седмия паралел и ако се наложи, да вървим по него дори до мястото, откъдето сме тръгнали.

— Смятате ли, Мак Набс, че не съм мислил за това? — отговори Гленарван. — Мислил съм! Сто пъти! Но каква надежда за успех имаме? Да напуснем американския материк, не значи ли да се отдалечим от мястото, посочено от самия Хари Грант; от Патагония, която се чете толкова ясно в документа?

— Да не искате да подновите издирванията в пампасите — отговори майорът, — след като се уверихте, че „Британия“ не е потънала нито край бреговете на Тихия океан, нито край бреговете на Атлантическия океан?

Гленарван не отговори.

— Колкото и да е малка надеждата да намерим Хари Грант, като продължим по посочения от него паралел, не трябва ли поне да се опитаме? — добави майорът.

— Аз не казвам не… — отговори Гленарван.

— А вие, приятели — каза майорът, като се обърна кьм моряците, — не споделяте ли моето мнение?

— Напълно! — отговори Том Остин, когато Мълреди и Уйл-сън подкрепиха с кимване на глава.

— Изслушайте ме, приятели — поде Гленарван след няколко минути размишление. — Слушай добре и ти, Робърт, защото тоя въпрос е много важен. Ще направя всичко, което мога, за да намеря капитан Грант. Поех това задължение и ако трябва, ще посветя целия си живот. Цяла Шотландия ще ми помогне да спася този благороден човек, който се жертвува за нея. Аз също мисля, че колкото и да е слаба тая надежда, трябва да обиколим света по тридесет и седмия паралел и ще го направим. Но въпросът, който трябва да решим, е друг! Той е много по-важен, а именно: трябва ли да изоставим окончателно, и то веднага нашите издирвания на американския материк?

Въпросът, зададен категорично, остана без отговор. Никой не смееше да се произнесе.

— Е? — продължи Гленарван, като се обърна по-специално към майора.

— Да отговоря веднага на въпроса ви, драги Едуард — каза майорът, — значи да поема голяма отговорност. Това изисква обмисляне. Преди всичко искам да знам кои са страните от южното полукълбо, през които минава тридесет и седмият паралел.

— Това е работа за Паганел — отговори Гленарван.

— Да го запитаме — отвърна майорът.

Скрит в гъстия листак на омбуто, ученият не се виждаше и трябваше да го повикат.

— Паганел! Паганел! — извика Гленарван.

— Тука съм! — отговори глас, който идваше от небето.

— Къде сте?

— В моята кула.

— Какво правите там?

— Наблюдавам просторния хоризонт.

— Можете ли да слезете за малко.

— Трябвам ли ви?

— Да.

— За какво?

— За да ни кажете през кои страни минава тридесет и седмият паралел.

— Нищо по-лесно от това — отговори Паганел. — Дори няма защо да слизам.

— Тогава говорете.

— Ето. Като напусне Америка, тридесет и седмият паралел минава през Атлантическия океан.

— Добре.

— Стига до островите Тристан д’Акуня.

— Така.

— Минава на два градуса южно от нос Добра надежда.

— После?

— Пресича Индийския океан.

— След това?

— Минава край остров Свети Петър от групата острови Амстердам.

— По-нататък.

— Пресича Австралия през провинцията Виктория.

— Продължавайте.

— Като напусне Австралия…

Последното изречение остана недовършено. Колебаеше ли се географът? Не знаеше ли повече ученият? Не, но от височината на омбуто се чу страшен вик. Гленарван и другарите му се спогледаха и побледняха. Ново нещастие ли се беше случило? Да не би нещастният Паганел да бе паднал? Уйлсън и Мълреди се втурнаха да му помогнат, когато отгоре се зададе едно дълго тяло. Паганел падаше презглава от клон на клон. Жив ли беше? Или мъртъв? Никой не знаеше и той щеше да падне в бучащите води, ако майорът не бе успял да го задържи.

— Благодаря ви много, Мак Набс! — извика Паганел.

— Но какво става с вас? — запита майорът. — Какво ви прихвана? Или пак вашата вечна разсеяност?

— Да! Да! — отговори Паганел, като се задъхваше от вълнение. — Да, пак разсеяност…, но този път невъобразима!

— Каква?

— Ние сме се лъгали! Още се лъжем! Продължаваме да се лъжем!

— Пояснете се!

— Гленарван, майоре, Робърт, приятели мои — извика Паганел, — ние търсим капитан Грант там, където го няма!

— Какво говорите? — възкликна Гленарван.

— Не само там, дето го няма — добави Паганел, — но и там, дето никога не е бил!

Глава XXIV
ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ЖИВЕЯТ КАТО ПТИЦИ

Тия неочаквани думи бяха посрещнати с дълбоко учудване. Какво искаше да каже географът? Ума ли си беше изгубил? А говореше така убедително, че всички погледи се насочиха към Гленарван. Твърдението на Паганел беше пряк отговор на неговия въпрос. Но Гленарван се задоволи само да кимне отрицателно с глава, което не беше в полза на учения.

Паганел обаче вече се бе успокоил и продължи:

— Да, да! — каза той уверено. — Ние сме се заблудили в нашите издирвания и сме прочели в документа това, което не е писано в него!

— Обяснете се, Паганел — каза майорът, — но по-спокойпо.

— Много просто, майоре. И аз като вас се бях заблудил, и аз като вас се бях насочил към погрешно тълкование. Но само преди минута горе на това дърво, когато отговарях на въпросите ви, като бе произнесена думата „Австралия“, сякаш светкавица мина през ума ми и всичко ми стана ясно.

— Какво? — извика Гленарван. — Вие твърдите, че Хари Грант…

— Аз твърдя — отговори Паганел, — че думата Austrai, която се намира в документа, не е цяла дума, както мислехме досега, а само коренът на думата Australie.

— Това би било много чудно! — отговори майорът.

— Чудно ли? — отвърна Гленарван, като повдигна рамене. — Това е просто невъзможно.

— Невъзможно? — поде Паганел. — Ето една дума, която ние не признаваме във Франция.

— Как? — добави Гленарван с дълбоко недоверие. — Вие смеете да твърдите с документа в ръка, че „Британия“ е потънал край бреговете на Австралия?

— Сигурен съм в това! — отговори Паганел.

— Ей богу, Паганел — каза Гленарван, — такова твърдение от страна на секретаря на едно географско дружество много ме учудва.

— Защо? — попита Паганел, засегнат на болното място.

— Защото, ако вземем думата Австралия за вярна, трябва да приемем, че там има и индианци, нещо нечувано досега.

Паганел никак не бе изненадан от този довод. Той очевидно го очакваше и се усмихна.

— Драги Гленарван — каза той, — не бързайте да тържествувате. Ей сега „ще ви направя на пестил“, както казваме ние, французите, и това ще бъде най-голямото поражение, което е претърпявал англичанин! Отмъщение за Креси и Азинкур[71].

— Ще бъда много щастлив. Победете ме, Паганел!

— Слушайте тогава. В текста на документа не се говори нито за индианци, нито за Патагония! Непълната дума indi… не означава индианци, a indigenes, т.е. туземци. Надявам се, ще приемете, че в Австралия има туземци?

Трябва да се признае, че в този момент Гленарван погледна Паганел втренчено.

— Браво, Паганел! — каза майорът.

— Приемате ли моето тълкование, драги лорде?

— Да — отговори Гленарван, — ако ми докажете, че остатъкът от дума gonie не означава Патагония.

— Не, разбира се! — провикна се Паганел. — Тук не става дума за Патагония. За каквото щете друго, само не за Патагония.

— А за какво тогава?

— Cosmogonie! Theogonie! Agonie![72]

— Agonie — каза майорът.

— Все едно ми е — отговори Паганел. — Думата няма никакво значение. Дори не ще търся какво може да означава. Важното е, че Austral значи Австралия и само човек, който е задълбал сляпо в погрешна насока, може да не намери веднага едно такова очевидно обяснение. Ако аз бях намерил документа, ако моята преценка не беше повлияна от вашето тълкуване, никога нямаше да го разбера другояче.

Този път думите на Паганел бяха посрещнати с „ура“, с одобрения и похвали. Остин, моряците, майорът и най-вече Робърт, толкова щастлив от подновените надежди, поздравиха достойния учен. Гленарван, който малко по малко започна да проглежда, бе готов, както сам заяви, да се предаде.

— Още един въпрос, драги Паганел — каза той, — и ще се преклони пред вашата проницателност.

— Говорете, Гленарван.

— Как при новото ви тълкование свързвате отделните думи и как, според вас, трябва да се прочете документът?

— Нищо по-лесно. Ето ви документа — каза Пагаиел и подаде скъпоценната хартия, която той проучваше толкова добросъвестно от няколко дни насам.

Докато географът събираше мислите си и се готвеше да отговори, настъпи дълбоко мълчание. След това, като сочеше с пръст полуизтритите редове на документа, със сигурен глас и като наблягаше на някои думи, той започна да чете:

„На 7 юни 1862 г. тримачтовияткораб «Британия» от Глазгоу потъна след…“ да кажем, ако искате „два или три дни“ или „дълга агония“ — това е без значение — „край бреговете на Австралия. Насочили се към брег а, двама моряци и капитан Грант ще опитат да достигнат“ или „достигнаха материка, където ще бъдат“ или „са пленени от жестоки туземци. Те хвърлиха този документ“ и т.н. Ясно ли е?

— Ще бъде ясно — отговори Гленарван, — ако думата „континент“ може да се употреби за Австралия, която е само остров!

— Бъдете спокоен, драги Гленарван, най-добрите географи са на мнение, че този остров трябва да се нарича „Австралийски континент“.

— Тогава, драга приятели — извика Гленарван, — не ми остава нищо друго, освен да кажа: към Австралия! И небето да ни помага!

— Към Австралия! — повториха единодушно другарите му.

— Знаете ли, Паганел — добави Гленарван, — че вас провидението ви изпрати на борда на „Дънкан“.

— Добре! — отговори Паганел. — Да признаем, че съм пратеник на провидението, и да не говорим вече за това!

Така завърши този разговор, който впоследствие се оказа толкова съдбоносен. Той съвсем промени настроението на пътешествениците. Те уловиха наново пътеводната пишка, която щеше да ги изведе от лабиринта, в който считаха, че са безвъзвратно загубени. Върху развалините на техните рухнали планове изгряваше нова надежда. Можеха спокойно да напуснат американския материк и всичките им мисли летяха вече към Австралия. Като се върнеха на яхтата „Дънкан“, те нямаше да занесат със себе си отчаяние и леди Елена и Мери Грант нямаше да оплакват безвъзвратната загуба на капитан Грант! Обзети от радост, те забравиха опасностите на положението, в което се намираха, и съжаляваха единствено, че не могат да тръгнат веднага.

Беше четири часът след пладне. Решиха да вечерят в шест часа. Паганел пожела да отпразнуват този щастлив ден с хубава вечеря. Но яденето беше малко и той предложи на Робърт да отидат на лов в „близката гора“. Робърт започна да пляска с ръце от радост. Взеха барутницата на Талкав, почистиха револверите, заредиха ги със сачми и поеха.

— Не се отдалечавайте много — каза важно майорът на двамата ловци.

След тяхното тръгване Гленарван и Мак Набс отидоха да видят белезите, които бяха изрязали на дървото, а Уйлсън и Мълреди останаха да разпалят огъня. Гленарван слезе до повърхността на огромното езеро и не видя никакви признаци на спадане. Все пак изглеждаше, че водите бяха достигнали най-високото си ниво. Но силата, с която те се изтичаха от юг на север, показваше, че още не беше настъпило равновесие между водите на отделните аржентински реки. Преди да започне да спада, водната маса трябва да се успокои, както морето в момента, когато приливът свършва и започва отливът. А докато водите продължаваха да се изтичат с такава сила на север, не можеше да се очаква да спаднат.

Докато Гленарван и майорът правеха своите наблюдения, на дървото се разнесоха изстрели, придружени от почти толкова шумни изблици на радост. Сопраното на Робърт акомпанираше с фини рулади баса на Паганел. И двамата се надпреварваха кой да бъде по-голямо дете. Ловът се очертаваше да бъде добър и обещаваше чудесна вечеря. Когато майорът и Гленарван се върнаха при огъня, много се зарадваха от едно щастливо хрумване на Уйлсън. Добрият моряк бе започнал да лови риба с карфица и парче канап. Вече няколко дузини рибки мохарас, вкусни като пъстърва, шаваха в една от гънките на пънчото му и обещаваха чудесно ястие.

В този момент от върха на омбуто слязоха и ловците. Паганел носеше внимателно яйца от черна ластовица и една низа врабци, които по-късно той поднесе под името чучулиги. Робърт бе уловил няколко чифта „илгуерос“, малки жълтозелени птичета, много вкусни и много търсени на пазара в Монтевидео. Паганел, който знаеше петдесет и един начини да приготовлява яйца, този път се задоволи да ги опече в горещата пепел. Все пак вечерята беше и разнообразна, и вкусна. Сушеното месо, яйцата, печените мохарас, врабците и печените илгуерос послужиха за едно пиршество, чийто спомен остава неизличим.

Разговорът беше много весел. Паганел бе похвален за двойното му умение на ловец и готвач. Ученият прие тия похвали с подобаваща на истинската добродетел скромност. После започна да разправя интересни неща за великолепното омбу, което ги бе приютило в своя листак, и чиито размери, според него, били огромни.

— По време на лова — добави той шеговито — Робърт и аз мислехме, че се намираме сред някоя голяма гора. Дори за момент ми се стори, че ще се загубим. Не можех да намеря пътя! Слънцето вече залязваше! Напразно търсех следите от стъпките си! Гладът започна да ни мъчи! От тъмните гъстаци вече долиташе ревът на хищни зверове… Впрочем не: хищни зверове няма и аз съжалявам за това!

— Какво? — каза Гленарван. — Съжалявате, че няма хищни зверове?

— Да, разбира се.

— Дори и тогава, когато трябва да се боим от тяхната кръвожадност…

— От гледище на науката кръвожадност няма — отговори ученият.

— Е, сега и вие, Паганел! — каза майорът. — Никога няма да ме убедите, че хищните животни са полезни! За какво служат те?

— Но, майоре — възкликна Паганел, — та те служат за класификация; да се определят отделните разреди, семейства, родове, подродове, видове…

— Голяма полза! — каза Мак Набс. — Аз мога и без тях. Ако бях един от спътниците на Ной по време на потопа, сигурно щях да попреча на този неблагоразумен старец да вземе в ковчега двойки лъвове, тигри, пантери, мечки и други колкото вредни, толкова и безполезни животни.

— Щяхте да направите това! — попита Паганел.

— Щях да го направя.

— Е добре! Щяхте да сгрешите от гледна точка на зоологията.

— Това е възмутително! — поде Паганел. — А аз, напротив, щях да запазя тъкмо мегатериумите, птеродактилите и всички допотопни същества, от които днес за съжаление сме лишени.

— А аз ви казвам, че Ной е постъпил зле — възрази майорът — и че е заслужил до края на вековете проклятието на учените.

Слушателите на Паганел и майора не можеха да сдържат смеха си, като гледаха как двамата приятели се препират за дядо Ной. Противно на принципите си майорът, който никога през живота си не бе спорил с никого, сега всеки ден се разправяше с Паганел. Можеше да се помисли, че ученият особено го дразни. По обичая си Гленарван се намеси в спора и каза:

— Дали трябва да се съжалява, или не от гледна точка на науката или от човешка гледна точка, че сме лишени от хищни зверове, е без значение. Просто трябва да се примирим сега с тяхното отсъствие. Паганел не е могъл да се надява да срещне някой от тях в тази въздушна гора.

— Защо не? — отговори ученият.

— Диви животни на дърво? — се учуди Том Остин.

— Разбира се! Американският тигър, ягуарът, когато е подгонен от ловците, се крие по дърветата! Изненадано от наводнението, някое от тия животни е могло лесно да потърси убежище в листака на омбуто.

— Предполагам, че не сте срещнали такова животно, нали? — каза майорът.

— Не — отговори Паганел, — макар че обходихме цялата гора. Жалко, защото щеше да бъде чудесен лов. Хищно животно е това ягуарът! С един удар на лапата си пречупва врата на кон! Когато пък е вкусил човешко месо, вече го търси с настървение. Най-много обича индианците, след това негрите, мулатите и най-сетне белите.

— Много съм доволен, че идвам едва на четвърто място — отговори Мак Набс.

— Но това показва чисто и просто, че сте безвкусен! — отвърна Паганел пренебрежително.

— Много съм доволен, че съм безвкусен! — отвърна майорът.

— Но това е унизително! — отговори неумолимият Паганел.

— Белите се перчат, че са елитна раса. Но изглежда господа ягуарите не са на това мнение.

— Както и да е, драги Паганел — каза Гленарван, — понеже между нас няма нито индианци, нито негри, нито мулати, радвам се, че вашите мили ягуари не са тук. Нашето положение не е толкова приятно…

— Не е толкова приятно ли? — възкликна Паганел, като се залови за тази дума, която можеше да промени насоката на разговора. — Оплаквате се от съдбата си, Гленарван.

— Разбира се! — отговори Гленарван. — Вие добре ли се чувствувате сред тия неудобни и лошо тапицирани клони?

— Никога не съм се чувствувал по-добре, дори и в кабинета си. Живеем като птички: пеем и подскачаме! Почвам да мисля, че хората са предназначени да живеят по дърветата.

— Липсват им само крила! — каза майорът.

— Някой ден ще си направят!

— Дотогава — отговори Гленарван — позволете ми, драги приятелю, да предпочета пред това въздушно жилище пясъчната алея на някоя градина, паркета на някоя къща или палубата на някой кораб.

— Вижте какво — отговори Паганел, — трябва да приемаме нещата такива, каквито са! Ако са добри, толкова по-добре! Ако са лоши, да не им обръщаме внимание. Виждам, че вие тъгувате по удобствата на Малкъм Касъл.

— Не, но…

— Сигурен съм, че Робърт е напълно щастлив — избърза да каже Паганел, за да си осигури поддръжник на своите теории.

— Да, господин Паганел! — възкликна радостно Робърт.

— На неговите години, не е чудно — отговори Гленарван.

— И на моите! — отвърна ученият. — Колкото по-малко удобства, толкова по-малко нужди, по-малко нужди, толкова човек е по-щастлив.

— Гледай ти! — каза майорът. — Току-виж, че Паганел повел борба срещу богатството и разкоша.

— Не, Мак Набс — отговори ученият, — но ако желаете, ще ви разкажа по този повод една малка арабска приказка, която ми идва наум.

— Да, да, господин Паганел! — обади се нетърпеливо Робърт.

— А какво учи вашата приказка? — запита майорът.

— Това, което учат всички приказки, драги ми спътнико.

— Значи почти нищо — отговори Мак Набс. — Но все пак, Шехерезада, разкажете ни някоя от приказките, които така добре разказвате.

— Живял едно време момък — започна Паганел, — той бил син на великия Харун-ал-Рашид. Не бил щастлив момъкът и отишъл за съвет при един стар дервиш. Мъдрият старец му отговорил, че мъчно се намира щастие на тоя свят. И добавил: — Но аз знам едно сигурно средство да станеш щастлив. — Кое е то? — запитал младият принц. — Да облечеш ризата на щастлив човек — отговорил дервишът. — Като чул това, принцът прегърнал стареца и тръгнал да дири талисмана. Обходил всички столици на земята. Обличал ризи на царе, на императори, на князе, на велможи. Напразно! Не станал по-щастлив. Тогава започнал да облича ризи на артисти, на военни, на търговци. Напразен труд! Извървял така много път, но щастие не намерил. Най-сетне се отчаял и тръгнал да се връща тъжен към двореца на баща си. Както вървял, забелязал в полето един орач, който натискал ралото и радостно си пеел. — Ето един щастлив човек! — рекъл си той. — Ако и тоя човек не е щастлив, значи, че няма щастие на земята! — Отишъл при орача и го попитал: — Човече, щастлив ли си? — Да — отговорил орачът. — Нямаш ли нужда от нещо? — Не! — А не искаш ли да станеш цар вместо орач? — Никога! — рекъл орачът. — Тогава продай ми ризата си? — Ризата ли? Че аз нямам риза! — отговорил орачът.

Глава XXV
МЕЖДУ ОГЪНЯ И ВОДАТА

Приказката на Жак Паганел има голям успех. Много му ръкопляскаха, но всеки остана на своето мнение и ученият постигна обичайния резултат при всички спорове: не убеди никого. Но всички се съгласиха, че човек не бива да въстава против съдбата си и че когато няма ни палат, ни колиба, трябва да се задоволи и с дърво.

Докато траеха тия разговори, се бе смрачило. Само здравият сън можеше да бъде достоен завършек на този тревожен ден. Гостите на омбуто се чувствуваха не само уморени от борбата с наводнението, но и особено съсипани от горещината, която този ден беше прекалено голяма. Пернатите им съквартиранти вече даваха пример за почивка. Не се чуваха мелодичните трели на илгуерос, тия славеи на пампасите, и всички птици от дървото бяха изчезнали в гъстия потъмнял листак. Най-добре беше да последват примера им.

Но преди „да се приберат в гнездото“, както казваше Паганел, Гленарван, Робърт и той се изкачиха в наблюдателницата, за да огледат още веднъж водната равнина. Беше около девет часа. Слънцето току-що бе залязло в пламтящата мараня на запад. Цялата тази половина на небесния свод чак до зенита бе потънала в топла пара. Съзвездията на южното полукълбо, обикновено много ярки, сега сякаш бяха покрити с тънко було и едва светеха. Все пак те можеха да се различат и Паганел показа на своя приятел Робърт, а това можеше да ползува и Гленарван, полярната зона, където звездите са много бляскави. Той му показа, между другото, и Южния кръст, група от четири звезди от първа и втора величина, разположени ромбоидно, горе-долу на височина на Южния полюс. Показа му също съзвездието Кентавър, в което блести най-близката до земята звезда, отстояща само на осем хиляди милиарда мили, показа му Магелановия облак — две големи мъглявини, по-голямата от които е двеста пъти по-голяма от видимата повърхност на луната, и най-сетне „черната дупка“, където, изглежда, няма никакви звезди.

За съжаление съзвездието Орион, което се вижда и от двете полукълба, не беше още изгряло, но все пак Паганел разказа на двамата си ученици една интересна подробност из патагонската космография. За поетичните индианци Орион представлява огромно ласо и три болас, хвърлени от ръката на ловеца, който кръстосва небесните прерии. Отразени в огледалните води, всички тия съзвездия възхищаваха погледа и сякаш създаваха второ небе.

Докато ученият Паганел разказваше, на изток небето потъмня като пред буря.

Една тъмна и гъста, ясно очертана ивица се издигаше постепенно и гасеше звездите. Този зловещ облак скоро покри едната половина от небосвода, която сякаш съвсем изпълни. Движеше се от само себе си, защото нямаше никакъв вятър. Въздушните пластове бяха съвсем неподвижни. Нито един лист на дървото не трепваше, нито една бръчка не набраздяваше повърхността на водата. Като че ли самият въздух липсваше, сякаш някаква огромна пневматична машина го бе разделила. Електричество с високо напрежение бе наситило атмосферата и всяко живо същество усещаше как то преминава през нервите му.

На Гленарван, Паганел и Робърт направиха силно впечатление тия електрически вълни.

— Ще имаме буря — каза Паганел.

— Страх ли те е от гръмотевиците? — запита Гленарван момчето.

— О не, милорде — отговори Робърт.

— Толкова по-добре, защото бурята не е далеч.

— И ще бъде силна — добави Паганел, — ако се съди по небето.

— Не бурята ме тревожи — каза Гленарван, — а поройният дъжд, който ще се излее. Ще се измокрим до кости. Каквото и да казвате, Паганел, човек не може да се задоволи само с гнездо и вие сам скоро ще го разберете.

— О, когато човек гледа философски на нещата! — отговори ученият.

— Философията няма да попречи да се измокрите!

— Разбира се, но тя сгрява.

— Тогава — каза Гленарван — да се върнем при другарите си и да ги посъветваме да се загърнат колкото може по-добре в своята философия и в своите пънчо и най-вече да се запасят с търпение, което ще ни е необходимо.

Гленарван хвърли последен поглед към небето, което бе застрашително. То беше вече почти цялото покрито с облаци. Само една малка неясна ивица на запад се осветяваше от отблясъците на залеза. Водата беше потъмняла и приличаше на огромен нисък облак, готов да се слее с тежките пари. Не се виждаше дори и сянка. Очите не съзираха никаква светлина, а до ушите не долиташе никакъв шум. Тишината беше толкова дълбока, колкото и мракът.

— Да слизаме — каза Гленарван, — скоро ще загърми. Двамата му приятели и той се плъзнаха по гладките клони и бяха изненадани, че навлизат в някаква странна полусветлина. Тя произлизаше от безбройно много светещи точици, които летяха над повърхността на водата и бръмчаха.

— Фосфоресценция? — запита Гленарван.

— Не — отговори Паганел, — но фосфоресциращи насекоми, истински светулки, живи и евтини диаманти, от които дамите в Буенос Айрес си правят великолепни накити.

— Какво! — провикна се Робърт. — Тия летящи искри насекоми ли са?

— Да, момчето ми.

Робърт хвана едно от тях. Паганел не се лъжеше. Това беше вид пчела, дълга около един дюйм[73], която индианците наричат „туко-туко“. Това интересно насекомо изпущаше светлини от две петна, разположени на предната част на роговата му обвивка. Светлината му беше толкова силна, че на нея можеше да се чете. Паганел доближи насекомото до часовника си и видя, че часът беше десет.

Гленарван отиде при майора и тримата моряци и им даде наставления за през нощта. Трябваше да се подготвят за голяма буря. След първите гръмотевици сигурно щеше да задуха силен вятьр и омбуто щеше да се разклати. Той препоръча на всички да се вържат здраво за клоните, които им служеха за легло. Щом не можеха да избягнат водите от небето, поне трябваше да избягнат земната вода и да не паднат в бързото течение, което се разбиваше в основата на дървото.

Пожелаха си лека нощ, без сами да вярват в пожеланията си, и след като се настаниха във въздушните си легла и се завиха със своите пънчо, зачакаха съня.

Но приближаването на големите природни явления предизвиква смътно безпокойство у всички живи същества и дори най-силните духом не могат да му устоят. Тревожни и потиснати, гостите на омбуто не можаха да затворят очи и първата гръмотевица ги завари будни. Тя удари малко преди единадесет часа като далечен тътнеж. Гленарван пропълзя до края на хоризонталния клон и рискува да погледне през листата.

Вечерният мрак се прорязваше вече от бързи светкавици, които се отразяваха ясно във водите на езерото. Облаците се разкъсваха на много места, но като мека и пухкава тъкан без остър звук. След като огледа хоризонта и зенита, които се сливаха в общата тъмнина, Гленарван се върна при другарите си.

— Какво ще кажете, Гленарван? — запита Паганел.

— Ще кажа, че започва добре, драги приятели, и че ако продължи така, бурята ще бъде страшна.

— Толкова по-добре — отговори възторженият Паганел. — Щом не мога да бягам, поне да гледам хубаво зрелище.

— Още една ваша теория, която ще бъде опровергана — каза майорът.

— И то една от най-добрите ми теории, Мак Набс. Аз съм на същото мнение с Гленарван: бурята ще бъде чудесна. Преди малко, докато се опитвах да заспя, си спомних някои факти, които ме убедиха в това, че тук се намираме в областта на големите електрически бури. Някъде четох, че в 1793 г. в провинцията Буенос Айрес само през време на една буря тридесет и седем пъти паднал гръм. Моят колега, Мартин дьо Муси, е преброил до петдесет и пет минути непрекъснати гръмотевични тътнежи.

— С часовник в ръка? — запита майорът.

— С часовник в ръка! Едно само ме тревожи — добави Паганел, сякаш тревогата можеше да премахне опасността, — то е, че единствената висока точка в тази равнина е тъкмо омбуто, на което се намираме. Един гръмоотвод тук би бил много полезен, защото измежду всички дървета на пампасите гърмът пада най-често на омбуто. При това, както знаете, драги приятели, учените препоръчват да не се търси убежище под дърветата във време на буря.

— Добре — каза майорът, — ето една препоръка, която идва навреме.

— Трябва да се признае, Паганел — забеляза Гленарвап, — че добре сте избрали момента, за да ни разказвате тия успокоителни неща.

— Ба! — отвърна Паганел. — Всеки момент е добър, за да се поучи човек. Аха, започва!

Силни гръмотевици прекъснаха този неуместен разговор. Те ставаха все по-мощни и по-оглушителни, наближаваха и преминаваха от нисък в среден регистър, да си послужим с това подходящо музикално сравнение. Скоро гръмотевиците станаха толкова силни, че всички атмосферни струни бързо затрептяха. Цялото пространство беше в огън и в този пожар мъчно можеше да се различи от кои електрически искри произлизаха продължителните тътнежи, които се предаваха от ехо на ехо чак до дълбините на небето.

Непрестанните светкавици взимаха всевъзможни форми. Някои падаха отвесно към земята и се повтаряха по пет-шест пъти на едно и също място. Други биха силно възбудили любопитството на някой учен, защото, докато Араго отбелязва в своите интересни статистики само два случая на вилообразни светкавици, тук ги имаше със стотици. Някои, разклонени на хиляди вейки във форма на зигзагообразни корали, прорязваха тъмния небосвод с чудновати светлини, подобни на клонесто дърво.

Скоро цялото небе, от изток до север, се покри с необикновено бляскава фосфоресцентна ивица. Малко по малко този пожар обхвана целия хоризонт, подпали облаците като куп гориво и бързо отразен в огледалните води, образува огромно огнено кълбо, в центъра на което се намираше омбуто.

Гленарван и другарите му гледаха мълчаливо това ужасяващо зрелище. Дори ако говореха, те не биха могли да се чуят. Широки ивици бяла светлина стигаха до тях и в тия бързи блясъци се появяваха и за миг изчезваха ту спокойното лице на майора, ту любознателният израз на Паганел, ту мъжествените черти на Гленарван, ту изплашената глава на Робърт или безгрижната физиономия на някой от моряците, внезапно оживени сред този призрачен свят.

Но дъжд още не валеше и вятър не духаше. Много скоро обаче небето се разтвори и върху черната основа на небосвода се проточиха отвесни бразди като нишки на стан. Тия едри капки шибаха повърхността на водата и се пръскаха като хиляди искри, озарени от огъня на светкавиците.

Означаваше ли дъждът край на бурята? Щяха ли Гленарван и спътниците му да се отърват само с по един обилен душ? Не! В най-големия разгар на тая борба между въздушните огньове на края на хоризонталния клон изведнъж се появи огнена топка, голяма колкото юмрук и обвита в черен дим. Тя се въртя няколко секунди около себе си и избухна като бомба с такъв трясък, че можа да се чуе въпреки общия грохот. Въздухът се изпълни със серни пари. Настъпи за миг тишина и можа да се чуе гласът на Том Остин, който викаше:

— Дървото гори!

Том Остин не се лъжеше. Само за миг пламъкът, сякаш докосвайки огромен бенгалски огън, обхвана цялата западна страна на омбуто. Сухите клонки, гнездата от суха трева и шупливата дървесина на дървото подхранваха опустошаващата дейност на огъня.

Излезе и вятър, който разпали пожара. Трябваше да се бяга. Гленарван и другарите му бързо побягнаха в източната част на дървото, още необхваната от огъня. Безмълвни, смутени, изплашени, те се изкачваха, хлъзгаха и рискуваха всеки момент да паднат от тънките клони, които се огъваха от тежестта им. През това време клоните пращяха, пукаха и се гърчеха от огъня като горящи живи змии. Насветлените главни падаха в придошлите води и се носеха по течението, като изпущаха червени искри. Пламъците ту се издигаха на голяма височина и се сливаха с подпаленото небе, ту, огънати от бушуващия ураган, обвиваха омбуто като с плащаницата на Несус[74]. Гленарван, Робърт, майорът, Паганел, моряците — всички бяха ужасени. Гъстият дим ги задушаваше. Нетърпима горещина ги гореше. Огънят вече обхващаше долната част на дървото откъм тяхната страна. Нищо не можеше да го спре, нито да го изгаси. Положението беше неудържимо и те трябваше да изберат от двата вида смърт по-малко жестоката.

— Във водата! — изкрещя Гленарван.

Уйлсън, когото пламъците бяха достигнали, се хвърли във водата, но изведнъж започна да вика ужасен:

— Помощ! Помощ!

Остин се спусна към него и му помогна да се изкачи отново на дървото.

— Какво има?

— Каймани! Каймани! — отговори Уйлсън.

И наистина дънерът на дървото беше заобиколен от най-опасните животни от рода на крокодилите. Люспите им блестяха в широките, осветени от пожара петна. Опашките им, сплескани отвесно, изострените като върхове на копия глави, изпъкналите очи, широко разтворените до ушите челюсти — всичките тия отличителни белези не можеха да измамят Пага-нел. Той позна хищните американски алигатори, наричани в испанските страни каймани. Десетина на брой, те биеха водата със страшните си опашки и гризяха дървото с дългите зъби на долната си челюст.

Като ги видяха, нещастниците се почувстваха загубени. Очакваше ги страшна смърт било от пламъците, било от зъбите на кайманите. И дори майорът каза със спокоен глас:

— Както изглежда, настъпил е краят.

Бурята беше започнала да отслабва, но бе образувала във въздуха голямо количество пари, на които електричеството щеше да придаде страхотна сила. На юг постепенно се извиваше огромна вихрушка; обърната с върха надолу и основата нагоре, тя свързваше бушуващите води с буреносните облаци. Скоро този метеор почна да наближава, като се въртеше със замайваща бързина. Той влачеше към центъра си огромен стълб вода от езерото и това въртящо се движение тласкаше към него всички околни въздушни течения.

За няколко секунди огромната вихрушка връхлетя върху омбуто и го обви. Дървото бе раздрусало до корен. На Гленарван се стори, че кайманите са го нападнали с мощните си челюсти и го изтръгват от земята. Той и другарите му, които се държаха един за друг, усетиха, че здравото дърво почна да се поддава и се повали. Пламтящите му клони се потопиха в разпенената вода със страшно свистене. Това трая само миг. Смерчът бе вече отминал и носеше другаде своята разрушителна мощ, като изсмукваше по пътя си водата от езерото, сякаш го изпразваше до дъно.

Тогава омбуто, легнало във водата, се понесе по волята на вятъра и течението. Кайманите бяха избягали. Само един пълзеше по обърнатите корени и се приближаваше с отворена уста. Но Мълреди сграбчи един полуобгорен клон и му нанесе такъв страшен удар, че му пречупи гръбнака. Кайманът се преметна нарван и другарите му се изкачиха на клоните, на страната, откъдето идеше вятърът, а омбуто, чиито пламъци, раздухвани от урагана, образуваха нещо като огнени платна, се понесе в тъмнината на нощта като горящ кораб.

Глава XXVI
АТЛАНТИЧЕСКИЯТ ОКЕАН

В продължение на два часа омбуто плава по огромното езеро, без да стигне до твърда земя. Пламъците, които го разяждаха, постепенно изгаснаха. Главната опасност при това ужасно пътуване бе преминала. Майорът дори каза, че няма да бъде чудно, ако се спасят.

Течението бе запазило първоначалната посока и вървеше от югозапад към североизток. Тъмнината, едва осветявана тук-там от някоя закъсняла светкавица, бе станала отново непроницаема и Паганел напразно търсеше по хоризонта точки, по които да се ориентира. Бурята стихваше. Едрите дъждовни капки се заменяха от ситен дъждец, който вятърът разпиляваше, а високо в небето големите олекнали облаци се разкъсваха на ивици.

Омбуто се движеше стремително по буйния порой. То се носеше с изумителна бързина, сякаш под кората му беше скрит мощен двигател. Така то можеше да плува още цели дни. Към три часа сутринта обаче майорът забеляза, че от време на време корените му опират в дъно. С помощта на дълъг отчекнат клон Том Остин измери дълбочината и установи, че дъното се издига. И наистина след двадесетина минути се почувствува удар и дървото изведнъж спря.

— Земя! Земя! — изкрещя Паганел.

Краищата на обгорелите клони бяха опрели о някаква издутина на почвата. Никога мореплаватели не са били по-доволни от засядане. Защото подводната скала тук беше пристанище. Робърт и Уилсън, скочили на твърда земя, вече надаваха радостни викове, когато се разнесе познато изсвирване. Откъм равнината се чу конски тропот и в полумрака се очерта високата фигура на индианец.

— Талкав! — извика Робърт.

— Талкав! — повториха другарите му.

— Amigos![75] — каза патагонецът, който чакаше пътешествениците на мястото, където трябваше да ги доведе течението, защото беше довело там и самия него.

Той вдигна Робърт и го притисна до гърдите си, без да подозира, че и Паганел ще увисне на шията му. Гленарван, майорът и моряците бяха много щастливи, че виждат отново верния си водач, и му стиснаха ръцете здраво и сърдечно. После патагонецът ги отведе в заслона на една изоставена естанция. Там гореше голям огън, който ги стопли, и се печеше сочно месо от дивеч, което те излапаха до последното късче. И когато дойдоха на себе си и започнаха да разсъждават, никой не можеше да повярва, че са се спасили от толкова опасности — от водата, от огъня и от страшните каймани на аржентинските реки.

Талкав разказа на Паганел с няколко думи своите преживелици и приписа цялата заслуга за спасението си на своя неустрашим кон. Паганел се опита да му обясни новото тълкование на документа и новите надежди, които то бе породило. Дали индианецът разбра изобретателните предположения на Паганел? Съмнително беше! Но той видя приятелите си щастливи и изпълнени с надежди и това му стигаше.

Няма съмнение, че смелите пътешественици след почивката на омбуто не се забавиха да тръгнат веднага на път. В осем часа сутринта те бяха готови. Намираха се много на юг от естан-циите и саладерата и не можеха да си набавят превозни средства. Наложи се да вървят пеша. Разстоянието, което трябваше да преминат, беше не повече от четиридесет мили, а имаха и Таука, който нямаше да откаже да поноси от време на време един, че дори и двама изморени пешеходци. За 36 часа можеха да стигнат до брега на Атлантическия океан.

Беше настъпил моментът. Водачът и спътниците му оставиха зад себе си огромната низина, още заляна от водата, и поеха през високи равнини. Отново пред тях се разстилаше еднообразната аржентинска земя. Тук-таме стърчеше над пасбищата по някоя и друга групичка дървета, посадени от европейци, но доста нарядко, като в околностите на сиера Тандил и сиера Та-палкуем. Местните дървета растяха само в крайниците на тия дълги прерии и близо до нос Кориентес.

Така мина този ден. На другия ден на петнадесет мили от океана се почувствува неговата близост. Виразонът — един особен вятър, който духа редовно през втората половина на деня и на нощта — превиваше високата трева. От изтощената почва се издигаха редки горички, малки дървообразни мимози, храсталаци акация и туфи курамабол. Няколко солени лагуни блестяха като парчета счупено стъкло и затрудниха пътуването, защото трябваше да ги обхождат. Ускориха ход, за да стигнат още същия ден при езерото Саладо, на брега на океана. Пътешествениците бяха доста изморени, когато към осем часа вечерта забелязаха пясъчните дюни, високи двадесет туаза, които отделяха сушата от океана. Скоро до слуха им достигна шумът на морския прилив.

— Океанът! — извика Паганел.

— Да, океанът! — отговори Талкав.

И пешеходците, макар че бяха почти капнали от умора, се покатериха на дюните с удивителна пъргавост.

Но беше вече много тъмно. Погледите им блуждаеха напразно по мрачната безкрайност. Те търсеха „Дънкан“, но не го виждаха.

— Но той е все пак там — извика Гленарван, — той ни чака и сигурно кръстосва край брега.

— Ще го видим утре — отговори Мак Набс.

Том Остин се опита да повика невидимата яхта, но не получи отговор. Впрочем вятърът беше много силен и морето доста бурно. Облаците се носеха от запад, а пенливите вълни се разбиваха на ситни капчици, които достигаха върха на дюните. Дори ако „Дънкан“ беше на уговореното място, морякът на вахт не би могъл нито да чуе, нито да бъде чут. По брега нямаше никакво убежище — нито залив, нито пристанище. Нито дори съвсем малко заливче. Той бе образуван от дълги пясъчни плитчини, които се губеха в морето и бяха по-опасни за корабите, отколкото рифовете. И наистина тия плитчини пораждат вълни. Покрай тях морето е винаги много бурно и кораби, които при лошо време заседнат върху тези пясъчни килими, са обречени на сигурна гибел.

Тъй че много естествено беше „Дънкан“ да стои далеч от този ужасен бряг без никакво убежище. Джон Манглс с обичайната си предпазливост сигурно предпочиташе да чака навътре в морето. Такова беше мнението на Том Остин, който твърдеше, че „Дънкан“ не може да е на по-малко от пет мили от брега.

Майорът посъветва нетърпеливия си другар да се примири. Нямаше никакъв начин да се разсее гъстият мрак. Защо тогава да си изморяват очите, като се взират напразно в непрогледния хоризонт?

След като каза това, той устрои нещо като лагер под закритието на дюните. Последните провизии послужиха за последното ядене при пътуването. След това всеки по примера на майора си изкопа временно легло в доста удобна дупка и като се затрупа до брадата с пясък, заспа дълбок сън. Не спеше само Гленарван. Вятърът продължаваше да духа силно, а океанът беше още развълнуван от скорошната буря. Буйните му вълни се разбиваха в подножието на дюните с гръмотевичен грохот. Гленарван не можеше да се примири с мисълта, че „Дънкан“ е толкова близо. А да допусне, че не е дошъл на уговорената среща, беше невъзможно. Пътешествениците бяха напуснали залива Талкауано на 14 октомври и пристигнаха на атлантическия бряг на 12 ноември. През тия тридесет дена, употребени за прекосяване на Чили, Кордилерите, пампасите и аржентинската равнина, „Дънкан“ бе имал достатъчно време да обиколи нос Хори и да стигне на противоположния бряг. За такъв бързоходец закъснения не съществуваха. Бурята е била сигурно силна и страшна в просторния Атлантически океан, но „Дънкан“ беше добър кораб, а капитанът му добър моряк. Тъй че понеже трябваше да бъде тук, той бе тук.

Все пак тия разсъждения не успокоиха Гленарван. Когато се борят сърцето и разумът, разумът не е по-силният. Господарят на Малкъм Касъл чувствуваше в тъмнината всички, които обичаше — своята скъпа Елена, Мери Грант, екипажа на своя „Дънкан“. Гленарван бродеше по пустинния бряг, който вълните покриваха със своите фосфоресцентни капки. Той се взираше и се ослушваше. Понякога му се струваше дори, че вижда в морето някаква светлина.

— Не се лъжа — каза си той, — видях светлина на кораб, светлината на „Дънкан“. Ах, защо погледът ми не може да пробие този мрак!

Тогава му дойде една идея. Паганел казваше, че е никталоп, че вижда в нощта. И той отиде да го събуди. Ученият спеше в дупката си сън на къртица, когато една здрава ръка го издърпа от пясъчното му ложе.

— Кой ходи там? — извика той.

— Аз съм, Паганел.

— Кой сте вие?

— Аз, Гленарван. Елате, имам нужда от очите ви.

— От очите ми ли? — отговори Паганел, като ги търкаше силно.

— Да, от очите ви, за да различите в тъмнината „Дънкан“. Хайде елате.

— По дяволите тази никталопия! — измърмори Паганел, доволен обаче, че може да услужи на Гленарван.

Той стана, протегна изтръпналите си крайници, прозина се като човек, който става от сън, и тръгна след приятеля си към брега.

Гленарван го помоли да разгледа тъмния хоризонт на морето. В продължение на няколко минути Паганел се отдаде добросъвестно на това съзерцание.

— Е, нищо ли не виждате? — попита Гленарван.

— Нищо! В такава тъмнина и котка не би видяла на две крачки.

— Търсете червена или зелена светлина, т.е. светлините на дясната или лявата страна на кораба.

— Не виждам нито червена, нито зелена светлина! Всичко е черно! — отговори Паганел, чиито очи се затваряха неволно.

В продължение на половин час той ходи подир нетърпеливия си другар машинално, а главата му ту клюмаше на гърдите, ту изведнъж се изправяше. Не отговаряше, не говореше. Стъпките му бяха несигурни, вървеше като пиян. Гленарван го погледна. Паганел ходеше и спеше.

Тогава Гленарван го хвана подръка и без да го буди, го заведе в дупката му, където го „зарови“ удобно. На разсъмване всички наскачаха при вика:

— „Дънкан“! „Дънкан“!

— Ура! Ура! — отговориха на Гленарван другарите му и се втурнаха към брега.

И наистина на пет мили от брега яхтата с внимателно събрани долни платна се движеше с малък ход. Димът й се губеше в утринната мъгла. Морето беше бурно и за кораб с такъв тонаж беше опасно да доближи песъчливия бряг.

Гленарван, въоръжен с далекогледа на Паганел, следеше движенията на „Дънкан“. Изглежда, че Джон Манглс не ги беше видял, защото не промени курса на яхтата и продължаваше да кръстосва покрай брега с прикрепено на лява страна намалено второ предно платно.

Но в този момент, след като беше наблъскал здраво карабината си, Талкав гръмна по посока на яхтата.

Вслушаха се. И най-вече гледаха. Карабината на индианеца изгърмя три пъти, събуждайки ехото на дюните.

Най-сетне на яхтата се появи бял дим.

— Видяха ни! — извика Гленарван. — Това е оръдието на „Дънкан“.

След няколко секунди до брега стигна и глух гърмеж. Веднага „Дънкан“ разпъна цялото второ предно платно и като увеличи хода си, започна да маневрира с цел да се доближи колкото може повече до брега.

Скоро видяха с далекогледа, че от яхтата спускаха лодка.

— Леди Елена няма да може да дойде — каза Том Остин. — Морето е много бурно.

— Също и Джон Манглс — отговори Мак Набс. — Той не може да напусне кораба.

— Сестра ми! Сестра ми! — повтаряше Робърт и протягаше ръце към яхтата, която се клатеше много.

— Ах, как искам да съм вече на борда! — провикна се Гленарван.

— Търпение, Едуард. След два часа ще бъдете там — отговори майорът.

Два часа! Наистина лодка с шест гребла не можеше за по-малко време да дойде и да се върне на яхтата.

Тогава Гленарван се приближи към Талкав, който стоеше със скръстени ръце до Таука и гледаше спокойно подвижната повърхност на вълните.

Гленарван го хвана за ръката и като му посочи яхтата, каза:

— Ела с нас!

Индианецът поклати леко глава.

— Ела, приятелю — повтори Гленарван.

— Не — отговори тихо Талкав. — Тук е Таука, а там са пампасите! — добави той и посочи с любов безкрайните равнини.

Гленарван разбра, че индианецът нямаше никога да напусне равнините, дето белеят костите на дедите му. Той познаваше святата привързаност на тия деца на пустинята към родния край. Затова не настоя, а само стисна ръката на Талкав. Не настоя и тогава, когато индианецът, усмихнат по своему, отказа да приеме възнаграждението за услугите си, като каза:

— От приятелство.

Гленарван не можа да отговори. Той искаше да остави на честния индианец поне нещо, което да му напомня за неговите приятели от Европа. Но какво му беше останало? Оръжията, конете, всичко беше пропаднало в наводнението. Другарите му не бяха по-богати от него.

Той се чудеше как да се отплати на безкористния водач, когато изведнъж му хрумна една мисъл. Извади от портмонето си скъп медальон, в който бе поставен прекрасен портрет, една от най-добрите творби на Лорънс, и го подаде на индианеца.

— Жена ми — каза Гленарван.

Талкав погледна трогнат портрета и произнесе тия прости думи.

— Добра и хубава!

После дойдоха Робърт, Паганел, майорът, Том Остин и двамата моряци и с трогателни думи се сбогуваха с патагонеца. Тия добри хора бяха искрено развълнувани от раздялата си с този предан и храбър другар. Талкав ги притисна един след друг до широките си гърди. Паганел му подари картата на Южна Америка и на двата океана, която индианецът често бе разглеждал с интерес. Това беше най-голямата скъпоценност, която Паганел притежаваше. Робърт можеше да даде на спасителя си само милувки. Момчето не забрави да погали и Таука.

В този момент лодката на „Дънкан“ наближаваше. Тя се провря през един тесен проток между пясъчните плитчини и скоро спря на брега.

— А где е жена ми? — попита Гленарван.

— А сестра ми? — провикна се Робърт.

— Леди Елена и мис Грант ви чакат на яхтата — отговори старшината на лодката. — Но да тръгваме, ваша светлост; нямаме нито минута за губене, защото отливът вече започва да се чувствува.

Пътешествениците прегърнаха за последен път Талкав, който дойде да ги изпрати до самата лодка, спусната отново във водата. В момента, когато Робърт се готвеше да скочи в нея, индианецът го прегърна и го погледна нежно.

— А сега върви — каза му той, — ти си вече мъж!

— Сбогом, приятелю! Сбогом! — каза още веднъж Гленарван.

— Никога ли няма вече да се видим? — провикна се Паганел.

— Quien sabe?[76] — отговори Талкав, като вдигна ръка към небето.

Това бяха последните думи на индианеца, които вятърът отнесе. Лодката се отдалечи от брега и увличана от започващия отлив, навлезе в открито море.

Дълго още неподвижният силует на Талкав се виждаше над пенестите вълни. После едрата му фигура започна да става все по-малка, докато най-сетне изчезна от погледа на приятелите му. Един час по-късно Робърт пръв се изкачи на яхтата „Дънкан“ и се хвърли на шията на Мери Грант. През това време целият екипаж на яхтата изпълваше въздуха със своите радостни „ура“.

Така завърши това преминаване на Южна Америка по права линия. Нито планини, нито реки можаха да отклонят пътешествениците от предначертания им път. И ако не им се случи да се борят със злата воля на хората, то природните стихии, често настървени срещу тях, подложиха на тежки изпитания самоотвержената им смелост.

Втора част

Глава I
ВРЪЩАНЕ НА БОРДА

Първите моменти бяха посветени на радостта, че се виждат отново. Лорд Гленарван не искаше неуспехът на издирванията да помрачи радостта в сърцата на другарите му, затова се обърна към тях с думите:

— Не губете надежда, приятели, не губете надежда. Капитан Грант не е с нас, но ние сме уверени, че ще го намерим.

Тази увереност бе напълно достатъчна да върне надеждата у пътниците на „Дънкан“.

И наистина, докато лодката наближаваше яхтата, леди Елена и Мери Грант изпитаха всичката тревога на очакването. Застанали на кърмовия дек, те се опитваха да преброят тия, които се връщаха.

Девойката ту изпадаше в отчаяние, ту, напротив, й се струваше, че вижда Хари Грант. Сърцето й биеше силно. Тя просто не можеше да отрони дума и едва се държеше на краката си. Леди Елена я беше прегърнала. Джон Манглс, застанал до нея, се вглеждаше в далечината и мълчеше. Неговите очи на моряк, свикнали да различават далечни предмети, не виждаха капитана.

— Там е! Иде си! Татко ми! — шепнеше момичето.

Колкото повече лодката наближаваше, толково по-невъзможна ставаше самоизмамата. Пътешествениците не бяха и на двеста метра от яхтата, когато не само леди Елена и Джон Манглс, но и самата Мери, обляна в сълзи, загуби всяка надежда. Време беше лорд Гленарван да дойде и каже някоя ободрителна дума.

След първите прегръдки леди Елена, Мери Грант и Джон Манглс бяха посветени в по-главните преживелици на експедицията и преди всичко Гленарван им съобщи новото тълкуване, което проницателният ум на Жак Паганел даваше на документа. Той се изказа също много ласкаво за Робърт, с когото Мери основателно можеше да се гордее. Неговата смелост, неговото себеотрицание, опасностите, на които се бе излагал — всичко бе така подчертано от Гленарван, че момчето не би знаело къде да се скрие, ако сестра му не бе го приютила в прегръдките си.

— Не трябва да се червиш, Робърт — каза Джон Манглс, — ти си се държал като достоен син на капитан Грант.

Той протегна ръце към братчето на Мери и го целуна по бузите, още влажни от сълзите на девойката.

Ще споменем бегло как бяха посрещнати майорът и географът и с какво уважение си спомниха за благородния Талкав. Леди Елена съжаляваше, че не може да стисне ръката на предания индианец. След първите излияния Мак Набс се прибра в кабината си, където започна да се бръсне със спокойна и сигурна ръка. Що се отнася до Паганел, той летеше от един на друг като пчела и събираше мед от похвали и усмивки. Искаше да разцелува целия екипаж на „Дънкан“ и поддържайки, че леди Елена и Мери Грант са част от този екипаж, започна с тях и завърши с мистър Олбинет.

Стюардът реши, че най-добрата благодарност за тази учтивост е да съобщи, че обядът е готов.

— Обяд ли? — извика Паганел.

— Да, господин Паганел — отговори мистър Олбинет.

— Истински обяд на маса с прибори и салфетки?

— Разбира се, господин Паганел.

— И няма да ядем нито сушено месо, нито твърди яйца, нито филета от щраус?

— О, господине! — отговори метр д’отелът обиден, че се унижава изкуството му.

— Не исках да ви оскърбя, приятелю — каза ученият с усмивка. — Но от един месец насам това съставляваше обикновената ни храна и ние ядяхме не на маса, а на земята или яхнали някой клон. Ето защо вашият обяд ми се струва сън, мечта, химера!

— Тогава да отидем и се уверим, че обядът съществува, господин Паганел — отговори леди Елена, като не сдържаше смеха си.

— Позволете ми да ви предложа ръката си — каза галантният географ.

— Ваша светлост няма ли да даде някакви заповеди за „Дънкан“? — запита Джон Манглс.

— След обяда, драги Джон — отговори Гленарван, — ще обсъдим заедно програмата на новата ни експедиция.

Пътниците от яхтата и младият капитан слязоха в каюткомпанията. На механика бе заповядано да поддържа парата под налягане, за да могат да тръгнат при първа заповед.

Гладко избръснатият майор и останалите пътешественици, набързо измити и преоблечени, насядаха около масата.

Обядът на мистър Олбинет бе посрещнат с възторг. Всички заявиха, че е прекрасен и дори превъзхожда великолепните пиршества в пампасите. Паганел си сипа по два пъти от всяко ядене „от разсеяност“, както сам обясни.

Тази злополучна дума подсети леди Елена да запита дали любезният французин не е проявил и друг път своя недостатък. Майорът и лорд Гленарван се спогледаха усмихнати. А Паганел откровено се разсмя и даде честна дума да не проявява вече нито веднъж разсеяност през цялото пътуване. След това той разказа много духовито за своята заблуда и за задълбочените си проучвания върху творчеството на Камоенс.

— Най-сетне — добави той в заключение — всяко зло за добро, не съжалявам за грешката си.

— Защо, достойни приятелю? — запита майорът.

— Защото сега знам не само испански, а и португалски. Говоря два езика вместо един!

— Ей богу, не бях помислил за това — отговори Мак Набс. — Моите поздравления, Паганел, моите искрени поздравления!

Всички поздравиха Паганел, който непрекъснато дъвчеше. Той ядеше и говореше едновременно и не забеляза нещо, което не убягна на Гленарван — вниманието на Джон Манглс към неговата съседка Мери Грант. С леко кимване леди Елена даде на съпруга си да разбере, че това е „точно така“. Гленарван погледна младите хора с благосклонна симпатия и се обърна към Джон Манглс, но за съвсем други неща.

— Как мина пътуването ви, Джон? — запита той.

— Отлично — отговори капитанът. — Трябва само да кажа на ваша светлост, че не се върнахме през Магелановия пролив.

— Я гледай! — провикна се Паганел. — Значи обиколили сте нос Хорн и аз не съм бил с вас!

— Обесете се! — каза майорът.

— Егоист, давате ми този съвет само за да получите част от моето въже — отвърна му географът.

— Но, драги Паганел — отговори Гленарван, — можеш да бъдеш навсякъде само ако си въздесъщ. А тъй като вие странствувахте из пампасите, не можехте в същото време да обиколите и нос Хорн.

— Това не ми пречи да съжалявам — отвърна ученият.

Повече никой не отправи закачки по адрес на Паганел и пререканието завърши с този отговор. Джон Манглс взе отново думата и разказа как бе преминало тяхното пътуване. Като минавал покрай американския бряг, той изследвал всички западни острови, но не открил следи от „Британия“. Стигнали до нос Пилар, при входа на Магелановия пролив, там попаднали на насрещен вятър и продължили на юг. „Дънкан“ минал покрай островите на Отчаянието, достигнал до шестдесет и седем градуса южна ширина, обиколил нос Хорн, плавал покрай Огнена земя и като преминал пролива Льомер, продължил покрай бреговете на Патагония. Там, срещу нос Кориентес, попаднал на силна буря, същата, която бе нападнала така яростно пътешествениците по време на наводнението. Но яхтата издържала добре и от три дни Джон Манглс кръстосвал в открито море, когато изстрелите на карабината го уведомили за пристигането на очакваните с такова нетърпение пътешественици. Що се отнася до леди Гленарван и до мис Грант, капитанът на „Дънкан“ би бил несправедлив, ако не признаеше тяхната рядка неустрашимост. Бурята не ги изплашила и ако проявили някакво безпокойство, то било само при мисълта за приятелите си, които в това време странствуваха из равнините на аржентинската република.

Така завърши разказът на Джон Манглс. Той бе последван от поздравленията на Гленарван. След това лордът се обърна към Мери Грант.

— Мила госпожице — каза той, — виждам че капитан Джон уважава вашите добродетели, и съм щастлив, че вие се чувствувате добре на борда на неговия кораб.

— Може ли да бъде другояче? — отговори Мери, като погледна леди Елена, а може би и младия капитан.

— О, сестра ми много ви обича, господин Джон — провикна се Робърт, — а и аз също ви обичам!

— И аз тебе, скъпо дете — отговори Джон Манглс, смутен от думите на Робърт, които накараха Мери Грант да поруменее.

После, като пренесе разговора на друга, не така парлива тема, Джон Манглс добави:

— Понеже завърших разказа за пътуването на „Дънкан“, ваша светлост ще бъде ли така любезен да ни разкаже някои подробности от преминаването ви през Америка и за подвизите на нашия млад герой?

Никой разказ не можеше да бъде по-приятен за леди Елена и за мис Грант. Затова лорд Гленарван побърза да задоволи любопитството им. Той предаде случка след случка цялото пътуване от единия океан до другия: преминаването на Андските Кордилери, земетресението, изчезването на Робърт, отвличането му от кондора, изстрела на Талкав, борбата с червените вълци, самоотвержеността на момчето, подофицера Мануел, наводнението, убежището върху омбуто, гръмотевицата, пожара, кайманите, вихрушката, нощта на Атлантическия бряг — всички тия подробности, весели или ужасяващи, будеха последователно у слушателите ту радост, ту уплаха. Много от разказаните случки за Робърт бяха придружени с милувки от страна на сестра му и леди Елена. Никога дете не е бивало повече целувано, и то от по-възхитени приятелки.

Когато завърши разказа си, лорд Гленарван каза:

— Сега, драги приятели, да помислим за настоящето. Миналото е минало, но бъдещето е наше. Да се върнем към капитан Грант.

Обядът бе завършил. Всички влязоха в салона на леди Гленарван, насядаха около една маса, отрупана с карти и планове, и поведоха веднага разговор.

— Скъпа Елена — каза лорд Гленарван, — при връщането ми на борда на яхтата аз ви съобщих, че макар корабокрушенците от „Британия“ да не са с нас, ние повече от всякога се надяваме да ги намерим. От нашето преминаване през Америка се убедихме, ще кажа дори нещо повече, уверихме се, че корабокрушението не е станало нито край бреговете на Тихия, нито край бреговете на Атлантическия океан. Оттук и естественият извод, че тълкованието на документа, що се отнася до Патагония, е било невярно. За щастие нашият приятел Паганел, озарен от внезапно вдъхновение, откри грешката. Той доказа, че ние сме следвали лъжлив път и изтълкува документа така, че у нас не остана никакво колебание. Става дума за френския документ и аз ще помоля Паганел да го обясни, за да не остане у никого и най-малкото съмнение.

Ученият, поканен да говори, започна веднага. Той изложи много убедително своето схващане по думите gonie и indi и извлече с голяма яснота от думата austral думата Австралия. Той доказа, че капитан Грант, след като е напуснал бреговете на Перу, за да се върне в Европа, е могъл вследствие на повреда на кораба да бъде отнесен от южните течения на Тихия океан до австралийските брегове. В края на краищата неговите находчиви догадки и правдиви заключения бяха одобрени и от самия Джон Манглс, който по тия въпроси е строг съдия и не се поддава на измами на въображението.

Когато Паганел завърши изложението си, Гленарван обяви, че „Дънкан“ ще тръгне незабавно за Австралия.

Но преди да бъде дадена заповед да вземат курс на изток, майорът помоли да направи една забележка.

— Говорете, Мак Набс — отвърна Гленарван.

— Целта ми — каза майорът — не е да отслабя доводите на моя приятел Паганел, а още по-малко — да ги отхвърля. Аз ги намирам сериозни, прозорливи и достойни за цялото наше внимание. Те трябва с пълно основание да легнат в основата на нашите бъдещи издирвания. Бих искал обаче те да бъдат подложени на една последна проверка, за да бъде тяхната стойност безспорна и неопровержима.

Никой не знаеше какво точно цели предпазливият Мак Набс и всички го изслушаха с известно безпокойство.

— Продължете, майоре — каза Паганел. — Готов съм да отговоря на всичките ви въпроси.

— Няма нищо по-просто — отвърна майорът. — Когато преди пет месеца в Клайдския залив проучихме трите документа, тяхното тълкование ни се стори очевидно. Никой друг бряг освен западния бряг на Патагония не можеше да бъде място на корабокрушението. По този въпрос нямахме нито сянка от съмнение.

— Напълно вярно — отговори Гленарван.

— По-късно — продължи майорът, — когато Паганел в момент на щастлива разсеянаст се озова на нашия кораб, документите му бяха показани и той одобри безрезервно нашите издирвания по американския бряг.

— Съгласен съм — отговори географът.

— И все пак се излъгахме — каза майорът.

— Излъгахме се — повтори Паганел. — Но да се излъжеш, Мак Набс, е човешко, луд е онзи, който упорствува в грешката си.

— Почакайте, Паганел — отговори майорът, — не се горещете. Съвсем не искам да кажа, че нашите издирвания трябва да продължат в Америка.

— Тогава какво искате? — каза Гленарван.

— Едно признание, нищо повече — признанието, че сега Австралия изглежда да е мястото на корабокрушението на „Британия“ толкова сигурно, колкото по-рано изглеждаше Америка.

— Признаваме го с удоволствие — отговори Паганел.

— Вземам си бележка — каза майорът — и използувам случая да подканя въображението ви да се предпазва от такива последователни и противоречиви очевидности. Кой знае дали след Австралия някоя друга страна няма да ни внуши същата увереност и дали след нови и напразни издирвания няма да ни се стори „очевидно“, че трябва да ги подновим другаде.

Гленарван и Паганел се спогледаха. Забележките на майора им направиха силно впечатление със своята правдивост.

— И така — поде Мак Набс, — аз бих желал, преди да тръгнем за Австралия, да направим една последна проверка. Ето документите, ето и картите. Да проучим последователно всички точки, през които минава тридесет и седмият паралел, и да видим дали няма да срещнем някоя друга страна, която да отговаря на точните указания на документа.

— Нищо по-лесно и по-бързо — отговори Паганел, — защото за щастие по тази ширина няма много земи.

— Да видим — каза майорът, като разгъна една английска карта, изработена според проекциите на Меркатор[77] и на която беше нанесено цялото земно кълбо.

Картата бе поставена пред леди Елена и всеки застана така, че да може да следи поясненията на Паганел.

— Както вече ви казах — продължи географът, — след като прекоси Южна Америка, паралелът на тридесет и седмия градус южна ширина среща островите Тристан д’Акуня. Твърдя обаче, че нито една от думите на документа не може да се отнася до тези острови.

След подробен преглед на документите трябваше да признаят, че Паганел имаше право. Тристан д’Акуня бяха отхвърлени единодушно.

— Да продължим — поде географът. — Като напуснем Атлантическия океан, минаваме на два градуса под нос Добра надежда и навлизаме в Индийския океан. По нашия път има само една група острови, островите Амстердам. Да ги подложим на същия преглед като островите Тристан д’Акуня.

След внимателно изследване островите Амстердам бяха на свой ред отхвърлени. Никоя дума, цяла или не, френска, английска или немска, не споменаваше тази група острови от Индийския океан.

— Стигаме сега до Австралия — продължи Паганел. — Тридесет и седмият паралел навлиза в този континент при нос Бернули и излиза през залива Туфолд. Ще се съгласите с мене, и то без да насилвате текстовете, че английската дума stra и френската austral могат да се отнасят до Австралия. Това е достатъчно ясно и няма нужда да настоявам.

Всички се съгласиха със заключението на Паганел. Схващането му обединяваше всички възможности в негова полза.

— Да продължим — каза майорът.

— Да продължим — отговори географът, — пътуването е лесно. Като напуснем залива Туфолд, прекосяваме пролива, който се простира на изток от Австралия, и срещаме Нова Зеландия. Преди всичко ще ви припомня, че думата contin от френския документ означава по неоспорим начин „континент“. А то значи, че капитан Грант не е могъл да намери убежище в Нова Зеландия, която е само остров. Но както и да е, обсъдете, сравнете, обърнете думите и вижте дали е възможно те да подхождат на тази страна.

— В никой случай — отговори Джон Манглс, който разгледа обстойно документите и картата.

— Не — казаха слушателите на Паганел и самият майор, — не може да става дума за Нова Зеландия.

— Оттук — продължи географът — през цялото огромно пространство, което отделя този голям остров от американския бряг, тридесет и седмият паралел минава само през едно безплодно и пустинно островче.

— Което се нарича?… — запита майорът.

— Вижте картата. Това е Мария-Терезия — име, от което не намирам никаква следа в трите документа.

— Никаква — отговори Гленарван.

— Оставям на вас, драги приятели, да прецените дали всички вероятности, за да не кажа пълната увереност, не са в полза на австралийския континент?

— Разбира се — отговориха единодушно пътниците и капитанът на „Дънкан“.

— Джон — каза тогава Гленарван, — имате ли достатъчно провизии и въглища?

— Да, ваша светлост, аз се запасих богато в Талкауано. Впрочем в Капщат[78] ще подновим много лесно горивото си.

— Тогава дайте нареждане за отплаване.

— Още една забележка — прекъсна майорът своя приятел.

— Кажете, Мак Набс.

— Каквито и да са гаранциите за успех, които ни предлага Австралия, не е ли разумно да се спрем за ден-два на островите Тристан д’Акуня и Амстердам? Те са разположени по нашия път и не ни отклоняват от него. Така ще узнаем дали „Британия“ не е оставил там следи от своето крушение.

— Недоверчивият майор — провикна се Паганел, — той държи на това!

— Държа най-вече да не се връщаме назад, ако случайно Австралия не оправдае нашите надежди.

— Тази предвидливост е разумна — отговори Гленарван.

— И няма да съм аз този, който ще ви посъветва да не я проявите — отвърна Паганел, — напротив.

— Тогава, Джон — каза Гленарван, — дайте курс към Тристан д’Акуня.

— Веднага, ваша светлост — отговори капитанът и се изкачи на мостика, а Робърт и Мери Грант отправяха най-топли думи на признателност към лорд Гленарван.

Скоро „Дънкан“ се отдалечи от американския бряг и следвайки курс на изток, запори със своя вълнорез вълните на Атлантическия океан.

Глава II
ТРИСТАН Д’АКУНЯ

Ако яхтата следваше линията на екватора, сто деветдесет и шестте градуса, които отделят Австралия от Америка или по-право нос Бернули от нос Кориентес, биха отговаряли на единадесет хиляди седемстотин и шестдесет географски мили. Но по тридесет и седмия паралел, поради формата на земното кълбо, тези сто деветдесет и шест градуса се равняват само на девет хиляди четиристотин и осемдесет мили. От американския бряг до Тристан д’Акуня има две хиляди и сто мили — разстояние, което Джон Мангле се надяваше да измине, ако източните ветрове не забавеха хода на яхтата, за десет дни. И той имаше защо да бъде доволен, тъй като привечер вятърът утихна значително, след това се промени и „Дънкан“ можа да покаже по спокойното море всички свои несравними качества.

Още същия ден пътниците подновиха своите навици, сякаш не бяха отсъствували цял месец от кораба. След водите на Тихия океан сега пред очите им се простираха водите на Атлантическия, а с малки изключения в оттенъците всички морета си приличат. Стихиите, след като ги бяха подложили на жестоки изпитания, сега обединяваха усилията си, за да ги подпомагат. Океанът беше спокоен, вятърът попътен и всички платна, издути от западния вятър, идваха в помощ на неуморимата пара, набрана в парния котел.

Тъй това бързо пътуване премина без произшествия и без повреди. Всички очакваха с доверие австралийския бряг. Вероятностите се превръщаха в увереност. Говореха за капитан Грант, сякаш яхтата отиваше да го вземе от някое определено пристанище. Неговата кабина и леглата за двамата му другари бяха готови на кораба. Мери Грант обичаше да я подрежда и да я украсява сама. Кабината му бе отстъпена от мистър Олбинет, който се пренесе в кабината на жена си. Тя бе съседна на прословутата кабина номер шест, ангажирана от Жак Паганел на кораба „Шотландия“.

Ученият географ седеше затворен в нея почти през цялото време. Работеше от сутрин до вечер върху един труд, озаглавен „Величествените впечатления на един географ от аржентинските пампаси“. Чуваха го да повтаря с развълнуван глас красиви фрази, преди да ги повери на белите страници на тетрадката си. Много често, изневеряващ на Клио, музата на историята, той зовеше в своите унеси божествената Калиопа — вдъхновителка на големите епически творби.

Впрочем Паганел не се криеше. Целомъдрените дъщери на Аполон напускаха за него на драго сърце върховете на Парнас или Хеликон. Леди Елена му отправяше искрени комплименти за това.

Също и майорът го поздравяваше за тия митологически посещения.

— И най-вече — добавяше той — без разсеяност, драги Паганел, ако случайно ви хрумне да учите австралийски, недейте го учи на китайска граматика!

И тъй на кораба всичко вървеше отлично. Лорд и леди Гленарван наблюдаваха с интерес Джон Манглс и Мери Грант. Те нямаха какво да кажат и тъй като самият Джон не говореше нищо, по-добре беше да не обръщат внимание.

— Какво ще си помисли капитан Грант? — каза един ден Гленарван на леди Елена.

— Ще помисли, че Джон е достоен за Мери, драги Едуард, и няма да се излъже.

През това време яхтата приближаваше бързо към целта си. Пет дни след като изчезна от погледите им нос Кортиентес, на 16 ноември, задухаха западни ветрове, същите тия, които извънредно улесняват корабите, обикалящи южния африкански бряг, където обикновено духат югоизточни ветрове. „Дънкан“ разпъна всичките си платна, под напора на вятъра легна на левия си борд и така с десен вятър напредваше с изумителна бързина. Витлото му едва успяваше да загребе бягащите води, които пореше неговият вълнорез. Той сякаш се състезаваше със спортните яхти от „Кралския яхт-клуб на Темза“.

На другия ден океанът се покри с грамадни водорасли, подобно на обширно блато, обрасло с трева. Той можеше да се сравни с така наречените „саргасови морета“, които се образуват от различни остатъци от дървета и растения, изскубнати от съседните континенти. Комендантът Мори е привлякъл специално вниманието на мореплавателите върху тях. „Дънкан“ сякаш се хлъзгаше по дълга ливада, която Паганел сполучливо сравни с пампасите, но ходът му намаля.

Двадесет и четири часа по-късно при изгрев слънце се чу гласът на вахтовия моряк.

— Земя! — извика той.

— В коя посока? — запита Том Остин, който беше дежурен.

— Под вятъра — отговори морякът.

При този винаги вълнуващ вик палубата на яхтата се изпълни веднага с хора. От каюткомпанията се подаде далекоглед, последван незабавно от Жак Паганел. Ученият насочи инструмента си в казаната посока, но не видя нищо, което да прилича на земя.

— Гледайте в облаците — каза му Джон Манглс.

— Наистина — отговори Паганел — би казал човек някакъв връх, но още почти незабележим.

— Това е Тристан д’Акуня — поде Джон Манглс.

— Тогава, ако паметта не ме лъже — отвърна ученият, — трябва да се намираме на осемдесет мили от острова, защото върхът Тристан, висок 7 000 стъпки, се вижда от такова разстояние.

— Точно така — отговори капитан Джон.

След няколко часа групата острови, много високи и много стръмни, се очерта съвсем ясно на хоризонта. Конусовидният връх Тристан се отделяше като черен силует върху блестящия фон на небето, цялото изпъстрено от лъчите на изгряващото слънце. Скоро сред общата скалиста маса се очерта главният остров на върха на един триъгълник, наклонен към североизток. Тристан д’Акуня е разположен на 37°8′ южна ширина и на 10°44′ западна дължина. На осемнадесет мили югозападно от него се намира остров Недостъпен и на десет мили югоизточно — остров Славей, които допълват тази малка и усамотена група острови в тая част на Атлантика. Към обяд яхтата засече двете главни точки, които служат на моряците за ориентировъчни знаци, а именно: покрай ъгъла на остров Недостъпен една скала, която има форма на кораб с разпънати платна, и две островчета от северната страна на остров Славей, които наподобяват разрушена крепост. В три часа „Дънкан“ влезе в заливчето Фалмут на Тристан д’Акуня, защитено от западните ветрове от островърхата планина Хелп или Помощ.

Там дремеха на котва няколко китоловни кораба, заети с лов на тюлени и други морски животни, които изобилствуват по тия брегове.

Джон Манглс се зае да търси удобно място за хвърляне котва, защото тия открити заливчета са много опасни, когато духат северозападни и северни ветрове. Точно на това място загина през 1829 година с екипажа и стоката си английският кораб „Джулия“. „Дънкан“ се приближи на половин миля до брега и пусна котва върху каменисто дъно на четиридесет метра дълбочина. Пътниците веднага се качиха в голямата лодка и излязоха на брега, покрит със ситен черен пясък, остатък от разрушените скали на острова.

Столицата на цялата група острови Тристан д’Акуня е едно селце, разположено в дъното на залива край голям и много шумен поток. Тук имаше петдесетина доста прилични къщи, разположени с оная геометрическа планомерност, която изглежда е последната дума на английската архитектура. Зад този миниатюрен град се простираха хиляда и петстотин хектара равнина, оградена с висок насип от лава. А над това плато на седем хиляди стъпки се издигаше конусовидният връх.

Лорд Гленарван бе приет от един губернатор, който зависеше от английската колония Кап. Той разпита веднага за Хари Грант и за „Британия“. Тия имена бяха напълно непознати. Островите Тристан д’Акуня са встрани от пътя на корабите и следователно малко посещавани. След известното корабокрушение на „Блендън Хол“, който в 1821 година се разбил в скалите на остров Недостъпен, край главния остров претърпели корабокрушение други два кораба — „Примоге“ в 1845 година и американският тримачтов кораб „Филаделфия“ в 1857 година. Акунянската статистика за морски катастрофи се ограничаваше с тия три нещастия.

Гленарван не очакваше да намери тук по-точни сведения и разпитваше губернатора на острова само за да успокои съвестта си. Той дори изпрати корабните лодки да обиколят острова, който нямаше повече от седемнадесет мили обиколка. Но да беше и три пъти по-голям, Лондон или Париж не биха могли да се поберат в него.

Докато траеше това разузнаване, пътешествениците на „Дънкан“ се разходиха из селото и по крайбрежието. Населението на Тристан д’Акуня не досгига и сто и петдесет души. Това са англичани или американци, оженени за негърки или хотентотки от Кап, които поразяваха с грозотата си. Децата от тия смесени бракове представляваха една много неприятна смесица от саксонска суровост и африканска чернота.

Тази разходка на туристи, щастливи да почувствуват твърда земя под краката си, продължи по брега, граничещ с просторната обработена равнина, която съществува само в тази част на острова. Навсякъде другаде брегът е образуван от скали, покрити с лава, стръмни и безплодни. Тука живееха стотици хиляди огромни албатроси и глупави пингвини.

След като разгледаха тия скали от вулканичен произход, посетителите се върнаха към равнината. На много места клокочеха бързи ручеи, подхранвани от вечните снегове на конусовидния връх. Почвата се оживяваше от зелени храсти, в които се виждаха колкото цветя, толкова и птици. Над зелените пасбища се издигаха един-единствен вид дърво от рода на американската хвойна, високо двадесет стъпки, и гигантски храсти „тусе“ с дървовидни стъбла. „Ацетата“, лозовидна шипка с лютиви семена, здрави „ломари“ с влакнести преплетени стъбла, няколко дълголетни дървовидни „анцерини“, чийто лечебен аромат изпълваше въздуха, мъхове, дива целина и папрати съставляваха малочислената, но разкошна флора. Чувствуваше се, че в този привилегирован остров цари вечна пролет. Паганел твърдеше с възхищение, че тук е знаменитата Огигия, възпята от Фенелон. Той предложи на леди Гленарван да й намери една пещера, за да последва примера на очарователната Калипсо, и не искаше за себе си друга служба, освен да бъде „една от нимфите, които й прислужват“.

Така, като разговаряха и се възхищаваха, пътешествениците се върнаха на яхтата, когато започна да се свечерява. Около селото пасяха стада говеда и овци. Ниви с жито, царевица и градини със зелечуци, внесени отпреди четиридесет години, разстилаха своите богатства до самите улици на столицата.

В момента когато лорд Гленарван се връщаше на яхтата, пристигнаха и лодките на „Дънкан“. Те бяха обиколили острова за няколко часа, без да намерят по пътя си никаква следа от „Британия“. Единственият резултат от това обиколно плаване беше окончателното зачеркване на остров Тристан д’Акуня от програмата на издирванията.

„Дънкан“ можеше вече да напусне тая група африкански острови и да продължи на изток. Но не тръгна още същата вечер, защото Гленарван позволи на екипажа да отиде на лов за тюлени, които изобилствуваха в залива и под различни наименования — морски телета, лъвове, мечки и слонове — задръстваха бреговете на Фалмут. Някога във водите на острова са играели и голям брой китове, но толкова много китоловци са ги преследвали и убивали, че почти не бяха останали. А земноводните, напротив, се срещаха на цели стада. Екипажът на яхтата реши да използува нощта за лов и на другия ден да се запаси богато с мас.

Така заминаването на „Дънкан“ бе отложено за следващия ден, 20 ноември.

По време на вечерята Паганел разправи някои подробности за островите Тристан, които заинтересуваха слушателите му. Те научиха, че тази група, открита в 1506 година от португалеца Тристан д’Акуня, един от спътниците на Албукерк, останала неизследвана повече от едно столетие. Тия острови минавали не без основание за гнездо на бури и славата им не била по-добра от тази на Бермудските острови. Затова никой не се приближавал до тях и никога кораб не спирал там, освен когато ураганите на Атлантика го отнасяли натам против волята му.

През 1697 година три холандски кораба от Индийската компания спрели на островите и определили координатите им, а през 1700 година великият астроном Халей проверил и поправил техните изчисления. От 1712 до 1767 година те били посетени от няколко френски мореплаватели и по-специално от Лапе-руз, съгласно получените инструкции по време на знаменитото му пътуване през 1785 година.

Тия острови, малко посещавани дотогава, били необитавани до 1811 година, когато един американец, Джонатан Ламбърт, се заел да ги колонизира. Той и двама негови другари пристигнали през януари и се заели смело с колонизирането. Английският губернатор на нос Добра надежда научил, че те преуспяват, и им предложил протектората на Англия. Джонатан приел и издигнал над колибата си английското знаме. Той се надявал, че ще царува в мир над „своите народи“, състоящи се от един стар италианец и един португалски мулат, но един ден при изследване на бреговете на своята империя се удавил или бил удавен — не се знае точно. Дошла 1816 година. Наполеон бил заточен на Света Елена и за да го пази по-добре, Англия установила гарнизони на островите Възнесение и Тристан д’Акуня. Гарнизонът на Тристан се състоял от една батарея от Капщат и от едно отделение хотентоти. Той останал на острова до 1821 година, до смъртга на пленника в Света Елена, когато бил върнат в Капщат.

— Само един европеец — добави Паганел, — един ефрейтор, шотландец…

— А, шотландец! — прекъсна го майорът, който винаги проявяваше специален интерес към сънародниците си.

— Наричал се Уйлям Глас — продължи Паганел, — останал на острова с жена си и двама хотентоти. Скоро към шотландеца се присъединили двама англичани, един моряк и един рибар от Темза, бивш драгун от аржентинската армия, и най-сетне в 1821 година един от корабокрушенците на „Блендън Хол“ и младата му жена намерили убежище на остров Тристан. Така че в 1821 година на острова имало шестима мъже и две жени. В 1829 година те достигнали до седем мъже, шест жени и четиринадесет деца. В 1835 година това число се увеличило на четиридесет, а сега се е утроило.

— Така се раждат нациите — каза Гленарван.

През нощта екипажът на „Дънкан“ има щастлив лов, бяха убити петдесетина едри тюлена. След като беше позволил лова, Гленарван не можеше да забрани да се възползуват от него. Следващият ден измина в топене на маста и в приготвяне на кожите на тия доходни земноводни животни. Разбира се, пътниците използуваха този втори ден за нова екскурзия из острова. Гленерван и майорът взеха и пушките си, за да опитат акунянския дивеч. През време на разходката те стигнаха до подножието на планината, където почвата бе осеяна с разложени отломки, сгурия, шуплеста черна лава и различни вулканически останки. Самата планина се издигаше над този хаос от неустойчиви скални образувания. Не можеше да има съмнение за произхода на огромния конус и английският капитан Кармайкъл е имал право, като го е смятал за изгаснал вулкан.

Ловците съгледаха няколко глигани. Един от тях падна, поразен от куршума на майора. Гленарван уби само няколко чифта черни яребици, от които корабният готвач направи чудесно салми[79]. По високите плата се виждаха много кози. А имаше също доста диви котки, които, горди, смели и силни, опасни дори и за кучетата, обещаваха да станат един ден най-кръвожадни хищници.

В осем часа всички се върнаха на яхтата и през нощта „Дънкан“ напусна завинаги остров Тристан д’Акуня.

Глава III
ОСТРОВ АМСТЕРДАМ

Намерението на Джон Манглс беше да се запаси с въглища на нос Добра надежда. Затова трябваше да се отклони малко от тридесет и седмия паралел и да се изкачи с два градуса на север. „Дънкан“ се намираше южно от зоната на пасатите и тук духаха силни западни ветрове, много благоприятни за хода му. За по-малко от шест дни той измина хиляда и тристата мили, които отделят Тристан д’Акуня от южния край на Африка. На 24 ноември в три часа следобед се появи Масовата планина и малко по-късно Джон забеляза Сигналната планина при входа на залива. Към осем часа яхтата влезе в него и пусна котва в пристанището Капщат.

В качеството си на член на Географското дружество Паганел не можеше да не знае, че южният край на Африка е бил видян за пръв път в 1486 година от португалския адмирал Бартоломей Диас, а заобиколен едва в 1497 година от именития Васко да Гама. Още повече че Камоенс възпяваше в Луизиадите славата на великия мореплавател. По този повод Паганел направи една интересна забележка, че ако Диас в 1486 година, шест години преди първото пътуване на Христофор Колумб, беше обиколил нос Добра надежда, откриването на Америка можеше да бъде забавено за неопределено време. И наистина пътят до Източна Индия през нос Добра надежда е по-къс и по-прав. А великият генуезки моряк, насочвайки се стремглаво на запад, търсеше именно да съкрати пътя до страната на подправките. Тъй че ако Африка беше вече обиколена, експедицията му губеше смисъл и той сигурно нямаше да я предприеме.

Град Капщат, разположен в дъното на Капския залив, е основан в 1652 година от холандеца ван Рибек. Той е столица на една важна колония, която стана окончателно английска след договора от 1815 година. Пътешествениците използуваха престоя на „Дънкан“, за да разгледат града.

Те имаха на разположение за разходка само дванадесет часа, защото един ден стигаше на капитан Джон да възобнови запасите си, а освен това той искаше да тръгне на 26 рано сутринта. Впрочем те нямаха и нужда от повече време, за да обходят правилните квадрати на тази шахматна дъска, наречена Капщат, върху която тридесет хиляди жители, едните бели, другите черни, играят ролята на царе, царици, конници, пешки и може би офицери[80]. Така поне се изказа Паганел. След като видите замъка, който се издига на югоизток от града, правителствените сгради и градината, борсата, музея, каменния кръст, издигнат от Бартоломей Диас по време на откриването на Кап, и след като изпиете чаша понте, най-хубавото от местните вина, не ви остава друго, освен да си вървите. Това направиха и пътешествениците. На другия ден, на разсъмване, „Дънкан“ потегли с разпънати предни платна и няколко часа по-късно обиколи известния нос на Бурите, на който кралят оптимист на Португалия Йоан II бе дал много несполучливо името Добра надежда.

Да преминат две хиляди и деветстотин мили между Капщат и остров Амстердам при спокойно море и попътен вятър бе работа за десетина дни. Пътешествениците, на които съдбата помагаше повече по море, отколкото в пампасите, не можеха да се оплачат от стихиите. Въздухът и водата, съединени против тях по суша, сега се обединяваха, за да ги тласкат напред.

— Ах! Морето! Морето! — повтаряше Паганел. — Това е прекрасна арена за използуване на човешките сили, а корабът е истинска колесница на цивилизацията! Помислете, драги приятели. Ако земното кълбо беше само един огромен материк, сега, в XIX век, ние нямаше да познаваме нито хилядна част от него! Вижте какво става във вътрешността на големите земи. В сибирските степи, в равнините на Централна Азия, в пустините на Африка, в прериите на Америка, в просторните земи на Австралия, в ледените пустини на полюсите човекът едва смее да проникне, най-храбрите отстъпват, а най-смелите загиват. Преминаването е невъзможно. Превозните средства са недостатъчни. Горещината, болестите, жестокостта на туземците представляват непреодолими препятствия. Двадесет мили пустиня разделят повече хората, отколкото петстотин мили океан! Англия граничи с Австралия, докато Египет например изглежда да се намира на милиони левги от Сенегал, а Пекин като че е антипод на Санкт Петербург[81]! Днес морето се преминава по-лесно, отколкото най-малката Сахара, и благодарение на него, правилно бе заявил един американски учен[82], се е установило едно всемирно родство между всички части на света.

Паганел говореше с такъв плам, че дори и майорът не можа да го заяде за нито една дума от този химн на океана. Ако за намирането на капитан Грант трябваше да следват през някой континент линията на тридесет и седмия паралел, пътешествието би се оказало неосъществимо. Но морето беше тук, за да пренесе смелите търсачи от една земя до друга, и на 6 декември при първите светлини на деня една нова планина изплува из недрата на вълните му.

Това беше остров Амстердам, разположен на 37°47′ южна ширина и на 77°24′ източна дължина, чийто висок конус се вижда при хубаво време от петдесет мили. В осем часа неговата още неясна форма напомняше доста изгледа на остров Тенериф.

— И следователно той прилича и на Тристан д’Акуня — каза Гленарван.

— Съвсем правилно заключение — отговори Паганел, — съгласно геометрографичната аксиома, щом два острова приличат на трети, те си приличат и помежду си. Ще добавя, че подобно на Тристан д’Акуня и остров Амстердам е бил и е богат с тюлени и робинзоновци.

— Значи робинзоновци има навсякъде? — запита леди Елена.

— Бога ми, госпожо — отговори Паганел, — знам малко острови, на които да не е имало приключения от този род, и случайността доста по-рано от вашия безсмъртен съотечественик Даниел Дефо бе вече създала в действителност неговия роман.

— Господин Паганел — каза Мери Грант, — ще ми позволите ли да ви задам един въпрос?

— Дори два, мила госпожице, и се задължавам да ви отговоря.

— Е добре — поде младото момиче, — ще се изплашите ли много от мисълта да бъдете изоставен на някой пуст остров?

— Аз ли! — провикна се Паганел.

— Хайде, хайде, драги приятелю — каза майорът, — да не би пък да признаете, че това е вашето най-съкровено желание!

— Не бих твърдял — отвърна географът, — но все пак едно такова приключение няма да ме огорчи много. Ще започна нов живот. Ще ходя на лов, ще ловя риба, ще си направя за зимата жилище в някоя пещера, а през лятото върху някое дърво. Ще имам складове за реколтите си и най-сетне ще колонизирам моя остров.

— Съвсем сам?

— Да, ако трябва, съвсем сам. Впрочем нима човек остава някога сам в света? Не може ли да си намери приятели измежду животните, да опитоми някое младо козле, някой словоохотлив Петкан, какво ви трябва повече, за да сте щастлив? Двама приятели върху една скала, ето щастието! Представете си майора и аз…

— Благодаря — отговори майорът, — нямам никакво влечение към ролите на Робинзон и бих ги играл твърде лошо.

— Драги господин Паганел — каза леди Елена, — ето че въображението ви отнася отново в областта на фантазията. Но аз мисля, че действителността се различава твърде много от мечтите. Вие си представяте само измислените робинзоновци, внимателно изхвърлени на добре подбран остров, към които природата се отнася като към галени деца! Вие виждате само добрата страна на нещата!

— Как, госпожо, нима вие не мислите, че човек може да бъде щастлив на безлюден остров?

— Не вярвам. Човекът е създаден за обществен живот, а не за усамотение. Самотата може да доведе само до отчаяние. Това е въпрос на време. Възможно е в началото материалните грижи, жизнените нужди да разсеят току-що спасения от вълните нещастник, изискванията на настоящето да прикрият от него заплахите на бъдещето. Но по-късно, когато той се почувствува сам, далече от своите подобни, без надежда да види отново родината си и тия, които обича, какви ли ще бъдат мислите му и колко ще страда? Островчето му — това е целият свят. Цялото човечество се включва в него и когато дойде смъртта, смърт страшна в тази самота, той ще бъде там като последния човек в последния ден на света! Повярвайте ми, господин Паганел, за предпочитане е да не сте този човек!

Паганел, макар и не без съжаление, се съгласи с доводите на леди Елена и разговорът продължи върху преимуществата и неприятностите на самотата до момента, когато „Дънкан“ пусна котва на една миля от брега на остров Амстердам.

Тази уединена група в Индийския океан е образувана от два отделни острова, разположени на около тридесет и три мили един от друг, точно върху меридиана на Индийския полуостров. На север е остров Амстердам или Свети Петър, а на юг — остров Свети Павел. Добре е обаче да се каже, че географите и мореплавателите често ги бъркат.

Тия острови били открити през месец декември 1796 година от холандеца Фламинг, а по-късно били посетени от д’Антрекасто, който отивал с корабите „Есперанс“ и „Решерш“ да търси Лаперуз. От това пътуване започнало и смесването на двата острова. Морякът Бароу, Ботан Бопре в атласа на д’Антрекасто, после Хорсбург, Пинкъртън и други географи са описвали непрекъснато остров Свети Петър за остров Свети Павел и обратното. В 1859 година офицерите от австрийската фрегата[83] „Новара“ по време на околосветско пътуване избягнали тази грешка, която Паганел особено държеше да изправи.

Островът Свети Павел, разположен южно от остров Амстердам, е необитаемо островче, образувано от една конусовидна планина, която трябва да е бивш вулкан. Островът Амстердам, до който лодката доведе пътешествениците от „Дънкан“, напротив, има около дванадесет мили обиколка и е обитаван от няколко доброволни изгнаници, които са се примирили с тъжното си съществование. Това са пазачите на риболовницата, която принадлежи наедно с острова на някой си господин Отован, търговец от Реюнион. Този монарх, който още не е признат от великите европейски сили, си докарва там от седемдесет и пет до осемдесет хиляди франка, като лови, соли и експедира една риба от рода на чейлодактилите, позната под по-простото наименование морска моруна.

Впрочем остров Амстердам бе предназначен да бъде и да остане френски. Отначало той е принадлежал по силата на правото на първи поселник на г. Камен, собственик на кораб от Сен Дени, в Бурбон. После той е бил отстъпен по силата на някакъв международен договор на един поляк, който го разработил с помощта на роби от Мадагаскар. Но където полски, там и френски, тъй че от полски островът отново станал френски в ръцете на господин Отован.

Когато „Дънкан“ пристигна на острова на 6 декември 1864 година, населението му се състоеше от трима жители, един французин и двама мулати, и тримата служещи на търговеца собственик. Така че Паганел можа да стисне ръката на един сънародник в лицето на почтения господин Вио, вече много възрастен. Този „мъдър старец“ прие гостите извънредно любезно. За него беше щастлив денят, в който приемаше възпитани чужденци. Остров Свети Петър се посещава само от ловци на тюлени и рядко от китоловци, обикновено много груби хора, които не бяха спечелили особено от общуването си с морските кучета[84].

Господин Вио представи своите поданици, двамата мулати. Те заедно с няколкото живеещи във вътрешността глигани и няколкото хиляди наивни пингвини съставляваха цялото живо население на острова. Малката къща, в която живееха тримата островитяни беше построена в дъното на едно естествено пристанище, образувано от срутването на част от планината в югозападната страна на острова.

Много преди царуването на Отован I островът Свети Петър е служил за убежище на корабокрушенци. Паганел заинтересува много слушателите си, като започва първия си разказ с думите: История на двама шотландци, изоставени на остров Амстердам.

Това е било в 1827 година. Английският кораб „Палмира“ минавал покрай острова и забелязал дим, който се издигал във въздуха. Капитанът приближил до брега и видял двама души, които правели отчаяни знаци. Той изпратил на брега лодка, която прибрала Жак Пейн, момък на двадесет и две години, и Робърт Праудфут, мъж на четиридесет и осем години. Двамата нещастници били неузнаваеми. От осемнадесет месеца почти без никаква храна, почти без сладка вода, те се хранели с раковини и ловели със закривен гвоздей риба, от време на време хващали с тичане някое глиганче, но оставали по три дни без храна и пазели като весталки огъня, запален с последното им парче прахан, и за да не изгасне, го носели със себе си във всичките си скитания като нещо безценно. Така те преживявали в мизерия, лишения и страдания. Пейн и Праудфут били оставени на острова от една шхуна[85], която била тръгнала на лов за тюлени. Според обичая на риболовците, те трябвало в течение на един месец да се запасят с кожи и мас, докато се върне шхуната. Но тя не се върнала. Пет месеца по-късно „Хоуп“, който пътувал за Ван Димън, спрял на острова, но капитанът му по някакъв с нищо необясним варварски каприз отказал да вземе двамата шотландци. Той заминал, без да им остави нито една бисквита, нито огниво, и двамата нещастници са щели сигурно да умрат много скоро, ако „Палмира“, която минавала покрай остров Амстердам, не ги прибрала.

Второто приключение, което поменава историята на остров Амстердам — ако подобна скала може да има история, — е приключението на един французин, капитан Перон. Авантюрата му впрочем започва като тази на двамата шотландци и завършва по същия начин: доброволно слизане на острова, кораб, който не се връща, и чужд кораб, който ветровете отнасят случайно към тази група след четиридесет месеца. Но престоят на капитан Перон е ознаменуван с една кървава драма, напомняща по интересен начин измислените произшествия, които очакват героя на Даниел Дефо при връщането му на неговия остров.

Капитан Перон слязъл на острова с четирима моряци, двама англичани и двама французи. В течение на петнадесет месеца той е трябвало да лови морски лъвове. Ловът бил много добър, но като изтекли петнадесет месеца и корабът не се върнал, а малко по малко се изчерпали и хранителните припаси, международните отношения се влошили. Двамата англичани се разбунтували срещу капитан Перон и щели да го убият, ако не била помощта на съотечествениците му. От този момент двете партии се дебнели денонощно, винаги въоръжени, и последователно ту победители, ту победени, водели ужасно съществование на лишения и отчаяние. И положително една от двете партии е щяла да бъде унищожена, ако един английски кораб не върнал в родината им тия нещастници, които са били разделяни от един жалък въпрос за националности върху гола скала всред Индийския океан.

Такива бяха тия приключения. Остров Амстердам е ставал два пъти родина на изоставени моряци, които провидението и двата пъти спасявало от глад и смърт. Но оттогава нито един кораб не е бил захвърлен по тия брегове. Едно корабокрушение би оставило следи по брега, а корабокрушенците биха се добрали до риболовниците на господин Вио. Старецът живееше от дълги години на острова и никога не бе имал случай да окаже гостоприемство на жертви на морето. За „Британия“ и за капитан Грант той не знаеше нищо. Нито остров Амстердам, нито островчето Свети Павел, често посещавани от китоловци и риболовци, не са били мястото на тази катастрофа.

Гленарван не беше нито изненадан, нито натъжен от отговора на стареца. Той и другарите му търсеха по време на тия си престои не мястото, където е капитан Грант, а там, където той не е. Те искаха само да установят, че го няма но тия различни точки на паралела. Заминаването на „Дънкан“ бе определено за следния ден.

Привечер след хубава разходка Гленарван се сбогува с любезния господин Вио. Всички му пожелаха възможното щастие на неговия безлюден остров. В отговор на това старецът пожела успех на експедицията, след което лодката на „Дънкан“ върна пътешествениците на кораба.

Глава IV
ОБЛОЗИТЕ НА ЖАК ПАГАНЕЛ И МАЙОР МАК НАБС

На 7 декември в три часа сутринта пещите на „Дънкан“ вече бумтяха. Завъртяха рудана. Котвата бе изправена отвесно, освободена от пясъчното дъно на малкото пристанище, издигната до страничника, витлото заработи и яхтата навлезе в открито море. Когато в осем часа пътниците се изкачиха на палубата, остров Амстердам изчезваше в мъглите на хоризонта. Това беше последният етап по пътя на тридесет и седмия паралел и оставаха още три хиляди мили до австралийския бряг. Ако западният вятър продължаваше да бъде попътен и морето спокойно, „Дънкан“ щеше да стигне до целта на пътуването си след дванадесетина дни.

Мери Грант и Робърт не можеха да гледат спокойно вълните, по които вероятно се е носела „Британия“ няколко дни преди потъването си. Тук може би капитан Грант с повреден кораб, с намален екипаж се е борил срещу опасните урагани на Индийския океан, съзнавайки, че корабът му се носи с неудържима сила към брега. Джон Манглс показваше на девойката отбелязаните на корабната карта течения и й обясняваше постоянното им направление. Едно от тях пресича Индийския океан и се насочва към австралийския материк. Неговото действие се чувствува по цялото протежение от запад до изток не само в Тихия, но и в Атлантическия океан. „Британия“, загубила мачтите си и лишена от кормило, с други думи, обезоръжена срещу яростта на небето и морето, е била отнесена към брега и там се е разбила.

Тук обаче се появи едно затруднение. Последните новини от капитан Грант, според „Морски и търговски вестник“, бяха от Калао от 30 май 1862 година. Как на 7 юни, осем дни след като е напуснала бреговете на Перу, „Британия“ е могла да бъде в Индийския океан? Паганел, запитан по този въпрос, даде доста правдоподобно обяснение, което би задоволило и най-придирчивите.

Това стана на 12 декември вечерта, шест дни след като напуснаха остров Амстердам. Лорд и леди Гленарван, Робърт и Мери Грант, капитан Джон, Мак Набс и Паганел разговаряха на задния дек. Както обикновено, говореха за „Британия“, която не излизаше от мисълта на всички. Затруднението, за което говорихме, бе споменато случайно, но веднага помрачи надеждите на пътешествениците.

При неочакваната забележка на Гленарван Паганел вдигна бързо глава. После, без да отговори, отиде да вземе документа. Когато се върна, той само сви рамене, като човек засрамен, че е могъл да се замисли дори за миг над такава „дреболия“.

— Добре, драги ми приятелю — каза Гленарван, — но дайте ни поне някакъв отговор.

— Не — отговори Паганел, — ще задам само един въпрос и то на капитан Джон.

— Говорете, господин Паганел — каза Джон Манглс.

— Един бързоходен кораб може ли да измине за един месец по Тихия океан разстоянието от Америка до Австралия?

— Да, ако минава по двеста мили за двадесет и четири часа.

— Тази скорост изключителна ли е?

— Не. Някои бързоходни платноходи често пътуват с по-голяма скорост.

— Е добре — поде Паганел, — вместо да четем върху документа 7 юни, предположете, че морето е изличило една цифра от тази дата и прочетете „17 юни“ или „27 юни“. Така всичко се обяснява.

— Наистина — отговори леди Елена — от 31 май до 27 юни…

— Капитан Грант е могъл да прекоси Тихия океан и да се озове в Индийския океан.

Това заключение на Паганел бе посрещнато с чувство на истинско облекчение.

— Още един изяснен въпрос! — каза Гленарван. — И то пак благодарение на нашия приятел. Не ни остава друго, освен да стигнем Австралия и да потърсим на западния й бряг следи от „Британия“.

— Или на източния й бряг — каза Джон Манглс.

— Наистина имате право, Джон. В документа нищо не сочи, че катастрофата е станала в западното крайбрежие, а не в източното. Нашите издирвания трябва да се насочат към двете точки, в които Австралия е пресечена от тридесет и седмия паралел.

— Значи, милорде — каза девойката, — по този въпрос има още съмнение.

— О! Не, мис — побърза да отговори Джон Манглс, който искаше да разсее опасенията на Мери Грант. — Негова светлост навярно ще се съгласи, че ако капитан Грант е слязъл на източния бряг на Австралия, той веднага е щял да намери помощ и подкрепа. Целият този бряг е, така да се каже, английски и е населен с колониста. Екипажът на „Британия“ е щял да срещне сънародници още на първите десет мили.

— Добре, капитан Джон — отвърна Паганел. — Присъединявам се към вашето мнение. На източния бряг, в залива Туфолд, в град Еден, Хари Грант щеше да намери не само убежище в някоя английска колония, но също и превоз да се върне в Европа.

— Следователно — каза леди Елена — корабокрушенците не са намерили същите възможности в тази част на Австралия, към която ни води „Дънкан“?

— Не, госпожо — отговори Паганел, — тук брегът е пустинен. Между него и Мелбърн или Аделаида няма никакви пътни съобщения. Ако „Британия“ се е разбила в крайбрежните рифове, тя е била лишена от всякаква помощ, също като да се е разбила в негостоприемните брегове на Африка.

— Но в такъв случай какво ли е станало с баща ми през тия две години? — запита Мери Грант.

— Драга Мери — отговори Паганел, — вие сте уверена, нали, че след корабокрушението капитан Грант се е добрал до австралийския бряг?

— Да, господин Паганел — отговори момичето.

— Е добре, след като се е добрал до материка, какво е станало с капитан Грант? Предположенията не са много. Те са само три. Или капитан Грант и неговите другари са стигнали до английските колонии, или са паднали в плен на туземците, или най-сетне са се загубили в обширните пустини на Австралия. — Като каза това, Паганел млъкна и потърси в очите на слушателите си одобрение на това си схващане.

— Продължавайте, Паганел — обади се лорд Гленарван.

— Продължавам — отговори Паганел, — и преди всичко отхвърлям първото предположение. Хари Грант не е могъл да стигне до английските колонии, защото в такъв случай спасението му щеше да бъде осигурено и отдавна щеше да бъде при децата си в обичния си град Дънди.

— Бедният татко! — прошепна Мери Грант. — От две години отделен от нас.

— Сестро, остави господин Паганел да говори — каза Робърт, — от него ще научим…

— Уви! Не, момчето ми! Единственото, което мога да твърдя, е, че капитан Грант се намира в плен у австралийци, или…

— Но тия туземци — запита живо леди Гленарван — дали са?…

— Успокойте се, госпожо — отговори ученият, който разбра мисълта на леди Елена, — тия туземци са диви, груби, те стоят на най-долното стъпало на човешкото развитие, но нравите им са меки и не са кръвожадни като съседите си от Нова Зеландия. Ако корабокрушенците от „Британия“ са попаднали в техен плен, повярвайте ми, животът им не е бил заплашван нито за момент. Всички пътешественици са единодушни в твърдението си, че австралийците се ужасяват от проливането на кръв и че много пъти са намирали в тяхно лице верни съюзници, за да отблъснат нападенията на каторжниците, които от своя страна, са били действително жестоки.

— Чувате ли какво казва господин Паганел — поде леди Елена, като се обърна към Мери Грант — Ако вашият баща е в ръцете на туземците, нещо, за което се загатва и в документа, ние ще го намерим.

— А ако е загубен в тази огромна страна? — отговори девойката, като погледна въпросително Паганел.

— Какво от това! — провикна се географът с увереност. — Ние пак ще го намерим! Нали, приятели мои?

— Разбира се — отговори Гленарван, който искаше да даде на разговора по-весел обрат. — Аз не допускам, че е възможно да се загубиш…

— Нито аз — отвърна Паганел.

— А Австралия голяма ли е? — запита Робърт.

— Австралия, момчето ми, заема площ от около седемстотин седемдесет и пет милиона хектара, което се равнява на четири пети от Европа.

— Толкова много — каза майорът.

— Да, Мак Набс, с приблизителност до един ярд. Не мислите ли, че такава страна има право да носи името „континент“, което й дава документът?

— Без друго, Паганел.

— Ще добавя — поде ученият, — че малко са пътешествениците, които са изчезнали в тази просторна страна. Мисля дори, че Лейхарт е единственият, за чиято съдба не се знае нищо, при все че малко преди заминаването ми бях уведомен в Географското дружество, че Мак Интайр смятал, че е попаднал на следите му.

— Нима всички области на Австралия не са изследвани? — запита леди Гленарван.

— Не достатъчно, госпожо — отговори Паганел. — За този материк се знае толкова, колкото и за вътрешността на Африка. А предприемчиви пътешественици не са липсвали. От 1606 година до 1862 година повече от петдесет изследователи са работили както във вътрешността, така и по бреговете на Австралия, за да я проучат.

— О, петдесет! — каза майорът недоверчиво.

— Да, Мак Набс, точно толкова. Аз говоря за моряците, които, рискувайки да плават по непознати води, са очертали границите на Австралия, а също и за пътешествениците, които са се опитвали да прекосят материка.

— Все пак петдесет е силно казано — отвърна майорът.

— Ще отида и по-далеч, Мак Набс — поде географът, раздразнен, че му се противоречи.

— Идете по-далеч, Паганел.

— Ако не ми вярвате, ще ви изброя тия петдесет имена без колебание.

— О! — каза спокойно майорът. — Това са те, учените! В нищо не се съмняват.

— Майоре — каза Паганел, — залагате ли карабината си марка „Пърдей Мур и Диксън“ срещу моя далекоглед „Секретан“?

— Защо не, Паганел, ако това ви прави удоволствие? — отвърна Мак Набс.

— Добре, майоре — извика ученият, — ето една карабина, с която вие повече няма да убивате диви кози или лисици, освен ако ви я заема, нещо, което винаги с удоволствие ще направя.

— Паганел — отговори сериозно майорът, — когато имате нужда от далекогледа ми, той ще бъде винаги на ваше разположение.

— Да започнем тогава — отвърна Паганел. — Госпожи и господа, вие сте публиката, която ще ни съди. А ти, Робърт, ще бележиш точките.

Лорд и леди Гленарван, Мери и Робърт, майорът и Джон Манглс, които спорът забавляваше, се приготвиха да слушат географа. Впрочем не можеше да се избере по-подходящ момент да се говори за Австралия, към която ги водеше „Дънкан“, и за нейната история. И затова Паганел бе помолен да започне веднага своя сеанс по мнемотехника[86].

— Мнемосина! — провикна се той — Богиньо на паметта, майко на целомъдрените музи, вдъхнови твоя верен и пламенен почитател! Преди двеста петдесет и осем години, драги приятели, Австралия била още непозната. Съществуването на голям южен материк се предполагало отдавна. В библиотеката на вашия Британски музей, драги Гленарван, се съхраняват две карти от 1550 година, които отбелязват земя на юг от Азия, която те назовават „Великата Ява на португалците“. Но тия карти не са достатъчно достоверни. Стигам до XVII век, 1606 година. През тази година един испански мореплавател, Кирос, открил земя, която нарекъл „Австралия на Светия дух“ Някои автори твърдят, че той е открил групата острови Нови Хебриди, а не Австралия. По този върос няма да споря. Робърт, отбележи този Кирос и да преминем на друг.

— Един — каза Робърт.

— Същата година Луис Вас де Торес, помощник-командир на флотилията на Кирос, продължил по на юг да изследва новите земи. Но честта за великото откритие се пада на холандеца Теодорик Хертог. Той слязъл на западния бряг на Австралия при 25° южна ширина и я нарекъл „Индрахт“, по името на своя кораб. След него броят на мореплавателите се увеличил. В 1618 година Цихен изследвал по южния бряг земите Арнхейм и Ван Димен. В 1619 година Жан Еделс обходил и нарекъл с името си една част от западния бряг. В 1622 година Льовал се спуснал до носа, който носи неговото име. В 1627 година дьо Нуитс и дьо Вит, единият на запад, другият на юг, допълнили откритията на техните предшественици. Те били последвани от капитан Кар-пентър, който навлязъл с корабите си в просторния залив, наричан и сега залив Карпентария. Най-сетне в 1642 година именитият моряк Тасман обиколил остров Ван Димен, за който смятал, че е свързан с материка, и го нарекъл на името на главния губернатор дьо Батавия, име, което потомството справедливо е заменило с името Тасмания. По това време австралийският материк е бил обиколен изцяло. Установено било, че Индийският и Тихият океан мият бреговете му и в 1665 година, тъкмо в епохата, когато ролята на холандските мореплаватели била към своя залез, на този огромен южен остров бе наложено името Нова Холандия, което той не запази. До какво число стигнахме?

— До десет — отговори Робърт.

— Добре — продължи Паганел, — бележа едно кръстче и минавам към англичаните. В 1686 година един шеф на пирати, член на „Бреговото братство,“ един от най-известните флибюстиери[87] от южните морета, Уйлям Дампие, след многобройни приключения — смесица от удоволствия и нещастия — достигнал с кораба „Синье“ северозападния бряг на Нова Холандия при 16° 50′ южна ширина. Той влязъл във връзка с туземците и дал много подробно описание на техните нрави, беднотия и умствено развитие. През 1689 годна той се върнал в същия залив, в който бил слязъл Хертог, но вече не като пират, а като капитан на „Рьобък“, кораб на кралския флот. До този момент обаче откриването на Нова Холандия нямало друго значение освен географско. Никой не мислел да я колонизира и в течение на три четвърти век, от 1699 до 1770 година, нито един мореплавател не слязал на нейния бряг. Но тогава се явил един от най-известните моряци на света, капитан Кук, и новият континент не закъснял да бъде открит за европейските емигранти. През време и на трите си знаменити пътешествия Джеймс Кук е слизал на бреговете на Нова Холандия. За пръв път той слязъл там на 31 март 1770 година. След като направил в Отаити сполучливи наблюдения върху преминаването на Венера пред Слънцето[88], Кук насочил своя малък кораб „Индевър“ на запад в Тихия океан. Там той открил Нова Зеландия и стигнал на западния бряг на Австралия до един залив, толкова богат с нови растения, че го нарекъл Ботанически залив. Това е днешният „Ботани бей“. Отношенията му с полудивите туземци не са интересни. Кук се изкачил на север близо до нос Трибулейшън, където при 16° южна ширина „Индевър“ заседнал на един коралов риф, на осем мили от брега. Опасността да потъне била неизбежна и се наложило храната и оръдията да бъдат хвърлени в морето. Но през следната нощ приливът издигнал олекналия кораб и той не потънал, само защото едно парче корал се било загнездило здраво в дупката и не позволило на водата да премине. Кук успял да отведе кораба до малко заливче. В него се вливала река, която нарекли Индевър… Там в продължение на три месеца — докато траели поправките — англичаните се опитали да установят полезни връзки с туземците, но не успели и отплавали. „Индевър“ продължил пътя си на север. Кук искал да знае дали съществува пролив между Нова Гвинея и Нова Холандия. След редица опасности и след като корабът му рискувал двадесетина пъти да потъне, той забелязъл на югозапад обширно море. Проливът съществувал. Кук го преминал, слязъл на малък остров и като завладял от името на Англия големите крайбрежни територии, които открил, той ги нарекъл с типичното английско име „Нов Южен Уелс“. Три години по-късно смелият моряк командувал „Аванчър“ и „Резолюшън“. Капитан Фурно тръгнал с „Аванчър“ да изследва бреговете на Вандименовата земя и се върнал с предположението, че тя е част от Нова Холандия. Едва през 1777 година, по време на трето си пътуване, Кук посетил с корабите си „Резолюшън“ и „Декуверт“ залива Аванчър във Вандименовата земя и оттам няколко месеца по-късно тръгнал за Сандвичевите острови, където загинал.

— Той е бил велик човек — каза Гленарван.

— Най-именитият моряк, който някога е съществувал. Бенкс, един от неговите спътници, внушил на английското правителство идеята да се основе колония в Ботани бей. След него се втурнали към Австралия мореплаватели от всички нации. В последното писмо, получено от Лаперуз и писано на 7 февруари 1787 година в Ботани бей, злощастният моряк съобщава за намерението си да посети залива Карпентария и цялото крайбрежие на Нова Холандия до Вандименовата земя. Той тръгнал, но не се върнал. В 1788 година капитан Филип основал в Порт Джаксън първата английска колония. В 1791 година Ванкувър изследвал голяма част от южното крайбрежие на новия континент. В 1792 година д’Антрекасто, изпратен да търси Лаперуз, обиколил Нова Холандия на запад и на юг и открил по пътя си неизвестни дотогава острови. В 1795 и 1797 година двама млади хора, Флиндерс и Бас, продължили да изследват смело, с лодка, дълга осем стъпки, южното крайбрежие и в 1797 година Бас минал между Вандименовата земя и Нова Холандия през пролива, който носи неговото име. През същата година Фламинг, откривателят на остров Амстердам, открил по източните брегове реката Суон ривър, в която живеели извънредно красиви черни лебеди. А що се отнася до Флиндерс, той подновил в 1801 година своите интересни изследвания и при 138° 58′ източна дължина и 35°40′ южна ширина той се срещнал в Енкаунтърбей с „Жеограф“ и „Натуралист“ — два френски кораба, командувани от капитаните Боден и Хамлен.

— А капитан Боден? — каза майорът.

— Да! Но защо това възклицание? — запита Паганел.

— О! Нищо. Продължавайте, драги Паганел.

— Продължавам, като ще добавя към имената на тия мореплаватели и името на капитан Кинг, който от 1817 до 1822 година допълнил изследването на междутропическото крайбрежие на Нова Холандия.

— С това имената стават двадесет и четири — каза Робърт.

— Добре — отговори Паганел, — аз вече притежавам половината карабина на майора. А сега, като свърших с моряците, да преминем към пътешествениците.

— Много добре, господин Паганел — каза леди Елена. — Трябва да се признае, че вие имате поразителна памет.

— Нещо много чудно — добави Гленарван — за човек толкова…

— Толкова разсеян — избърза да каже Паганел. — О! Аз помня само дати и факти и това е всичко.

— Двадесет и четири — повтори Робърт.

— Е добре, двадесет и петият, поручик Доус. Това било в 1789 година, една година след основаването на колонията в Порт Джаксън. Новият континент бил обиколен, но какво съдържал той, никой не можел да каже. Дълга верига планини, успоредни на източното крайбрежие, като че ли препречвали пътя към вътрешността. След едно пътуване от девет дни поручик Доус е трябвало да се върне в Порт Джаксън. Същата година капитан Тенч се опитал да премине тази висока верига, но не успял. Тия два неуспеха отклонили в течение на три години пътешествениците от намерението им да се заемат с тази трудна задача. В1792 година полковник Патерсън, смел изследовател на Африка, направил също неуспешен опит. На следната година един обикновен боцман от английския флот, смелият Хоукинс, надминал с двадесет мили линията, която предшествениците му не успели да преминат. За следващите осемнадесет години мога да спомена само две имена — името на известния моряк Бас и на Барелие, инженер на колонията, които не са били по-щастливи от другите. Стигам до 1813 година, когато най-сетне бе открит един проход на запад от Сидней. Губернаторът Макари се осмелил в 1815 година да мине през него и основал град Батхърст на другата страна на Сините планини. От този момент Тросби в 1819 година, Окслей, който проникнал на триста мили в страната, Хоуел и Хън, тръгнали именно от залива Туфолд, през който минава тридесет и седмият паралел, и капитан Стърт, който в 1829 и 1830 година проучил течението на реките Дарлинг и Мърей, обогатиха географията с нови данни и подпомогнаха развитието на колониите.

— Тридесет и шест — каза Робърт.

— Отлично! Имам аванс — отговори Паганел. — Ще спомена, между другото, Ейр и Лайхарт, които обходили част от страната в 1840 и 1841 година; Стърт в 1845 година; братята Грегъри и Хелпман в 1846 година в Западна Австралия; Кенеди в 1847 година по реката Виктория и в 1848 година в Северна Австралия; Грегъри в 1852 година, Остин в 1854 година; пак братята Грегъри от 1855 до 1858 година в северозападната част на материка; Бабедж от езерото Торенс до езерото Ейр и стигам най-сетне до един много известен в австралийските летописи пътешественик — Стюарт, който предприел три пъти смели пътувания през континента. Първата му експедиция във вътрешността е от 1860 година. Ако искате, по-късно ще ви разправя как Австралия е била премината четири пъти от юг на север. Днес ще се огранича само да довърша този дълъг списък и за периода от 1860 до 1862 година ще добавя към имената на изброените смели труженици на науката и имената на братята Демпстер, Клерксон и Харпър, на Бърке и Уйлс, на Нейлсън, на Уокър, Ландсборо, Маккинлей, Хоувит…

— Петдесет и шест! — провикна се Робърт.

— Добре, майоре — продължи Паганел, — добре ще ви натоваря, защото не съм споменал нито Дъперей, нито Бугенвил, нито Фитц Рой, нито Уйкам, ни Стокс…

— Достатъчно — каза майорът, смазан от множеството имена.

— Нито Перу, нито Куой — продължаваше Паганел, засилил се като експресен влак, — нито Бенет, нито Кънингам, нито Нътчел, нито Тиер…

— Милост!

— Нито Диксън, нито Стрелески, нито Рейд, нито Уйлкс, нито Мичел…

— Спрете, Паганел — каза Гленарван, който се смееше от все сърце, — недейте доубива нещастния Мак Набс. Бъдете великодушен! Той се признава за победен.

— А карабината му? — запита географът с тържествуващ вид.

— Ваша е, Паганел — отговори майорът, — и съжалявам много за нея. Но вие имате памет да спечелите цял артилерийски музей.

— Не е възможно да се познава по-добре Австралия — каза леди Елена. — И най-малкото име, и най-малкият факт…

— Охо! И най-малкият факт! — поклати глава майорът.

— Какво! Какво, Мак Набс? — провикна се Паганел.

— Казвам, че може би не познавате всички подробности по откриването на Австралия.

— Например? — запита високомерно Паганел.

— Ако ви посоча някоя подробност, която не знаете, ще ми върнете ли карабината? — запита Мак Набс.

— Веднага, майоре.

— Спазарихме ли се?

— Спазарихме се.

— Добре. Знаете ли, Паганел, защо Австралия не принадлежи на Франция?

— Но, струва ми се…

— Или поне как обясняват англичаните това?

— Не, майоре — отговори Паганел обидено.

— Чисто и просто защото капитан Боден, който при това не е бил срамежлив, в 1802 година се изплашил толкова много от крякането на австралийските жаби, че бързо вдигнал котва и избягал, за да не се върне вече никога.

— Какво! — провикна се ученият. — Така се говори в Англия? Но това е злобна шега!

— Признавам, че е много злобна — отговори майорът, — но тя е историческа в Обединеното кралство.

— Това е недостойно! — провикна се патриотичният географ. — И това сериозно ли се говори?

— Принуден съм да го призная, драги Паганел — отговори Гленарван посред всеобщ смях. — Как! Вие не знаехте тази подробност?

— Разбира се, че не, и протестирам! Впрочем англичаните ни наричат „хора, които ядат жаби“, а обикновено не се изпитва страх от онова, което ядеш.

— И все пак това се говори, Паганел! — отговори със скромна усмивка майорът.

Ето как знаменитата карабина „Пърдей Мур и Диксън“ остана собственост на майор Мак Набс.

Глава V
ГНЕВЪТ НА ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН

Два дни след този разговор Джон Манглс направи по обяд своите измервания и съобщи, че „Дънкан“ се намира на 113° 37 източна дължина. Пътниците погледнаха корабната карта и видяха със задоволство, че от нос Бернули ги отделят само пет градуса. Между този нос и крайната точка на нос Антрекасто австралийският бряг описва една дъга, чиито краища опъва като тетива на лък тридесет и седмият паралел. Ако „Дънкан“ се насочеше на север към екватора, той щеше да стигне скоро до нос Чатам, от който отстоеше иа сто и двадесет мили, В момента той плаваше в оная част на Индийския океан, която мие австралийския материк.

Следователно те можеха да се надяват, че след четири дни нос Бернули ще се покаже на хоризонта.

Досега западният вятър бе улеснил хода на яхтата, но от няколко дни той започна да отслабва и малко по малко да стихва. На 13 декември той стихна съвсем и платната увиснаха по мачтите.

Без мощното си витло „Дънкан“ щеше да бъде скован от безветрието на океана.

Това състояние на атмосферата можеше да продължи неопределено време. Вечерта Гленарван поговори по този въпрос с Джон Манглс. Младият капитан виждаше кък бързо се изпразват трюмовете с въглища и изглеждаше доста обезпокоен от внезапното стихване на вятъра. Той бе опънал всички платна на кораба си, за да използува и най-малкото подухване. Но, както казват моряците, вятърът не стигаше да напълни даже една шапка.

— Във всеки случай — каза Гленарван — не трябва да се оплакваме, защото е по-добре безветрие, отколкото обратен вятър.

— Ваша светлост има право — отговори Джон Манглс, — но тъкмо тия внезапни затишия докарват промяна на времето и затова аз се боя от тях. Ние плаваме на границата на мусоните[89], които от октомври до април духат от североизток, и ако попаднем в тях, ходът ни ще бъде много забавен.

— Няма какво, Джон! Ако това се случи, ще трябва да се примирим. В края на краищата то ще бъде само едно забавяне.

— Безспорно, ако не се разрази буря.

— От буря ли се страхувате? — каза Гленарван, като разглеждаше небето, по което от хоризонта до зенита нямаше пикакъв облак.

— Да — отговори капитанът, — казвам го на ваша светлост, но не бих искал да плаша леди Гленарван, нито мис Грант.

— Постъпвате разумно, но какво ви тревожи?

— Сигурните признаци на буря. Не се доверявайте на изгледа на небето, милорде. Няма нищо по-измамно. От два дни барометърът спада по обезпокоителен начин. В момента той е много спаднал. Това е предупреждение, което не мога да пренебрегна. Аз се опасявам особено много от бурите в южните морета, защото вече съм се борил с тях. Изпаренията, които се сгъстяват в огромните заледени пространства на Южния полюс, предизвикват въздушни течения със страшна сила. Оттук — борбата между полярни и екваториални ветрове, която създава циклоните, ураганите и всички ония разнообразни бури, срещу които не е лесно за кораба да се бори.

— Джон — отговори Гленарван. — „Дънкан“ е здрав кораб, а капитанът му опитен моряк. Нека дойде бурята, ние ще съумеем да се справим с нея.

Като изразяваше опасенията си, Джон Манглс се подчиняваше на своя моряшки инстинкт. Той беше опитен „weather-wise“, английски израз, който означава „познавач на времето“. Барометърът спадаше непрекъснато и това го накара да вземе на кораба всички предпазни мерки.

Той очакваше голяма буря, която състоянието на небето още не показваше, но за която неговият безпогрешен инструмент не можеше да го измами. Въздушните течения идват от места, гдето живачният стълб се изкачва, и се насочват там, гдето той спада. Колкото по-близки са тия места едно до друго, толкова по-бързо се изравнява атмосферното налягане и толкова по-голяма е скоростта на вятъра.

Джон остана на мостика през цялата нощ. Към единадесет часа южната част на небето започна да потъмнява. Джон извика целия екипаж горе и свали малките платна. Запази само долните платна. В полунощ задуха силен вятър. Духаше с такава сила, че въздухът се движеше със скорост шест туаза в секунда. Пращенето на мачтите, свистенето на въжетата, сухото плющене на платната, стоновете на вътрешните прегради на корпуса — всичко това уведоми пътниците за онова, което те още не знаеха. Паганел, Гленарван, майорът, Робърт се появиха на палубата, едните от любопитство, другите готови да помогнат на екипажа. По небето, което те бяха оставили чисто и звездно, се носеха гъсти облаци, отделени един от друг от ивици на нетна като леопардова кожа.

— Ураган? — попита просто Гленарван.

— Не още, но скоро — отговори капитанът.

В този момент той даде заповед да се навие долният край на платното за буря. Моряците се втурнаха по въжените стъпала на крепилата на мачтата и борейки се с вятъра, не без мъка намалиха площта на платното, като го привързаха пак с долните му върви към напречника. Джон Манглс държеше да запази колкото се може повече платна, за да може яхтата да бъде по-устойчива върху вълните и да се намали нейното клатене.

После, след като взе тия предпазни мерки, той даде на Остин и на боцмана необходимите заповеди за посрещане на урагана, който нямаше да закъснее да се разрази. Вързалата на лодките и на резервния рангоут бяха удвоени. Засилиха също страничните въжета на оръдието и изпънаха въжетата, които крепят мачтите. Затвориха и люковете. Джон, застанал като офицер пред направен в укрепление пробив, не напускаше подветрената страна на яхтата и от височината на кърмовия дек се мъчеше да отгадае тайната на това буреносно небе.

В този момент барометърът бе спаднал на шестстотин и шестдесет милиметра, спадане много рядко за барометричния стълб, и щормгласът[90] показваше буря.

Беше един часът сутринта. Леди Елена и мис Грант, силно раздрусани в кабините си, се осмелиха да се изкачат на палубата. Скоростта на вятъра беше четиринадесет туаза в секунда. Той духаше със страшна сила корабните въжета. Тия металически кабели, подобно на струните на музикален инструмент, ехтяха, сякаш някакъв огромен лък предизвикваше техните бързи трептения. Скрипците се блъскаха един в друг. Въжетата се хлъзгаха с остър шум в грапавите си жлебове. Платната плющяха с грохота на артилерийски изстрели. Вълните вече бяха чудовищни и налитаха върху яхтата, която се люшкаше като алсион[91] по пенестите им гребени.

Щом капитан Джон забеляза пътничките, той отиде бързо при тях и ги помоли да слязат в каюткомпанията. Огромни вълни се насочваха вече към яхтата и палубата щеше да бъде заляна всеки момент. Грохотът на стихията беше толкова оглушителен, че леди Елена едва чуваше младия капитан.

— Има ли някаква опасност? — успя все пак да му каже тя в момент на леко затишие.

— Никаква, госпожо — отговори Джон Манглс, — но нито вие, нито мис Грант можете да останете на палубата.

Леди Гленарван и мис Грант не се противопоставиха на тая заповед, която приличаше по-скоро на молба, и слязоха в каюткомпанията в момента, когато една вълна връхлетя върху кърмовата част на кораба и стъклата на люковете задрънчаха в рамките си. Яростта на вятъра се беше удвоила. Мачтите се огъваха под натиска на платната и яхтата сякаш се изправяше над вълните.

— Свий предното платно! — изкомандува Джон Манглс. — Долу първото долно и стърчилните платна!

Моряците изтичаха по местата си, въжетата бяха отслабени, повдигачите бяха отдадени и стърчилните платна спуснати с шум, който заглуши дори бурята, а „Дънкан“, чийто комин из-ригваше кълба черен дим, биеше неравномерно морето с перките на витлото си, които понякога излизаха над водата.

Гленарван, майорът, Паганел и Робърт съзерцаваха с примесен с ужас възторг борбата на „Дънкан“ с вълните. Те бяха се заловили здраво за мрежите на фалшборда, без да могат да разменят нито дума, и наблюдаваха ятата буревестници, тия злокобни птици, които се забавляваха всред развихрената буря.

В този момент се чу пронизително свистене, което заглуши шума на урагана. Парата започна да излиза със страшна сила, но не от пароотводната тръба, а през клапите на котела. Прозвуча и сирената с необичайна мощ. Яхтата се наклони силно и Уйлсън, който беше на кормилото, бе повален от внезапното силно извиване на кърмата. „Дънкан“ бе застанал напречно на вълните и не можеше да бъде управляван.

— Какво има? — извика Джон Манглс и се втурна към мостика.

— Корабът се накланя! — отговори Том Остин.

— Да не би да е откачено кормилото?

— Машината, машината! — крещеше механикът.

Джон се спусна към машината и стремглаво слезе по стълбите. Гъст облак пара изпълваше помещението. Буталата бяха запрели в цилиндрите. Лостовете не предаваха никакво движение на коленчатата ос. В този момент механикът, като видя, че усилията им са напразни и опасявайки се за котела, затвори достъпа на парата към машината и я изпусна през пароотводната тръба.

— Какво се случи? — запита комендантът.

— Витлото е изкривено или е заклещено — отговори механикът. — Не работи.

— Какво? Не възможно ли е да се оправи?

— Невъзможно.

Не беше момент да се тьрси как да премахнат повредата. Налице беше неоспоримият факт, че витлото не действува и че парата, която бездействуваше, бе изхвърчала през клапите. На Джон не оставаше друго, освен да прибегне към платната и да потърси помощта на вятъра, който се бе оказал неговият най-опасен неприятел.

Той се изкачи на палубата, описа с няколко думи на Гленарван положението и настоя пред него да отиде с другите пътници в каюткомпанията. Гленарван искаше да остане на палубата.

— Не, ваша светлост — отговори Джон Манглс решително, — аз трябва да остана сам с екипажа си. Слезте долу! Корабът може да бъде залян и вълните ще ви пометат безмилостно.

— Но ние можем да бъдем полезни.

— Слезте, слезте, милорде, това се налага! Има обстоятелства, при които аз съм господар на кораба! Заповядвам да се оттеглите!

За да говори Джон Манглс с такъв повелителен тон, очевидно положението беше много сериозно. Гленарван разбра, че именно той трябваше да даде пример на послушание. Напусна палубата, последван от тримата си спътници, и отиде при двете жени, които очакваха с безпокойство развръзката на тази борба със стихиите.

— Енергичен човек е нашият добър Джон! — каза Гленарван, като влизаше в каюткомпанията.

— Да — отговори Паганел, — той ми напомня капитана от драмата на вашия велик Шекспир „Буря“, който казва на краля, намиращ се на кораба му:

— Вън оттук! Мълчете! В кабината си! Щом не можете да накарате стихиите да млъкнат, млъкнете вие! Махнете се от пътя ми, на вас говоря!

В това време Джон Манглс не губеше нито секунда, за да изтегли кораба от опасното положение, в което го бе поставила повредата на витлото. Той реши да използува колкото може по-малко платна, за да не се отклони много от пътя. Трябваше да се запазят някои платна и да се опънат така, че да се насочат косо към вятъра. Опънаха намалено първото горно платно и поставиха импровизирано платно на главната мачта. Корабът бе насочен по посока на вятъра.

Яхтата, която имаше отлични мореходни качества, се понесе напред като пришпорен бързоходен кон и изложи бордовете си на бурните вълни. Но намалените платна щяха ли да издържат?

Те бяха направени от най-добрата материя на „Дънди“, но каква тъкан можеше да издържи такъв напор?

Плаването косо на вятъра с намалени платна имаше преимуществото, че излагаше на вълните най-солидните части на яхтата и я държеше в първоначалната й посока. Все пак това беше опасно, защото корабът можеше да пропадне в огромните падини, които се образуваха между вълните, и да не се издигне вече. Но Джон Манглс нямаше избор и реши да продължи така, докато издържат мачтите и платната. Екипажът му беше тук, пред очите му, готов да се притече навсякъде, където присъствието му бе наложително. Джон, привързан към крепителите на мачтата, наблюдаваше разяреното море.

В това положение протече останалата част на нощта. Надяваха се, че на разсъмване бурята ще стихне. Напразна надежда. Към осем часа сутринта вятърът се засили и се превърна в ураган със скорост осемнадесет туаза в секунда.

Джон мълчеше, но трепереше за кораба и за тия, които бяха на него. „Дънкан“ се наклоняваше ужасно встрани. Гредите му пращяха и понякога напречниците на мачтите досягаха гребените на вълните. Дори в един момент екипажът помисли, че яхтата няма да се изправи. Моряците със секири в ръце вече се спускаха към крепителите на главната мачта, когато платната, изтръгнати от въжетата, излетяха като огромни албатроси.

„Дънкан“ се изправи, но без опора над вълните, без посока и се клатеше толкова силно, че мачтите му застрашаваха да се пречупят из основа. Той не можеше да издържи дълго подобно клатене, мачтите се огъваха, дебелите дъски на корпуса се разединяваха, обковките се късаха и скоро водата можеше да нахлуе.

На Джон Манглс оставаше само едно средство: да постави едно малко предно платно и да тръгне по вятъра. Той успя, но след продължителни усилия и след като трябваше двадесет пъти да започват отново. Едва към три часа пладне можаха да изпънат платното и го оставят на действието на вятъра.

Това платно позволи на „Дънкан“, гонен от вятъра, да се понесе с необикновена бързина. Той плаваше на североизток, където го тласкаше бурята, и трябваше да поддържа колкото се може по-голяма скорост, защото от нея зависеше спасението му. Понякога, като надпреварваше вълните, които се движеха в същата посока, той ги прорязваше с острия си нос и като потъваше в тях подобно на огромен кит, водата го заливаше от единия край до другия. В други моменти скоростта му се изравнянаше с тая на вълните, кормилото преставаше да работи и той правеше огромни внезапни завои, които заплашваха да го поставят срещу вълните. Случваше се също вълните, подгонени от урагана, да бягат по-бързо от него. Тогава той подскачаше но гребените им и цялата палуба се заливаше с неудържима сила от кърмата до носа.

Така тревожно между надеждата и отчаянието премина денят на 15 декември и нощта, която го последва. Джон Манглс не напусна нито за миг поста си. Не хапна нищо. Измъчваха го опасения, които невъзмутимият израз на лицето му не издаваше. Погледът му търсеше упорито да проникне в натрупаните на север мъгли.

И наистина той имаше от какво да се опасява. „Дънкан“, отхвърлен от пътя си, се носеше към австралийския бряг със скорост, която нищо не можеше да спре. Джон Манглс чувствуваше по инстинкт, че корабът е носен от едно светкавично течение. Всеки миг той се страхуваше, че яхтата ще налети на подводна скала и ще се разбие на хиляди парчета. По негова преценка брегът се намираше на дванадесетина мили по посока на вятъра. А сушата — това значеше крушение и загуба на яхтата. Сто пъти по-добре беше да останат в огромния океан, срещу чийто гняв един кораб може да се брани, па макар и да отстъпва. Ако бурята обаче го захвърли на някой бряг, той загива.

Джон Манглс слезе при лорд Гленарван, повика го настрана и му обясни положението, без да намалява неговата сериозност. Той посрещаше нещата с хладнокръвието на моряк, готов на всичко, и завърши с думите, че ще бъде може би принуден да изхвърли „Дънкан“ на брега.

— За да спася, ако е възможно, тия, които се намират в него, милорде.

— Правете, каквото намерите за добре, Джон! — отговори Гленарван.

— А леди Елена? Мис Грант?

— Ще им кажа едва в последния момент, когато изчезне всяка надежда да се задържим в морето. Ще ме предупредите, нали?

— Ще ви предупредя, милорде.

Гленарван се върна при пътничките, които, без да разбират опасността, чувствуваха нейната неизбежност. Те проявяваха голяма смелост, равна на смелостта на техните кавалери. Паганел се бе впуснал в съвсем ненавременни теории за посоката на въздушните течения. Той правеше пред Робърт, който го слушаше, интересни сравнения между вихри, циклони и бури. Що се отнася до майора, той чакаше края с фатализма на мюсюлманин. Към единадесет часа ураганът сякаш поутихна, влажната мъгла се разсея и в един кратък проблясък Джон можа да съзре някакъв нисък бряг на около шест мили но посока на вятъра. Яхтата се носеше право към него. Страхотни вълни се издигаха на грамадна височина, на петдесет стъпка и повече. Джон разбра, че те бяха намерили здрава опорна точка, за да се издигат толкова високо.

— Има пясъчни плитчини — каза той на Остин.

— Така мисля и аз — отговори помощникът.

— Ние сме в ръцете на господа — продължи Джон. — Ако той не насочи „Дънкан“ през някой проход и не го преведе през него сам, сме загубени.

— В момента е прилив, капитане, може би ще успеем да минем над плитчините.

— Но вижте, Остин, яростта на тия вълни. Кой кораб би могъл да им устои? Да помолим господ да ни помогне, приятелю мой!

През това време, „Дънкан“ със своите намалени платна се насочваше към брега със страшна бързина. Скоро той се намери само на две мили от пясъчните плитчини. Изпаренията скриваха ежеминутно брега. Все пак на Джон се стори, че зад пенестата лента, образувана от плитчините, водата беше спокойна. Там „Дънкан“ би бил в относителна безопасност. Но как да преминат?

Джон помоли пътниците да се изкачат на палубата. Той не искаше в момента на крушението те да бъдат затворени в каюткомпанията. Гленарван и спътниците му погледнаха страшното море. Мери Грант побледня.

— Джон — каза тихо Гленарван на младия капитан, — аз ще опитам да спася жена си или да загина с нея. Вземи грижата за мис Грант.

— Да, ваша светлост — отговори Джон Манглс, като поднесе ръката на лорда към влажните си очи.

„Дънкан“ се намираше само на няколкостотин метра от началото на плитчините. Издигнатото от прилива ниво на морето щеше безспорно да позволи на яхтата да премине опасните плитчини. Но огромните вълни, които ту я издигаха, ту я отпускаха, щяха неминуемо да ударят гръбнака й в дъното. Имаше ли начин да се намали яростта на вълните, да се успокои движението на водата, с една дума, да се смири бушуващата стихия?

През ума на Джон Манглс премина една последна идея.

— Масло! — извика той. — Хвърляйте масло, деца мои! Хвърляйте масло!

Думите му бяха разбрани веднага от целия екипаж. Касаеше се да се употреби един способ, който успяваше понякога. Яростта на вълните можеше да се намали, като се покрият с пласт мазнина. Мазнината излиза на повърхността и унищожава гребените на вълните, като ги прави по-заоблени. Въздействието е незабавно, но кратко. Когато един кораб премине през това изкуствено усмирено море, то удвоява яростта си и тежко томува, който го следва. Моряците, чиито сили се бяха удесеторили от грозящата опасност, незабавно извадиха на носа на кораба варелите с тюленово масло. Там ги издъниха с брадви и ги провесиха по перилата на левия и десния борд.

— Бъдете готови! — извика Джон Манглс, чакайки удобния момент.

За двадесет секунди яхтата достигна началото на плитчините, които ивица яростни вълни ограждаха. Моментът бе настъпил.

— С бога напред! — извика младият капитан.

Бъчвите бяха обърнати и от тях бликнаха ручеи масло. Мигновено масленият слой сякаш изравни пенестата повърхност на морето. „Дънкан“ прелятя над усмирените води и се намери зад опасните плитчини в спокойно море.

Глава VI
НОС БЕРНУЛИ

Първата грижа на Джон Манглс беше да закотви здраво кораба с две котви. Дълбочината беше десет метра. Дъното — удобно, с плътен чакъл, който даваше отлична котвена стоянка. Следователно нямаше опасност яхтата да бъде отнесена или да заседне. След толкова опасни часове „Дънкан“ се намираше в нещо като залив, защитен от ветровете на океана чрез една висока околовръстна ивица земя.

Лорд Гленарван стисна ръката на младия капитан и му каза:

— Благодаря, Джон.

И Джон се почувствува щедро възнаграден само с тия две думи. Гленарван запази за себе си тайната на своите тревоги и нито леди Елена, нито Мери Грант, нито Робърт подозираха колко сериозна беше опасността, която току-що бяха избягнали.

Оставаше да се уясни едно важнообстоятелство. На коя част на брега страшната буря бе захвърлила „Дънкан“? Откъде ще тръгне той наново по обичайния си паралел? На какво разстояние към югозапад отстоеше нос Бернули? Тези бяха първите въпроси, които се зададоха на Джон Манглс. Той направи веднага своите наблюдения и изчисления и ги нанесе върху корабната карта.

Всъщност „Дънкан“ не се беше отклонил много от своя път, само с два градуса. Той се намирате на 136°12 източна дължина и 35°07 южна ширина, при нос Катастрофа, разположен на южното австралийско крайбрежие и отдалечен триста мили от нос Бернули.

Нос Катастрофа със зловещото си име се намира срещу нос Борда, образуван от една издатина на остров Кенгуру. Между тия два носа се намира проливът Инвестигейтър, който води до два доста дълбоки залива, единият на север — залив Спенсер, а другият на юг — заливът Сен Венцент. На източния бряг на последния е разположено пристанището Аделаида, столица на провинцията, наречена Южна Австралия. Този град, основан в 1836 година, има четиридесет хиляди жители и богати възможности за развитие. Но жителите му предпочитат да обработват плодородната почва, да използуват нейните лозя, портокали и други селскостопански богатства, отколкото да създават големи индустриални предприятия. Тук има по-малко инженери, отколкото земеделци, и малцина се интересуват от търговия или техника.

Можеше ли „Дънкан“ да поправи повредите си? Това беше въпросът за решаване. Джон Манглс искаше обаче да знае какво е положението. Той пусна водолази в задната част на яхтата, които му съобщиха, че една от перките на витлото е изкривена и опира в ахтерщевена[92], вследствие на което витлото не може да се върти. Повредата бе оценена като сериозна, дори толкова сериозна, че за поправката й трябваха съоръжения, каквито нямаше в Аделаида.

След зряло обмисляне на положението Гленарван и капитан Джон взеха следното решение: „Дънкан“ да продължи под платна покрай авсралийското крайбрежие, като едновременно търси следи от „Британия“; да спре при нос Бернули, където ще съберат сведения, и да продължи пътя си до Мелбърн, където повредите му можеха лесно да се поправят. След поправката на витлото „Дънкан“ ще отиде да кръстосва покрай източните брегове и там ще завърши своите издирвания.

Предложението бе одобрено и Джон Манглс реши да използува първия попътен вятър, за да отплава. Той не чака дълго. Привечер ураганът бе съвсем стихнал и задуха благоприятен югозападен вятър. Приготвиха се за вдигане на котва. Опънаха нови платна. В четири часа сутринта моряците завъртяха рудана. Скоро изправиха и котвата, която се отскубна, и „Дънкан“ се понесе с всичките си платна покрай бреговете на Австралия.

След два часа нос Катастрофа изчезна от погледа и яхтата пресичаше водите на залива Инвестигейтър. Привечер обиколиха нос Борда и минава на няколкостотин метра от остров Кенгуру. Този остров е най-големият от малките австралийски острови и служи за убежище на избягали каторжници. Изгледът му беше очарователен. Огромни килими от зеленина покриваха слоестите скали на бреговете му. В горите и по равнините подскачаха, както по време на откриването му през 1802 година, безчислени стада кенгуру. На другия ден, докато „Дънкан“ лъкатушеше, на острова бяха изпратени лодки, за да изследват брега. По това време яхтата се намираше на тридесет и шестия паралел, а Гленарван не искаше да остави нито едно място неизследвано до тридесет и осмия паралел.

През деня на 18 декември яхтата, която плаваше като истински клипер, с всичките си разпънати платна, обиколи много близо до брега залива Енкаунтър. На това място в 1828 година бе слязъл пътешественикът Стърт, след като откри Мърей, най-голямата река на Южна Австралия. Това не бяха вече зелените брегове на остров Кенгуру, а сухи усамотени хълмове, нарушаващи на места еднообразието на ниския и разкъсан бряг, тук-таме някой сив сипей или пясъчен провлак, с една дума — цялата сухота на полярен континент.

По време на това плаване лодките извършваха тежка работа, но моряците не се оплакваха. Почти винаги те бяха придружавани от Гленарван, неговия неразделен Паганел и от Робърт, които искаха да потърсят със собствените си очи останки от „Британия“. Но и това най-внимателно изследване не даде никакви резултати. Австралийските брегове в това отношение се оказаха толкова неми, колкото и патагонската земя. При все това не биваше да се губи надежда — не бяха достигнали още точното място, посочено в документа. Тук те търсеха само от излишна предпазливост и да не пропуснат някоя щастлива случайност. През нощта платната на „Дънкан“ се поставяха по такъв начин, че той да стои колкото се може на едно място, а през деня брегът се изследваше най-внимателно.

Така на 20 декември стигнаха до нос Бернули, който ограничава залива Ласепед, без да са намерили каквато и да било останка от „Британия“. Но този неуспех не доказваше нищо. И наистина в течение на двете години, които бяха изминали от корабокрушението, морето е могло и сигурно бе изтръгнало от подводните скали, разяло и разпиляло остатъците от тримачто-вия кораб. Впрочем и туземците, които усещат корабокрушенията, както лешоядът усеща труп, сигурно са разграбили и най-малките остатъци. А освен това Хари Грант и двамата му другари, взети в плен в момента, когато вълните са ги изхвърлили на брега, са били сигурно отвлечени във вътрешността на материка.

Но тогава пропадаше едно от най-находчивите предположения на Жак Паганел. Докато ставаше дума за аржентинските земи, географът можеше с право да твърди, че цифрите в документа се отнасяха не до мястото на корабокрушението, а до мястото на тяхното пленничество. И наистина големите реки на пампасите и техните многобройни притоци можеха да отнесат до морето ценния документ. Тук обаче в тази част на Австралия реките, които пресичат тридесет и седмия паралел, са малко. Нещо повече, Рио Колорадо, Рио Негро се вливат в морето, след като преминат през пустинни, необитаеми и необитавани равнини, докато главните австралийски реки Мърей, Яра, Торенс, Дарлинг или се съединяват една с друга, или се вливат в океана чрез устия, които са се превърнали в често посещавани заливи, пристанища с оживено корабоплаване. При тия условия каква вероятност можеше да има една крехка бутилка да е могла да слезе по течениетона тия води, по които непрекъснато пътуват кораби, и да стигне до Индийския океан?

Тази невъзможност не можеше да убегне на проницателните умове. Хипотезата на Паганел, приемлива за Патагония, за аржентинските провинции, бе следователно нелогична за Австралия. Паганел призна това при едно разискване по този въпрос, предизвикано от майор Мак Набс. Стана очевидно, че посочените в документа градуси се отнасят само за мястото на корабокрушението и че следователно бутилката е хвърлена в морето на мястото, където се е разбил „Британия“, на западния бряг на Австралия.

Все пак, както основателно забеляза Гленарван, това окончателно тълкование не изключваше хипотезата за пленничество-то на капитан Грант. Впрочем и самият той го предвиждаше в документа, за което трябваше да се държи сметка, с думите: където ще бъдат пленени от жестоки туземци.

При това положение да се търсят пленниците само по тридесет и седмия паралел вместо по някой друг нямаше никакво основание.

Този въпрос бе разискван дълго и накрая дойдоха до следното окончателно решение: ако на нос Бернули не се открият следи от „Британия“ на лорд Гленарван не оставаше нищо друго, освен да се върне в Европа. Издирванията му са били напразни, макар той да бе изпълнил дълга си смело и съвестно.

Това решение все пак опечали пътниците на яхтата и отчая Мери и Робърт Грант. Като отиваха към брега заедно с лорд и леди Гленарван, Джон Манглс, Мак Набс и Паганел, двете деца на капитана си казваха, че въпросът за спасяването на баща им ще се реши окончателно. Окончателно бе наистина точната дума, защото Паганел бе доказал с много основания в един от предишните разговори, че корабокрушенците щяха да бъдат отдавна в родината си, ако корабът им се беше разбил в подводните скали на източното крайбрежие.

— Не губете надежда! Никога не губете надежда! — повтаряше леди Елена на девойката, седнала до нея в лодката, която ги отвеждаше на брега. — Господ няма да ни изостави.

— Да, мис Мери — каза капитан Джон, — когато хората изчерпат човешките си възможности, тъкмо тогава се намесва провидението и с някое непредвидено събитие им открива нови пътища.

— Дано господ ви чуе, господин Джон! — отговори Мери Грант.

До брега оставаха около двеста метра. Краят на носа, който се вдаваше в морето на две мили, завършваше с доста силен наклон. Лодката спря в малко естествено заливче, между два новооформящи се коралови рифа, които с времето щяха да образуват цял пояс рифове около южната част на Австралия. Но и толкова големи, те бяха достатъчни да разбият корпуса на някой кораб и „Британия“ е могла да загине тук с екипажа и товара си.

Пътниците на „Дънкан“ слязоха без мъчнотии на един напълно пустинен бряг. Той се състоеше от стръмни отвесни скали на пластове и беше висок от двадесет до тридесет метра. Да се изкачиш по тази естествена крепостна стена без стълби и железни куки беше трудно. За щастие Джон Манглс откри много навреме един пролом, образуван на около половин миля на юг от частично срутване на скалите. Навярно при големите бури по време на равноденствията морето подлизва тази стена от мек камък и предизвиква срутване на горните пластове на масива.

Гленарван и спътниците му навлязоха в пролома и се изкачиха на върха на скалата по един доста стръмен наклон. Робърт се катереше по почти отвесните скали като коте и достигна първи върха на хребета за голямо отчаяние на Паганел, който беше засрамен, че малките дванадесетгодишни крачета победиха неговите дълги четиридесетгодишни крака. Все пак той изпревари, и то доста, спокойния майор, за когото това беше абсолютно безразлично.

Като се събраха всички, започнаха да разглеждат равнината, която се простираше пред тях. Това беше едно обширно необработено пространство от храсти и трънаци, безплодна местност, която Гленарван сравни с „глените“ по ниските места в Шотландия, а Паганел с неплодородните ланди на Бретан. Но ако местността изглеждаше необитаема по протежение на брега, в далечината се показаха няколко прилични постройки, които свидетелствуваха за присъствието на човека, но не на дивака, а на цивилизования работник.

— Мелница! — извика Робърт.

И наистина на три мили разстояние се въртяха крилата на вятърна мелница.

— Наистина е мелница — отговори Паганел, който бе насочил далекогледа си към показания предмет. — Ето един колкото скромен, толкова и полезен паметник, който винаги радва погледа ми.

— Тя прилича почти на камбанария — каза леди Елена.

— Да, госпожо, и ако едната меле хляба за тялото, другата меле хляба за душата. Те си приличат и в това отношение.

— Да отидем там — отвърна Гленарван.

Тръгнаха. След половин час път почвата, обработена от човешка ръка, се промени. Преходът от безплодна месност към обработено поле бе внезапен. Вместо храсталаци се показа жив плет, който ограждаше наскоро разработено пространство. Няколко говеда и половин дузина коне пасяха в ливади, оградени със здрави акации, взети от обширните разсадници на остров Кенгуру. Постепенно се показаха и ниви, покрити с житни растения, няколко акра[93] с щръкнали златни класове, подобни на кошери купи сено, наскоро оградени овощни градини и една прекрасна градина, достойна за Хораций, в която приятното се сливаше с полезното, после хангари и добре разпределени стопански сгради и най-сетне едно просто, но удобно жилище, над което господствуваше веселата с изострено кубе мелница и го милваше с подвижната сянка на големите си крила.

В този момент, предупреден от лай на четирите грамадни кучета за пристигането на чужденци, от главната постройка излезе петдесетгодишен мъж с открито, приятно лице. След него се показаха пет хубави и здрави момчета, придружени от майка си, едра и яка жена. Човек не можеше да се заблуди: този мъж, заобиколен от юначното си семейство всред тия още нови постройки, в тази девствена страна, представляваше завършен тип на ирландски колонист, който, отчаян от мизерията в своята страна, бе тръгнал да търси щастие и богатство отвъд моретата.

Гленарван и спътниците му не се бяха още представили, не бяха имали време да кажат имената нито званията си и вече ги посрещаха с любезни думи:

— Чужденци, бъдете добре дошли в къщата на Пади О’Мур.

— Ирландец ли сте? — запита Гленарван, като пое ръката, която му предлагаше колонистът.

— Бях — отговори Пади О’Мур. — Сега съм австралиец. Влезте, господа. Които и да сте, този дом е ваш дом!

Не оставаше друго, освен да приемат без церемонии тази толкова любезна покана. Леди Елена и Мери Грант, предвождани от мисис О’Мур, влязоха в жилището, докато синовете на колониста помагаха на гостите да се освободят от оръжието си.

Просторна зала, прохладна и светла, заемаше партера, на къщата, построена от здрави и дебели дъбови дъски, разположени хоризонтално. Няколко дървени пейки, прикрепени към светло боядисаните стени, десетина табуретки, два дъбови шкафа, в които бяха подредени бели фаянсови чинии и кани от лъскав калай, една широка и дълга маса, около която бяха насядали свободно двадесет души, съставляваха мебелировката, достойна за тази солидна къща и за нейните здрави обитатели.

Поднесоха обед. Супникът димеше между ростбива и печения овнешки бут, а около тях бяха поставени големи чинии с маслини, грозде и портокали. На масата имаше всичко необходимо, та дори и излишни неща. Домакинът и домакинята бяха толкова гостоприемни, масата толкова голяма и отрупана с вкусни неща, че би било неучтиво да не седнеш на нея. Ратаите на равна нога с господари вече бяха насядали около масата. Пади О’Мур посочи с ръка местата, определени за гости.

— Аз ви чаках — каза той съвсем просто на лорд Гленарван.

— Вие? — попита лордът доста учуден.

— Аз чакам винаги тия, които ще дойдат — отговори ирландецът.

После, докато семейството му и ратаите стояха смирено прави, той прочете със сериозен глас молитвата. Леди Елена беше трогната от тази простота на нравите и от един поглед на мъжа си разбра, че и той е възхитен.

Всички ядоха с голям апетит. Поведе се общ разговор. От шотландец до ирландец има само една стъпка. Реката Туйд[94], широка едва няколко метра, дълбае между Англия и Шотландия пропаст, по-дълбока, отколкото двадесетте левги на Ирландския канал, който отделя Стара Каледония от Зеления Ерин. Пади О’Мур разказа историята си. Това беше историята на всички емигранти, които мизерията прогонва от родината им. Много от тях търсят щастие в далечни страни, но намират само разочарования и беди. Те упрекват съдбата, като пропускат да обвинят собственото си умствено ограничение, мързел и пороци. Който е трезвен и смел, пестелив и енергичен, успява.

Такъв беше Пади О’Мур. Напуснал Дъндалк, където умирал от глад, той отвел със себе си семейството си в Австралия, слязъл в Аделаида, предпочел пред труда на миньора по-малко изтощителния труд на земеделеца и само след два месеца започнал да разработва земята, която беше сега толкова цветуща.

Цялата територия на Южна Австралия е разделена на стопанства от по осемдесет акра. Тия участъци правителството раздава на заселниците, които, ако са работливи, могат да преживеят и да икономисват по осемдесет лири стерлинги.

Пади О’Мур знаеше това. Неговите агрономически познания му помагаха много. Той живиееше и икономисваше и с печалбите от първия участък придоби нови. Семейството му цъфтеше, земята също. Ирландският селянин се бе превърнал в поземлен собственик и макар че стопанството му съществуваше само от две години, той притежаваше петстотин акра облагородена от него земя и петстотин глави добитък. След като е бил роб на европейци, сега той беше господар на себе си и независим, колкото човек може да бъде независим и в най-свободната страна на света.

Гостите отговориха на разказа на ирландския емигрант с искрени и откровени поздравления. След като привърши историята си, Пади О’Мур очакваше по всяка вероятност да чуе и тяхната, но не направи нищо, за да предизвика това. Той беше от ония дискретни хора, които казват: ето кой съм аз, но не ви питам кои сте вие. Гленарван имаше интерес да заговори веднага за „Дънкан“, за появата му на нос Вернули и за издирванията, които той провеждаше с неуморно упорство. Но като човек, който се насочва право към целта, той разпита най-напред Пади О’Мур за корабокрушението на „Британия“.

Отговорът на ирландеца не беше благоприятен. Той никога не бе чувал за „Британия“. От две години насам не бе имало корабокрушение край този бряг било по-горе, било по-долу от носа. А въпросната катастрофа беше само преди две години. Той можеше да твърди с пълна увереност, че корабокрушенците не са били захвърлени на тая част от западното крайбрежие.

— Сега, милорде — добави той, — позволете ми да ви запитам какъв интерес имате да ми задавате този въпрос.

Гленарван разказа на заселника историята на документа, пътуването на яхтата и предприетите опити за намирането на капитан Грант. Той не скри, че най-съкровените му надежди рухнаха пред толкова категоричните твърдения и че той не вярваше вече да може да намери корабокрушенците от „Британия“.

Тия думи натъжиха слушателите на Гленарван. Робърт и Мери го слушаха с насълзени очи. Паганел не намираше думи на утеха и насърчение. Джон Манглс изпитваше страдание, което нищо не можеше да облекчи. Отчаянието обхващаше вече душите на тези самоотвержени хора, които „Дънкан“ бе довел ненужно до тия далечни брегове, когато се чуха следните думи:

— Милорде, благодарете на бога! Ако капитан Грант е жив, той се намира на австралийска земя.

Глава VII
ЕЪРТЪН

Учудването, което предизвикаха тия думи, не подлежи на описание. Гленарван скочи и като блъсна стола си, извика:

— Кой каза това?

— Аз — отговори един от ратаите на Пади О’Мур, седнал на края на масата.

— Ти ли, Еъртън! — запита чифликчията, учуден не по-малко от Гленарван.

— Да, аз — отговори Еъртън с развълнуван, но твърд глас, — аз, шотландец като вас, милорде, аз, един от корабокрушенците на „Британия“.

Тия думи произведоха неописуемо впечатление. Мери Грант, обзета от страшно вълнение и полумъртва от щастие, този път не можа да изтрае и се хвърли в прегръдките на леди Елена.

Джон Манглс, Робърт, Паганел скочиха от местата си и се втурнаха към този, когото Пади О’Мур назова Еъртън.

Той беше човек на около четиридесет и пет години, със сурово лице и блестящи очи, хлътнали дълбоко под веждите. Сигурно беше необикновено силен въпреки мършавото си тяло. Само кости и нерви, той сигурно не си губеше времето, както казват шотлондците, да трупа тлъстини. Среден на ръст, широкоплещест, с решителна походка, умно и енергично изражение на лицето, той беше въпреки суровостта на чертите си симпатичен.

Симпатията, която вдъхваше, се увеличаваше и от отпечатаните върху лицето му следи от изживени наскоро лишения. Виждаше се, че той е страдал, и то много, макар да приличаше на човек, който не само знае да понася страданията, но и да се бори с тях и да ги побеждава.

Гленарван и приятелите му почувствуваха това още от пръв поглед.

Външността на Еъртън внушаваше веднага респект. От името на всички Гленарван започна да задава въпроси, на които Еъртън отговори. Тази среща очевидно бе развълнувала и двамата.

Ето защо първите въпроси, които лордът зададе, бяха без връзка и ред.

— Вие сте един от корабокрушенците на „Британия“? — запита той.

— Да, милорде, бях боцман при капитан Грант — отговори Еъртън.

— Спасен с него след корабокрушението?

— Не, милорде, не. В този страшен момент аз бях разделен от него, защото вълните ме отнесоха от палубата и ме захвърлиха на брега.

— Следователно вие не сте един от двамата моряци, за които говори документът.

— Не. Аз не знаех за съществуването на този документ. Капитанът го е хвърлил в морето, когато вече не съм бил на кораба.

— А капитанът? Капитанът?

— Аз го мислех за удавен, изчезнал, потънал с целия екипаж на „Британия“. Мислех, че само аз съм се спасил.

— Но вие казахте, че капитан Грант и жив!

— Не. Аз казах; ако капитанът е жив…

— Вие добавихте: той се, намира на австралийска земя!

— И наистина той не може да бъде другаде освен тук.

— Значи вие не знаете къде е той?

— Не, милорде, повтарям ви, аз мислех, че се е удавил или разбил в скалите. От вас научавам, че може би е жив.

— Но тогава какво знаете? — запита Гленарван.

— Само едно: ако капитан Грант е жив, той е в Австралия.

— А къде стана корабокрушението? — попита тогава майор Мак Набс.

Това беше въпросът, с който трябваше да се започне, но в смущението си, предизвикано от срещата, и в бързината си да научи къде се намира капитан Грант, Гленарван не се осведоми за мястото, където бе потънал „Британия“. От този момент разговорът, който досега се водеше неопределено, нелогично, на скокове, зачекващ въпросите, без да ги задълбочава, объркващ фактите и разместващ датите, стана по-смислен и подробностите на тази тъмна история се очертаха ясни и точни пред слушателите.

На въпроса на Мак Набс Еъртън отговори:

— Когато бях отнесен от носа на кораба, където спусках стърчилното платно, „Британия“ плаваше право към авсралийския бряг. Корабът се намираше на не повече от четиристотин метра от него. Корабокрушението е станало сигурно на това място.

— При тридесет и седем градуса ширина ли? — запита Джон Манглс.

— Да, при тридесет и седем градуса — отговори Еъртън.

— На западния бряг?

— Не! На източния — отговори живо боцманът.

— А кога стана това?

— През нощта на 27 юни 1862 г.

— Така, точно така! — провикна се Гленарван.

— Сам виждате, милорде — добави Еъртън, — че правилно съм се изразил: ако капитан Грант е още жив, трябва да го търсите на Австралийския материк, а не другаде.

— И ще го търсим, ще го намерим и ще го спасим, приятелю мой! — провикна се Паганел. — О! Скъпи документе — добави той наивно, — трябва да признаеш, че си попаднал в ръцете на проницателни хора!

Никой, разбира се, не чу самохвалство го на Паганел. Гленарван и леди Елена, Мери и Робърт бяха заобиколили Еъртън. Те му стискаха ръцете. Струваше им се, че присъствието на този човек е сигурен залог за спасението на Хари Грант. Щом като морякът бе убягнал от опасностите на корабокрушението, защо и капитанът да не е излязъл жив и здрав от тази катастрофа? Еъртън повтаряше на драго сърце, че също като него сигурно и капитан Грант е останал жив. Къде, това той не можеше да каже, но сигурно в Австралия. Той отговаряше на хилядите въпроси, с които го обсипваха, със забележителен ум и точност. Докато той говореше, мис Мери бе стиснала ръката му. Този моряк беше един от спътниците на баща й, един от моряците на „Британия“! Той бе живял близо до Хари Грант, кръстосвал бе с него моретата, делил същите опасности! Мери не можеше да откъсне погледа си от това сурово лице и плачеше от щастие.

Дотук никому не мина през ума да се усъмни в самоличността на боцмана, нито в истинността на това, което говореше. Единствени майорът, а може би и Джон Манглс, по-малко доверчиви от другите, се запитаха дали думите на Еъртън заслужават пълно доверие. Неочакваната среща с него можеше да възбуди известни подозрения. Несъмнено Еъртън бе разказал поразителни подробности и бе посочил факти и дати, които съвпадаха напълно. Но подробностите, колкото и да са точни, не създават достоверност и за забелязване е, че лъжата най-често се утвърждава чрез точността на подробностите. Мак Набс остана на особено мнение и не каза нищо.

Що се отнася до Джон Манглс, съмненията му не устояха дълго на думите на моряка и когато го чу да говори на Мери за баща й, той повярва, че това наистина е един от спътниците на капитан Грант. Еъртън познаваше много добре Мери и Робърт. Беше ги видял в Глазгоу при заминаването на „Британия“. Той припомни за присъствието им на прощалния обяд, който капитанът бе дал на приятелите си на борда на кораба. Там бил шерифът на града Мак Интайр. Робърт, едва десетгодишен, бил поверен на грижите на боцмана Дик Търнър, но избягал от него и се изкачил на мачтовата площадка.

— Това е истина, това е истина — казваше Робърт Грант. Еъртън припомни хиляди дребни случки, без да дава вид, че те имат за него значението, което им придаваше Джон Манглс. Когато спираше, Мери му казваше със своя нежен глас:

— Още, господин Еъртън, говореше ни още за нашия баща!

Боцманът задоволи колкото можеше молбата на девойката.

Гленарван не искаше да го прекъсне, макар че в главата му се въртяха двадесет по-полезни въпроси. Колкото пъти искаше да заговори, леди Елена го спираше, посочвайки му радостното вълнение на Мери.

В този разговор Еъртън описа историята на „Британия“ и пътуването й по Тихия океан. Мери Грант познаваше голяма част от събитията, защото бе получавала новини за кораба до месец май 1862 година. През този период от една година Хари Грант бе посетил главните острови на Океания. Той бе обиколил Хебридите, Нова Гвинея, Нова Зеландия, Нова Каледония, където се бе сблъсквал често с неоправдани права на владение и със злата воля на английските власти, защото британските колонии били предизвестени за пътуването му. При все това той намерил удобно място на западния бряг на Нова Гвинея, където счел, че основаването на шотландска колония ще бъде лесно и бъдещето й осигурено. И наистина едно добро пристанище за престой по пътя между Молукските и Филипинските острови щеше да привлече много кораби, особено след като бъде прокопан Суецкият канал, който да замени пътя през нос Добра надежда. Хари Грант беше от тия, които поддържаха в Англия проекта на Лесепс и не намесваха политически съперничества в едно велико дело от международен интерес.

След изследването на Нова Гвинея „Британия“ отишла в Калао, за да попълни запасите си, откъдето на 30 май 1862 година тръгнала обратно за Европа през Индийския океан и през нос Добра надежда. Три седмици след тръгването се разразила страшна буря, която повредила кораба и го лишила от възможност да бъде управляван. Корабът се наклонил и трябвало да отсекат мачтите. На дъното се отворила дупка, която не успели да запушат. Екипажът бил капнал, на края на силите си. Помпите не били в състояние да изчерпат всичката вода. Цели осем дни „Британия“ била играчка на ураганите. В дъното на кораба имало около 2 метра вода. Той потъвал постепенно. Лодките били отнесени от бурята. Трябвало да загинат с кораба, когато на 27 юни — както правилно бе разбрал Паганел — забелязали източния бряг на Австралия. Не след много корабът заседнал. Последвал страшен удар. В този момент Еъртьн, отнесен от една вълна, бил изхвърлен на брега и загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, той се намерил между туземци, които го отвели във вътрешността на материка. Оттогава не бе чувал нищо за „Британия“ и предполагаше не без основание, че тя е загинала върху опасните рифове на залива Туфолд заедно с хората и стоката. Тук свършваше разказът за капитан Грант. На няколко пъти той предизвика мъчителни възклицания. Самият майор не намираше основание да се усъмни в истинността на разказа. Но след историята на „Британия“ личните преживелици на Еъртън бяха още по-интересни. Благодарение на документа никой не се съмняваше, че и капитан Грант, и двамата моряци са оживели след корабокрушението подобно на самия Еъртьн. От съдбата на единия можеше да се заключи за съдбата на другия. Затова помолиха Еъртьн да разкаже приключенията си. Той направи това просто и с малко думи.

Морякът корабокрушенец, пленник на едно туземно племе, бил отведен във вътрешността на страната в област, която се напоявала от реката Дарлинг, т.е. на четиристотин мили на север от тридесет и седмия паралел. Там той живял при много лоши условия, защото и самото племе живеело в нищета, но не бил малгретиран. Той прекарал две дълги години на мъчително робство. Надеждата обаче да си върне свободата не го напускала. Дебнел и най-малкия случай да избяга, макар че бягството му щяло да то изложи на безброй опасности.

Една нощ през октомври 1864 година той успял да убегне от бдителността на туземците и изчезнал в гъстите вековни гори. Цял месец скитал из тия пустинни места, хранел се с корени, сладки папрати и смола от мимози, като се ориентирал денем по слънцето, а нощем по звездите. Често изпадал в отчаяние. Така прекосил блата, реки, планини, цялата тази необитавана област на континента, рядко посещавана досега само от някои смели пътешественици. Най-сетне, примрял, на края на силите си, той се добрал до гостоприемното жилище на Пади О’Мур, където в замяна на труда си намерил щастливо съществуване.

— Ако Еъртьн е доволен от мене — каза ирландецът, когато разказът свърши, — не мога да не се похваля и аз с него. Той е умен, смел, добър работник и ако му харесва, жилището на Пади О’Мур ще бъде за дълго време негов дом.

Еъртьн кимна благодарствено към ирландеца и зачака да му зададат нови въпроси. Той разбираше, че оправданото любопитство на слушателите му трябваше да бъде задоволено. Но какво можеше той още да им каже? За всичко бе споменал вече сто пъти. Гленарван искаше да използува срещата с Еъртьн и неговите сведения, за да обсъдят нов план за издирване, когато майорът се обърна към моряка и го запита:

— Вие боцман ли сте на борда на „Британия“?

— Да — отговори Еъртьн без колебание.

Но разбирайки, че известно чувство на недоверие, на съмнение, колкото и малко да беше то, бе продиктувало въпроса на майора, той добави:

— Впрочем аз успях да спася от корабокрушението договора ми за постъпване на служба.

Той излезе веднага от общата зала и отиде да потърси документа. Отсъствието му не продължи и минута, но Пади О’Мур има време да каже:

— Милорде, аз ви препоръчвам Еъртьн като честен човек. Той работи при мене от два месеца и не мога да го упрекна в нищо. Аз знаех историята на неговото корабокрушение и пленни-чество. Той е порядъчен човек и заслужава пълното ви доверие.

Гленарван се готвеше да отговори, че никога не се е съмнявал в искреността на Еъртън, когато той влезе и показа оригинала на договора. Това беше документ, подписан от собствениците на „Британия“ и от капитан Грант, чийто подпис Мери позна веднага. В него се казваше, че „Том Еъртън, моряк първи клас, се назначава за боцман на тримачтовия кораб «Британия» от Глазгоу“. Не можеше повече да има съмнение относно самоличността на Еъртън, защото трудно можеше да се приеме, че той държи в ръцете си договор, който не му принадлежи.

— Сега — каза Гленарван — аз се обръщам за съвет към всички и моля да обсъдим веднага какво трябва да правим. Вашето мнение, Еъртън, ще ни бъде извънредно полезно и ви моля да се изкажете.

Еъртън се позамисли и отговори следното:

— Благодаря ви, милорде, за доверието, което имате в мене и се надявам да го оправдая. Аз познавам до известна степен страната, обичаите на туземците и ако мога да ви бъда полезен…

— Разбира се — отговори Гленарван.

— И аз мисля като вас — отговори Еъртън, — че капитан Грант и двамата моряци са се спасили при корабокрушението. Но понеже не са стигнали до английски владения и не са се явили досега, мисля, че ги е постигнала моята участ и че са попаднали в плен на някое туземно племе.

— Вие повтаряте, Еъртън, аргументите, които аз вече съм изтъкнал — каза Паганел. — Няма съмнение, че корабокрушенците са пленени от туземци, нещо от което и те самите са се опасявали. Но трябва ли да мислим, че и те като вас са били отвлечени на север от тридесет и седмия паралел?

— Трябва да се предполагало е така господине — отговори Еъртън. — Неприятелските племена не остават никога в съседство с областите, подчинени на англичаните.

— Това ще усложни издирванията ни — каза Гленарван, доста обезсърчен. — Как ще открием следи от пленниците във вътрешността на един толкова обширен континент?

Тази забележка бе посрещната с продължително мълчание. Леди Елена на няколко пъти погледна въпросително спътниците си, но не получи отговор Дори и Паганел противно на обичая си мълчеше. Неговата обикновена изобретателност му изменяше. Джон Манглс сновеше с големи крачки из стаята, сякаш беше на мостика на кораба си в труден момент.

— А вие, господин Еъртън — запита тогава леди Елена моряка, — какво бихте направили?

— Госпожо — отговори доста живо Еъртън, — аз бих се върнал на кораба „Дънкан“ и с него ще отида право на мястото на корабокрушението. Там вече ще се съобразя с обстоятелствата, а може би и случайността ще ми даде някои указания.

— Добре — каза Гленарван, — само че ще трябва да почакаме, докато „Дънкан“ бъде поправен.

— А, значи имате повреда? — запита Еъртън.

— Да — отговори Джон Манглс.

— Сериозна?

— Не, но поправката изисква инструменти, каквито нямаме на кораба. Една от перките на витлото е изкривена и може да се поправи само в Мелбърн.

— Не може ли да плавате с платна? — запита боцманът.

— Разбира се, но ако ветровете не са попътни, „Дънкан“ ще употреби много време, за да стигне до Туфолд бей, а освен това той все пак ще трябва да се върне в Мелбърн.

— Е, добре, да върви в Мелбърн! — провикна се Паганел. — А ние да отидем без него в Туфолд бей.

— Как? — запита Джон Манглс.

— Като прекосим Австралия, както прекосихме Америка по тридесет и седмия паралел.

— А „Дънкан“? — поде Еъртън, като настояваше по съвсем особен начин.

— „Дънкан“ ще дойде да ни намери или ние ще отидем да го намерим, според случая. Ако но време на пътуването открием капитан Грант, ще се върнем заедно в Мелбърн. Ако пък се наложи да продължим нашите издирвания до брега, „Дънкан“ ще дойде при нас. Кой ще възрази нещо против този план? Майорът ли?

— Не — отговори Мак Набс, — ако преминаването през Австралия е възможно.

— Толкова възможно — отговори Паганел, — че предлагам на леди Елена и мис Грант да ни придружат.

— Сериозно ли говорите, Паганел? — запита Гленарван.

— Съвсем сериозно, драги лорде. Разстоянието не е повече от триста и петдесет мили! По дванадесет мили на ден, пътуването ще трае най-много месец, т.е. времето, необходимо за поправката на „Дънкан“. Ако се касаеше да прекосим Австралия при по-малка ширина, да минем през най-широката й част, през огромни пустини с тропическа жега, с една дума, да направим това, което още не са опитвали и най-смелите пътешественици, въпросът щеше да бъде друг! А тридесет и и седмият паралел сече провинцията Виктория, чисто английска страна, с пътища, с железница и населена по протежение на голяма част от пътя.

Това пътуване може да се направи било с каляска, ако това ви харесва, било с кола, което е за предпочитане. Това ще бъде чисто и просто една разходка от Лондон до Единбург.

— А хищните зверове? — запита Гленарван, който искаше да направи всички възможни възражения.

— В Австралия няма хищни зверове.

— А диваците?

— На тази ширина няма диваци, а освен това те не са жестоки като новозеландците?

— А каторжниците?

— В южните провинции на Австралия няма каторжници, те са само в източните колонии. Провинцията Виктория не само ги е изпъдила, но е гласувала и закон, с който не допуска на своя територия освободените затворници от другите провинции. Правителството на Виктория е отишло дотам, че е заплашило тази година полуостровната компания да й отнеме субсидиите, ако продължава да се продоволствува с въглища от пристанищата на Западна Австралия, където каторжниците са приети. Възможно ли е да знаете това, вие, който сте англичанин!

— Преди всичко аз не съм англичанин — отговори Гленарван.

— Това, което каза господин Паганел, е самата истина — намеси се тогава Пади О’Мур. — Не само провинцията Виктория, но и Южна Австралия, Куинсленд, дори и Тасмания не приемат на териториите си каторжиици. Откакто живея в този чифлик, не съм чул да се говори за каторжници.

— А що се отнася до мене, аз никога не съм ги срещал — отговори Еъртън.

— Виждате ли, драги приятели — поде Паганел, — много малко диваци, никакви хищни зверове, нито следа от каторжници. Не са много земите в Европа, за които би могло да се каже същото нещо! Е, как, решено ли е?

— Какво мислите по този въпрос, Елена? — запита Гле-нарван.

— Това, което мислим всички, драги Едуард — отговори леди Елена и се обърна към спътниците си: — На път! На път!

Глава VIII
ЗАМИНАВАНЕТО

Гленарван не беше от хората, които обичат да бавят изпълнението на вече взети решения. След като приеха предложението на Паганел, той разпореди да бъдат привършени в най-скоро време приготовленията за път. Определено бе да тръгнат след два дни, 22 декември.

Какви резултати щеше да даде това преминаване на Австралия?

Щом присъствието на Хари Грант се смятанше за неоспоримо, последиците от тази експедиция можеха да бъдат значителни. Тя увеличаваше броя на благоприятните възможности. Никой не се ласкаеше от надеждата, че ще намерят капитана точно по линията на тридесет и седмия паралел, към която щяха да се придържат строго. Но може би щяха да открият по нея следи от него. Във всеки случай тя водеше право до мястото на катастрофата, а то беше най-важното.

Освен това, ако Еъртън се съгласеше да се присъедини към пътешествениците, да ги води през горите на провинцията Виктория и да ги изведе до източните брегове, възможностите за успех се увеличаваха. Гленарван разбираше това много добре. Той специално държеше да си осигури полезното сътрудничество на спътника на Хари Грант и запита домакина дали няма да му е неприятно, ако направи на Еъртън предложение да ги придружи.

Пади О’Мур се съгласи, макар че съжаляваше за загубата на добрия работник.

— Кажете, Еъртън, ще се присъедините ли към нашата експедиция за издирване корабокрушенците от „Британия“?

Еъртън не отговори веднага на тази покана. Той дори сякаш се колебаеше, но като размисли, каза:

— Да, милорде, ще ви придружа и ако не ви насоча по следите на капитан Грант, то поне ще ви отведа до мястото, където се е разбил корабът.

— Благодаря, Еъртън — отговори Гленарван.

— Само един въпрос, милорде?

— Говорете, приятелю.

— Къде ще намерите „Дънкан“?

— В Мелбърн, ако не прекосим Австралия от единия бряг до другия. Или на източното крайбрежие, ако издирванията ни продължат дотам.

— Ами тогава капитанът му?…

— Капитанът ще чака наставленията ми в пристанището на Мелбърн.

— Добре, милорде — каза Еъртън, — разчитайте на мене.

— Разчитам, Еъртън — отговори Гленарван. Пътниците от „Дънкан“ благодариха сърдечно на боцмана на „Британия“. Децата на капитана го отрупаха с нежности. Всички бяха щастливи от неговото решение освен ирландеца, който губеше умен и верен помощник. Но Пади разбра значението, което Гленарван отдаваше на присъствието на боцмана, и се примири. Гленарван го натовари да му достави превозните средства за пътуването през Австралия и след като сключиха сделката и си определиха среща с Еъртън, пътниците се върнаха на „Дънкан“.

Връщането беше весело. Всичко бе променено. Всяко колебание бе изчезнало. Смелите пътешественици нямаше вече да се движат по тридесет и седмия паралел слепешката. Не можеше да има съмнение, че Хари Грант е намерил убежище на континента, и сърцата на всички бяха пълни с онова доволство, което дава сигурността след изживяното съмнение.

Ако всичко вървеше добре, след два месеца „Дънкан“ щеше да свали Хари Грант на бреговете на Шотландия!

Когато Джон Манглс подкрепи предложението за преминаването през Австралия, той предполагаше, че този път ще придружи експедицията. И затова той поведе с Гленарван разговор на тази тема, като му изтъкна всевъзможни съображения в своя полза — предаността си към леди Елена, към негова светлост, ползата от него като организатор на кервана, безполезното му оставане на „Дънкан“ като капитан, въобще хиляди доводи, като най-важният, в който Гленарван нямаше защо да бъде убеждаван, бе премълчан.

— Само един въпрос, Джон — каза Гленарван. — Имате ли пълно доверие във вашия помощник?

— Абсолютно — отговори Джон Манглс, — Том Остин е добър моряк. Той ще отведе „Дънкан“ до предназначението му, ще го поправи сръчно и ще се яви навреме, където трябва. Том е роб на дълга и на дисциплината. Той никога няма да промени или забави изпълнението на една заповед. Ваша светлост може да разчита на него като на самия мене.

— Добре, Джон — каза Гленарван, — ще ни придружите, още повече че ще бъде добре да сте с нас, когато намерим бащата на Мери Грант.

— О, ваша светлост!… — промърмори Джон Манглс. Това беше всичко, което можа да каже. Той пребледня за момент и стисна ръката, която му подаде лорд Гленарван.

На другия ден Джон Манглс, придружен от дърводелеца и няколко моряци, натоварени с хранителни припаси, се върна в чифлика на Пади О’Мур. Той трябваше заедно с ирландеца да организира превоза на експедицията.

Цялото семейство го чакаше, готово да работи под негова заповед. Еъртьн беше също там и не скъпеше полезните си съвети, придобити от богатия му опит.

Пади и той бяха съгласни, че пътничките трябва да пътуват във волска кола, а пътниците на коне. Пади можеше да достави и животните, и колата.

Колата беше една от ония талиги, дълги шест метра и покрити с черпиш, които се крепят на четири пълни колелета, без спици, без наплати, без железни шини, с една дума, обикновени дървени дискове. Предната ос, доста отдалечена от задната, бе прикрепена по много първобитен начин, което не й позволяваше да прави остри завои. На тази ос бе прикрепен един ок, дълъг около десет метра, за три чифта волове. Животните теглеха колата посредством гръдни и челни двойни яреми, комбинирани с по една халка и железни чивии. Голямо умение беше необходимо, за да се кара тази тясна, дълга и клатеща се кола, готова винаги да се прекатури, и да се управляват животните само с остен. Но Еъртън бе усвоил това изкуство в ирландския чифлик и Пади отговаряше за неговата опитност. Затова на него бе поверена длъжността колар.

Колата, която нямаше яйове, беше много неудобна, но при липса на друга трябваше да се задоволят с нея. Джон Манглс не можеше да промени грубата й конструкция и затова реши да подреди по-удобно поне вътрешността й. Преди всичко той я раздели с преграда от дъски на две отделения. Задното отделение бе определено за продуктите, багажа и походната кухня на мистър Олбинет. Предното отделение бе изцяло на разположение на пътничките. Чрез ръката на дърводелеца това първо отделение се превърна в удобна стая, постлана с дебел килим, снабдена с тоалетна масичка и две легла за леди Елена и Мери Грант. Дебели кожени завеси можеха при нужда да затворят помещението и да го предпазят от нощната влага. При големи дъждове мъжете също можеха да се приютят вътре, но при добро време те щяха да нощуват в палатка. Джон Манглс се постара и успя да събере в това тясно пространство всички неща, от които двете жени биха имали нужда. В тази подвижна стая леди Елена и Мери Грант нямаше да съжаляват за удобните си каюти на „Дънкан“.

По-лесно беше да бъдат задоволени мъжете: седем здрави коне бяха предназначени за лорд Гленарван, Паганел, Робърт Грант, Мак Набс, Джон Манглс и двамата моряци Уйлсън и Мълреди, които придружаваха господаря си в тази нова експедиция. Естествено, мястото на Еъртън беше на капрата на колата, а мистър Олбинет, който нямаше особено влечение към ездата, щеше да се подреди много добре в багажното отделение.

Конете и воловете пасяха в ливадите около къщата и можеха лесно да се съберат, щом станеше време за тръгване.

След като даде своите нареждания на дърводелеца, Джон Манглс отиде на кораба с ирландската фамилия, която искаше да върне визитата на лорд Гленарван. Еъртън сметна, че би трябвало да се присъедини към тях, и към четири часа Джон и спътниците му се изкачиха на палубата на „Дънкан“.

Те бяха посрещнати с разтворени обятия. Гленарван ги покани за вечеря. Той не искаше да остане длъжен на любезните австралийци и те приеха с удоволствие отплатата за тяхното гостоприемство. Пади О’Мур беше очарован. Мебелировката на кабините, облицовката, тапицировката, въобще цялата надводна част на яхтата, изработена от клен и палисандър, възбуди неговото възхищение. Еъртън, напротив, даде много сдържана преценка за този излишен разкош.

Затова пък боцманът на „Британия“ разгледа яхтата от моряшка гледна точка. Той я обходи до дъното на трюмовете, слезе в помещението на витлото, разгледа машината, запита за нейната мощност, за количеството гориво, което изразходва, обиколи складовете за въглища, складовете за храна, барутния погреб, заинтересува се специално от оръжейната, от оръдието, монтирано на носа на кораба, за неговата далекобойност. Гленарван имаше работа с човек, който познава нещата. Той разбра това по въпросите на Еъртън. Накрая Еъртън прегледа мачтите и платната.

— Имате прекрасен кораб, милорде — каза той.

— Най-вече добър кораб — отговори Гленарван.

— А каква водоизместимост има?

— Двеста и десет тона.

— Ще се излъжа ли много — добави Еъртън, — ако кажа, че „Дънкан“ достига лесно петнадесет възли при пълна пара?

— Смятайте седемнадесет — отвърна Джон Манглс — и сметката ви ще бъде точна.

— Седемнадесет! — провикна се боцманът. — Но тогава нито един военен кораб, па бил той и най-добрият, не може да го стигне.

— Нито един! — отговори Джон Манглс. — „Дьнкан“ е истинска състезателна яхта, която няма да се остави да бъде надбягана при каквато и да е скорост.

— Дори и под платна? — запита Еъртън.

— Дори и под платна.

— В такъв случай, милорде, и вие, капитане — отговори Еъртън, — приемете поздравленията на моряк, който знае цената на корабите.

— Добре, Еъртън — отговори Гленарван, — останете на яхтата и ще зависи само от вас корабът да стане ваш.

— Ще помисля, милорде — отговори просто боцманът.

В този момент мистър Олбинет дойде да предупреди негова светлост, че вечерята е готова. Гленарван и гостите му се запътиха към каюткомпанията.

— Умен човек е Еъртън — каза Паганел на майора.

— Прекалено умен! — процеди през зъби Мак Набс, който без никаква причина не харесваше нито израза, нито маниерите на боцмана.

През време на вечерята Еъртън разказа интересни подробности за Австралия, която познаваше отлично. Той се заинтересува за числото на моряците, които придружаваха лорд Гленарван в експедицията му, и остана много учуден, когато научи, че само двама от тях, Мълреди и Уйлсън, ще го придружат. Той препоръча на Гленарван да вземе със себе си най-добрите моряци от „Дънкан“. Дори настоя на това, и то така много, че всяко съмнение у майора трябваше да изчезне.

— Но — каза Гленарван — нали нашето пътуване през Южна Австралия не представлява никаква опасност?

— Никаква — побърза да отговори Еъртън.

— В такъв случай трябва да оставим на кораба колкото може повече хора. На „Дънкан“ трябва да има хора за маневрите с платната и за поправката. Много е важно той да бъде точен на срещата, която ще му определим по-късно, и затова не трябва ла намаляваме екипажа му.

Еъртън даде вид, че разбира съображенията на Гленарван, и не настоя повече.

Като се стъмни, шотландците и ирландците се разделиха. Еъртън и фамилията Пади О’Мур се върнаха у дома си. Конете и колата трябваше да бъдат готови за другия ден. Заминаването бе определено за осем часа сутринта.

Леди Елена и Мери Грант се заеха с последните си приготовления. Те не продължиха дълго и главно не бяха толкова сложни, колкото тия на Жак Паганел. Ученият прекара една част от нощта да развива, почиства, навива и отново да развива лещите на далекогледа си, И затова той още спеше, когато на другая ден сутринта майорът го събуди с гръмкия си глас.

Джон Манглс бе вече наредил да пренесат багажа до чифлика. Лодката чакаше пътешествениците и те не закъсняха да се качат в нея. Младият капитан даде последните си заповеди на Том Остин. Той особено много наблегна на това, да чака в Мелбърн нарежданията на лорд Гленарван и да ги изпълни съвсем точно, каквито и да са те. Старият моряк увери Джон Манглс, че може да разчита на него. От името на екипажа той пожела на негова светлост успех в експедицията. Лодката се отдели и въздухът проехтя от едно гръмко „ура“.

След десет минути лодката беше на брега. Четвърт час след това пътешествениците стигнаха в ирландския чифлик. Всичко беше готово. Леди Елена бе възхитена от помещението си. Огромната кола със своите първобитни колела и дебели дъски й хареса много. Шестте вола, впрегнати два по два, имаха много патриархален вид, което подхождаше на колата.

— Дявол да го вземе! — каза Паганел. — Ето едно прекрасно превозно средство, което струва повече от всички пощенски коли в света. Къща, която се движи, която върви, която се спира, където ви е угодно! Какво по-хубаво може да се желае.

— Господин Паганел — отговори леди Елена, — надявам се, че ще имам удоволствието да ви приемам в салоните си?

— Как не, госпожо — отвърна Паганел, — това ще бъде голяма чест за мене! Имате ли вече определен приемен ден?

— За приятели ще бъда всеки ден вкъщи — отговори с усмивка леди Елена, — а вие сте…

— Най-преданият от всички — довърши галантно Паганел.

Размяната на учтивости бе прекъсната от пристигането на седемте коня, напълно оседлани. Водеше ги един от синовете на Пади. Лорд Гленарван се разплати с ирландеца и изрази горещите си благодарности, които честният колонист ценеше поне наравно с парите. Бе даден знак за тръгване. Леди Елена и мис Грант заеха местата си в отреденото им помещение, Еъртън седна на капрата, а мистър Олбинет в задната част на колата. Гленарван, майорът, Паганел, Робърт, Джон Манглс, двамата моряци, всички въоръжени с карабини и револвери, яхнаха конете. При тръгването Пади О’Мур извика „бог да ви помага“, което бе подето в хор от цялото му семейство. Еъртън нададе един особен вик и подкара с остена воловете, колата се заклати, дъските й изпращяха, осите заскърцаха в главините и скоро, след един завой, гостоприемният чифлик на честния ирландец изчезна от погледа.

Глава IX
ПРОВИНЦИЯТА ВИКТОРИЯ

Беше 23 декември 1864 година. Месец декември, толкова тъжен, намусен и влажен в северното полукълбо, би трябвало да се нарича юни в този континент. Астрономически лятото беше настъпило от два дни, тъй като на 21 слънцето бе достигнало Тропика на Козирога и дните започнаха да намаляват с по няколко минути. Така новото пътешествие на лорд Гленарван трябваше да се извърши през най-горещото време на годината и под лъчите на почти тропическо слънце.

Общността на английските владения в тази част на Тихия океан се нарича Австралазия. Тя се състои от Нова Холандия, Тасмания, Нова Зеландия и няколко съседни острова. Що се отнася до Австралийския материк, той е разделен на обширни колонии, различни по големина и богатства. Ако хвърли поглед върху съвременните карти, съставени от Петерман и Прешьол, човек ще е преди всичко поразен от правите линии, с които е извършено разпределението. Англичаните са прокарали с канап условните граници, които отделят тия големи провинции. Те не са държали сметка нито за месността, нито за течението на реките, нито за разнообразието на климата, нито за различията на расите. Тия колонии граничат помежду си под прави ъгли и навлизат една в друга като мозайка. От това разположение на прави линии и на прави ъгли личи, че те са по-скоро дело на геометъра, отколкото на географа. Единствени бреговете с техните разнообразни криволици, с техните фиорди, заливи, носове, устия, с тяхната прекрасна неправилност протестираха от името на природата срещу тази праволинейност.

Този особен вид шахматна дъска забавляваше, и то с право, Жак Паганел. Ако Австралия беше французка, няма съмнение, френските географи нямаше да злоупотребят до такава степен с правоъгълния триъгълник и чертожното перо.

Колониите на големия океански остров понастоящем са шест: Нов Южен Уелс със столица Сидней; Куинсленд със столица Брисбен; провинцията Виктория със столица Мелбърн; Южна Австралия със столица Аделаида; Западна Австралия със столица Перт и най-сетне Северна Австралия, която и досега няма столица. Колонистите населяват само бреговете. Много рядко ще се срещне някой по-значителен град на двеста мили във вътрешността. Що се отнася до централната част на континента, т.е. едно пространство, равно на две трети от Европа, тя е почти неизвестна.

За щастие тридесет и седмият паралел не пресичаше тия обширни пустинни пространства, тия недостъпни места, за които науката бе дала вече много жертви. Гленарван не би могъл да мине през тях. Неговият път минаваше през южната част на Австралия, която обхваща една тясна част от провинцията на Аделаида, провинцията Виктория в цялата й ширина и най-сет-не върха на обърнатия триъгълник, който образува Нов Южен Уелс.

От нос Бернули до границата на Виктория има едва шестдесет и две мили. Това представлява не повече от два дена път и Еъртьн смяташе да нощуват на другия ден в Асплей, най-западния град на провинцията Виктория.

В началото на всяко пътуване се забелязва както у ездачите, така и у конете желание да бързат. За въодушевлението на първите няма какво да се каже, но разумно е да се намалява ходът на вторите. Който иска да отиде далеч, трябва да щади коня си, И затова бе решено да не изминават повече от двадесет и пет до тридесет мили на ден.

Впрочем бързината на конете трябваше да се съобразява с по-бавния ход на воловете, истински живи машини, които губят във време това, което печелят в сила. Колата с нейните пътници, провизии и багаж бе ядрото на отряда, неговата пътуваща крепост. Ездачите можеха да яздят встрани от нея, но не биваше да се отдалечават.

И тъй като за пътуването не бе определен никакъв специален ред, до известна степен всеки бе свободен да прави, каквото иска. Ловците можеха да препускат по равнините, любезните кавалери можеха да разговарят с обитателките на колата, философите да философствуват помежду си. Паганел, който имаше всички тия качества, трябваше да бъде едновременно навсякъде.

Преминаването през провинцията Аделаида не представляваше никакъв интерес. В течение на много мили се редяха ниски и прашни хълмове, дълги пустинни пространства, чиято общност образува това, което в страната наричат „бъш“, и ливади, покрити с туфи от едно солено растение с ъглести листа, любима храна на овцете. Тук-таме се срещаха по някои и други pig’s faces, специална новохоландска порода овни със свински глави, които пасяха спокойно между стълбовете на наскоро прокараната телеграфна линия, свързваща Аделаида с брега.

Дотук местността странно напомняше монотонните пространства на американските пампаси. Същата равна и обрасла с трева почва. Същият ясно очертан на небето хоризонт. Мак Набс поддържаше, че са още в Южна Америка, но Паганел уверяваше, че скоро местността ще се промени. Осланяйки се на неговите думи, всички очакваха да видят чудни неща.

Към три часа колата премина през едно широко пространство без никакви дървета, познато под името „mosquitos plains“ — „равнина на комарите“. Ученият географ има задоволството да констатира, че то заслужаваше името си. Пътешествениците и конете си изпатиха много от непрекъснатите ухапвания на тия нахални насекоми. Да ги избягнат беше невъзможно; да успокоят болките обаче бе по-лесно благодарение на амоняка от походната аптечка. Паганел не преставаше да проклина тия озверени комари, които нашариха дългото му тяло със своите неприятни жила.

Привечер равпината се разнообрази от няколко живи плетове от акации. Тук-таме групи бели смолисти дървета, по-нататък пресен коларски път, а след това дървета от европейски произход — маслини, лимони, зелени дъбове, и най-сетне добре поддържани огради. В осем часа воловете, които ускориха крачките си под остена на Еъртън, спряха пред станцията Ред Гъм.

Думата „станция“ се употребява за чифлици от вътрешността, където се отглежда добитък, главното богатство на Австралия. Животновъдите се наричат „скуотърс“, т.е. хора, които сядат на земята. И наистина първото желание на всеки колонист, след като се измори от скитане из тия огромни пространства, е да седне на земята.

Станцията Ред Гъм не беше много голяма, но Гленарван намери в нея най-непринудено гостоприемство. Под покрива на тия уединени жилища има всякога готова трапеза за пътешественика и в лицето на австралийския колонист той ще намери винаги гостоприемен домакин.

На другая ден Еъртън впрегна воловете още на разсъмване. Той искаше да стигне на територията на Виктория същата вечер. Местността започна да става малко по малко неравна. Една редица хълмчета, целите покрити с червен пясък, се губеше далеч в хоризонта. Сякаш равнината бе покрита с огромно червено знаме, чиито гънки се издуваха от вятъра. Няколко „malleys“, вид елхи, осеяни с бели петна, с прави и гладки стъбла, протягаха клоните и тъмнозелените си листаци над тучните ливади, които гъмжеха от стада весели скокливи полски мишки. По-нататък се простираха обширни полета с храсталаци и млади смолисти дървета. След това отделните групи дървета бяха изместени от първите представители на австралийската гора.

Обаче с приближаването до границата на Виктория местността се променяше значително. Пътешествениците чувствуваха, че тъпчат нова земя. Тяхната неизменна посока беше все правата линия и никакво препятствие, езеро или планина не ги принуждаваше да правят завои или зигзаги. Те прилагаха на практика първото правило на геометрията и следваха без отклонение най-късия път от една точка до друга. Не се интересуваха нито от умората, нито от трудностите на пътя.

Ходът им се съобразяваше с бавните крачки на воловете и ако тия спокойни животни не напредваха бързо, то поне не спираха.

И така след един преход от шестдесет мили за два дена на 23 вечерта керванът стигна в Асплей, първия град на провинцията Виктория, разположен на сто и четиридесет и първия градус дължина, в окръга Уймера.

Еъртън подслони колата в двора на една странноприемница, която се наричаше „хотел Корона“. Вечерята, състояща се единствено от овнешко месо, приготвено по различни начини, вече димеше на масата.

Ядоха много, но още повече говориха. Всички искаха да научат нещо върху особеностите на Австралия и обсипваха с въпроси географа. Паганел не чакаше подкана и направи описание на провинцията Виктория, която се наричаше „щастлива Австралия“.

— Погрешно название — каза Паганел. — По-правилно би било да я наричат „богата Австралия“, защото поговорката „Богатството не прави щастието“ е вярна еднакво и за хората, и за страните. Златните мини на Австралия са попаднали в ръцете на опустошителни и жестоки авантюристи. Вие сами ще видите това, когато преминем през златните залежи.

— Нали колонията Виктория не съществува много отдавна? — запита леди Гленарван.

— Да, госпожо, тя съществува само от тридесет години. Това беше на 6 юни 1835 година един вторник…

— В седем и четвърт вечерта — добави майорът, който обичаше да дразни Паганел на тема точността на датите.

— Не, в седем часа и десет минути — продължи сериозно географът, — когато Батман и Фокнър основаха селище в Порт Филип, на самия залив, където сега се простира големият град Мелбърн. В течение на петнадесет години колонията бе част от Нов Южен Уелс и зависеше от неговата столица Сидней. Но в 1861 година тя бе провъзгласена за независима и се назова Виктория.

— И оттогава преуспяла ли е? — запита Гленарван.

— Съдете сам, благородни приятелю. Ето цифрите, които ви дава последната статистика, а каквото и да мисли Мак Набс, няма нищо по-красноречиво от цифрите.

— Говорете — каза майорът.

— Започвам. В 1836 година колонията в Порт Филип имаше двеста четиридесет и четири жители. Днес провинцията Виктория брои петстотин и петдесет хиляди. Седем милиона стъпки лозя дават годишно сто двадесет и една хиляди галона вино. Сто и три хиляди коне препускат из тия равнини и шестстотин и седемдесет и пет хиляди двеста седемдесет и две глави рогат добитък пасат по просторните пасбища.

— Браво, господин Паганел! — провикна се леди Елена, смеейки се от сърце. — Трябва да се признае, че сте много силен по географските въпроси и братовчедът Мак Набс, каквото и да прави, не би могъл да ви постави в затруднение.

— Но това ми е занаят, госпожо, да знам тия неща и да ви ги разправям при нужда. И затова трябва да ми вярвате, като ви казвам, че тази чудновата страна ще ни изненада с много интересни неща.

— Стига дотук обаче… — отговори Мак Набс, който изпитваше удоволствие да дразни географа.

— Недейте бърза, нетърпеливи майоре! — извика Паганел. — Вие сте стъпили едва с един крак на границата и вече негодувате! Е добре! Аз ви казвам, повтарям и поддържам, че тази страна е една от най-интересните на света. Нейното образуване, нейната природа, произведенията й, климатът, та дори и нейното бъдещо изчезване са учудвали, учудват и ще учудват всички учени на земята. Представете си, драги приятели, един материк, чиито краища, а не средата, са се издигнали първоначално над океана във форма на огромен пръстен, който съдържа може би в центъра си едно вътрешно полуизпарено море, чиито реки пресъхват от ден на ден, материк, дето влагата не съществува нито във въздуха, нито в почвата, дето дърветата губят всяка година вместо листата кората си, дето листата са насочени към слънцето с ръба си, а не с повърхността си и не дават сянка, дето дървото често пъти не гори, дето дяланите камъни се разтопяват от дъжда, дето горите са ниски, а тревите огромни, дето животните са чудновати, дето четириногите имат човки като ехидните и орниторините и са принудили естествениците да създадат специално за тях особен клас мо-нотреми, дето кенгуруто подскача върху нееднаквите си крака, дето овните имат свински глави, дето лисиците скачат от дърво на дърво, дето лебедите са черни, дето плъховете си свиват гнезда, дето птичките в кафези, „bower bird“, приемат в салоните си крилати гости, дето птиците учудват въображението с разнообразието на своите песни и способността си, едни служат за градски часовник, други плющят като камшик на пощенски кочияш, едни подражават на точилар, други броят секундите като махало, едни се смеят сутрин при изгрев слънце, други плачат, когато залязва! О, неповторимо чудновата и нелогична страна, страна парадоксална, създадена мимо природата! Ученият естественик Гримар с право е казал: „Ето я тази Австралия, тази пародия на всемирните закони или по-скоро това предизвикателство, хвърлено в лицето на останалия свят“.

Тирадата на Паганел, произнесена със страшна бързина, сякаш нямаше да спре. Красноречивият секретар на Географското дружество беше извън себе си. Той говореше, правеше отчаяни жестове и размахваше вилицата си така, че съседите му по маса бяха застрашени. Но накрая гласът му бе заглушен от едно гръмогласно „браво“, което го накара да млъкне. Разбира се, след това изброяване на австралийските особености никой и не мислеше да иска повече. И все пак майорът не се сдържа да каже със спокойния си глас:

— Това всичко ли е, Паганел?

— Съвсем не е всичко! — отговори ученият с нов плам.

— Какво? — запита леди Елена много учудена. — Нима в Австралия има и други още по-интересни неща.

— Да, госпожо, нейният климат! Той е по-особен от всичко останало.

— Например! — провикнаха се всички.

— Аз не говоря за здравните преимущества на австралийския материк, толкова богат с кислород и толкова беден на азот. Тук няма влажни ветрове, защото пасатите духат успоредно на бреговете. Голяма част от болестите са непознати, като се почне от тифуса и се свърши с едрата шарка и хроническите заболявания.

— Но това е голямо преимущество — каза Гленарван.

— Разбира се, но аз не говоря за това — отговори Паганел, — а за климата, който има едно невероятно… качество.

— Кое? — запита Джон Манглс.

— Той има морализиращо влияние.

— Морализиращо ли?

— Да — отговори уверено ученият. — Именно морализиращо влияние. Тук металите не се окисляват от въздуха, хората също. Чистият и сух въздух избелва много бързо и бельото, и душите! В Англия са забелязали добре достойнствата на тукашния климат и затова изпращат тук хора за морализиране.

— Какво! Нима това влияние действително се чувствува? — запита леди Гленарван.

— Да, госпожо, върху животните и върху хората.

— Не се ли шегувате, господин Паганел?

— Не се шегувам. Тук конете и животните са много кротки. Вие сами ще се убедите.

— Това е невъзможно.

— Това е самата истина и престъпниците, пренесени в тази страна със здрав и благотворен въздух, се прераждат за няколко години. Това е добре известно на филантропите. В Австралия всички същества стават по-добри.

— Но в такъв случай вие, господин Паганел, който и без това сте толкова добър — каза леди Елена, — какъв ще станете в тази благословена страна?

— Прекрасен, госпожо — отговори Паганел, — чисто и просто прекрасен.

Глава X
РЕКА УЙМЕРА

На другия ден, 24 декември, тръгнаха още на разсъмване. Горещината беше вече много голяма, но все пак поносима, а пътят почти равен и лек за конете. Малкият отряд навлезе в доста рядка гора. Привечер след един добър преход се спряха на брега на Бялото езеро със солена и негодна за пиене вода.

Тук Жак Паганел бе принуден да признае, че това езеро не е бяло, също както и Черно море не е черно, Червено море не е червено, Жълтата река не е жълта и Сините планини не са сини. Все пак от честолюбие на географ той поспори доста, но доводите му не убедиха никого.

Мистър Олбинет приготви вечерята с обичайната си точност. След това пътешествениците, едни в колата, други под палатката, бързо заспаха въпреки плачевния вой на „динго“, австралийските чакали.

Зад Бялото езеро се простираше прекрасна равнина, цялата изпъстрена с хризантеми. На другия ден, когато се събудиха, Гленарван и другарите му с удоволствие биха се любували на великолепния декор, който се откриваше пред очите им, ако не трябваше да тръгнат веднага. Само няколко далечни възвишения издаваха релефа на почвата. До самия хоризонт всичко беше ливади и цветя в тяхната пролетна свежест. Сините оттенъци на лена хармонираха с яркочервените цветове на един особен вид акантус, свойствен на тази страна. Множеството видове емферофилис оживяваха зеленината, а почвата, пропита със сол, се губеше под гъсталаците от лобода и диво цвекло, едните зеленосини, другите червеникави, от навсякъде проникващото семейство на двусеменноделните. Тия растения са много полезни за индустрията, защото при промиването на пепелта им се получава отлична по качество сода. Паганел, който сред цветята ставаше ботаник, назоваваше с имената им тия разнообразни растения и верен на увлечението си да изброява всичко, не пропусна да каже, че австралийската флора наброява четири хиляди и двеста вида растения, разпределени в сто и двадесет семейства.

По-късно, след като преминаха бързо десетина мили, колата навлезе всред високи горички акации, мимози и бели смолисти дървета, чиито цветове са разположени твърде разнообразно. Растителното царство в тази напоявана от много рекички местност не беше неблагодарно на слънцето и му предлагаше благоухания и цветове в замяна на лъчите, които получаваше.

Що се отнася до животинското царство, то беше по-бедно. Из равнината подскачаха няколко казуара, които не се оставяха да бъдат доближени. Майорът обаче успя да улучи в хълбока едно много рядко животно, което е на изчезване. Това беше „ябиру“, гигантският жерав на английските колониста. Тази птица беше висока пет стъпки и имаше черен конусовиден клюн с остър връх, дълъг осемнадесет цола. Виолетовите и червени оттенъци на главата му се отличаваха рязко от лъскавозелената му шия, бялата му гуша и яркочервените му крака. Природата сякаш бе изчерпала за него цялата гама от основни тонове.

Всички харесаха много птицата и майорът щеше да бъде героят на деня, ако младият Робърт не бе срещнал и убил няколко мили по-нататък едно безформено животно, полуеж-полумравояд, някакво недовършено същество като животните от първата епоха на сътворението. От наставената му муцуна висеше дълъг, разтеглив и лигав език, с който то лови мравките, съставляващи главната му храна.

— Това е ехидна! — каза Паганел, като нарече с истинското му име това животно от рода на монотремите. — Виждали ли сте някога такъв звяр?

— Тя е отвратителна — отговори Гленарван.

— Отвратителна, но интересна — възрази Паганел. — Освен това тя живее само в Австралия и напразно бихте я търсили в другите части на света.

Разбира се, Паганел искаше да запази грозната ехидна и да я сложи в багажното отделение. Но мистър Олбинет протестира така енергично, че ученият се отказа от намерението си да пази този екземпляр от рода на монотремите.

Този ден пътешествениците надминаха с тридесет минути сто четиридесет и първия градус дължина. Дотук те почти не бяха срещали колониста или скуотъри. Страната изглеждаше безлюдна. От туземци нямаше и помен, защото дивите племена скитат по на север, из огромните пустинни пространства, напоявани от притоците на Дарлинг и Мърей.

Една интересна гледка обаче привлече вниманието на отряда на Гленарван. Можаха да видят едно от огромните стада, които предприемчиви спекуланти водят от източните планини до провинциите Виктория и Южна Австралия.

Към четири часа след пладне, Джон Манглс показа на другарите си огромен стълб прах, който се издигаше над хоризонта на три мили пред тях Какво беше това явление? Никой не можеше да го обясни. Паганел бе склонен да го вземе за метеор и въображението му търсеше вече да го свърже с някаква природна причина, но Еъртън ограничи обсега на предположенията му, заявявайки, че този прах се вдига от движещо се стадо.

Боцманът не се лъжеше. Гъстият облак прах наближаваше. От него долиташе цял концерт от блеене, цвилене и мучене. В тази пасторална симфония се примесваха и човешки гласове под формата на крясъци, свирки и ругатни.

От шумния облак излезе човек. Той беше главният водач на тази армия четириноги. Гленарван отиде да го пресрещне и поведе разговор с него. Водачът или, както действително се нарича, „стоккипърът“ беше собственик на стадото. Наричаше се Сам Мечел и наистина идваше от източните провинции на път за залива Портланд.

Стадото му се състоеше от дванадесет хиляди и седемдесет и пет глави добитък или от хиляда говеда, единадесет хиляди овце и седемдесет и пет коня. Всички тия животни, закупени не-охранени от равнината на Синята планина, щяха да се угояват в тучните пасбища на Южна Австралия, където ще бъдат препродадени с голяма печалба. Така ако Сам Мечел спечелеше по две лири на говедо и по половин лира на овца, той щеше да реализира печалба петдесет хиляди франка. Това беше голяма сделка. Но какво търпение и каква енергия бяха необходими, за да се отведе до предназначението му това вироглаво стадо, и колко труд и лишения трябваше да се понесат! Печалбата от този тежък занаят се добива трудно!

Сам Мечел разказа с няколко думи историята си, докато стадото продължаваше да напредва между туфите мимози. Леди Елена, Мери Грант и ездачите, които бяха слезли от конете, седнаха под сянката на едно голямо дърво и изслушаха разказа на стоккипъра.

Сам Мечел бе тръгнал преди седем месеца. Изминавал средно по десет мили на ден и пътуването му щяло да продължи още около три месеца. В тази тежка работа му помагаха двадесет кучета и тридесет работника, между които петима негри, много опитни да откриват следите на загубилите се животни. Зад армията пътували шест коли. Командирите, въоръжени със „стокуйпс“, камшици, чиито дръжки са дълги осемнадесет цола и завършват с ремъци от по девет стъпки, пътували помежду редиците и възстановявали често нарушавания ред, докато леката кавалерия от кучета поддържала фланговете.

Пътешествениците се възхитиха от дисциплината, която цареше в стадото. Различните видове животни се движеха поотделно, защото дивите говеда и овцете не се погаждали много. Говедата не пасели никога там, където са минали овцете. Това налагало говедата да вървят начело като авангард, разделени на две дружини. Зад тях следвали пет полка овце, командувани от двадесет командири, и най-накрая, като ариергард, взводът коне.

Сам Мечел разказа на слушателите си, че армията се предвожда не от кучета или хора, а от говеда, умни „избраници“, чието превъзходство техните събратя признаваха. Те вървят в първите редици, стъпват важно и избират по истинкт добрия път, дълбоко убедени в правото си да се отнасят с тях добре. И наистина с тях се отнасяли добре, защото стадото им било сляпо подчинено. Ако им хрумнело да спрат, трябвало да им се удовлетвори желанието и никакви усилия не били в състояние да подкарат наново стадото, ако те сами не дадели знак за тръгване.

Стоккипърът добави и някои други подробности, които допълниха историята на тази експедиция, достойна ако не да бъде предвождана, то поне да бъде описана от самия Ксенофонт. Докато армията вървяла из равнините, всичко било добре. Животните пасели из пътя, утолявали жаждата си в многобройните ручеи, спели нощем, денем пътували и се прибирали покорно при лая на кучетата. Но в големите гори на континента, в горичките от евкалипти и мимози, мъчнотиите се увеличавали. Взводовете, дружините и полковете се размесвали или се отклонявали от пътя и много време било необходимо, за да се съберат. Ако за нещастие се загубел някой „избраник“, той трябвало на всяка цена да се намери, иначе всичко се разбягвало, и често негрите се нуждаели от няколко дни за тия трудни издирвания. Когато започнели големите дъждове, ленивите говеда отказвали да вървят, а през силните бури страшна паника завладявала обезумелите от ужас животни.

И все пак благодарение на енергията и съобразителността си, стоккипърът се справяше с тия непрекъснато растящи затруднения. Той извървяваше миля след миля, равнини, гори и планини оставаха зад него. Но при преминаването на реките към всички тези качества, той трябваше да добави и нещо друго — непоколебимо търпение, което нито часовете, нито дните, нито седмиците можеха да смутят. Затрудненията на стоккипъра не идеха от невъзможността да се преброди някоя река, а от упорството на животните да минат през нея. Говедата посръбвали вода и веднага се връщали назад. Овцете, вместо да нагазят в нея, се разбягвали на всички посоки. Трябвало да чакат нощта, за да увлекат стадото в реката. Но и тогава не успявали. Хвърляли овните насила във водата, но овцете не се решавали да ги последват. Опитвали се да насилят стадото чрез жажда, лишавали животните от вода в течение на дни, но те се примирявали с това положение и пак не минавали. Пренасяли агнетата на другия бряг с надеждата, че майките ще ги последват, но агнетата блеели, а овцете не мърдали от местата си. Това траело понякога по цял месец и стоккипърът не знаел какво да прави със своята блееща, цвилеща и мучаща армия. И после някой ден без никаква причина, само по каприз, без да знаят защо и как, някоя група преминавала реката. Но тогава изниквала нова мъчнотия — да се попречи на цялото стадо да нахлуе в безпорядък във водата. В редовете настъпвала бъркотия и много от животните се давели в бързеите.

Такива бяха подробностите, разказани от Сам Мечел. През време на разказа голяма част от стадото премина в добър ред. Време беше да догони челната част на армията си и да й подбере най-добрите пасбища. Той се сбогува с лорд Гленарван и спътниците му, стисна им здраво ръцете, метна се на един прекрасен кон от местна порода, който държеше за юздите един от работниците му, и след няколко мига изчезна в облак прах.

Колата пое наново прекъснатия за малко път и спря едва вечерта в подножието на планината Талбо.

Тук Паганел припомни много основателно, че било 25 декември, Коледа, толкова празнуваният от английските семейства „Кристмас“. Но стюардът не беше забравил и сервира под палатката прекрасна вечеря, за която всички го поздравиха сърдечно. Трябва да се признае, че мистър Олбинет бе надминал себе си. От запасите си той бе приготвил редица европейски ястия, които се срещат рядко в пустините на Австралия. На тази великолепна вечеря бяха сервирани шунка от елен, солено говеждо, пушена сьомга, пита от овесено и ечемичено брашно, чай, уиски в изобилие и няколко бутилки порто. Човек би помислил, че се намира в трапезарията на Малкъм Касъл, всред високите земи на Шотландия.

Макар че на пиршеството не липсваше нищо, като се почне от супата от джинджифил и се свърши с „минседпай“ — сухи сладки за десерт, — все пак Паганел сметна за необходимо да добави и плодове от диви портокалови дървета, които растяха в подножието на околните хълмове. Тия портокали, наричани „мокали“ от туземците, са много безвкусни, а семките им, скълцани, лютяха като малки гвинейски чушлета. Географът си похапна от тях с такова усърдие, вероятно от любов към науката, че небцето му пламна и той не можа да отговори на зададените му от майора въпроси върху особеностите на австралийските пустини.

На другия ден, 26 декември, не се случи нищо забележително. По пътя си срещнаха изворите на Нортън крик и по-късно на полупресъхналата река Макензи. Времето беше хубаво, а горещината поносима. Духаше южен вятър и освежаваше въздуха подобно на северния вятър в северното полукълбо, обстоятелство, върху което Паганел привлече вниманието на своя приятел Робърт Грант.

— Щастливо обстоятелство — добави той, — защото средната температура е по-висока в южното полукълбо, отколкото в северното.

— Защо? — попита момчето.

— Защо ли, Робърт? — отговори Паганел. — Никога ли не си слушал, че Земята е по-близо до Слънцето през зимата?

— Да, слушал съм, господин Паганел.

— И че студът се дължи само на полегатостта на слънчевите лъчи.

— Точно така.

— Е добре, момчето ми, именно по тази причина е по-топло в южното полукълбо.

— Нищо не разбирам — поде Робърт, като отваряше широко очи.

— Помисли малко — поде Паганел, — когато в Европа имаме зима, какво годишно време има тук, в Австралия, на противоположното полукълбо?

— Лято — каза Робърт.

— Е добре, понеже тъкмо по това време Земята е най-близко до Слънцето, следва… разбираш ли?

— Да разбирам.

— … че лятото в южните области е по-топло, отколкото в северните благодарение на тази близост.

— Да, господин Паганел.

— И тъй, когато се казва, че Слънцето е близо до Земята „през зимата“, това твърдение е вярно само за нас, обитателите на северната част на земята.

— Ето нещо, за което никога не съм помислял — отговори Робърт.

— А сега, момчето ми, запомни го и никога вече не го забравяй.

Робърт изслуша с интерес укора по география и научи също, че средната температура в провинцията Виктория достига до седемдесет и четири градуса по Фаренхайт (23°33′ по Целзий).

Отрядът пренощува на пет мили зад езерото Лонсдейл между планината Дръмънд, която се издигаше на север, и планината Драйдън, чийто невисок връх се очертаваше на юг на хоризонта.

На другия ден в единадесет часа колата достигна брега на реката Уймера на сто четиридесет и третия меридиан.

Тази река, широка половин миля, течеше спокойна и бистра посред два реда високи смолисти дървета и акации. Няколко великолепни миртови дървета, между които и „metrosideros specioa“, издигаха на петнадесетина стъпки височина дългите си плачещи клони, обсипани с червени цветове. Хиляди птици — авлиги, сипки, гълъби със златни крила, да не говорим за бъбривите папагали, подскачаха по зелените върхари. А долу, на повърхността на водата, се забавляваха чифт черни лебеди, плашливи и недостъпни. Тия „rara avis“ — редки птици на австралийските реки, изчезнаха бързо в извивките на Уймера, която напояваше с капризните си криволичения тази привлекателна равнина.

Междувременно колата бе спряла върху един килим от зелена трева, чиито ресни висяха над бързите води. Нямаше нито сал, нито мост. А трябваше да преминат. Еъртън започна да търси брод. На четвърт миля нагоре по течението реката му се стори по-плитка и той реши, че на това място ще може да преминат на другия бряг. От измерването се установи, че тук тя е само около метър дълбока. Колата можеше следователно да мине без особени рискове.

— Няма ли някоя друга възможност да преминем реката? — запита Гленарван боцмана.

— Не, милорде — отговори Еъртьн, — преминаването не ми изглежда много опасно. Ще успеем.

— Леди Гленарван и мис Грант трябва да слязат от колата!

— Това не е необходимо. Воловете стъпват здраво, а аз се нагърбвам да ги преведа.

— Тогава тръгвайте, Еъртън — отговори Гленарван, — осланям се на вас.

Ездачите заобиколиха тежката кола и всички нагазиха смело в реката. Когато колите преминават през такива бродове, обикновено се опасват от верига празни бурета, които ги поддържат на повърхността на водата. Но тук този защитен пояс липсваше и трябваше да се осланят само на усета на воловете, държани здраво от предпазливия Еъртън. Той седеше на капрата и ги управляваше. Майорът и двамата моряци пореха бързото течение няколко метра напред. Гленарван и Джон Манглс, застанали от двете страни на колата, бяха готови да се притекат на помощ на пътничките, а Паганел и Робърт завършваха шествието.

Всичко вървя добре до средата на Уймера. Но оттук започна да става по-дълбоко и водата стигна до наплатите. Воловете, изтласкани извън брода, рискуваха да загубят почва под краката си и да увлекат със себе си колебаещата се кола. Еъртън прояви самоотверженост. Той се хвърли във водата, хвана воловете за рогата и успя да ги върне в брода.

В този момент колата съвсем неочаквано се блъсна в нещо, чу се трясък и тя се наклони застрашително. Водата стигна до краката на пътешественичките и колата започна да се носи по течението въпреки усилията на Гленарван и Джон Манглс, които се бяха хванали за ритлите. Моментът беше критичен.

За щастие силен тласък успя да приближи колата до отсрещния бряг. Воловете и конете почувствуваха под краката си дъното, което се издигаше към брега, и не след много, хора и животни се намериха на отвъдния бряг колкото доволни, толкова и измокрени.

За съжаление предната ос на колата бе счупена от удара, а конят на Гленарван бе останал без предни подкови.

Повредата трябваше да бъде отстранена незабавно. Всички гледаха безпомощно. Тогава Еъртън предложи да отиде до станцията Блек пойнт, разположена на двадесет мили северно, и да доведе ковач.

— Вървете, вървете, добри ми Еъртън — каза му Гленарван. — Колко време ви е необходимо да отидете и се върнете?

— Около петнадесет часа — отговори Еъртън, — не повече.

— Тръгнете, а ние, докато ви чакаме, ще се разположим на лагер край брега на Уймера.

Няколко минути след това боцманът, яхнал коня на Уйлсън, изчезна зад плътна завеса от мимози.

Глава XI
БЪРК И СТЮАРТ

Останалата част от деня протече в разговори и разходки. Пътешествениците, като беседваха и се възхищаваха, обходиха бреговете на Уймера. Пепелявосиви жерави и ибиси побягваха при доближаването им с прегракнали крясъци. Птици атлаз се криеха по високите клони на дивите смокини, авлиги, каменарки и един вид райски птици подскачаха между великолепните стъбла на перуниковите храсти, сини рибарчета изоставяха обикновения си риболов, докато целият род на по-цивилизованите папагали — „bluemountain“, украсени със седемте цвята на дъгата, малките „roschill“ с алени глави и жълти шии и „lori“ с червени и сини пера — не спираха оглушителната си глъчка по върховете на разцъфтелите смолисти дървета.

И така, ту излегнати върху тревата покрай шуртящите води, ту в безцелни разходки всред туфите мимози, пътешествениците се любуваха на тази великолепна природа чак до залез слънце. Нощта, предшествувана от един бърз залез, ги свари на половин миля от лагера. Те се върнаха, ръководени не от Полярната звезда, невидима в южното полукълбо, а от Южния кръст, който блестеше на средата между зенита и хоризонта.

Мистър Олбинет бе сервирал вечерята под палатката. Всички седнаха на масата и ядоха с особено удоволствие едно ястие от папагали, майсторски убити от Уйлсън и също така майсторски сготвени от стюарда.

Нощта беше много хубава и след вечерята никой не искаше да си легне. Всеки търсеше предлог да остане. Леди Елена изрази желанието на всички, като помоли Паганел да им разкаже историята на знаменитите австралийски пътешественици, история, която им беше обещана от дълго време.

Паганел само това чакаше. Слушателите му се изтегнаха под една великолепна банксиа. Димът на пурите скоро се издигна до потъналия в сянка листак, а географът, осланящ се на неизчерпаемата си памет, взе веднага думата.

— Вие си спомняте, драги приятели, а сигурно и майорът не е забравил, пътешествениците, които ви изброих на „Дънкан“. От всички, които се опитали да проникнат във вътрешността на материка, само четирима успели да го прекосят от юг на север или от север на юг. Те са: Бърк в 1860 и 1861 година, Мак Кинлей в 1861 и 1862 година, Ландсбороу в 1862 година и Стюарт също в 1862 година. За Мак Кинлей и за Ландсбороу ще ви кажа много малко. Първият пропътувал от Аделаида до залива Карпентария, а вторият от залива Карпентария до Мелбърн. И двамата били изпратени от австралийски комитети да издирят Бърк, който бе изчезнал и не бе намерен.

Бърк и Стюарт — това са двамата смели изследователи, за които ще ви говоря; започвам без всякакво предисловие.

На 20 август 1860 година, под закрилата на Кралското дружество в Мелбърн, заминала една експедиция, предвождана от бивш ирландски офицер, бивш полицейски инспектор в Касъл-мейн, наречен Робърт О’Хара Бърк. Придружавали го единадесет души: Уйлям Джон Уйлс, именит млад астроном, доктор Беклър, ботаник, Грей, Кинг, млад военнослужещ от индийската армия, Лендълс, Брае и няколко сипаи[95]. Пътешествениците, багажът и провизиите за осемнадесет месеца били натоварени на двадесет и пет коня и двадесет и пет камили. Експедицията трябвало да стигне до залива Карпентария, на северния бряг, като обходи предварително реката Купър. Тя преминала лесно реките Мърей и Дарлинги стигнала до станцията Мениндие, на границата на колониите.

Там констатирали, че многобройният им багаж бил много обременителен. Това неудобство и доста суровият характер на Бърк станали причина да се появят раздори между членовете на експедицията. Лендълс, който се разпореждал с камилите, заедно с няколко прислужници индуси се отделил от експедицията и се върнал на бреговете на Дарлинг. Бърк продължил пътя си напред. Като минавал ту през прекрасни, обилно напоявани пасбища, ту през каменисти пътища, лишени от вода, той се спуснал до реката Купър. На 20 ноември, три месеца след тръгването, той установил на брега на реката една първа база с припаси.

Тук пътешествениците били задържани известно време, за-щото не можели да намерят проходим път за север, път, осигурен с вода. След големи трудности те стигнали до едно място за лагеруване, което нарекли форт Уйлс. Тук установили пост, ограден с плет, който се намирал по средата на пътя между Мелбърн и Карпентария. Там Бърк разделил експедицията на две групи. Едната под командата на Брае трябвало да остане във форт Уйлс три месеца и повече, ако й стигнат провизиите, и да дочака завръщането на другата група, която се състояла само от Бърк, Кинг, Грей и Уйлс. Те взели със себе си шест камили и носели провизии за три месеца, т.е. три квинтала брашно, петдесет ливри ориз, петдесет ливри овесено брашно, един квинтал сушено конско месо, сто ливри солено свинско месо и сланина и тридесет ливри бисквити, с една дума, достатъчно храна за един преход от шестстотин левги отиване и връщане.

Четиримата тръгнали и след мъчително преминаване на една камениста пустиня стигнали до реката Ейр, крайната точка, до която стигнал Стърт в 1845 година. След това те се насочили право на север, като се придържали, доколкото това било възможно, към сто и четиридесетия меридиан.

На 7 януари пресекли тропика при страшна горещина, подлъгвани от измамни миражи, често лишени от вода, освежавани понякога от силни бури, срещайки от време на време скитащи туземци, от които нямали причини да се оплакват. Общо взето, не срещали големи трудности по пътя, който не преграждали нито езера, нито реки, нито планини.

На 12 януари видели на север няколко възвишения от пясъчник, между които планината Форде и една редица гранитни вериги, наречени „рейнджес“. Тук пътуването станало много изморително и те напредвали с мъка крачка по крачка. Животните отказвали да вървят напред. „Ние сме още в рейнджесите! Камилите се потят от страх!“ — пише Бърк в пътния си дневник. При все това благодарение на голямата си енергия пътешествениците се добрали до бреговете на реката Търнър, а след това и до горното течение на реката Флиндерс, открита от Стокс в 1841 година. Тя се влива в залива Карпентария между две стени от палми и евкалиптови дървета.

С приближаването на океана се появили блатисти места, в които загинала една от камилите. Останалите камили отказали да вървят напред. Кинг и Грей трябвало да останат при тях. Бърк и Уйлс продължили сами на север и след големи трудности, описани твърде смътно в бележките им, те стигнали до една точка, където морският прилив заливал блатата, но самият океан още не се виждал.

— И така — каза леди Гленарван, — тия смели хора не са могли да продължат по-нататък.

— Не, госпожо — отговори Паганел. — Те затъвали в блатистата почва и трябвало да мислят за връщане при другарите си във форт Уйлс. Вярвайте ми, връщането им било печално! Слаби и изтощени, влачейки се по земята, Бърк и другарят му едва стигнали живи при Грей и Кинг. После експедицията тръгнала на юг по изминатия вече път и се насочила към реката Купър.

Преживелиците, опасностите и страданията, с които е било придружено това пътуване, не ни са познати, защото липсват описания в дневника на изследователите. Но те сигурно са били ужасни.

И наистина през април, когато достигнали долината на Купър, те били само трима, Грей починал от изтощение. Загинали и четири камили. При все това, ако Бърк успееше да стигне до форт Уйлс, където в снабдителната база го чакал Брае, той и другарите му щели да бъдат спасени. Те удвоили енергията си и след като се влачили още няколко дни, на 21 април видели плета на форта и стигнали до него!… Но същия ден след петмесечно напразно чакане Брае бил заминал.

— Заминал! — провикна се младият Робърт.

— Да, заминал, и то същия ден, по някаква странна игра на съдбата. Оставената от Брае бележка била само отпреди седем часа! Бърк не можел и да мисли да го догони. Нещастниците, изоставени на произвола на съдбата, се подкрепили малко с оставените провизии, но им липсвали превозни средства, а до Дарлинг имало още сто и петдесет левги.

Тогава Бърк, противно на мнението на Уайт, решил да опитат да стигнат до австралийските селища, разположени близо до връх Хоплес, на шестдесет левги от форт Уйлс. Тръгнали. От останалите им две живи камили едната загинала в някакъв тинест приток на реката Купър. Другата не можела да направи нито крачка повече и трябвало да я заколят, за да се хранят с месото й. Скоро провизиите се свършили. Тримата нещастници били принудени да се хранят с „нарду“, водно растение, чиито спори се ядат. Поради липса на вода и на превозни средства те не можели да се отделят от бреговете на Купър. Пожар изгорил палатките им и всички пътни вещи. Те били загубени! Оставало им само да умрат.

Бърк повикал при себе си Кинг и му казал: „Остава ми да живея още няколко часа! Ето часовника и бележките ми. Когато умра, искам да сложите в дясната ми ръка един пистолет и да ме оставите така, както съм, без да ме погребвате!“ След тези думи Бърк млъкнал и починал на другата сутрин в осем часа.

Кинг, ужасен и в безпътица, тръгнал да търси някое туземно племе. Когато се върнал, Уйлс току-що бил починал. Самият Кинг бил прибран от туземци и намерен през септември от експедицията на Хауит, изпратена едновременно с експедициите на Мак Кинлей и Ландсбороу да търси Бърк. И така от четиримата изследователи, тръгнали да прекосят австралийския материк, оцелял само един.

Разказът па Паганел остави тягостно впечатление у слушателите. Всички помислиха за капитан Грант, който може би скиташе като Бърк и другарите му из този гибелен континент. Дали корабокрушенците бяха избегнали страданията, на които бяха станали жертва смелите изследователи? Това съпоставяне бе толкова естествено, че очите на Мери Грант се напълниха със сълзи.

— Баща ми! Бедният ми баща! — шепнеше тя.

— Мис Грант! Мис Грант! — извика Джон Манглс, — За да изпиташ такива страдания, трябва да си навлязъл дълбоко във вътрешността на страната! Капитан Грант е в ръцете на туземци като Кинг и като Кинг ще бъде спасен. Той никога не е бил при такива тежки условия!

— Никога — добави Паганел. — И аз повтарям, драга госпожице, че австралийците са гостоприемни.

— Дай боже! — отговори девойката.

— А Стюарт? — запита Гленарван, който искаше да разсее тия тъжни мисли.

— Стюарт? — отговори Паганел. — О! Стюарт е бил по-щастлив и неговото име е много известно в летописите на Австралия. Още от 1848 година Джон Мак Дуал Стюарт, ваш сънародник, приятели, е започнал пътуванията си, придружавайки Стърт в пустините, разположени на север от Аделаида. В 1860 година, придружен само от двама спътници, той направил безуспешен опит да проникне във вътрешността на Австралия. Но той не бил от тези, които лесно се отчайват. В 1861 година, на 1 януари, той напуснал Чембърс крик начело на една група от единадесет смели спътници и спрял само на шестдесет левги от залива Карпентария. Но останали без провизии, те трябвало да се върнат в Аделаида, без да са прекосили опасния материк. При все това Стюарт опитал още веднъж щастието си и организирал трета експедиция, която постигнала желаната цел.

Парламентът на Южна Австралия подкрепил горещо тази нова експедиция и гласувал две хиляди лири стерлинги субсидия. Стюарт взел този път всички предохранителни мерки, които му продиктувал неговият опит от миналите експедиции.

Приятелите му Уотърхауз, естественик, Тринг, Кекуик, бившите му спътници, Уудфорт, Олд, общо десет души, се присъединили към него. Той взел със себе си двадесет меха от американска кожа, съдържащи всеки по седем галона вода, и на 5 април 1862 година експедицията била вече установена в Нюкасъл Уо-тър зад осемнадесетия градус ширина, на същото място, гдето по-рано Стюарт не могъл да премине. Неговият маршрут минавал приблизително по сто тридесет и първия меридиан, което означава, че се отклонявал само със седем градуса, западно от този на Бърк.

Басейнът Нюкасъл Уотър трябвало да стане база на новите изследователи. Но навсякъде наоколо се простирали гъсти гори и Стюарт напразно се опитвал да си отвори път на север или на североизток. Той претърпял същия неуспех и при опитите си да стигне на запад до реката Виктория, закъдето пътят му бил преграден от непроходими храсталаци.

Тогава решил да промени мястото на лагера и успял да го пренесе малко по на север, в блатата Хоуър. Оттук, опитвайки се да мине на изток, той попаднал всред тревистите равнини на рекичката Дейли, по чието горно течение изминал тридесет мили.

Местността била великолепна. Пасбищата й можели да ощастливят и обогатят всеки скуотър. Евкалиптите достигали огромни размери. Стюарт бил възхитен и продължил да върви напред, стигнал до реката Стренгуей и до Ропърз крик, открити от Лейхарт. Техните води течели посред палми, достойни за тази тропическа област. Тук живеели туземни племена, които посрещнали добре изследователите.

От тази точка експедицията се отклонила към север-северо-запад, за да търси сред област, покрита с пясъчник и наситени с желязо скали, изворите на река Аделаида, която се влива в залива Ван Димен. На това място реката протичала през областта Арнхейм сред разцъфтели палми, бамбукови дървета, ели и пендануси, и постепенно се разширявала. Бреговете й ставали блатисти, морето било наблизо.

На 22 юли, вторник, Стюарт спрял да лагерува край блатото Фреш Уотър, тъй като не могъл да напредне повече поради многобройните ручеи, които пресичали пътя му. Той изпратил трима от другарите си да търсят проходими пътища. На другия ден, за да продължат, трябвало да обхождат непроходими водоеми или да затъват в тинести места, но стигнали до високи тревисти равнини, гдето растели на туфи смолисти дървета и дървета с влакнодайни кори. Диви гъски, ибиси и всякакви други водни птици летели на ята. Туземци имало малко или никак. Виждали се само пушеците на отдалечените им лагери.

На 24 юли, девет месеца след като напуснал Аделаида, в осем часа и